№ 184
гр. Пазарджик, 13.10.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на тринадесети октомври, през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
Председател:Минка П. Трънджиева
Членове:Венцислав Ст. Маратилов
Димитър П. Бозаджиев
при участието на секретаря Лилия Г. Кирякова
Сложи за разглеждане докладваното от Венцислав Ст. Маратилов Въззивно
гражданско дело № 20215200500521 по описа за 2021 година.
На именното повикване в 10:15 часа се явиха:
На именното повикване в 10:24 ч. се явиха:
Не се явява представител за жалбоподател „ВИВА КРЕДИТ“ ООД,
надлежно призован чрез процесуалния си представител адвокат А.Г. Н.,
упълномощена да го представлява от първата инстанция.
Ответник ЯВ. В. Г., редовно призован, не се явява. За него се явява
процесуалният му представител адвокат Р.А. В., надлежно упълномощен от
първата инстанция.
На второ повикване в 10:26 ч.
Не се явява представител за жалбоподателя.
Адв. В. – Да се даде ход на делото.
Съдът, при условията на чл.142 ал.1 от ГПК,
О П Р Е Д Е Л И :
ДАВА ХОД НА ДЕЛОТО:
1
На основание чл.268 ал.1 от ГПК, ДОКЛАДВА СЕ ДЕЛОТО:
С решение на Пещерски районен съд №260270 от 29.12.2020г.
постановено по гр.д.№1490/2019г. по описа на същия съд, е отхвърлен иска за
признаване на установено, че длъжникът ЯВ. В. Г., ЕГН-********** от
гр.Пещера, ул.“Йордан Ковачев „№28, дължи на „Вива Кредит“ ООД, ЕИК
*****, със седалище и адрес на управление в гр.София, район „Люлин“,
ж.к.“Люлин 7“, бул.“Джавахарлал Неру“ №28, бл.АТЦ “Силвър център“ ,ет.2,
офис 73Г, представлявано от управителя Д.С.Д., сумата от 6233.62лв,
представляваща главница по договор за паричен заем от 22.12.2017г., за
която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.417 от ГПК №26 от 15.01.2019г. по ч.гр.д.№35/2019г. по описа на РС-
Пещера. Със същото решение ищецът „Вива Кредит“ ООД, е осъден да
заплати на ответника ЯВ. В. Г. адвокатско възнаграждение в размер на 200лв.
Решението се обжалва изцяло с въззивна жалба с вх.№260584 от 02.02.
2021г. подадена от ищеца „Вива Кредит ООД чрез пълномощника си адв. Н..
Не се оспорва коректността на установената от съда фактическа обстановка
по делото. Счита, че при пълно и главно доказване и разпределена от съда
доказателствена тежест, дружеството-жалбоподател е установило наличието
на договорна връзка между страните, предоставянето на длъжника на
исковата сума, потвърдено и от ССчЕ, извършените плащания и частичното
погасяване на дължимите суми. Оспорват се изводите на съда за наличие на
противоречие с добрите нрави по отношение на възнаградителната лихва по
договора, нищожност на клаузи на договора като неравноправни и
противоречащи на добрите нрави. Посочва, че обжалваното решение с което
в мотивите се обявява целия договор за нищожен, поради нищожност на
клаузата за договорната лихва, надвишаваща двукратно размера на законна
лихва или 20% е неправилно и постановено в противоречие с разпоредбите
на действащото законодателство и съдебна практика. Счита, че отхвърлянето
на договорната възнаградителна лихва, договорена по чл.4 т.2 от договора
представяла превратно тълкуване на разпоредбите на действащо
законодателство нарушаван принципа на свобода на договарянето по чл.9 от
ЗЗД. Обяснява, че договорната лихва в договора за заем на парични средства
е цената на услугата и при доброволно взето решение от кредитополучателя
при кандидатстване на отпускането на кредита; че лихвата е цената на
2
услугата, а не само възнаграждение за ползване на главницата; че заемът е
предоставен от финансова институция по чл.3 ал.2 от ЗКИ, която отпуска
средства ,които не са набрани чрез публично привличане на влогове или
други възстановими средства и е с по-ограничени възможности за
финансиране в сравнение с банките. Коментират се ползите на заемателя Г. от
сключването на такъв договор за кредит, цената която следва да заплати чрез
индивидуално уговорен лихвен процент, която се е съгласил да заплати и
която цена не може да бъде приравнена на възнаградителна лихва, за да се
обсъжда съответствието й с добрите нрави, като чрез действията си по
усвояване на заема, учредяване на договорна ипотека, извършване на
плащания за погасяване на част от задължението, заемателят Г. демонстрирал
съгласието си с условията на договора. Поддържа, че в действащото
законодателство няма ограничение на максималния размер на договорната
лихва, а само посочен максимален размер на ГПР равен на до 5 пет пъти
законната лихва; че с договора за потребителски кредит сключен за срок от
36месеца, заемателят се е задължил да върне предоставената му в заем сума
от 12500лв ведно с договорна лихва от 11017.12лв при фиксиран лихвен
процент от 40.56% и ГПР от 49.85лв и по които клаузи потребителят не е
възразил. Счита, че няма пречка страните да уговарят възнаградителна лихва
като печалба за заемодателя съгласно чл.240 ал.2 от ЗЗД в размера над
размера на законната лихва без свободата на договаряне да е ограничена по
чл.10 ал.2 от ЗЗД доколкото не противоречи на повелителни норми за закона
и добрите нрави. Предвид ограничаваща разпоредба на чл.19 ал.4 от ЗПК,
ГПР уговорен в договора не надвишава пет пъти размера на законната лихва,
с което законодателно била поставена ясна граница за размера на
договорената възнаградителна лихва, над който е налице нищожност на
същата като противоречаща на императивна правна норма, както и
противоречие на добрите нрави. Счита жалбоподателя, че неправилно съдът
се е позовал на съдебна практика от 2003г. до 2014г. доколкото за този период
от време не е имало ограничение в закона на ГПР, което било прието при
обезпечените кредити да се приравни ГЛП на два пъти законната лихва, а
промяната в ЗПК от 28.07.2015г. и на по-късен етап е въведено изискване и
при кредити на физически лица, обезпечени с ипотека и новия ЗКНИП
/Закон за кредитите за недвижим имоти на потребителите/, където било
регламентирано, че ГПР не може да надвишава петкратния размер на
3
законната лихва. Счита, че позоваването от съда на съдебна практика преди
приемането на императивни норми на ЗПК и ЗКНИП, явяващи се специални
по отношение на ЗЗД е довело до тяхната замяна. Коментира значението на
„добрите нрави“ като морални норми, на които законът е придал правно
значение и че правната последица от тяхното нарушаване е приравнена на
противоречието на договора със закона. Счита, че съдът след като е приел в
мотивите си, че ДПК не противоречи на материалния закон, то той не може
да е нищожен поради противоречие с добрите нрави. Не се споделя
позоваването на исковия съд на нищожността, основаваща се на твърдения, че
така постигнатото съгласие по уговорките за възнаградителна лихва и
неустойка противоречи на справедливостта, като морална категория
изискваща чрез договорите да не се злоупотребява като престацията за лихва
следва да се подчинява на правилата на добрите нрави и да не е средство за
обогатяване на едната страна за сметка на другата. Посочва, че съдебната
практика от 2004г.-2011г. допуска завишен размер на лихвата /решение
№530 от 15.02.2011г. на ВКС по гр.д.№4325/2008г., Vг.о./, ако уговорката има
и обезпечителен ефект/начисляване на лихвата върху невърнатата част, а не
във фиксиран размер/, като стимулира връщането на главницата, независимо
от уговорения срок в полза на длъжника, като счита, че в случая тази
практика е неприложима защото, се касае за потребителски кредит, а не за
заем за потребление; че спецификата на предоставяната от търговеца
кредитна услуга на потребител е предмет на особена регламентация, и че се
касае за оборотна сделка на търговеца, извършвана по занятие с цел печалба,
при въведени закрилни норми за потребителя и гаранция за възможността
търговеца, да може да уговаря цената на финансовата услуга според срока на
предоставеното ползване. В този смисъл жалбоподателят поддържа, че
критериите за нравственост между гражданите при извличане на печалбата не
могат да се пренесат автоматично към нормирания ПК, предоставян от
професионален кредитор на свободен кредитен пазар. Според жалбоподателя,
за преценка дали уговорената 40.56% годишна лихва са предназначени за
генериране на свръхпечалба за сметка на потребителя следва да се отчетат
обстоятелствата, при които е сключена сделката-договаряне на свободния
пазар, избор на съконтрахент, при ясно разписани условия за цялата сума и
общата тежест на заемополучателя-ФЛ, съчетан с ГПР и общата сума
подлежаща на връщане-главница, договорена лихва и неустойка за
4
непредставено обезпечение, без в този размер да е включено обезщетението
за забава. Счита, че при договаряне на 40.56% лихва за отпусналата кредита
финансова институция същата не нарушава морала и че нововъведената
норма на чл.19 ал.4 от ЗПК се обосновава с нуждата от предоставяне на по-
високи лихвени лимити за финансови небанкови институции, чиято кредитна
дейност е застрашена с висока степен на несъбираемост като приходите от
лихви следва да покриват загуби от рисково кредитиране на
неплатежоспособни длъжници, формиращо 50% от оборотната дейност.
Обосновава се нуждата от лимит, позволяващ договаряне на лихвени
проценти до 50 пункта. Счита, че липсват обстоятелства за извод за
накърняване на добрите нрави на уговорката за възнаградителна лихва от
40.56% и ГПР от 49.85%. За размера на договорната лихва жалбоподателят
поддържа, че той се определя по взаимно съгласие като част от договорната
свобода при спазване на принципа за добросъвестност и се акцента, че
сключеният договор между страните има силата на закон и че
продължителното неизпълнение на потребителя на задължението си по
договора не обуславя нищожност на клаузата за дължимата възнаградителна
лихва поради противоречие с добрите нрави. Посочва ,че договорната лихва е
цената за ползване на паричните средства, формирана от разходи на
търговеца за предоставяне на услугата заем, конкуренция на пазара, ниво на
обслужване, риск от неизпълнение от потребителя, по-висока цена на
собствените парични небанкови средства, като пазарната лихва се определя
според условията на пазара при отчитане на всички количествени и
качествени характеристики на сделката-форма, размер и валута, срок на
представянето на средствата, вид, размер, ликвидност на обезпечението, при
ясно и коректно посочена цена, незадължителна за ползване услуга поради
което няма противоречие с добрите нрави. Поддържа, че съдът е направил
опит да приложи изопачено тълкуване и правоприлагане по отношение на
договорната лихва, приемайки, че е нищожна клауза за договора позовавайки
се на неотносими повелителни норми на закона. Не се споделя правния извод
на съда за приложимост на съдебна практика, за приложимост на размера на
договорната лихва съизмерим с двукратния размер на законната лихва при
договори, обезпечени с ипотека и отпуснат от небанкова финансова
институция. Счита, че тази финансова институция не може да приложи
кредитиране при възнаградителна лихва в двукратен размер на законната
5
лихва защото ще бъде санкционирана по ЗЗК, доколкото ЗПК посочва, че
следва да се посочи определен размер лихва и това не може да бъде
законната лихва, както и да отпуска безлихвени кредити и че страните следва
да уговорят в договора съответната насрещна престация-възнаградителната
лихва. Счита, че в ЗПК е лимитиран единствено ГПР поради което е
предоставена от закона възможност страните да договарят лихвени нива без
възможност съдът да се намества в облигационните отношения между
страните и да определя договорки между тях. Затова счита, че клаузата за
договорна лихва не е нищожна или поне може да бъде заменена до
двукратния размер и претенцията за нея следва да бъде уважена. По
отношение на нищожността на клаузата за неустойка за виновно
неизпълнение на другата страна, за обезпечаване на което е уговорена
неустойката-неосигуряване на поръчител, който заедно с потребителя да
отговаря за изпълнението на всички задължения по договора за заем.
Посочва, че законодателят придава правна значимост на нарушението на
добрите нрави с оглед защитата на обществените отношения като цяло, като
въпросът е следвало да се разреши чрез прилагане на комплексен подход,
отчитащ фактори като свобода при договарянето, равнопоставеност на
страните, функцията на неустойката, възможност неизправния длъжник сам
да ограничи размера на неизпълнението, а не да се превърне неустойката в
средство за неоснователно обогатяване и че уговорената неустойка
обезщетява вредите на кредитора, резултат от неизпълнението на
задължението на длъжника. По отношение на неустойката по чл.5 ал.3 от
договора счита, че тя не излиза от регламентираната обезщетителна рамка и
се дължи за вредите от неизпълнението по чл.5 ал.1 и че се касае за
обезщетяване на вредите от виновно неизпълнение на задължение, като
размерът й е съобразен с действителните вреди, които кредиторът би могъл да
понесе от конкретно неизпълнение. Поддържа, че неустойката не е
прекомерна до степен размерът да е заробващо тежък, като в същност тя
стимулира срочното и точно изпълнение и обезпечава финансовия интерес на
кредитора. Поддържа, че претендираната неустойка не надхвърля вземането
за главница и не въвежда несправедлива и нетърпима санкция. Претендира
присъждане на всички разноски при уважаване на исковата претенция по
представен списък по чл.80 от ГПК. Взема се становище и по назначаването
на особен представил на потребителя, подаването на възражение по чл.414 от
6
ГПК в заповедното производство и неговата правна стойност.
Няма постъпил отговор на въззивната жалба.
Няма направени доказателствени искания по реда на чл.266 от ГПК от
страните пред въззивната инстанция.
Адв. В. – Оспорвам въззивната жалба. Нямам доказателствени искания.
Съдът счете делото за изяснено, затова
О П Р Е Д Е Л И :
ДАВА ХОД НА УСТНИТЕ СЪСТЕЗАНИЯ:
Адв. В. : - Ув. окр. съдии, моля да отхвърлите подадената въззивна
жалба, да потвърдите решението на първоинстанционния съд, като правилно
и законосъобразно. Представям писмени бележки, в които подробно съм
развил съображенията си по отношение на неравноправност на клаузите.
Съдът счете делото за разяснено, затова
О П Р Е Д Е Л И :
ПРИКЛЮЧВА устните състезания.
СЪОБЩАВА на страните, че ще обяви решението си в срок до
13.11.2021 год.
Протоколът се изготви в съдебно заседание, което приключи в 10:28
часа.
Председател: _______________________
Секретар: _______________________
7