Р Е Ш Е Н И Е
№
Гр. Плевен,…28...октомври…..2020г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Плевенският окръжен съд, Гражданско отделение, ІV-ти гр. възз. състав в публично заседание на двадесет и девети СЕПТЕМВРИ
през ДВЕ ХИЛЯДИ
и ДВАДЕСЕТА година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦВЕТЕЛИНА ЯНКУЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: РЕНИ ГЕОРГИЕВА
ЕМИЛИЯ КУНЧЕВА
при секретаря....ВЕЛИСЛАВА ТРИФОНОВА,…като…разгледа
докладвано от….съдия…ЯНКУЛОВА…ВЪЗЗ…ГР.Д.№…575....
по…описа…за…2020г,…за да се произнесе, съобрази следното:
Въззивно
гражданско производство по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК.
Делото е
образувано на основание въззивна жалба,
подадена от „Агенция са събиране на вземания“-ЕАД, ЕИК-*** със седалище и адрес
на управление в гр.София, бул.“***“№25, офис-сграда „Лабиринт“, ет.2 – ищец в
първоинстанцонното производство по гр.д.№6876/2019г. по описа на Плевенски
районен съд, Гражданско отделение, чрез процесуалния представител юрк. Е. Б.Р., против постановеното по делото от ІV-ти гр. състав съдебно Решение №466/22.04.2020г., с което са
отхвърлени съединените искове, предявени срещу ответницата З.А.М.,
ЕГН-**********, с адрес ***- Плевен.
Във въззивната
жалба се твърди, че обжалваното решение
е неправилно, поради което се прави
искане да бъде отменено и вместо него
постановено друго, с което да се уважи исковата претенция. Излагат се подробни
оплаквания, които се свеждат до следното: Неправилно съдът е
приел, че договорът за кредит, сключен между страните е изцяло недействителен
поради неспазване на изискването на чл.10,ал.1,т.1 от ЗПК, тъй като
евентуалното неспазване на това изискване по отношение на подписания Сертификат
по застраховка „Защита на плащанията“ и „Злополука“ не е част от договора за кредит.- Налице са две отделни правоотношения – по
договора за кредит между кредитора и потребителя и по договор за
застраховка между застрахователя и
потребителя като застрахован. Разпоредбите на ЗПК са неприложими относно
договорите за застраховка, които се уреждат от КЗ.Развиват се подробни
съображения, че въведеното в чл.10,ал.1 от ЗПК изискване текстът на договора за
потребителски кредит да бъде изписан с шрифт не по-малък от 12, противоречи на
приетото в Директива 2008/ЕО, поради което не следва да бъде прилагано;
Неправилно съдът е приел за нищожна договорната клауза за възнаградителна лихва
като противоречаща на добрите нрави.- С приетите с изменението на ЗПК от
2014г-. са приети три нови алинеи, като се обявяват за нищожни уговорки за
годишен процент на разходите, надхвърлящи пет пъти размера на законната лихва.
Процесният договор за кредит е сключен след това изменение и е съобразен с
разпоредбата на чл.19 като с него е уговорен ГРП в размер на 43.21% и ГЛП от
35.91%. Посочва се съдебна практика в подкрепа на изразеното становище.
Ответницата по
въззивната жалба – З.А.М., която е и ответница
в първата инстанция, не е подала писмен отговор,не е участвала в о.с.з.
на въззивната инстанция лично или чрез представител и не е изразила становище.
Плевенският окръжен съд, като провери
обжалваното решение с оглед изложените оплаквания във въззивната жалба и обсъди
събраните доказателства, приема
следното:
Въззивната жалба на
Агенция са събиране на вземания“-ЕАД, ЕИК-*** със седалище и адрес на
управление в гр.София, бул.“***“№25, офис-сграда „Лабиринт“, ет.2 – ищец в
първоинстанцонното производство по гр.д.№6876/2019г. по описа на Плевенски
районен съд, Гражданско отделение, срещу постановеното по делото от ІV-ти гр.с-в, съдебно Решение №466/21.04.2020г, е подадена
в срок, срещу съдебен акт,
подлежащ на обжалване, от надлежна страна,
при наличие на правен интерес, поради което е процесуално
ДОПУСТИМА.
Разгледана по същество
е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Първоинстанционното
производство по гр.д.№6876/2019г. по описа на Плевенски районен съд, Гражданско
отделение, е образувано на основание обективно съединени искове с правно
основание чл.422, ал.1, вр.чл.415, ал.1 от ГПК, предявени от ищеца (
понастоящем въззивен жалбоподател) ”Агенция за събиране на вземания” ЕАД-гр.
София с ЕИК *** против ответницата ( понастоящем ответница
по въззивната жалба) З.А.М. с ЕГН ********** ***-Плевен.
В исковата молба се твърди следното: На 23.02.2015 г. между неучастващо в делото търговско дружество„***“ ЕАД, като кредитор
и ответницата З.М. като
кредитополучател, е сключен Договор за потребителски кредит № PLUS-11174406, при спазване на разпоредбите на Закона за
потребителския кредит. Размерът на предоставения кредит е посочен в поле „Общ размер на кредита“ - 3
000,00 лв. Страните постигнали съгласие
да бъде сключена застраховка на плащанията, при която застраховката да бъдела
платена директно на застрахователния агент „***“ ЕАД, като застрахователната
премия, която била е размер на 1 008,00 лв. , разделена на равен брой вноски,
съответстващи на посочения брой вноски в поле „Брой погасителни вноски“ и
представляваща част от всяка месечна погасителна вноска, посочена в поле
„месечна погасителна вноска“ и съгласно погасителния план на договора за заем
била включена в размера на договорната лихва. С подписването на договора за
кредит, Кредитополучателят се съгласил да заплати на Кредитора и такса
ангажимент, която била в размер на 105,00 лв., срещу която Кредиторът фиксирал
лихвения процент за срока на договора, при съдържащите се в този документ
условия, размери и срокове. Таксата се заплащала от Кредитополучателя при
усвояване на кредита, като Кредиторът удържа сумата посочена в поле „Такса
ангажимент“ от общия размер на кредита. Предоставянето на посочената по-горе
сума съставлявало изпълнение на задължението на Кредитора да предостави заема и
създавало задължение за Кредитополучателя да заплати на Кредитора погасителни вноски,
указани по размер в поле „месечна погасителна вноска“ и брой в поле „брой
погасителни вноски“. Погасителните вноски съставлявали изплащане на главницата
по кредита, ведно с надбавка, покриваща разноските на Кредитора по подготовка и
обслужване на кредита и определена добавка, съставляваща печалбата на
Кредитора, като лихвения процент е фиксиран за срока на Договора и посочен в
него, при което общата стойност на плащанията по кредита била договорена в
размер на 7 501,20 лв. Така, договорната лихва по кредита е уговорена от
страните в размер на 4 501,20 лв. На основание сключения между страните
договор, Кредитополучателят се задължил да върне сумата по кредита в срок до
20.03.2020 г., на 60 броя равни месечни погасителни вноски, всяка от които по
125,02 лв., при първа погасителна вноска 20.04.2015г., съгласно погасителен
план посочен в Договора за кредит, в който е посочен падежа на всяка отделна
погасителна вноска. Крайният срок за издължаване на всички задължения по
кредита бил 20.03.2020 г. /дата на последна погасителна вноска, съгласно
погасителен план, неразделна част от договора за кредит/, но предвид
обстоятелството, че Кредитополучателят не изпълнявал в срок задължението си за
плащане на погасителните вноски, кредиторът приел, че по отношение на вземанията
е настъпила предсрочна изискуемост. Съгласно чл. 5 от Условия към договора за
кредит, при просрочване на две или повече месечни вноски, считано от падежната
дата на втората непогасена вноска, вземането на Кредитора ставало предсрочно
изискуемо в целия му размер, включително всички определени от този договор
надбавки, ведно с дължимото обезщетение за забава и всички разноски за събиране
на вземането, без да е необходимо изпращане на съобщение от Кредитора за
настъпване на предсрочната изискуемост. В конкретния случай, поради допусната
от страна на Кредитополучателя забава за плащане в срок на две месечни
погасителни вноски била настъпила предсрочна изискуемост, считано от
20.06.2017г. В случая не е налице задължение кредиторът да уведоми писмено кредитополучателя,
че обявява предсрочна изискуемост на договора. Към момента на сключване на
процесния договор за кредит, „***“ ЕАД е небанкова финансова институция и като
такава попадало в обхвата на чл. 3 от ЗКИ, съгласно който небанкова финансова
институция е лице, различно от кредитна институция /банка/ и инвестиционен
посредник, една от основните дейности на което може да бъде отпускане на
кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове
или други възстановими средства. Отпускането на кредити било банкова дейност,
съставляваща основния предмет на дейност на Банките по силата на чл. 2 ал. 1 от
ЗКИ и за да упражнява тази дейност финансовата институция следва да е получила
лиценз за извършване на банкова дейност от БНБ. Обстоятелството, че финансовата
институция извършва банкова дейност в областта на потребителското кредитиране
обаче не я прави банка, поради което сключеният между финансовата институция и
ответника по договор за кредит нямал характера на договор за банков кредит по
чл. 430 от ТЗ, а съставлявал договор за заем по чл. 240 от ЗЗД – в този смисъл
била налице задължителна практика на ВКС по реда на чл. 290 от ГПК, а именно
Решение № 99/91.02.2013 г. по т.д. № 610/2011 г., I т.о., ТК. Даденото задължително
тълкувание в т. 18 на Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, също не
намирало приложение към настоящия случай, като в този смисъл имало формирана
практика на различни съдилища.При такова разграничение между кредитните
институции и небанковите финансови институции и неприложимостта на т. 18 от
Тълкувателно решение № 4/2014 на ОСГТК на ВКС по отношение на последните
(небанковите финансови институции), ищецът счита, че по процесния договор
ответницата дължи пълния размер на възнаградителната лихва, независимо от
автоматичното настъпване на предсрочната изискуемост на процесното вземане.
Съгласно чл. 5 от условия към процесния договор за кредит, при забава в
плащането на една или повече месечни погасителни вноски, кредитополучателят
дължал обезщетение за забава в размер на действащата законна лихва върху всяка
забавена вноска. На длъжника е начислена лихва за забава за периода от
21.06.2017 г. /денят следващ датата на настъпване на предсрочната изискуемост/
до датата на подаване на заявлението в съда, която била в общ размер на 558,66
лв. Длъжникът не е заплатил изцяло дължимия паричен заем. Сумата, която е
погасена до момента на завеждане на делото е в размер на 4 283,14 лв., с която
са погасени следните задължения: договорна лихва 3 874,86 лв. и главница:
408,28 лв.
Процесните
вземания са прехвърлени от кредитора по договора за заем в полза на ищцовото
дружество по силата на подписано на 17.11.2017г. Приложение №1 към Рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания от 27.07.2017г. Длъжникът бил
уведомен за извършената цесия, чрез изпращане на уведомително писмо, което му
било връчено на длъжника на 24.11.2017г.
Поради неизпълнение на задълженията на ответницата и спрямо новия
кредитор и ищец в настоящото производство, същият претендирал вземанията си по
реда на чл.410 от ГПК и в производството по образуваното ч.гр.д.№2711/2019г. по
описа на ПлРС е издадена Заповед за
изпълнение, но при условията на чл.415, ал.1, т.2 от ГПК били дадени указания
на ищеца за предявяване на иск. С изложените обстоятелства се мотивира и
правния интерес на ищеца да предяви установителен иск за съществуване на
процесните вземания.
Като следствие от
изложеното се претендира постановяване на решение, с което да се за признаване
за установено спрямо ответницата, на основание чл.422, ал.1 от ГПК, че
ответницата дължи на ищеца следните
суми: 2 591,72 лв. - представляваща неизплатената главница от месечни
погасителни вноски с падежни дати от 20.05.2017 г. до 20.03.2020 г., по отношение
на които на основание чл. 5 от договора за кредит е обявена предсрочна изискуемост, преди
входиране на Заявлението по чл. 410 от ГПК в съда; 163,14 лв. - договорна
/възнаградителна/ лихва, дължима за периода от 20.08.2018 г. /падеж на първа
неплатена погасителна вноска за договорна лихва/ до 20.03.2020г. /падеж на
последна погасителна вноска/, по отношение на които на основание чл. 5 от
договора за кредит била обявена предсрочна изискуемост, считано от
20.06.2017г.; 558,66 лв. - лихва /обезщетение/ за забава, дължима за периода от
21.06.2017 г. до датата на подаване на заявлението в съда, ведно със законна лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на Заявлението по чл.410 от ГПК до окончателното
изплащане.
При условия на
евентуалност, в случай, че съдът не уважи изцяло или частично установителните
искове, ищецът предявява за същите суми осъдителни искове.
С исковата молба
са представени писмени доказателства и е направил искане за допускане на
съдебно-счетоводна експертиза.
Ответницата З.А.М. не е подала
отговор на исковата молба, не е участвала в производството, не е
изразила становище по исковете и не е
представила доказателства.
По делото са
събрани писмени доказателства, приложено е ч.гр.д.№2711/2019г. по описа на
ПлРС( заповедно производство) и е прието заключение на
съдебно-счетоводна експертиза.
Плевенският районен съд, Гражданско отделение, ІV-ти
гр.с-в се е произнесъл с обжалваното
съдебно Решение №466/22.04.2020г., с отхвърлил двата обективно съединени
искове.
Въззивният съд приема, че постановеното РЕШЕНИЕ е
ВАЛИДНО, ДОПУСТИМО и ПРАВИЛНО.
Във въззивната жалба не се
излагат оплаквания във връзка с валидността и допустимостта на обжалваното
решение, съгласно правомощията по чл.269 от ГПК, въззивният съд не установи
наличието на пороци, които да обуславят
нищожност или недопустимост на
съдебния акт.
За да се произнесе относно правилността на
обжалваното решение, съдът анализира
събраните по делото доказателства, заключението на експертизата, обсъди
становищата на страните и като съобрази приложимите
материалноправни норми и практиката на
ВКС по аналогични казуси, приема за установено следното:
Между неучастващо
в делото юридически лице „***” –ЕАД като
кредитодател и ответницата по въззивната
жалба З.М. като кредитополучател е
сключен Договор за потребителски паричен
кредит № PLUS-11174406
от 23.02.2015г, по силата на който на
ответницата е отпуснат паричен заем от 3000лв. В писмената форма на договора,
са уговорени правата и задълженията на страните и последиците от неизпълнение.
Размерът на договорната лихва е 35.91%, а годишният процент на разходите - 43.21%.
Изплащането на задължението следва да се
извършва съгласно погасителен план на 60
равни месечни вноски по 125.02лв. всяка, включваща част от главницата, част от
договорната лихва и част от застрахователната премия.
Между
кредитополучателя З.М. и неучастващо в
делото юридическо лице - Кардиф
Животозастраховане и Общо застраховане, клон България е подписан сертификат по
застраховка „Защита на плащанията“ и „Злополука“.
Вземанията на
кредитора по договора с ответницата
са прехвърлени на въззивния жалбоподател
„Агенция за събиране на вземания” ЕАД, чрез договор за цесия по чл.99,ал.1 от ЗЗД, посредством Приложение №1 от 17.11.2017г. към Рамков договор за цесия от
27.07.2017г.Цесията е съобщена на длъжника по правилото на чл.99, ал.3 от ЗЗД на
05.12.2017г., когато е връчено писменото
съобщение, изходящо от кредитора по правоотношението, чрез упълномощения
цесионер. Съгласно чл.99,ал.2 от ЗЗД прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите,
обезпеченията и другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако
не е уговорено противното.
От заключението на
съдебно-счетоводната експертиза, която
не е оспорена от страните се установява следното:
Пред периода от
16.04.2015г. до 11.09.2017г., т.е до
цедиране на вземанто, въззиваемата като
длъжник е заплатила на кредитора общо сумата от 3138.14лв. Съгласно
счетоводните записвания на кредитора с тази сума се погасява главница от
441.88лв., договорна лихва за периода от 20.04.2015г. до 18.08.2017г. - 2185.06лв., застраховки – 487.20лв. и
24лв.-начислени такси;
След цесията
въззиваемата е заплатила по кредита сумата от 1195.00лв., която е
осчетоводена за погасяване на част от
начислената възнаградителна лихва.
Ищецът,
понастоящем въззивник в качеството му на цесионер по материалното
правоотношение, претендира от ответницата,
неизплатена според него част от вземания по договор за потребителски кредит, които са му прехвърлени
от първоначалния кредитор( цедент) Съгласно чл.9, ал. 1 от ЗПК с договора за потребителски кредит кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на
заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
Съобразно служебното начало по чл.7,ал.3 от ГПК, съдът приема, че
договорът за кредит е частично нищожен
относно клаузата, с която е уговорен годишен лихвен процент от 35.91%.
Лихвеният процент е елемент от
договора за потребителски кредит съгласно чл.11ал.1,т.9 от ЗПК. Това е т.н.
възнаградителна лихва, чиято цел е да компенсира заемодателя за това, че
временно се е лишил от определена сума пари, която е предоставил на
кредитополучателя. Съгласно чл.9 от ЗЗД страните могат свободно да
определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на
повелителните норми на закона и на добрите нрави.
На настоящия съдебен състав не е известно да съществува нормативно
правило, регламентиращо размера на
възнаградителната лихва, която
страните по договор за кредит могат да договарят. (В разпоредлата на
чл.10,ал.1 от ЗЗД е посочен начина на определяне на законната лихва, т.е на
лихвата за забава.) Поради това и с
оглед на чл.9 от ЗЗД следва да се приеме, че максималният размер на договорната
лихва, определена от годишния лихвен процент по договора( ГЛП) не е ограничена
от закона. Затова в правоприлагането максималният процент, до
който може да се уговаря възнаградителната лихва се определя от „добрите нрави“ като неписани правила за поведение с морално-етичен
характер, които са функция на обществения морал.
Според трайната и непротиворечива практика на ВКС, противоречаща на
добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща
трикратния размер на законната лихва, а когато кредитът е обезпечен -
двукратният размер на законната лихва.( Решение №906/30.12.2004г. по гр.д.№1106/2003г.
на ВКС, Решение №378/18.05.2006г. по гр.д.№315/2005, Решение №1270/09.01.2009г.
по гр.д.№5093/2007г и много др.) Следователно, действителността на оспорената договорна клауза съобразно добрите нрави, следва да се прецени
като се установи съотношението между договорената възнаградителна лихва и
двукратнят размер на законната лихва, тъй като
процесният кредит е обезпечен с
ипотека.
Общоизвестен факт е, че основният лихвен процент за съответен период се определя от БНБ на основание чл. 35 от ЗБНБ. Законната лихва
се определя от МС, като към основния
лихвен процент се добавят 10 пункта. Към момента на сключването на договора ,
основният лихвен процент е бил (0.01% + 10 пункта) или 10.01%. От това следва, че трикратният размер на
законната лихва, който е приложим за процесния договор, който не е обезпечен, е
3(0.01% +10пункта) или 30.03%. Видно е, че уговорената 35.91%. възнаградителна лихва надвишава
трикратния размер на
законната.От това следва, че клаузата от Договора за потребителски кредит,
касаеща годишния лихвен процент е
нищожна на основание чл.26,ал.1, изр.3 от ЗЗД,
като накърняваща добрите нрави,
които са критерии за норма на поведение,
установени в обществото.
Съдът изрично посочва, че
разпоредбата на чл.19,ал.4 от ЗПК( която е идентична с тази на
чл.29,ал.9 от ЗКНИП), предвиждаща, че годишният процент на разходите не може да
надвишава 5-кратния размер на законната лихва за забава, определена от МС, е
неприложима относно възнаградителната лихва. – Годишният процент на разходите (ГПР)
и годишният лихвен процент ( ГЛП) т.е възнаградителната лихва са различни неща,
представляващи самостоятелни реквизити
на договора за кредит.- ГЛП представлява само една част от цената на
кредита, докато ГПР съдържа всички разходи и показва цялостната сума.
Законодателят е регламентирал максималният размер на годишния процент на
разходите (ГПР), но при положение, че не е определил максималният размер на годишния лихвен (ГЛП) , липсва нормативно основание да се
приеме, че разпоредбите на чл.29,ал.9 от ЗКНИП и чл.19,ал.4 от ЗПК са приложими
и за годишния лихвен процент. Затова неговият максимален размер се определя с
оглед практиката на ВКС съобразно
добрите нрави.-Съгласно чл.9 от ЗЗД
договорната свобода не е
безкрайна,а се ограничава от закона и
от добрите нрави. В случая с оглед
цитираната практика на ВКС се установява, че с уговорения лихвен процент от 35.91% се накърняват добрите нрави, тъй като се излиза извън присъщите функции на
възнаградителната лихва и се постига
неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на потребителя.
Дължи ли ответникът заплащане на ищеца на договорна лихва и в какъв
размер?
Както беше посочено, договорната лихва е уговорена в сключеншия между
цедента( кредитодател) и длъжника( кредитополбучател, потребител) договор за
потребителски кредит, но по изоложените
съображения, съдът приема, че договорната клауза е нищожна като накърняваща
добрите нрави - основание за нищожност по чл.26,ал.1, пр.3 от ЗЗД. Нищожните договори, респ. нищожните
части от тях не произвеждат правно действие, т.е. те са „правно нищо“. От това
следва, че страните не са уговорили заплащането на възнаградителна лихва. Съдът
не може да определи дължима възнаградителна лихва на основание
нищожните договорни клаузи.
Съгласно чл.26,ал.4 от ЗЗД, нищожността на отделни части не влече
нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителни правила
на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без
недействителните й части.Съдът приема, че в случая нищожността на посочените части не влече нищожност на целия
договор, тъй като сделката би била сключена и без недействителните части, т.е. при различен
лихвен процент.
Съдът не може да присъди възнаградителна лихва в претендирания размер, тъй като
частта, в която е
уговорен лихвеният процент е нищожна. Не съществуват обаче законни разпоредби, регламентиращи максималния размер на договорната лихва,
които да заместят нищожните клаузи. С
оглед практиката на ВКС, че противоречат на добрите нрави уговорките надвишаващи трикратния размер на законната лихва за
необезпечените кредити, логично и справедливо би било да се присъди
възнаградителна лихва в размер на трикратния размер на законната. Липсва обаче правно основание за това, тъй като съгласно
чл.26,ал.4 от ЗЗД, недействителните клаузи могат да бъдат заместени по право
само от повелителни правила на закона, каквито
в случая не съществуват. Не може да се присъди възнаградителна лихва, която е в размера на
законната, определена съгласно чл.10 от ЗЗД, защото последната се отнася до
мораторната лихва , присъждана на основание чл.86 от ЗЗД. Невъзможността за
заместване на нищожна договорна клауза, уреждаща възнаградителна лихва с
нормативни разпоредби, регламентиращи
законна лихва за забава, произтича от
различния характер на двата вида лихви. – Възнаградителната лихва е
вид „граждански плод“, представляващ печалната на кредитора, а
мораторната лихва е обезщетение за
забава изпълнението на парично задължение.Вече беше посочено,че не може
да се присъди и лихва до размера по чл.19,ал.4 от ЗПК, тъй като тази
разпоредба касае ГПР, а не възнаградителната лихва(ГЛП).
С оглед установената в процеса частична недействителност на сключения
между страните договор за потребителски
кредит, касаеща клаузата за договорна лихва и липсата на императивна законова разпоредба, която да замести по силата на чл.26,ал.4 от ЗЗД
недействителната клауза, , съдът намира, че в случая ответницата не дължи на ищеца заплащане на
възнаградителна лихва.
Като последица от това, съдът приема, че неправилно кредиторът е отнасял преобладаваща част от
сумите, които ответницата е заплащала, за погасяване задължението й за договорна лихва. – Беше посочено, че със
заплатената преди цесията сума от 3138.14лв. е погасена възнаградителна лихва
от 2185.06лв., а заплатената след цесията сума от 1195.00лв. е отнесена изцяло
за погасяване на договорна лихва. Или
общо 3380.06лв.(2185.06лв.+1195.00лв.=3380.06лв.) от заплатената от
ответницата сума по кредита неправилно е осчетоводена за погасяване на
възнаградителна лихва, тъй като такава не се дължи, поради нищожност на
уговорената клаузата.
Въззивният съд не счита, че целият договор е недействителен, поради
неспазване правилото на чл.10,ал.1,т.1 от ЗПК по отношение на подписания
сертификат по застраховка „Защита на плащанията“ и“Злополука“. Съгласно
чл.11,ал.1,т.19 от ЗПК, договорът за потребителски кредит следва да съдържа данни за изискуемите застраховки, ако
има такива. Тълкуването на разпоредбата налага извод, че застраховката не е
задължителен елемент от договора. В случая е безспорно, че между длъжницата и
застрахователно дружество „Кардиф Животозастраховане и Общо застраховане, Клон България е подписан
сертификат по застраховка „Защита на плащанията“ и „Злополука“. Настоящият
съдебен състав обаче намира, че договорът за
застраховка, макар и да има връзка с договора за потребителски кредит, е
напълно отделен договор и за него не са приложими правилата на ЗПК. Двата договора имат различни страни- по
договора за потребителски кредит, това са кредитодателят, респ-. неговият
правоприемник и длъжника, а по договора за застраховка –
дружеството-застраховател, което е различно от кредитодателя и длъжника в
качеството на застрахован. Двата договора са
изписани на отделни хартиени носители. Не се твърди и няма данни да е сключен рамков договор между
кредитодателя и застрахователя. Съдът дори не установи наличието в договора за
потребителски кредит на клауза, препоръчваща
сключването на застраховка, в който смисъл са твърденията по исковата молба.
Евентуално, тъй като е очевидно, че шрифтът, с който е изписан сертификатът е
по-малък от 12, може да се приеме
недействителност на същия, но не
и на договора за потребителски кредит.
Изпълнила ли е ответницата по
въззивната жалба, като длъжник по материалното правоотношение, задължението си
за връщане на дължимите суми по
кредита? - От заключението на вещото
лице се установява, че същата е
заплатила към кредитора следните суми:
Преди цесията - 3138.14лв., след цесията -1195.00лв., или общо 4333.14лв. От тях
3380.06лв.(2185.06лв.+1195.00лв.=3380.06лв.), неправилно са осчетоводени
за изплащане на договорна лихва, тъй
като такава не се дължи. Според съда,
задълженията на ответницата към ищеца са
следните по вид и размер: 3000.00лв.- главница, 520.80лв.- застрахователна
премия ( от която според въззивника е са
заплатени 487.2лв. са начислени още 33.60лв.), лихва за забава в размер на
558.66лв. и такса от 24лв., или общо задължение от 4083.46лв. При положение, че
е заплатила общо 4333.14лв., следва да се приеме, че въззиваемата З.М. е изплатила задълженията си по договора за
потребителски кредит, поради което исковата претенция на кредитора-цесионер, основана на правата
му по договора за потребителски кредит, е неоснователна и следва да бъде
отхвърлена.
Настоящият съдебен състав
констатира, че вземането по кредита не е
обявено за предсрочно изискуемо по надлежен начин. Това обстоятелство обаче е
без значение за изхода на делото, тъй като съдът приема, че длъжницата е изплатила всички изискуеми парични задължения по кредита, а договорна лихва не се дължи, тъй като
уговорката за нея е нищожна на основание чл.26,ал.1,пр.3 от ЗЗД.
От изложеното е видно, че
въззивният съд достига до краен правен извод, който е напълно идентичен с този
на първоинстанционния, поради което обжалваното решение като правилно следва да
бъде потвърдено.
Съгласно чл.280,ал.3 във вр.
чл.69,ал.1,т.1 от ГПК настоящето въззивно решение не подлежи на касационно
обжалване.
По изложените съображения, Плевенският
окръжен съд, ІV-ти въззивен граждански състав, на основание чл.271 от ГПК
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА като ПРАВИЛНО РЕШЕНИЕ
№466/22.04.2020г. на Плевенски районен съд, Гражданско отделение, ІV-ти
гр.с-в, постановено по гр.д.№6876/2019г. по описа на същия съд.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на касационно
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: