РЕШЕНИЕ
№ 449
гр. Варна, 07.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Деспина Г. Георгиева
Членове:Иванка Д. Дрингова
Ивелина Владова
при участието на секретаря Доника Здр. Христова
като разгледа докладваното от Ивелина Владова Въззивно гражданско дело
№ 20233100500132 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх. № 270001/24.11.2022г. по регистратурата на
ВРС подадена от М. Н. Х., ЕГН **********, чрез процесуалния й представител срещу
решение № 260431/11.11.2022г. постановено по гр.д.№ 16307/2020г., в частта, с която са
отхвърлeни предявените от М. Н. Х. искове с правно основание чл.31, ал.2 от ЗС и чл.86 от
ЗЗД за осъждане на ответника Т. Н. Г. да заплати сумата от 5000 лева - обезщетение за
ползването на ид.ч. от самостоятелен обект с ид. ********** по Кадастралната карта на
гр.Варна, представляващ апартамент в гр. Варна, район „П.“, ул. „Ц.“ *** за периода от
03.07.2020г. до 03.02.2022г., както и сумата от 800 лева – сбор от мораторните лихви върху
всяка дължима месечна сума за посочения период начислена от датата на дължимостта й до
03.02.2022г., както и законната лихва върху главницата считано от 03.02.2022г. до
окончателното изплащане на задължението, както и в частта, с която жалбоподателката е
осъдена да заплати по сметка на РС-Варна държавна такса по разгледаните искове по чл.31,
ал.2 от ЗС и чл.86 от ЗЗД в размер на 250 лева.
Въззивникът – М. Х. оспорва решението в обжалваните му части с твърдения за
неправилност, необоснованост и противоречие с материалния закон. Излага, че по делото са
установени елементите от фактическия състав на предявената искова претенция по чл.31,
ал.2 от ЗС, а именно наличието на съсобственост при равни квоти с ответницата по
1
отношение на имота с ид. ********** по Кадастралната карта на гр.Варна, наличието на
нот.покана до ответника Т. Г. от 03.07.2020г., с която последната е поканена да участва при
уреждането на наследствените им правоотношения, както и да заплаща обезщетение за
ползването на съсобствения имот, както и фактическо пречене от страна на ответницата
жалбоподателката да ползва съсобствения имот. Счита, че предявеният иск по чл.31, ал.2 от
ЗС и обусловеният от него иск по чл.86 от ЗЗД е основателен и по тези съображения се моли
за отмяна на атакуваното решение в обжалваната част и постановяване на ново, с което
предявените искове да бъдат уважени.
В срока по чл. 263 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба oт
въззиваемата страна – Т. Н. Г., чрез процесуалния й представител. Счита жалбата за
неоснователна, а решението на ВРС за правилно и законосъобразно в обжалваните части. Не
оспорва, че между страните е налице съсобственост по отношение на процесния имот на
ул.“Ц.“ бл.9 в гр.Варна, както и че на 19.07.2020г. е получена нот.покана от М. Х., но счита
че същата е имала за цел единствено прекратяване на съсобствеността между двете по
отношение на наследствените им имоти. Посочва, че жалбоподателката не е правила опити
да ползва по какъвто и да било начин собствената си част от процесния апартамент нито
преди, нито след изпращане на нот.покана. Напротив излага, че М. Х. не е посещавала
имота, не е демонстрирала желание да го ползва, не е претендирала получаване на ключове,
а единствено заплащане на обезщетение за лишаване от ползване. Моли решението на ВРС в
обжалваните части да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
В хода на проведеното по делото съдебно заседание, страните поддържат изразените
позиции по спора.
При проверка валидността и допустимостта на обжалваното решение, съобразно
разписаните правомощия по чл. 269 от ГПК, съдът не открива пороци, водещи до неговата
нищожност или недопустимост. По останалите въпроси съдът намира следното:
Производството пред ВРС е образувано по повод предявен от М. Н. Х. срещу Т. Н. Г.
иск за делба на съсобствени недвижими имоти. С влязло в законна сила решение е допусната
делба на жилище в гр.Варна, ж.к. „П.“, *** с ид. ********** по Кадастралната карта на
гр.Варна със застроена площ от 58,52 кв.м., ведно с прилежащото избено помещение и
съответните ид.части от общите части на сградата и от правото на строеж и на жилище в
гр.Варна, ул. „Ц.“, ***, с ид. ********** по Кадастралната карта на гр.Варна, със застроена
площ от 87,80 кв.м., ведно с прилежащото избено помещение № 46 и съответните ид.части
от общите части на сградата и от правото на строеж при равни квоти от по ½ ид.част между
съсобствениците.
Във втората фаза на делбеното производство М. Х. е предявила за съвместно
разглеждане искане по сметки за осъждане на ответницата Т. Г. да й заплати обезщетение за
лишаване от ползването на собствените и ид.ч. от самостоятелен обект с ид. ********** по
Кадастралната карта за периода от 03.07.2020г. до 03.02.2022г. в размер на 5000 лева, ведно
със законната лихва върху сумата считано от депозиране на искането до окончателното
заплащане, както и сумата от 800 лева представляваща сбор от лихвите за забава върху
2
върху всяко месечно вземане за обезщетение начислено за периода от дължимостта й до
03.02.2022г.
Твърденията на ищцата са, че ответницата ползва еднолично съсобствения имот на
ул.“Ц.“ бл.9, с което я лишава от възможността също да го ползва съобразно правата си.
Ответницата Т. Г. оспорва облигационната претенция на ищцата като неоснователна.
Признава, че е била поканена с нотариална покана от 03.07.2020г., получена на 19.07.2020г.
да заплаща на ищцата обезщетение в размер на по 330 лева месечно за лишаване от
ползването на имота. Твърди обаче, че не е ограничавала ищцата във възможността й да го
ползва, а отделно от това оспорва размера на претенцията като счита, че е завишен. В
условията на евентуалност счита, че обезщетение би било дължимо от момента на
получаване на поканата, т.е от 19.07.2020г.
СЪДЪТ, след преценка на становищата на страните, събраните по делото
доказателства, по вътрешно убеждение и въз основа на приложимия закон, приема за
установено следното от фактическа и правна страна:
Предмет на настоящото въззивно производство е решението на ВРС постановено на
11.11.2022г. по гр.д.№ 16307/2020г., в частта, с която са отхвърлeни предявените от М. Н. Х.
искове с правно основание чл.31, ал.2 от ЗС и чл.86 от ЗЗД за присъждане на ищеца на
обезщетение за ползите, от които е лишен в следствие на едноличното ползване от
ответника Т. Г. на собствените му 1/2 ид.части от процесния имот – жилище с ид.
********** по Кадастралната карта на гр.Варна, представляващ апартамент в гр. Варна,
район „П.“, ул. „Ц.“ *** за периода от 03.07.2020г. до 03.02.2022г.
Исковата претенция се явява процесуално допустима с оглед установената с
решението по първата фаза на делбата съсобственост между страните по отношение на
имота и твърденията, че той се ползва еднолично от ответника, с което ищецът се лишава от
ползите от общата вещ.
С разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС се установява, че когато общата вещ се ползва
изцяло от някой от съсобствениците, последният дължи обезщетение на останалите
съсобственици за ползата, от която са лишени, от деня на писменото поискване.
Следователно основателността на предявения иск предполага установяване по делото на
няколко кумулативно свързани елемента – наличие на съсобственост между страните по
отношение на общата вещ и ползване на вещта от един или няколко съсобственици в повече
от своята идеална част, с което се създава пречка другите съсобственици също да ползват
вещта съобразно правата си. За да възникне задължението за заплащане на обезщетение от
страна на съсобственика, който чрез лично ползване лишава другите съсобственици от
възможността да ползват и те общата вещ, законът изисква още едно условие - писмено
поискване. Писменото поискване по чл. 31, ал. 2 ЗС е равнозначно на поканата по чл. 81, ал.
2 ЗЗД и след получаването му съсобственикът изпада в забава. От този момент той дължи
заплащането на обезщетение. Тежестта да установи едноличното ползване на имота,
респективно лишаването от ползване и изпратената покана до ползващият съсобственик е
3
изцяло на ищеца.
По делото е представена нотариална покана изпратена от М. Х. до Т. Г. на
03.07.2020г. и получена от адресата на 19.07.2020г., с която последната е поканена на
разговор /на 04.08.2020г./ за доброволно уреждане на отношенията по повод
съсобствеността им в апартамент № 46 находящ се в гр.Варна ул. „Ц.“, *** и апартамент №
52 находящ се в ж.к.“П.“ бл.1, вх.Б, ет.5. Посочено е, че Т. Г. ползва изцяло съсобствения
апартамент № 46, с което възпрепятства ищцата да полза собствените си идеални части от
него. Във връзка с горното Т. Г. е поканена да заплаща месечен наем в размер на 330 лева за
ползваните от нея собствени на ищцата ид.части от имота.
От представеният констативен протокол от 04.08.2020г. е видно, че между страните
се е провела среща пред нотариус, в която М. Х. е заявила повторно желанието си да и бъде
осигурен достъп до апартамента на ул.“Ц.“№ 9. Т. Г. е заявила, че до 11.08.2020г. не може да
осигури достъп до имота и е пожелала провеждането на нова срещна на 11.08.2020г.
За втората проведена среща между страните на 11.08.2020г. също е съставен
констативен протокол от нотариус М.Б., по време на която ответницата Г., след като е
отхвърлила предложението за доброволно поделяне на съсобствеността им е поискала
насрочването на нова среща на 25.08.2020г. М. Х. е отказала провеждането на такава и
отново е подновила поканата до сестра си да и заплаща наем за ползването на собствената й
ид.част от апартамента на ул.“Ц.“ № 9 считано от получаване на поканата, като е заявила
желание да и бъдат върнати находящите се в имота лични вещи. В отговор на това Т. Г. е
заявила, че в ползвания от нея апартамент няма лични вещи на сестра й.
По делото е проведена Съдебно-оценителна експертиза, изготвена и поддържана в
съдебно заседание от вещото лице Ш.Х., от заключението на която се установява, че
средният пазарен наем за целият апартамент за периода от 03.07.2020г. до 03.02.2022г. е в
размер на 10000 лева, т.е за частта на ищцата е 5000 лева. Лихвата за забава е изчислена в
размер на 800 лева начислена за същия период.
В хода на производството за събрани гласни доказателства чрез разпит на
свидетелите Веселин Хараламбиев – съпруг на ищцата както и Л.И. – син на ответницата.
Първият посочва, че от 2019г. съпругата му М. няма достъп до апартамента на ул.“Ц.“, няма
ключ за него и не е получавала ключ или достъп до апартамента от другата съделителка – Т.
Г.. Посочва, че приживе на родителите на страните не са искали ключове, тъй като те и
ответницата са живеели в общо домакинство в това жилище.
Свидетелят И. посочва, че в имотът на ул.“Ц.“ живеела от малка майка му Т. и не му
е известно леля му да го е посещавала и да е имала претенции за ползването му още приживе
на техните родители. Посочва, че не му е известно М. да е предявявала претенции по
отношение на този имот, нито пък майка му да се е противопоставяла на подобно ползване
от страна на сестра си. Излага, че не е бил търсен от леля си, за да бъде осигурен достъп до
имота. Сметките за жилището се плащали от Т., тъй като тя живеела в това жилище заедно
с малкия си син.
4
Съдът на база съвкупния анализ на събраните по делото доказателства намира за
установено, че действително ищцата по иска М. Х. е била лишена от ответницата от правото
да ползва притежаваните от нея ид.части от съсобствения имот – апартамент на ул.“Ц.“ № 9
в гр.Варна.
Не се спори между страните, че за процесния период ищцата не е ползвала
фактически жилището на ул.“Ц.“, в което след смъртта на общите им наследодатели е
продължила да живее ответницата, заедно с децата си. Горното се установява с показанията
на разпитаните в хода на производството свидетели, които макар съдът да цени по реда на
чл.172 от ГПК като произходящи от лица в съпружеска и родствена връзка със страните по
спора, намира че безпротиворечиво установяват това обстоятелство. По какви причини
ищцата не е ползвала и/или не е заявявала желание да ползва процесния имот до датата на
изпращане на нотариалната покана през м.07.2020г. е ирелевантно за спора, доколкото
претенцията по чл.31, ал.2 от ЗС е допустима едва от този момент.
Съдът приема, че с нотариалната покана от 03.07.2020г. ответницата е била надлежно
поканена да осигури достъп до жилището, а в противен случай да заплаща обезщетение за
ползването на собствената на ищцата ½ ид.част от имота. Поканата удовлетворява
законовото изискване на чл.31, ал.2 от ЗС за отправяне на писмено поискване до
съсобственика ползващ лично целия съсобствен имот, доколкото независимо от
съпътстващото й съдържание - за уреждане на съсобствеността между двете сестри, съдържа
й твърдения за това, че ответницата ползва и собствените на ищцата ид.части от имота на
ул.“Ц.“ – апартамент № 46 и искане да заплаща месечен наем за ползването им.
Трайно установената съдебната практика приема, че поканата по чл.31, ал.2 от ЗС е
по същество такава за заплащане на обезщетение, а не покана за заявяване на намерение за
реално ползване на общата вещ.
Наличието на съсобственост по отношение на недвижим имот, каквато е налице
между страните по настоящото дело касателно жилището на ул.“Ц.“ в гр.Варна, означава, че
всеки съсобственик притежава свое самостоятелно право върху него, идентично по
същността си с това на другите съсобственици и може да си служи с общата вещ без за това
да дължи възнаграждение или обезщетение на другите съсобственици. Условието обаче е да
не се пречи на другите съсобственици да си служат с нея според правата им. Ползващият
съсобственик започва да пречи, когато друг съсобственик е отправил искане да си служи с
вещта, което е доведено да знанието на първия и той не е отстъпил частта, съответстваща на
дела на претендиращия или не му е предоставил възможност да ползва общата вещ заедно с
него. Начините, с които се пречи на съсобственика да ползва вещта могат да бъдат
разнообразни – например вещта се ползва лично или опосредено от съсобственик при
незачитане на конкуриращото право на другия съсобственик или пък вещта не се ползва, но
е ограничен достъпът на другия съсобственик до нея. В този смисъл са и разясненията
дадени в мотивите на ТР № 7/02.11.2012г. по т.д.№ 7/2012г. на ОСГК на ВКС.
В тежест на претендиращият обезщетението по чл.31, ал.2 от ЗС съсобственик е да
установи, че няма достъп до съсобствения имот по причина на поведението на ответника по
5
иска и въпреки отправена покана. В тежест на ответника по иска е да установи, че е
осигурил възможност за ползване на вещта от другия съсобственик чрез предоставяне на
самата вещ или част от нея чрез достъп с предоставяне на ключ или по друг начин.
В случая съобразно изложеното по-горе съдът прави извод, че след датата на
получаване на нотариалната покана от ответницата на 19.07.2020г. ищцата е продължила да
няма достъп до съсобствения апартамент № 46 на ул.“Ц.“. В съставените по повод на
поканата констативни протоколи за проведените между страните срещи – на 04.08.2020г. и
на 11.08.2020г. не са отразени изявления на ответницата, нито пък извършването на
действия, с които по безспорен начин ищцата да е уведомена за начина, по който може да
започне да ползва имота, респективно да и е осигурен достъп до имота чрез предаването на
ключ. Поведението на съсобственика ползващ до този момент еднолично съсобствения имот
следва да е проакивно – не само да предложи, но и да осигури възможност на лишения от
ползването съсобственик да ползва имота заедно с него или да му предостави част за
ползване отговаряща на правата му. Едва в случай, че еднолично ползващият съсобственик
ревизира поведението си предлагайки на искащият да ползва имота по някой от посочените
по-горе начини и последният бездейства за това, ще е налице основание за освобождаване от
задължение да заплати обезщетени, защото в този случай няма да е налице лишаване от
ползване, а нежелание да се ползва.
По делото не е доказано ответницата, след получаване на поканата от ищцата, да е
предприела каквито и да било действия, с които да и е осигурила възможност да ползва
процесния имот съобразно правата си. Налице са следователно предпоставките за
ангажиране на отговорността на Т. Г. за лишаването на М. Х. от ползването на съсобствения
апартамент на ул.“Ц.“ в гр.Варна.
Началният момент на претенцията по чл.31, ал.2 от ЗС е получаването от ползващия
съсобственик на писменото поискване от лишения от възможността да ползва общата вещ
съсобственик, така ТР № 7/02.11.2012г. по т.д.№ 7/2012г. на ОСГК на ВКС, т.е 19.07.2020г.,
а крайният момент е първото заседание във втората фаза на делбата, в което претенцията се
приема за разглеждане, т.е. 24.02.2022г.
В случая ищцата е претендирала присъждане на обезщетение за периода от
03.07.2020г. до 03.02.2022г., но предвид изложеното по-горе същата е основателна за
периода от 19.07.2020г. /датата на получаване на поканата/ до 03.02.2022г. Дължимото
обезщетение определено на база заключението на вещото лице по СОЕ за цената на
пазарния наем на имота за този период е в размер на 4642,72 лева /преизчисленията са
направени служебно от съда за м.07.2020г. за общо 12 дни, т.е от 20.07.2020г. до
31.07.2020г., както и за месец 02.2022г. – за 2 дни/. За този размер исковата претенция
следва да бъде уважена, а за разликата до пълния претендиран от 5000 лева следва да бъде
отхвърлена като неоснователна. Съобразно направеното искане сумата следва да бъде
присъдена ведно със законната лихва върху нея считано от датата на депозиране на исковата
молба в съда - 03.02.2022г. до окончателното изплащане на задължението. Частично
основателен се явява и аксецорния иск за присъждане на лихва за забава. Същата изчислена
6
върху всяко дължимо месечно плащане в посочените от вещото лице размери, за периода от
настъпване на забавата 1-во число на следващия месец до 03.02.2022г. е в размер на общо
348,72 лева. За този размер претенцията по чл.86, ал.1 от ЗЗД е основателна, а за разликата
над него до пълния претендиран размер от 800 лева е неоснователна и следва да бъде
отхвърлена.
С оглед крайните изводи, до които достигна настоящия съдебен състав, обжалваното
първоинстанционно решение следва да бъде отменено в частта, с която са отхвърлени
исковете по чл.31, ал.2 от ЗС и по чл.86, ал.1 от ЗЗД за сумите от 4642,72 лева – обезщетение
за лишаване от ползване и 348,72 лева – лихва за забава и за тях исковете да бъдат уважени,
а за разликата над тези суми до пълните претендирани размери, решението, с което са
отхвърлени следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Аналогично и за
посочените по-горе периоди.
Съобразно изхода на спора, основателна се явява и жалбата в частта, с която
дължимата по исковете държавна такса в размер на 250 лева за първоинстанционното
производство е възложена е тежест на ищеца. В тази част решението на ВРС следва да бъде
отменено и заплащането на дължимата държавна такса за уважения размер на исковете в
размер на 185,71 лева /по иска по чл.31, ал.2 от ЗС/ и в размер на 50 лева /по иска по чл.86,
ал.1 от ЗС/ следва да бъде възложено в тежест на ответницата Г..
Въззивницата М. Х. е направила искане за присъждане на съдебно-деловодни
разноски в размер на заплатената за въззивното производство държавна такса, като
съобразно уважената част от въззивната жалба и се следват такива в размер на 107,57 лева,
които следва да се възложат в тежест на насрещната страна.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 260431/11.11.2022г. постановено по гр.д.№ 16307/2020г., в
частта, с която са отхвърлeни предявените от М. Н. Х., ЕГН **********, с адрес: гр.Варна,
ж.к.“П.“ *** искове с правно основание чл.31, ал.2 от ЗС и чл.86, ал.1 от ЗЗД за осъждане на
Т. Н. Г., ЕГН **********, с адрес: гр.Варна, ул.“Ц.“ *** да заплати обезщетение за
ползването на собствените на М. Х. ид.ч. от самостоятелен обект с ид. ********** по
Кадастралната карта на гр.Варна, представляващ апартамент в гр. Варна, район „П.“, ул.
„Ц.“ *** за сумата от 4642,72 /четири хиляди шестстотин четиридесет и два и 0,72/ лева и за
периода от 19.07.2020г. до 03.02.2022г., както и за сумата от 348,72 /триста четиридесет и
осем и 0,72/ лева, представляваща сбор от мораторните лихви върху всяка дължима месечна
сума за посочения период начислена от датата на дължимостта й до 03.02.2022г., както и в
частта, с която М. Н. Х., ЕГН ********** е осъдена да заплати по сметка на РС-Варна
държавна такса по разгледаните искове по чл.31, ал.2 от ЗС и чл.86 от ЗЗД в размер на 250
лева И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА
7
ОСЪЖДА Т. Н. Г., ЕГН **********, с адрес: гр.Варна, ул.“Ц.“ *** ДА ЗАПЛАТИ
на М. Н. Х., ЕГН **********, с адрес: гр.Варна, ж.к.“П.“ *** сумата от 4642,72 /четири
хиляди шестстотин четиридесет и два и 0,72/ лева представляваща обезщетение за
едноличното ползване от Т. Н. Г. на съсобствения с М. Х. недвижим имот, представляващ
самостоятелен обект с ид.********** по Кадастралната карта на гр.Варна, представляващ
апартамент в гр. Варна, район „П.“, ул. „Ц.“ *** за периода от 19.07.2020г. до 03.02.2022г.,
ведно със законната лихва върху главницата считано от 03.02.2022г. до окончателното
изплащане на задължението, както и сумата от 348,72 /триста четиридесет и осем и 0,72/
лева, представляваща сбор от мораторните лихви върху всяка дължима месечна сума на
обезщетението за посочения период начислена от датата на дължимостта й – 1-во число на
следващия месец до 03.02.2022г. по предявените искове с правно основание чл.31, ал.2 от
ЗС и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260431/11.11.2022г. постановено по гр.д.№
16307/2020г. по описа на ВРС в частта, с която са отхвърлени предявените от М. Н. Х., ЕГН
**********, с адрес: гр.Варна, ж.к.“П.“ *** искове с правно основание чл.31, ал.2 от ЗС и
чл.86, ал.1 от ЗЗД за осъждане на Т. Н. Г., ЕГН **********, с адрес: гр.Варна, ул.“Ц.“ *** да
заплати обезщетение за едноличното ползване на апартамент в гр. Варна, район „П.“, ул.
„Ц.“ *** за периода от 03.07.2020г. до 19.07.2020г. и за сумата представляваща разликата
над 4642,72 лева до пълния претендиран размер от 5000 лева, както и лихва за забава върху
всяка дължима сума за периода начислена от датата на дължимостта й до 03.02.2022г. за
сумата представляваща разликата над 348,72 лева до пълния претендиран размер от 800
лева.
ОСЪЖДА Т. Н. Г. , ЕГН **********, с адрес: гр.Варна, ул.“Ц.“ *** ДА ЗАПЛАТИ
по сметка на Окръжен съд – Варна сумата от 235,71 /двеста тридесет и пет и 0,71/ лева –
дължима за първоинстанционното производство държавна такса по исковете по чл.31, ал.2
от ЗС и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
ОСЪЖДА Т. Н. Г., ЕГН **********, с адрес: гр.Варна, ул.“Ц.“ *** ДА ЗАПЛАТИ
на М. Н. Х., ЕГН **********, с адрес: гр.Варна, ж.к.“П.“ *** сумата от 107,57 /сто и седем
и 0,57/ лева – сторени във въззивното производство съдебно-деловодни разноски за
заплатена държавна такса.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8