Определение по дело №466/2010 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

С решение № 97/ 13.08.2010 г., постановено по Г.д. № 880 / 2010 г., Кърджалийският районен съд е осъдил „Б.”, Г. К., да заплати на З. М. Х. сумата в размер на 2 385.60 лв., представляваща обезщетение по чл.222, ал.3 от КТ - при прекратяване на трудовото правоотношение поради придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, ведно със законна лихва за забава, считано от 17.05.2010 г. - датата на предявяване на иска до окончателното й изплащане. Съдът осъдил ответното дружество да заплати на ищцата З. М. Х. и сумата в размер на 79.52 лв., представляваща обезщетение по чл.224, ал.1 от КТ за неизползван платен годишен отпуск в размер на 4 дни за 2010 г., ведно със законна лихва за забава, считано от 17.05.2010 г. до окончателното й изплащане. Съдът обаче е отхвърлил предявения от З. М. Х. срещу „Б.”, Г. К., иск с правно основание чл.59 от КТ за сумата в размер на 744 лв., ведно със законна лихва, считано от предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата. Съдът е осъдил ответното дружество да заплати на ищцата направените в производството разноски в размер на 225.70 лв. Съдът е осъдил ответното дружество да заплати и по сметка на КРС сумата в размер на 145.42 лв., представляваща държавни такси по делото.

Настоящото производство е образувано по повод депозирана от ищцата З. М. Х., частична въззивна жалба. В същата се твърди, че постановеното решение, в частта му с която е отхвърлен предявеният с правно основание чл.59 от КТ иск, е необосновано, незаконосъобразно и постановено в противоречие със събраните по делото доказателства. Жалбодателката излага доводи в два аспекта. Първо, жалбодателката счита, че решаващият съд неправилно бил приел, че искът останал недоказан, защото тя не доказала факта на изготвяне на предвидения в КТД предварителен план- сметка за заплащане на социалните разходи и ваучери. В този аспект жалбодателката счита, че задължението принадлежи на ответното дружество и евентуалното не изготвяне на такъв се дължи на виновното му поведение, за което тя не може да отговаря. И второ жалбодателката счита, че такъв план-сметка все пак е изготвен в ответното дружество защото същото е изплащало социалните придобивки до 31.01.2009 г. С оглед изложеното моли настоящата инстанция да постанови своя съдебен акт, с който отмени първоинстанционното решение в обжалваната му част, вместо което постанови ново, с което уважи предявения иск. Претендира разноски.

В надлежния срок не е постъпил отговор на въззивна жалба от ответника по същата, ответник и в първоинстанционното производство, „ Б.”, Г. К..

В съдебно заседание, жалбодателката З. М. Х., Ч. процесуалния си представител, поддържа частичната си въззивна жалба.

В съдебно заседание, ответникът по жалбата „ Б.”, Г. К., редовно призован не изпраща представител и не взема становище по жалбата.

Окръжният съд, след преценка на доказателствата, приема за установено следното:

Жалбата като подадена в срок и от имащо правен интерес от това лице, е процесуално допустима, и като такава подлежи на разглеждане по същество.

Предметът на настоящия въззивен контрол, очертан от частичната въззивна жалба, е първоинстанционното решение, в частта му с която е отхвърлен предявеният от ищцата иск с правно основание чл.59 от КТ за сумата в размер на 744 лв., ведно със законна лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на иска – 19.05.2010 г. до окончателното й изплащане. В този аспект ищцата по делото твърди, че на основание чл. 47.2 от Колективния трудов договор, ответното дружество й дължи ваучери за периода от 01.01.2009 г. до 31.12.2009 г. - по 40 лв. за всеки месец /12 месеца по 40 лв. = 480 лв./ и социални разходи по 1 лв. на отработен ден, като в същия период те възлизали на 264 отработени дни / или 264 лв./, като сборът на тези суми възлизал на исковия размер от 744 лв.

В обхвата на изложената рамка на въззивен контрол, по делото е безспорно следното : първоинстанционният съд е приел за безспорно, и като необжалвано решението в тази му част е влязло в сила, че със заповед № 1670/ 19.04.2010 г. на Изп.директор на „Б.”, Г. К., считано от 19.04.2010 г. е прекратен сключения между дружеството и ищцата З. М. Х., на длъжност „шивачка”, Трудов договор № 266 / 25.06.1999 г. Безспорно е по делото и обстоятелството, че ищцата З. Х. е член на СС „Подкрепа” при ответното дружество, като в списъка на членовете същата е записана под № 266. Безспорно е и обстоятелството, че на 18.11.2008 г. е сключен Колективен трудов договор между „Б.”, Г. К. и КТ „ Подкрепа”. Договорът е влязъл в сила на 01.10.2008 г. и е със срок 01.10.2009 г. Същият е бил вписан в регистъра на Дирекция „ Инспекция по труда”, Г. К., под № 505 от 17.12.2008 г.

По реда и при условията на чл. 266, ал.3 от ГПК, пред настоящата инстанция е допуснато и събрано ново доказателство. От прочита на приетото по делото заключение, изготвено по назначената СТЕ, и от непосредствения разпит на вещото лице в проведеното по делото открито съдебно заседание, се установява, че З. М. Х. за периода от 01.10.2009 г. до 31.12.2009 г., е отработила в ответното дружество „ Б.”, Г. К., 59 работни дни и е ползвала платен годишен отпуск в размер общо на 5 работни дни, както и че на ищцата, считано от началото на исковия период - 01.01.2009 г. и до 31.01.2009 г., видно от счетоводните данни, предоставени от дружеството, не са изплащани ваучери за храна и за социални разходи.

За да постанови решението си в обжалваната му част, първоинстанционният съд е приел, че с разпоредбата на чл.47 от КТД е заявена воля за възможност за даване на ежемесечни ваучери за храна и за социални разходи в зависимост от броя на отработените дни. Решаващият съд е приел, че по делото не са представени доказателства, че работодателят сам или съвместно с други органи и организации е взел решение да осигури средства за тези социални разходи.

В този аспект настоящата инстанция от прочита на цитираната разпоредба на чл.47 от приложения по делото Колективен трудов договор установи, че работодателят може самостоятелно или съвместно с други органи и организации в условията и изискванията на чл.36, ал.1 от Закона за корпоративното подоходно облагане и чл.294 от КТ, да осигури средства за социални мероприятия и подпомагане на работниците и служителите през текущата година, като ал.2 прави уговорка, че определените от предходната алинея средства се ползват по предварително съставена съвместно от работодателя и синдикатите план –сметка в съответствие с възможностите, предвидени по чл.294 от КТ за : ваучери за храна на стойност 40 лв. на месец и социални разходи по 1 лев на отработен ден, вкл. и за периода на ползване на платен годишен отпуск. Ал.3 на цитираната разпоредба пък предписва, че средствата не могат да се ползват за други цели освен за потребностите, посочени в план-сметката по ал.2 или за други социални мероприятия.

В хода на тези констатации съдът изгради своето мнение. Настоящата инстанция споделя изложените от решаващия съд доводи. Безспорно правната логика на колективните трудови договори, прогласена и от разпоредбата на чл.50 от КТ, се изразява в това колективният трудов договор да бъде договор, сключван между работодателя и синдикалната организация, с който да се уреждат въпроси от трудовите и осигурителни отношения на работниците и служителите, които не са уредени с повелителните норми на закона. Противно на тази правна логика, синдикалната организация, която по законовата презупция на чл. 51а, ал.2 от КТ, е изготвила проектът на процесния КТД, е допуснала да се препише в същия диспозитивната норма на чл.294 от КТ. Т.е. разпоредбата на чл.47 от процесния КТД, така както е установена между страните действително предвижда само една правна възможност, но не и императивно договорено задължение за работодателя. Принципно безспорно е на основание чл.57 от КТ, правото на жалбодателката Х. като член на синдикалната организация страна по колективния трудов договор, да може да се възползва от уговорените в него социални придобивки. В настоящото производство обаче тя не може да се възползва от клаузата на чл.47 от него, защото същата не е договорена в нейна полза. И това е така защото самата синдикална организация е допуснала да се препише една законова диспозитивна норма без тя да може да прерасне в императивно задължение на ответното дружество. Защото осъществяването на правата по така договорената разпоредба е поставено в зависимост от добрата воля на работодателя, която добра воля обаче в настоящото производство не беше доказано той да е проявил, поемайки задължение да заплаща средства за социални разходи на работниците и служителите си. Поради изложеното не може в производството да се направи извод, че по силата на така сключеното договорно съглашение работодателят се е задължил да заплати на ищцата в първоинстанционното производство, жалбодателка в настоящото, сума, съставляваща възнаграждение за социални разходи в търсената по делото форма – ваучери за храна и социални разходи за всеки отработен ден

Или казано в обобщение решението на първоинстанционния съд, предмет на настоящия въззивен контрол, в обжалваната му част се явява правилно и законосъобразно, и като такова следва да бъде потвърдено. И при този изход на делото доколкото изрично не са поискани и такива не се доказват, разноски не се следват на ответника по жалбата.

Ето защо, въззивният съд

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 97/ 13.08.2010 г., постановено по Г.д.№ 880/2010 г. по описа на Кърджалийския районен съд, в обжалваната му част.

Решението на основание чл. 280, ал.2 от ГПК, не подлежи на касационно обжалване пред ВКС.

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.