Решение по дело №134/2025 на Административен съд - Русе

Производството е по реда на чл.145 и сл. от АПК вр. чл.38 от ЗДС.

Образувано е по жалба на ЕТ „Й. Данев-2000“, със седалище в гр.Русе, чрез процесуалния му представител, против решение № 60/06.02.2025 г. на Министерския съвет на Република България за отчуждаване на имоти и части от имоти - частна собственост, за държавна нужда, за изграждане на обект "Автомагистрала "Русе-Велико Търново", участъци "Русе-Бяла" и обход на град Бяла от км 0+500 до км 76+040 на територията на област Русе, в землищата на община Иваново, община Две могили и община Борово, съгласно подробен устройствен план – парцеларен план, одобрен с влязла в сила заповед № РД-02-15-110/10.10.2022 г. на министъра на регионалното развитие и благоустройството, изменена с влязла в сила заповед № РД-02-15-72/30.05.2023 г. на министъра на регионалното развитие и благоустройството, намиращи се в землищата на с.Божичен, с.Иваново и с.Тръстеник, община Иваново, гр. Две могили, община Две могили и с.Екзарх Йосиф, община Борово, в частта относно определената в приложението по т.1 от същото решение стойност на паричното обезщетение за отчуждената част от следния недвижим имот, находящ се в землището на с.Божичен, общ.Иваново, обл.Русе, [ЕКАТТЕ], собственост на жалбоподателя: поземлен имот с [идентификатор] (9.44), с площ от 2,721 дка и определен размер на обезщетението от 789 лева.

В жалбата и в хода на устните състезания жалбоподателят, чрез процесуалния си представител, развива оплаквания за незаконосъобразност на административния акт в оспорената му част. Твърди, че определеното му за отчуждената част от имота обезщетение не отговаря на условията за равностойно парично обезщетение по смисъла на чл.32, ал.2 от ЗДС. Счита същото занижено и несъответстващо на пазарната цена на имотите, в нарушение на чл.17, ал.5 от Конституцията на Република България и чл.1 от Протокол № 1 към Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ), в светлината на тълкуването на последната разпоредба, дадено с решение от 14.05.2020 г. на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) по делото К. и други срещу България (жалби № № 66581/12 и 25054/15). Възразява, че с административния акт, в оспорената му част, не е постигнат справедлив баланс между обществения интерес, от една страна, и индивидуалното му право на собственост, от друга. Моли съда да постанови решение, с което да измени решението на Министерския съвет в оспорената част като увеличи размера на определеното обезщетение съобразно заключението на вещото лице във варианта, при който то е изчислено въз основа на капитализираната рента при средно годишно рентно плащане на декар за землището на с.Божичен за стопанската 2024/2025 г. Претендира присъждането на направените деловодни разноски, за които представя списък.

Ответникът по жалбата – Министерски съвет на Република България, чрез процесуалния си представител, в представеното на основание чл.38, ал.4 от ЗДС становище с вх.№ 918/05.03.2025 г. и молба с вх.№ 1453/26.03.2025 г. излага подробни съображения за нейната неоснователност. Твърди, че оспореното решение е издадено от компетентен орган, при спазване на изискванията за форма и съдържание на акта, както и на административнопроизводствените правила. Поддържа, че е спазен и материалният закон. Сочи, че размерът на определеното парично обезщетение е основан на оценителски доклад, възложен от административния орган. Оценката била възложена с възлагателно писмо изх.№ 53-00-11437/15.09.2023 г., поради което относимият период, през който следвало да са сключени сделките, използвани като пазарни аналози, е от 15.09.2022 г. до 15.09.2023 г., в който период такива аналози не били открити, поради което обезщетението било определено по реда на Наредбата за реда за определяне на цени на земеделските земи. Моли съда да постанови решение, с което жалбата да бъде отхвърлена. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение.

Заинтересованата страна – министърът на регионалното развитие и благоустройството, чрез процесуалния си представител, е депозирал молба с вх.№ 853/05.03.2025 г., в която изразява становище за неоснователност и недоказаност на жалбата. Счита, че решението на Министерския съвет, в обжалваната му част, е правилно и законосъобразно и моли жалбата срещу същото да бъде отхвърлена.

Заинтересованата страна – министърът на финансите, чрез процесуалния си представител, е депозирал становище с вх.№ 915/05.03.2025 г., в което също счита подадената жалба неоснователна и недоказана. Поддържа, че решението на Министерския съвет, в оспорената му част, е постановено при спазването на всички изисквания на закона като размерът на паричното обезщетение е определен въз основа на правилна и законосъобразна експертна оценка, отговаряща на изискванията на ЗДС.

Заинтересованата страна - инвеститорът на обекта, за изграждане на който се извършва отчуждаването – Агенция „Пътна инфраструктура“, конституирана и призована по делото на основание чл.38, ал.5 от ЗДС, чрез процесуалния си представител, в съдебно заседание на 25.03.2025 г. и в представеното в същото заседание становище счита жалбата неоснователна, а решението на МС, в оспорената му част, издадено при спазване на материалния закон и административнопроизводствените правила. Възразява, че ЗДС не допуска при липса на подходящи пазарни аналози да се прилагат общите методи за оценка на недвижимите имоти, практикувани от оценителите на недвижими имоти, какъвто е и използваният в заключението на вещото лице приходен метод (метод на директната капитализация на дохода, в случая на годишното рентно плащане), тъй като при използването му не се отчитат индивидуалните характеристики на имота като категория, площ, поливност, отстояние от пазари и регулация и т.н. Сочи, че използваната от вещото лице стойност на средното годишно рентно плащане, определено по реда на § 2е от ДР на ЗСПЗЗ, са базира на осреднените стойности за всички категории земи в съответното землище и не предоставя информация за рентното плащане по отделни категории, каквото е основното изискване на чл.3, ал.1 от Наредбата за реда за определяне на цени на земеделските земи. Поддържа, че използваният в последната разпоредба израз „годишно рентно плащане на един декар х 25“ неслучайно е поставен в скоби, тъй като той има само пояснителен характер по отношение начина на определяне на началните цени на земеделските земи и при отчуждителните процедури не може да се използва като самостоятелен способ за тяхното определяне. Възразява, че последното изменение на наредбата е направено с ДВ бр. 9 от 30.01.2024 г., в сила от 01.02.2024 г., без при това да са изменени началните цени по чл.3, ал.1, което показва, че в национален мащаб годишното рентно плащане е проверено и че началните цени, посочени в тази разпоредба, са съобразени с пазарните условия в страната. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли жалбата. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение, направени от жалбоподателя.

Според чл.34б, ал.2 от ЗДС решението на Министерския съвет по чл.34а, ал. 1 се съобщава на заинтересованите лица по реда на чл. 61 от АПК от инвеститора на обекта, т.е. от Агенция „Пътна инфраструктура“, който предоставя данните за датата на съобщаването на Министерския съвет. Разпоредбата на чл.61 от АПК от своя страна препраща към реда за съобщаване на административните актове по чл.18а от същия кодекс. По делото (съответно на л.8 и на л.68) са представени писмо с изх.№ 53-00-1651/07.02.2025 г. и обратна разписка (известие за доставяне) за връчване на пратка R PS 1040 815YT4 V. Видно от отбелязването в обратната разписка, на 19.02.2025 г. на жалбоподателя е връчено посоченото писмо от Агенция „Пътна инфраструктура“, с което той е бил уведомен за отчуждаването на имот с [идентификатор] с оспореното решение на Министерския съвет. Жалбата срещу този акт е подадена на 27.02.2025 г. директно в съда, т.е. в преклузивния 14 – дневен срок за това по чл.38, ал.1 от ЗДС.

Следва да се приеме, че жалбата е подадена в срок, от процесуално легитимирана страна - адресата на акта, който е неблагоприятно засегнат от него, при наличие на правен интерес, поради което е допустима. Разгледана по същество, тя се явява основателна.

Оспореното решение е издадено от компетентен орган. Според чл.34а, ал.1 от ЗДС отчуждаването на имоти и части от имоти - частна собственост, предназначени за изграждането на национални обекти, се извършва с решение на Министерския съвет по предложение на министъра на регионалното развитие и благоустройството и министъра на финансите. Оспореното решение № 60/06.02.2025 г. на Министерския съвет е издадено от посочения колективен орган на централната изпълнителна власт.

Решението е издадено в писмена форма и има задължителното съдържание по чл.34б, ал.1 от ЗДС – в него е посочена държавната нужда, за която се отчуждават имотите – за изграждане на обект „Автомагистрала „Русе-Велико Търново“ в посочените участъци, обявен за национален такъв, като в приложение към т.1 на административния акт са подробно описани отчуждаваните имоти, техният вид, местонахождение, размер, цена (размер на обезщетението) и собственици за всеки от имотите. По – конкретно в приложението по т.1 от оспореното решение за отчуждаваните имоти в землището на с.Божичен, общ.Иваново, обл.Русе, [ЕКАТТЕ], колона „№ по ред“, процесният поземлен имот, собственост на жалбоподателя, част от който се отчуждава, е посочен под позиция № 53.

Съдът не констатира при издаване на оспореното решение да са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила.

Според чл.34, ал.1, изр.първо от ЗДС, заинтересованото ведомство прави мотивирано искане за отчуждаване до министъра на финансите и до министъра на регионалното развитие и благоустройството. Т. искане, иницииращо административното производство, е направено от председателя на УС на Агенция „Пътна инфраструктура“ до МРРБ с писмо с вх.№ 90-03-1054/19.11.2024 г. С решение № 660 на МС от 2022 г. обект „Автомагистрала „Русе-Велико Търново“ е обявен за обект с национално значение по смисъла на § 5, т.62 от ДР на ЗУТ и за национален обект по смисъла на § 1 от ДР на ЗДС. За посочения национален обект е налице влязъл в сила ПУП (парцеларен план) в процесните участъци като същият бил одобрен със заповед № РД-02-15-110/10.10.2022 г. на министъра на регионалното развитие и благоустройството, изменена, поради допуснати очевидни фактически грешки относно номерата на имотите, посочени в регистъра на трайно засегнатите имоти в землището на с.Долна Студена, общ.Ценово, с влязла в сила заповед № РД-02-15-72/30.05.2023 г. на същия орган. Според чл.33, ал.2 от ЗДС наличието на държавна нужда, която не може да бъде задоволена по друг начин, се установява с влязъл в сила подробен устройствен план, предвиждащ изграждане на обекти за задоволяване на държавни нужди, или с одобрен подробен устройствен план, който предвижда изграждане на национален обект, за който е налице влязло в сила разпореждане за допускане на предварително изпълнение, или по друг начин, предвиден в закон. Следователно с влизане на сила на ПУП – ПП посочената материална предпоставка за отчуждаването на имотите (държавната нужда и невъзможността тя да бъде задоволена по друг начин), чието наличие не се и оспорва от жалбоподателя, е категорично установена.

От представените с преписката доказателства се установява, че е спазено изискването на чл.34, ал.2 от ЗДС като с искането са представени и изискуемите приложения. По – конкретно представена е, съгласно чл.34, ал.2, т.3 от ЗДС, и оценка на имотите, извършена от оценител на имоти - „Сървей груп“ ЕООД гр.София. Експертната оценка била възложена с възлагателно писмо изх.№ 53-00-11437/15.09.2023 г. (на л.109 от преписката) на председателя на УС на Агенция „Пътна инфраструктура“. Няма спор, че юридическото лице, на което е възложено оценката, има качеството на „оценител на имоти“ съгласно легалната дефиниция по § 1а, т.3 от ДР на ЗДС като разполага със сертификат рег.№ *********/2011 г., издаден от Камарата на независимите оценители в България, с оценителска правоспособност недвижими имоти, земеделски земи и трайни насаждения.

Датата на възлагането на оценката фиксира края на периода от 12 месеца (от 15.09.2022 до 15.09.2023 г.) по § 1а, т.2 от ДР на ЗДС, през който следва да са били сключени сделките, които могат да бъдат използвани като аналози при определянето на пазарните цени. Както беше посочено, искането за отчуждаване е направено с писмо с вх.№ 90-03-1054/19.11.2024 г., а оценителският доклад е от 11.11.2024 г., т.е. той е представен само осем дни преди да е направено искането за отчуждаване, поради което е актуален и отговаря на изискването по чл.34, ал.2, т.3 от ЗДС оценката на имотите да е направена не по-рано от три месеца от датата на подаване на искането за отчуждаване.

След проверка по чл.34, ал.4 от ЗДС министърът на регионалното развитие и благоустройството и министърът на финансите, на основание чл.34а, ал.1 от ЗДС, със съвместен доклад до Министерския съвет, предложили на същия орган да разгледа и приеме проект на решение за отчуждаване на имоти и части от имоти – частна собственост, за държавна нужда – за изграждане на посочения национален обект по отношение на описаните в проекта на решение участъци. Към предложението били приложени и документи по чл.34а, ал.4 от ЗДС – всички документи по преписка с вх.№ 90-03-1054/2024 г., одобрена финансова обосновка, проект на съобщение за средствата за масово осведомяване и проект на решение на МС. Започналата процедура по отчуждаване била надлежно оповестена по реда на чл.34а, ал.3 вр. ал.6 от ЗДС. С приемане на оспореното решение размерът на паричното обезщетение, определено за всеки от отчуждаваните имоти, е изцяло съобразен с оценителския доклад.

Съдът намира обаче, че решението на Министерския съвет, в оспорената му част, противоречи на материалния закон, което обстоятелство води до неговата незаконосъобразност в тази част съгласно чл.146, т.4 от АПК и е основание за изменението му.

От представеното по делото писмено доказателство – нотариален акт за покупко-продажба на недвижим [имот номер], т.II, рег. № 6171, дело № 276/18.05.2012 г. на нотариус Г. Г. с район на действие РС – Русе, се установява, че жалбоподателят е собственик на процесния имот, представляващ поземлен имот с № 009044 по картата на възстановената собственост (КВС) в землището на с.Божичен, общ.Иваново, обл.Русе, [ЕКАТТЕ], местността „Кованлъка“, с площ от 4,451 дка и начин на трайно ползане нива, VI категория. С одобрения ПУП-ПП имот с [идентификатор] по кадастралната карта и кадастралните регистри (КККР) на с.Божичен (идентичен със собствения на жалбоподателя [имот номер] по КВС) е разделен на два имота: поземлен имот с [идентификатор] и поземлен имот с [идентификатор], с площ от 2,721 дка, само който е предмет на отчуждаване. Следователно по безспорен начин е установен идентитета между отчуждавания и притежавания от жалбоподателя недвижим имот.

При преценката за съответствие на оспореното решение със закона следва да се държи сметка за йерархията на нормативните актове, която изисква при установено противоречие между норми от два нормативни акта да се прилага този от по-висока степен. В тази връзка разпоредбите на чл.15, ал.1 и ал.3 от ЗНА изрично предвиждат, че нормативният акт трябва да съответствува на Конституцията и на другите нормативни актове от по-висока степен като ако постановление, правилник, наредба или инструкция противоречат на нормативен акт от по-висока степен, правораздавателните органи прилагат по-високия по степен акт. От своя страна чл.5, ал.1 и ал.2 от АПК гласят, че когато постановление, правилник, наредба, инструкция или друг подзаконов нормативен акт противоречи на нормативен акт от по-висока степен, прилага се по-високият по степен акт, както и че когато закон или подзаконов нормативен акт противоречи на международен договор, ратифициран по конституционен ред, обнародван и влязъл в сила за Република България, прилага се международният договор.

Разпоредбата на чл.5, ал.2 от АПК е израз на правилото на чл.5, ал.4 от Конституцията на Република България, според която конституционнна норма международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат.

Именно такъв международен договор е и Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ), ратифицирана със закон, приет от НС на 31 юли 1992 г., ДВ, бр. 66 от 14.08.1992 г., обн., ДВ, бр. 80 от 2.10.1992 г., в сила от 7.09.1992 г. Смисълът на нейните разпоредби следва да се разбира в светлината на тяхното тълкуване в практиката на ЕСПЧ, независимо от това дали съответното решение е постановено по жалба срещу Република България или срещу държава-членка на Съвета на Европа и страна по Конвенцията. По отношение на решенията на ЕСПЧ по същество (judgements англ. език; arrêts фр.език), постановени по жалби срещу Република България, намира приложение и разпоредбата на чл.46 от ЕКПЧ, озаглавена „Задължителна сила и изпълнение на решенията“, § 1 от която гласи: „Βисогодоговарящите страни се задължават да изпълняват окончателните решения по същество на Съда по всяко дело, по което те са страна“.

В чл.1 от ЕКПЧ е регламентирано задължението на държавите-страни по Конвенцията да зачитат прогласените в нея права. Този текст предвижда следното: „Βисокодоговарящите страни осигуряват на всяко лице под тяхна юрисдикция правата и свободите, определени в част I на тази Конвенция“. Част от ЕКПЧ са и протоколите към нея. Чл.5 от Протокол № 1 към ЕКПЧ от 20.03.1952 г., в сила от 18.05.1954 г., а по отношение на Република България в сила от 07.09.1992 г., гласи, че Βисокодоговарящите страни ще считат членове 1, 2, 3 и 4 на този Протокол като допълнителни членове на Конвенцията и всички разпоредби на Конвенцията се прилагат съответно.

Нормата на чл.1 „Защита на собствеността“ от Протокол № 1 към ЕКПЧ предвижда следното: „Βсяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.

Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби“.

От гледна точка на отчуждаването на имоти за обществени (държавни) нужди в константната практика на ЕСПЧ се приема, че балансът между обществения интерес и изискванията за защита на индивидуалните основни права ще се счита постигнат тогава, когато обезщетението, изплатено на лицето, чието имущество е отнето, е разумно свързано с неговата пазарна стойност, определена по време на отчуждаването (вж. решенията на ЕСПЧ по делата Pincová and Pinc v. Czech Republic, § 53, Gashi v. Croatia, § 41; Vistiņš and Perepjolkins v. Latvia GC, § 111; Guiso-Gallisay v. Italy (справедливо обезщетение) GC, § 103; Moreno Diaz Peñaand Others v. Portugal, § 76).

В решението си от 14.05.2020 г. по делото К. и други срещу България (жалби № №66581/12 и 25054/15) 1, имащо задължителен характер за Република България по силата на чл.46, § 1 от Конвенцията, ЕСПЧ, в контекста на отчуждавания по реда на ЗДС за изграждане на кръстовище на магистралата София – Варна, респ. на околовръстния път около гр.София приема, че е налице нарушение на член 1 от Протокол № 1, тъй като прилагането на правилата, предвидени в Наредбата за реда за определяне на цени на земеделските земи, не е довело до присъждане на обезщетение, което е разумно свързано със стойността на земята на жалбоподателите, както изисква член 1 от Протокол № 1 (§ 91). ЕСПЧ изрично отбелязва, че Наредбата е приета отдавна и се основава на обща информация за цялата страна, а не на информация, специфична за пазарната стойност на конкретните парцели (§ 86).

Тук е мястото да се отбележи, че наредбата е приета с ПМС № 118 от 26.05.1998 г., обн., ДВ, бр. 64 от 5.06.1998 г., в сила от 5.06.1998 г., като е многократно изменяна, последно с § 43 от ПМС № 10 от 25.01.2024 г. обн., ДВ, бр. 9 от 30.01.2024 г., в сила от 1.02.2024 г. При нито едно от измененията обаче не са били увеличавани началните цени на различните категории земеделска земя, предвидени в таблицата към чл.3, ал.1 от този подзаконов нормативен акт. Единственото изменение в тези цени е направено по силата на § 2 от ПМС № 123/15.06.1999 г., издадено на основание § 4, ал.2 от ПЗР на Закона за деноминация на лева, съгласно който текст във всички нормативни актове на Министерския съвет и в приложенията към тях, влезли в сила преди 5 юли 1999 г., какъвто акт е и посочената наредба, всички числа в стари левове са заменени с намалени 1000 пъти числа в нови левове.

Противоречи на нормалната икономическа логика твърдението на процесуалния представител на Агенция „Пътна инфраструктура“, че щом при последното изменение на наредбата началните цени по чл.3, ал.1 не са били увеличени това означавало, че същите съответстват на пазарните условия в страната. Съдът намира, че за установяване неверността на това твърдение дори не са необходими специални знания. От приемането на наредбата през 1998 г. до датата на приемане на решението на МС през 2025 г. са изминали над 26 години, в който период са настъпили събития от такъв мащаб като например присъединяването на Република България към ЕС от 01.01.2007 г., финансовата криза от 2007 г. – 2008 г., Ковид пандемията от 2020 г. и необузданата инфлация в световен мащаб в резултат на т.нар. количествено облекчаване (quantitive easing), началото през 2022 г. на войната в Украйна, като през това време са настъпили и съществени изменения в търсенето и предлагането на земеделска земя, начините на нейното обработване, подпомагането на земеделските производители и др. под. Поради това абсурдно е да се твърди, че при тези толкова съществени изменения в обществено-икономическите условия в страната началната цена на земеделската земя от шеста категория, от която категория е процесната нива, продължава да бъде в размер на 200 лв./дка, каквато тя е била през 1998 г.

Нещо повече, пред Комитета на министрите на Съвета на Европа, във връзка с 1443-то заседание на този орган през месец септември 2022 г., който, съгласно чл.46, § 2 от ЕКПЧ, следи за изпълнението на окончателните решения на ЕСПЧ, Република България е представила план за действие (action plan) № DH-DD(2022)876/23.08.2022 г. във връзка с изпълнението на решението по делото К. и други срещу България (жалби № №66581/12 и 25054/15) 2. В т.3 от плана за действие е посочено, че българското правителство обмисля различни възможности за предприемане на общи мерки за изпълнението на това решение на ЕСПЧ, а в т.2, във връзка с Наредбата за реда за определяне на цени на земеделските земи правителството изрично е признало, че от приемането си през 1998 г. наредбата, в относимите ѝ части, не е била изменяна. Така, въпреки задължението си за предприемане на общи мерки по изпълнение решението на ЕСПЧ, Министерският съвет, като издател на този подзаконов нормативен акт, не е предприел необходимите стъпки за съобразяването на началните цени на земеделските земи, предвидени в чл.3, ал.1 от наредбата, с актуалните пазарни условия, респ. не е формулирал друг метод за тяхното изчисление, който да гарантира, че по реда на този подзаконов нормативен акт се определя равностойно парично обезщетение по пазарни цени.

На следващо място, в съответствие с константната си практика в цитираното решение ЕСПЧ припомня (§ 63 и § 74) , че размерът на обезщетението трябва да се изчисли въз основа на стойността на имота към датата, на която собствеността върху него е загубена.

В § 68 вр. § 28 и § 20 от същото решение ЕСПЧ приема, че не е явно необоснован и произволен подходът, според който само един сравнителен имот е недостатъчен за установяване на пазарна стойност, в който смисъл е и нормата на § 1а, т.2, in fine от ДР на ЗДС. Според този текст осредняването се извършва въз основа на не по-малко от две относими сделки. Като достатъчни и уместни причини за изключване на някои видове имоти от кръга на тези, които могат да бъдат ползвани като аналози се приемат и обстоятелствата, свързани с това, че някои от имотите са ипотекирани съвместно в един договор, без посочване на техните индивидуални стойности. В § 80 от същото решение Съдът в Страсбург сочи, че националните органи по принцип са в по-добра позиция отколкото един международен съд за оценка на местните нужди и условия и че по въпроси на общата социална и икономическа политика, включително градско и регионално планиране, националната политическа власт трябва да получи особено широка граница на преценка (виж Вистинс и Перепьолкинс, § 98). Поради това ЕСПЧ отбелязва, че не е готов да приеме, че фактори като определените по-горе, ограничаващи правото на преценка на органите, включително съдилищата, по принцип са в нарушение на член 1 от Протокол № 1. По-специално Съдът не твърди, че такъв подход не би могъл, когато има достатъчно сравними имоти, отговарящи на съответните критерии, да доведе до установяване на справедлива пазарна цена и по този начин до присъждане на „равностойно“ обезщетение.

Заплащането на предварително и равностойно обезщетение се изисква не само от закона – чл.32, ал.1 от ЗДС, но и от конституционната норма на чл.17, ал.5 от Конституцията на Република България. Както е посочено и в мотивите на решение № 6 от 4.07.2006 г. на КС на РБ по конст. д. № 5/2006 г., чисто пазарният принцип за установяване равностойността на един имот би могло да бъде постигнат само ако този имот бъде предложен за продажба на свободния пазар. В случаите на принудително отчуждаване на частни имоти за държавни и общински нужди, т. е на отнемане на частна собственост от държавата на съответно конкретно посочени законови основания, предлагането на пазара по понятни причини не може да бъде осъществено. Това налага адекватната обезщета (равностойното парично обезщетение) да се определя по законов ред. КС приема, че тази уредба несъмнено трябва да има предвид пазарната цена, която собственикът би получил от продажбата на имота на свободния пазар. Застиналите във времето (към 1998 г.) начални цени по чл.3, ал.1 от наредбата, дори и увеличени със съответния корекционен коефициент, понастоящем не могат да се считат за пазарни цени, т.е. те не представляват „… пазарната цена, която собственикът би получил от продажбата на имота на свободния пазар“, каквото изискване е изведено в мотивите на цитираното решение на КС.

При това положение съдът намира, че нормата на чл.1 от Протокол № 1 към ЕКПЧ, тълкувана в светлината на решението на ЕСПЧ по делото К. и други срещу България, респ. на константната практика на ЕСПЧ по дела, свързани с отчуждаване на недвижими имоти за държавни нужди, на основание чл.5, ал.4, изр.второ от Конституцията на Република България и чл.5, ал.2 от АПК има предимство пред противоречащото му национално законодателство и по-конкретно пред чл.32, ал.3, т.3 от ЗДС и механизма за определяне на цените на земеделските земи по Наредбата за реда за определяне на цени на земеделските земи, към която тази разпоредба препраща за случаите, при които не могат да се определят пазарните цени на имоти с подобни характеристики поради липсата на сключени поне две сделки през релевантния период по § 1а, т.2 от ДР на ЗДС - в рамките на 12 месеца преди датата на възлагане на оценката, респ. преди датата на отчуждаването.

На следващо място, както беше посочено по-горе, според трайната практика на ЕСПЧ размерът на обезщетението трябва да се изчислява въз основа на стойността на имота към датата, на която собствеността върху него е загубена. С оглед изискването за предварително заплащане на обезщетението, разпоредбата на чл.39, ал.1, т.2, б.“а“ от ЗДС предвижда, че решението на Министерския съвет и заповедта на областния управител влизат в сила и имотът се смята за отчужден в случаите на обжалване, когато е преведено обезщетението по сметка на правоимащите лица въз основа на решението на съда по чл. 38, ал. 8. Следователно размерът на обезщетението следва да отразява пазарната стойност на имота, определена максимално близо до датата на постановяване на оспорения административен акт, задължителен реквизит на който, съгласно чл.34б, ал.1 от ЗДС, е и цената (размерът на обезщетението) на отчуждаваните имоти. Поради това съдът намира, че крайната дата на 12 – месечния период, през който трябва да бъде съобразявано евентуалното наличие на сделки-аналози, посочени в § 1а, т.2 от ДР на ЗДС (покупко-продажба, замяна, учредяване на вещни права или прехвърляне на собственост срещу задължение за строителство, ипотека – обезпечаваща покупко-продажба на имот, продажбите чрез търг от държавни и частни съдебни изпълнители, държавните институции и общините, както и други възмездни сделки, с изключение на тези с предмет идеални части от имоти, по които поне една от страните е търговец, вписани в службата по вписванията по местонахождението на имота), следва да е не датата на възлагане на оценката, а датата на издаване на оспорения акт – 06.02.2025 г., т.е. този период следва да обхваща времето от 06.02.2024 г. до 06.02.2025 г.

Според нормата на чл.32, ал.3, т.2 от ЗДС, в случай, че не могат да се определят пазарните цени на имоти с подобни характеристики поради липса на извършени по-малко от две сделки в съответната служба по вписванията, равностойното парично обезщетение се определя по реда на наредбата по чл. 36, ал. 2 от ЗСПЗЗ - за земеделски земи. В чл.1, т.5 от Наредбата за реда за определяне на цени на земеделските земи е посочено, че с нея се уреждат и условията и редът за установяване на цени на земеделските земи при определяне на равностойното парично обезщетение в случаите по чл. 32, ал. 3, т. 2 от ЗДС, а нормата на чл.5а указва, че цените по наредбата са база за определяне на цени на земеделските земи в случаите по чл. 1. Както обаче беше посочено по-горе и както е отбелязал Съдът в Страсбург в коментираното решение, посочената наредба е приета през 1998 г. като не е била актуализирана при настъпилото през годините съществено изменение на пазарните цени на земеделските земи.

От заключението на вещото лице е видно, че в землището на с.Божичен, общ.Иваново няма сделки, които да отговарят на законовите условия за пазарни аналози, нито в изследвания в административното производство период от 15.09.2022 г. до 15.09.2023 г., нито в период от 12 – месеца преди датата на решението на МС – от 06.02.2024 г. до 06.02.2025 г. Вещото лице е изложило убедителна аргументация защо нито една от установените сделки през последния период не могат да бъдат ползвани като аналози – актовете, посочени под № № 1,2 и 3 са за имоти – урбанизирана територия, а не за земеделска земя с начин на трайно ползване нива, а акт № 4 касае 123 имота (ниви) в няколко различни землища, но ипотекирани с обща стойност.

В първия вариант на заключението на вещото лице, при прилагане на чл.32, ал.3, т.2 от ЗДС и Наредбата за реда за определяне на цени на земеделските земи, включително на предвидената в чл.3, ал.1 от същата начална цена от 200 лв./дка за земеделска земя от шеста категория, увеличена с приложимите коефициенти на 290 лв./дка, дължимото обезщетение за отчуждената част от имота на жалбоподателя, с площ от 2,721 дка, възлиза на 789,09 лева, закръглено, на основание § 3 от ДР на същата наредба, до цяло число левове на 789 лева, в какъвто размер е определено обезщетението и в позиция № 53 от колона „№ по ред“ на приложението към т.1 от оспорения административен акт.

Както беше посочено по-горе, в § 91 от решението по делото К. и други срещу България ЕСПЧ заключава, че прилагането на правилата, предвидени в Наредбата, не е довело до присъждане на обезщетение, което е разумно свързано със стойността на земята на жалбоподателите, както се изисква съгласно член 1 от Протокол №1. Поради това съдът счита, че при липсата на подходящи сделки-аналози регламентираният в чл.3, ал.1 от наредбата механизъм за определяне на началната цена на земеделските цени би могъл да бъде ползван, каквато е изразената от законодателя воля в чл.32, ал.3, т.2 от ЗДС, но въз основа на актуални към датата на отчуждаването рентни/наемни плащания, т.е. въз основа на капитализираната поземлена рента (годишно рентно плащане на един декар х 25), изчислена не към датата на приемане на наредбата през 1998 г., а към стопанската 2024/2025 г.

Неоснователно се явява възражението на процесуалния представител на Агенция „Пътна инфраструктура“, според което използваният в чл.3, ал.1 от наредбата израз „годишно рентно плащане на един декар х 25“ е поставен в скоби, тъй като има единствено пояснителен характер и не може да се използва като самостоятелен способ за определяне цените на земеделските земи. Цитираната разпоредба гласи следното: „Началните цени отразяват размера на капитализираната поземлена рента (годишно рентно плащане на един декар х 25) според категориите на земеделските земи и пазарните условия в страната“. Очевидно е, че понятието „капитализирана поземлена рента“ не е поставено в скоби и за него не може да се твърди, че то има само пояснителен характер. Както сочи и вещото лице в съдебно заседание от 25.03.2025 г., директната капитализация (Direct Capitalization) на дохода (в случая на поземлената рента) е техника, приложима при метода на приходите, т.е. самият законодател, в лицето на МС, чрез позоваването в нормата на чл.3, ал.1 от наредбата именно на капитализираната поземлена рента, е приел, че този оценителски метод е допустим при определяне обезщетенията за отчуждаваните земеделски земи. В този смисъл поставеният в скоби израз има за цел да укаже броят на средните поземлени ренти, които, според законодателя, изразяват цената на един декар земя.

Във втория вариант на заключението на вещото лице то се е позовало на информацията от протокол № 1/17.01.2025 г. за определяне на средно рентно плащане за стопанската 2024/2025 г. (на л.75 – л.77 от делото), публикуван на интернет страницата на ОД „Земеделие“ гр.Русе. На основание § 2е от ДР на ЗСПЗЗ, чл.77б от ППЗСПЗЗ и Методиката за определяне на средното рентно плащане за стопанска година, одобрена от МЗХ, размерът на средното рентно плащане се изчислява за съответното землище от общината за предходната година въз основа на данни, предоставени от съответната общинската служба по земеделие, за средната стойност на рентните вноски, изчислена на база всички договори, регистрирани в общинската служба по земеделие. В заключението си вещото лице е посочило, че за с.Божичен, общ.Иваново, средното рентно плащане за 1 дка нива за стопанската 2024/2025 г. е в размер на 52 лв./дка, поради което капитализираната поземлена рента възлиза в размер на 1300 лв./дка, т.е. за отчуждената част от имота на жалбоподателя, с площ от 2,2721 дка, обезщетението е в размер от 3537,30 лева, или закръглено, съгласно § 3 от ДР на наредбата, до цяло число левове, в размер на 3537 лева.

Следва да се отбележи, че информацията за средното рентно плащане по § 2е от ДР на ЗСПЗЗ действително не е представена в протокола на ОД „Земеделие“ гр.Русе по отделни категории на земеделската земя (нива), както това е сторено в таблицата към чл.3, ал.1 от наредбата. От друга страна обаче тази информация се отнася до получаваните рентни плащания/наеми при отдаването на земеделски земи, принадлежащи именно към землището на конкретното населено място, докато, както ЕСПЧ отбелязва в § 86 от решението си по делото К. и други срещу България, началните цени, предвидени в таблицата към чл.3, ал.1 от наредбата, се основават на обща информация за цялата страна, а не на информация, специфична за пазарната стойност на конкретните парцели. Освен това категорията на процесната нива, част от която се отчуждава, не е прекалено ниска (същата е от VI категория), поради което нейната стойност също се доближава до осреднената такава на земите от първа до десета категория включително, предвидена в цитираната разпоредба. Накрая, видно и от заключението на вещото лице, тъй като посочените в протокола на ОД „Земеделие“ гр.Русе средни рентни плащания отразяват именно пазарните стойности на действащите договори за аренда и наем за стопанската година към датата на отчуждаването – за 2024/2025 г., то вещото лице правилно не я е увеличавало с коефициентите по наредбата, имащи за цел да преодолеят именно липсата на конкретика относно местоположението на имота и неговите характеристики.

По изложените съображения депозираната жалба следва да бъде уважена като размерът на паричното обезщетение, определено на жалбоподателя за отчуждената част от поземления имот, представляваща имот с [идентификатор], с площ 2,721 дка, следва да бъде увеличен от 789 лева на 3537 лева.

Жалбоподателят е направил деловодни разноски, както следва: 50 лева – държавна такса, 400 лева – заплатен първоначален и допълнителен депозит за възнаграждение на вещото лице и 600 лева – адвокатско възнаграждение, чието реално заплащане в брой е удостоверено в представения договор за правна защита и съдействие № 038094/27.02.2025 г., който в тази част удостоверява това обстоятелство и има функцията на разписка (т.1 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК).

Процесуалният представител на заинтересованата страна Агенция „Пътна инфраструктура“ е направил възражение за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение, направени от жалбоподателя. Възражението е основателно. При съобразяване на задължителното тълкуване на съюзното законодателство - чл.101, § 1 и § 2 от ДФЕС и чл.4, § 3 от ДЕС, дадено в решение на Съда на ЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, съдът намира, че размерът на адвокатското възнаграждение не съответства напълно на правната и фактическа сложност на делото и следва да бъде намален. Правната и фактическа сложност на вида дело, измерена, на основание § 1а, ал.2, т.2 от ДР на Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (загл. изм. ДВ, бр. 14 от 2025 г.), през коефициента му за тежест по Правилата за оценка на натовареността на съдиите, е около средната спрямо тази на разглежданите от административните съдилища дела. Видно от т.34 на Приложение № 1 „Административни дела - по групи дела, шифри и коефициенти за тежест“ към ПОНС, за делата по Закона за държавната собственост – отчуждавания, е определен коефициент за тежест 1,2. Освен това по спорния въпрос за начина на определяне на обезщетението има изобилна съдебна практика на административните съдилища, в която се коментира и горепосоченото решение на ЕСПЧ, което обстоятелство значително услеснява дейността на процесуалния представител на жалбоподателя. Поради това съдът намалява направените от последния разноски за адвокатско възнаграждение, които следва да бъдат присъдени в тежест на ответника по жалбата, на 400 лева.

Така, с оглед изхода на делото и на основание чл.143, ал.1 от АПК в полза на жалбоподателя следва да бъде присъдена сумата от общо 850 лева – деловодни разноски. На основание § 1, т.6 от ДР на АПК те следва да бъдат възложени в тежест на Администрацията на Министерския съвет, която има качеството на юридическо лице съгласно чл.40, ал.3 от ЗА.

Настоящото решение е окончателно - чл.38, ал.8, изр.второ от ЗДС.

Така мотивиран и на основание чл.172, ал.2 от АПК, съдът

Р Е Ш И :

ИЗМЕНЯ по жалба на Й. И. Д., действащ в качеството на ЕТ „Й. Данев-2000“, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр.Русе, [улица], бл.“МНО-4“, вх.1, решение № 60/06.02.2025 г. на Министерския съвет на Република България за отчуждаване на имоти и части от имоти - частна собственост, за държавна нужда, за изграждане на обект "Автомагистрала "Русе-Велико Търново", участъци "Русе-Бяла" и обход на град Бяла от км 0+500 до км 76+040“ на територията на област Русе, в землищата на община Иваново, община Две могили и община Борово, съгласно подробен устройствен план – парцеларен план, одобрен с влязла в сила заповед № РД-02-15-110/10.10.2022 г. на министъра на регионалното развитие и благоустройството, изменена с влязла в сила заповед № РД-02-15-72/30.05.2023 г. на министъра на регионалното развитие и благоустройството, намиращи се в землищата на с. Божичен, с. Иваново и с. Тръстеник, община Иваново, гр. Две могили, община Две могили и с. Екзарх Йосиф, община Борово, в частта относно определената в приложението по т.1 от същото решение стойност на паричното обезщетение за отчуждения недвижим имот, находящ се в землището на с.Божичен, общ.Иваново, обл.Русе, [ЕКАТТЕ], собственост на жалбоподателя, а именно поземлен имот с [идентификатор] (9.44), с площ 2,721 дка, като

УВЕЛИЧАВА размера на определеното парично обезщетение от 789 лева на 3537 лева.

ОСЪЖДА Администрацията на Министерския съвет, със седалище и адрес на управление гр.София, [улица], представлявана от министър – председателя Р. Ж., да заплати на ЕТ „Й. Данев-2000“, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр.Русе, [улица], бл.“МНО-4“, вх.1, сумата от 850 лева – деловодни разноски.

Решението е окончателно.