Р E
Ш Е Н
И Е
№ ………., 11.05.2022 година, град София,
В И М
Е Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско
отделение, ІI-ри брачен въззивен състав, в публично
съдебно заседание на единадесети април през 2022 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: Галя Митова
ЧЛЕНОВЕ : Валентина Ангелова
Милен Евтимов
При секретаря Мариана Ружина,
след като разгледа докладваното от съдия Ангелова,
гражданско дело № 11831 по описа на съда за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по
реда на чл. 17 от ЗЗДН във връзка с чл. 258 и следващите от ГПК.
С решение № 187887
от 31.08.2020 г., постановено по гражданско дело № 4682 по описа за 2020 г. на
Софийски районен съд, ІІІ Гражданско отделение, 83 състав, е оставил без
уважение, като неоснователна, молбата, подадена от И.В.Ц. срещу В.В.Ц. и отказал
да издаде заповед за защитата й, с която по отношение на ответника да бъдат
взети мерки по чл. 5, ал. 1 от ЗЗДН. С решението молителката И.В.Ц. е осъдена
за заплати държавна такса в размер на 25 лева по сметка на СРС, както и
разноски на ответника в размер на 1200 лева.
Недоволна от така
постановеното решение останала И.В.Ц., молителка в първоинстанционното и
въззивница в настоящето производство, която обжалва същото с оплаквания за
неправилност и необоснованост на решението, поради неправилна оценка на
доказателствата и неправилно прилагане на закона, в частност на разпоредбата на
чл. 13, ал. 3 от ЗЗДН, според която декларацията на пострадалото лице по чл. 9,
ал. 3 от ЗЗДН е достатъчно основание за издаването на заповед за защита. Счита,
че първоинстанционният съд не съдействал в достатъчна степен на страните за
изясняване на делото от фактическа страна, с което нарушил чл. 10 от ГПК. Формулира
и възражения за прекомерност на разноските на ответника за адвокатско
възнаграждение, като прави искане за намаляването им съобразно чл. 78, ал. 5 от ГПК. Развива подробни съображения в подкрепа на сочените оплаквания. Моли съда
да постанови решение, с което да отмени изцяло обжалвания съдебен акт.
В хода на съдебното
дирене въззивницата лично и чрез пълномощника си поддържа въззивната си жалба и
пледира за уважаването й. Не претендира присъждане на деловодни разноски и не
прави възражения за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение на другата страна. Окончателното си становище
по делото излага в писмени бележки, вх. № 282824/26.06.2022 г.
В срока по чл. 17,
ал. 4 от ЗЗДН е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от В.В.Ц., ответник
в първоинстанционното и въззиваема страна в настоящето производство, който чрез
пълномощника си по делото оспорва същата като неоснователна, считайки
обжалвания съдебен акт за правилен, обоснован и законосъобразен. Излага
подробни съображения в подкрепа на заявеното становище. Моли съда да остави
въззивната жалба без уважение и да потвърди изцяло обжалваното решение
постановено от Софийския районен съд. Претендира сторените по делото разноски
за адвокатско възнаграждение в размер на 842,96 лева с включен ДДС.
В хода на съдебното
дирене, въззиваемата страна чрез пълномощника си по делото, оспорва
депозираната въззивна жалба по съображения изложени в отговора на същата.
Претендира разноски, за които прилага списък по чл. 80 ГПК.
Жалбата е
процесуално допустима, подадена е в срока по чл. 17, ал. 1 от ЗЗДН от страна в
първоинстанционното производство, имаща правен интерес от обжалването и срещу
подлежащ на въззивно обжалване допустим съдебен акт.
При
произнасянето по спора въззивния съд, съобрази следното :
Първоинстанционният
Софийски районен съд бил сезиран с молба за защита от домашно насилие, вх. № 8000063
от 30.01.2020 г., подадена от И.В.Ц. срещу
В.В.Ц.. В първоначалната си молба, въззивницата твърдяла, че с ответника са
сестра и брат, като с течение на времето, поради имотни спорове във връзка с
откритото при смъртта на баща им наследство, отношенията им се изострили и той
проявявал вербална и физическа агресия спрямо нея, като тази тенденция се
засилила в последната една година. Той се връщал ненадейно от Германия, където
обичайно живеел, влизал в дома й, ровел из личните й вещи и документи и се
разпореждал с тях. Сменял брави и ключове без съгласието й и я гонел от дома й
в кв. Симеоново. Твърдяла, че на 28.01.2020 г., около 20 часа тя го забелязала
да обикаля около външната порта на къщата в Симеоново. Молела съда да издаде
заповед за защитата й от ответника, като го задължи да се въздържа от домашно
насилие спрямо нея и му забрани да се доближава до обитаваните от нея жилища в
кв. Симеоново и в кв. Горубляне, до местоработата й, местата й за социални
контакти и отдих на по-малко от 200 метра. Претендирала сторените деловодни
разноски. С молбата си представила декларация по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН, касаеща
посочената дата – 28.01.2020 г.
Предвид дадените й
указания молителката представила уточняваща молба и допълнителна декларация по
чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН, с които вече твърдяла актове на домашно насилие,
извършени от ответника и на следните дати, освен първоначално посочената
28.01.2020 г., а именно - на 15.01.2020 г., когато прибирайки се от работа,
заварила ответника в дома си да преравя вещите й, при което той започнал да й
крещи, да я обижда и да я гони от къщата; на 30.01.2020 г., около 20.30 часа,
когато той влязъл в къщата й, показвал й някакви документи, като й крещял, че
ще я изхвърли от къщата и че ще живее на улицата, защото той планирал да се
нанесе на нейния етаж и да живее там; на 31.01.2020 г., около 12.00 часа,
когато той дошъл в къщата й в Симеоново, отново започнал да се кара с нея във
връзка с наследствени имоти, нагрубявал я, ровел из личните й вещи, въпреки
протестите й и се държал с нея грубо и афектирано, като това станало в
присъствието на двама свидетели.
Ответникът оспорвал
молбата като неоснователна. Твърдял, че от 2003 г. постоянно живее в Германия,
като работи като шофьор на камион, като през 2019 и 2020 г. се връщал в
страната само във връзка с уреждане на въпроси във връзка с наследствени имоти,
попадащи в неговия патримониум, като оспорва като неверни твърденията, че
посочените от молителката имоти са само нейна и на майка им собственост.
Признавал, че отношенията им с молителката са влошени, но не поради посочените
от нея причини, като твърдял, че не е осъществявал домашно насилие спрямо нея.
Сочел, че помежду им имало множество водени дела, като по негова инициатива
били образувани четири дела, от които три касаещи делба на наследствени имоти,
а последното за парично обезщетение за заплатени от него консумативни разходи
по повод ползвани от молителката имоти. Отделно и провокиран от поведението
подавал сигнали до различни органи и организации. По отношение на конкретната
молба за защитата на молителката, сочи, че в периода 15.01.2020 до 29.01.2020
г. е бил извън страната, а последния му престой в България преди това бил в
периода 12.09.2019 г. – 17.09.2019 г., поради което не е могъл да извърши
твърдените актове на домашно насилие, тъй като бил на работа. Твърди, че на
30.01.2020 г. влязъл в страната, като кацнал на летището в гр. София в 18.00
часа. Повод за пристигането му било участието му като свидетел по гр. д. № 52569/2019
г. по описа на СРС, 37 състав. Твърди, че 19.20 часа се регистрирал в хотел,
тъй като искал да избегне всякакъв контакт със сестра си, а времето от 20.00 до
21.50 часа прекарал в майка си в квартирата й. Твърди, че на 31.01.2020 г. за
времето от 09.00 до 11.30 часа се намирал с майка си и с вуйна си в СРС за
участие в посоченото дело, като едва тогава в съда видял сестра си и сина й от разстояние.
След 12.30 часа той, с майка си посетил дома на вуйна си, намиращ се в близост
до ползвания от сестра му имот, като ползвайки ключовете на майка си и без да
влиза в имота проверил пощенската кутия. Тогава до входната врата се приближил
племенникът му, който им показал „среден пръст“ и нарекъл баба си „мръсница“.
Тогава не видял молителката. Твърди, че на 01.02.2020 г. се върнал в Германия,
като полетът му бил в 13,25 часа. Молел съда да постанови решение, с което да
отхвърли молбата като неоснователна. Претендирал разноски.
За да постанови
обжалвания съдебен акт, Първоинстанционният Софийски районен съд приел за
установено следното:
Между страните
нямало спор, че същите са брат и сестра, както и че ответникът постоянно
пребивавал в Германия, където работел и живеел, а в България се връщал рядко и
за кратко. В тези случаи той не отсядал в наследствения му имот, по отношение
на който с молителката водели дело за съдебна делба. Не се установило
ответникът да е бил в България на 15.01.2020 г. и на 28.01.2020 г. Не било
спорно също, че на 31.01.2020 г. около обяд ответникът се намирал в България и на
посочения адрес, но не се доказало той да се е карал с молителката, да я
нагрубявал или да е ровил във вещите й, както и да е влизал в дома й, като на
тази дата изобщо нямало контакт между страните.
Съдът кредитирал
изцяло показанията на свидетелите като логични, последователни, вътрешно непротиворечащи
и кореспондиращи с останалите събрани по делото доказателства, приемайки, че
същите, преценени в съвкупност с останалите доказателства по делото,
опровергават представената от молителката декларация по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН.
При тази фактическа
установеност и ангажирани писмени и гласни доказателства, първоинстанционния
съд постановил обжалвания съдебен акт.
Настоящият
състав на Софийски градски съд, Гражданско отделение, след като взе предвид
становищата на страните, събраните в двете съдебни инстанции доказателства,
прецени ги по реда на въззивното производство и съобрази приложимия закон и по
свое убеждение, прие за установено следното:
Въззивният съд,
споделя установената в първоинстанционното производство фактическа обстановка,
като не счита за необходимо да я преповтаря, а препраща към нея на основание §
1 от Заключителните разпоредби на ЗЗДН във връзка с чл. 272 от ГПК, правейки я
по този начин част от своя съдебен акт. Същата се установява от събраните в
първоинстанционното производство писмени доказателства, от които относими към
предмета на доказване на настоящия съдебен спор се явяват следните такива –
извлечения от индивидуален работен дневник на въззиваемия за декември 2019 г.,
януари и февруари 2020 г. и от дигитална работна карта; самолетни билети и
фактури.
Останалите писмени
доказателства са ирелевантни в настоящото производство, поради което същите не
следва да бъдат обсъждани.
Въззивният съд,
като прецени показанията на разпитаните по делото свидетели, които са без дела
и родствени връзки със страните по реда на чл. 172 от ГПК, кредитира същите в
обсъдените от първоинстанционния съд части, касаещи личните впечатления на тези
свидетели за правно релевантните факти по делото.
Други относими доказателства
за твърденията на страните не са ангажирани пред настоящата въззивна инстанция.
При
тази фактическа установеност, въззивният съд достигна до следните изводи от
правна страна
:
Жалбата е
неоснователна по изложените в нея доводи.
Настоящият съдебен
състав изцяло споделя прецизните правни изводи на първоинстанционния съд,
изложени в мотивите към обжалвания съдебен акт, като не счита за необходимо да
ги преповтаря, а препраща към тях на основание § 1 от Заключителните разпоредби
на ЗЗДН във връзка с чл. 272 от ГПК.
С оглед оплакванията
в жалбата, следва да също да се отбележи следното :
Неоснователни са
доводите, касаещи приложението на чл. 172 от ГПК спрямо свидетелските показания
на водените от въззиваемия свидетели. Същите са дали показания под страх от
носената от тях наказателна отговорност за лъжесвидетелство, като същите са с
еднаква степен на родство с въззивницата и с въззиваемия. Освен това, в
съдебното заседание, в което е проведен разпита им, въззивницата не се е явила
и не е направила своевременно възражения срещу разпита им. Независимо от това,
свидетелката С.К.сама е посочила, че с въззивницата имат дела помежду си и е
посочила какви, като е описала и отношенията си с нея като влошени. Показанията
й обаче кореспондират на заявеното от другата свидетелка и на наведените от
въззиваемия твърдения и не се опровергават от други събрани в производството
доказателства. Също така, следва да се отбележи, че тази свидетелка е в еднаква
родствена връзка с двете страни, на които се явява възходяща (майка), като
независимо от това не може да се приеме, че е заинтересована от изхода на
делото, тъй като отхвърлянето на молбата на въззивницата или евентуалното й
уважаване, по никакъв начин не ползват тази свидетелка. Такова е положението и
по отношение на другата свидетелка – В.Г.И., за която изхода по настоящето дело
не е свързан с конкретни ползи. Тази свидетелка също е предупредена за носената
от нея наказателна отговорност, като показанията й кореспондират с твърденията
на въззиваемия и с показанията на свидетелката К., както и със събраните по
делото писмени доказателства и не се опровергават от други доказателства по
делото. В случая, въззивницата не е ангажирала никакви доказателства в подкрепа
на твърденията си в молбите й до съда, извън представените декларации по чл. 9,
ал. 3 от ЗЗДН, в това число не е осигурила разпита на допуснатите й свидетели. С
оглед доводите, развити от въззивницата в представените по делото писмени
бележки, следва да се отбележи и следното : Липсват твърдените нарушения на чл.
9 от ГПК, респективно на основните принципи, прогласени с разпоредбата на чл.
121 от Конституцията на Република България. В процесната хипотеза принципа на
равенство на страните не е нарушен. Първоначално разглеждането на делото е било
насрочено за 10.03.2020 г., като в това съдебно заседание ход на делото не е
даден, независимо от редовното призоваване на страните, с оглед указанията на
ВСС от.10.03.2020 г. за вземане на превантивни мерки за предпазване от корона
вирус, като е отсрочено за 14.04.2020г., от 13.00 часа. Това съдебно заседание
не е било проведено, предвид обявеното в страната ни извънредно положение. С
разпореждане от 16.04.2020 г. разглеждането на делото е пренасрочено за
26.05.2020 г. от 13.00 часа. На тази дата, за която страните са били редовно
призовани, като въззивницата се явила лично, е проведено първото съдебно
заседание по делото, като същото е докладвано и съдът се е произнесъл по направените
доказателствени искания, като допуснал по двама свидетели при режим на
довеждане на всяка от тях и постановил разпита им да стане в едно съдебно
заседание, а именно следващото, което следвало да се проведе на 30.06.2020 г.,
като дал възможност на въззивницата в същото съдебно заседание да вземе
становище и по писмените доказателства, представени от въззиваемия с отговора
му. До датата на така насроченото съдебно заседание, въззивницата подала
писмено становище, с вх. № 5063561/01.06.2020 г., с което вземала отношение по
твърденията на въззиваемия и представените от него писмени доказателства;
молба, с вх. № 5084093/30.06.2020 г., с която правела искане за отлагане на
делото за да организира процесуалното си представителство по него; както и
уведомление д вх. № 5084225/30.06.2020 г., с което уведомявала съда, че е
подала сигнал до посланика на ФРГ в Германия във връзка с воденото срещу
въззиваемия дело. В това съдебно заседание, в което въззивницата не се явявала
и представлявала и не сочела причини за
това, съдът не дал ход на делото, като й дал възможност да организира
процесуалното си представителство по делото, като отложил разглеждането на
делото за 21.07.2020 г. Съгласно разпоредбата на чл. 56, ал. 2 от ГПК,
въззивницата била редовно призована за това съдебно заседание, но не се явила,
без да посочи каквито и да е причини за това и не се представлявала, въпреки
осигурената й достатъчна възможност да организира процесуалното си
представителство по делото. Тя не предприела и необходимите действия да осигури
явяването на допуснатите й свидетели за разпита им. Предвид редовното
призоваване на страните и при липсата на заявените от тях причини за отлагане
на делото, ход на същото бил даден, като разпитал доведените от въззиваемия
свидетели. В същото съдебно заседание, съдът приключил съдебното дирене и след
като изслушал становището на явилата се страна, приключил устните състезания и
обявил, че ще се произнесе с решение по съществото на спора. С оглед
изложеното, като единствено възможен се явява изводът, че на въззивницата са
осигурени равни с въззиваемия възможности да участва в съдебното производство
по делото, да ангажира доказателства за твърденията си и да упражнява в пълнота
процесуалните си права. Доколкото съдебното производство по делото било образувано
по молба именно на въззивницата още на 30.01.2020 г., същата разполагала с
достатъчно време и възможности да организира своето процесуално
представителство по него, включително и като ангажира необходимите и относими
доказателства за установяване на твърденията й, а и още от този момент е била
наясно неговата сложност. В този смисъл, въззивният съд счита за неоснователна
молбата й от 30.06.2020 г. за отлагане на разглеждането на делото, а
уважаването й от първоинстанционния съд – за неправилно, без допуснатото
неоснователно отлагане на делото да се отразява върху валидността,
допустимостта и правилността на обжалвания съдебен акт. Липсват правна
възможност и основание за последващо отлагане на делото, за да се изяснят
причините за неявяването на въззивницата, редовно призована, и за неявяването
на допуснатите на тази страна, при режим на довеждане, свидетели, респективно
за санкционирането й чрез налагане на глоба. Последицата от неявяването на
въззивницата в съдебно заседание на 21.07.2020 г., за което не е посочила
уважителни причини, е приключване на съдебното производство без събиране на
допуснатите й доказателства. В случая, не съдът, а въззивницата, не е
съдействала за установяване на обективната истина по делото, като, по своя,
несвързана с действията на съда по движението и разглеждането на делото, не е
упражнила в пълнота предоставените й процесуални права. Същата е проявила
процесуално бездействие, като следва да понесе последиците от това и от
неизпълнение на задълженията си, свързани с носената от нея доказателствена
тежест. Недоказаните твърдения не са факти и следва да бъдат взети предвид при произнасянето
по спора.
Неоснователни са и
твърденията, касаещи приложението на чл. 13, ал. 3 от ЗЗДН. В случая,
представената от нея декларация е опровергана от представените от въззиваемия
писмени доказателства що се касае до първите три посочени в нея дати, а по
отношение на последната сочена дата – 31.01.2020 г. разпоредбата на чл. 13, ал.
3 от ЗЗДН не намира приложение, тъй като самата въззивница твърдяла, че този
акт на домашно насилие е извършен в присъствието на два свидетели.
Същевременно, по отношение на всички посочени дати на твърдени актове на
домашно насилие въззиваемият успешно провел насрещно доказване, като установил
различна фактическа обстановка, оборваща твърденията на въззивницата. При
възприетото от последната бездействие, първоинстанционният съд формирал
вътрешното си убеждение на събраните в следствие на процесуалната активност на
въззиваемия доказателства. Цялостната преценка на доказателствената съвкупност
по делото обуславя като единствено възможен извода, че на процесните дати
въззиваемията не е извършил твърдените актове на насилие спрямо въззивницата,
поради това, че за част от процесните дати не се е намирал в страната, респективно,
поради това, че макар да се е намирал в близост до дома й, бил в компанията на
свидетелите К. и Иванова, като не е влизал в него и не е имал какъвто и да е
контакт с въззивницата. Предвид това, изводът на първоинстанционния съд, че
доказателствената сила на декларацията е опровергана е правилен, резултат е от
правилна оценка на доказателствения материал и се споделя и от настоящия
въззивен състав.
Несъстоятелни са и
доводите, касаещи липсата на достатъчно съдействие на съда за изясняване на
делото от фактическа страна. В случая, съдът е разяснил на страните носената от
тях доказателствена тежест, като е допуснал събирането на относимите и посочени
от страните доказателства. Също така, първоинстанционният съд е съдействал на
въззивницата, като по нейно искане не дал ход на делото в съдебно заседание на
30.06.2020 г., за да може тя да упълномощи свой процесуален представител.
Независимо от това, въззивницата не предприела реални действия за процесуалното
си представителство и не осигурила явяването на допуснатите й свидетели.
Съобразно изложеното съдът е изпълнил задълженията си, възложени му с
посочената разпоредба.
Що се касае до
оплакванията за прекомерност на разноските на въззиваемия за адвокатско
възнаграждение, следва да се отбележи, че същото се следи единствено по
своевременно направено възражение на другата страна, каквото в случая не е
направено от въззивницата. Прави се за първи път в жалбата й, поради което е
несвоевременно въведено и не следва да се обсъжда от въззивния съд.
В производствата
пред двете съдебни инстанции не са ангажирани доказателства, които да обосноват
различни правни изводи от вече направените в обжалвания съдебен акт. Предвид
това същия се явява правилен и законосъобразен, постановен въз основа на цялостен
и задълбочен анализ на цялата доказателствена съвкупност, касаеща процесните
актове на домашно насилие.
Прочее, други
конкретни оплаквания за незаконосъобразност и неправилност на обжалвания
съдебен акт не са формулирани от въззивницата в жалбата й, като при цялостната
си проверка на допустимостта и валидността на обжалвания съдебен акт, съдът не
констатира такива негови пороци, водещи от отмяната му.
При тези аргументи
и с оглед съвпадението на крайните изводи на двете инстанции, атакуваното
решение следва да бъде потвърдено като правилно, законосъобразно и обосновано,
а подадената въззивна жалба следва да бъде оставена без уважение, като
неоснователна.
По разноските:
Претенция за
присъждане на сторените има само от страна на въззиваемия, като при този изход
на делото тя не е лишена от основание. Същата обаче се явява недоказана и като
такава неоснователна, като подлежи на отхвърляне, предвид следното :
Въззиваемият претендира присъждане на разноски за процесуалното си
представителство в размер 842,96 лева с ДДС, за което е представил списък по
чл. 80 от ГПК. По делото не е представен договор за правна защита, сключен
между въззиваемия и адвокат Р. за процесуалното му представителство пред
въззивната инстанция, а последният се легитимира с пълномощно, представено пред
първоинстанционния съд. В този смисъл изобщо липсват доказателства за
постигнатите между въззиваемия и пълномощника му договорености във връзка с
процесуалното му представителство пред настоящата съдебна инстанция,
включително и относно договореното адвокатско възнаграждение и начина му на
плащане. Същевременно по делото липсват доказателства тези разноски да са
сторени от страната. Представения със списъка по чл. 80 от ГПК документ на чужд
език, не следва да бъде зачетен, предвид разпоредбите на чл. 4, ал. 1 във
връзка с чл. 185 от ГПК, а представената фактура сама по себе си установява
задължение за плащане, но не го доказва и поради това няма характера на
разписка. Третият представен със списъка документ, също не установява тези
разноски да са реално направени от въззиваемия, а касае регистрацията на
пълномощника му по ЗДДС. Поради изложеното, претенцията на въззиваемия за
присъждане на деловодни разноски за адвокатско възнаграждение следва да бъде
отхвърлена.
С оглед оставянето
на въззивната жалба без уважение и съобразно чл. 11, ал. 3 ЗЗДН, във връзка с
чл. 18, ал. 1, във връзка с чл. 16 ТДТКССГПК, въззивницата И.В.Ц. следва да
бъде осъдена да заплати, по сметка на Софийския градски съд, държавна такса по
въззивната жалба в размер на общо 50 лева (твърдят се четири акта на насилие,
по всеки от които се дължи такса от 12,50 лева).
Мотивиран от
гореизложеното, Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-ри брачен
въззивен състав, на основание чл. 17, ал. 5, предложение І от Закона за защита
срещу домашното насилие,
Р Е Ш
И :
ОСТАВЯ
В СИЛА
Решение № 187887 от 31.08.2020 г., постановено по гражданско дело № 4682 по
описа за 2020 г. на Софийски районен съд, ІІІ Гражданско отделение, 83 състав.
ОСТАВЯ
БЕЗ УВАЖЕНИЕ
претенцията на въззиваемия В.В.Ц. за присъждане на разноски за адвокатско
възнаграждение, като недоказана, поради което и НЕОСНОВАТЕЛНА.
ОСЪЖДА
въззивницата
И.В.Ц., с ЕГН **********, да заплати, по сметка на Софийски градски съд,
държавни такси в размер на общо 50 (петдесет) лева.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
……………… ЧЛЕНОВЕ: 1. …………… 2. ……………