Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 25.11.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен
състав, в публичното заседание на
двадесет и трети октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ДЕСИСЛАВА ЙОРДАНОВА
при секретаря Илияна Коцева, като разгледа
докладваното от съдията Гълъбова гр.д.
№4689 по описа на СГС за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба на ответника „Е.М.“ ЕООД срещу решение от 30.11.2018 г. по гр.д.
№53758/2017 г. на Софийския районен съд, 118 състав, с което е признато за
установено на основание чл.439 ГПК, че Е.П.П. не
дължи на жалбоподателя сумата от 5520,15 лв. – главница по договор за кредит
№080-477448/09.07.2008 г., сключен между „Б.КП“ ЕООД и „Прокредит
Банк /България/“ ЕАД, по който солидарен съдлъжник с кредитополучателя е ищеца, вземанията по който
се прехвърлени на „Е.М.“ ЕООД с договор за цесия от 17.12.2014 г., сумата от
2010,00 лв. – законна лихва върху главницата за периода 03.10.2013 г. –
04.05.2017 г., сумата от 1229,33 лв. - просрочена лихва и 1499,18 лв. –
разноски, за които суми е издаден изпълнителен лист от 27.02.2011 г. въз основа
на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК по гр.д. №623/2012 г. по описа
на РС – Шумен и е образувано изп.д. №20138760400637
на ЧСИ Даниела Златева с рег. №876 на КЧСИ, като ответникът е осъден да заплати
на ищеца разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно. Сочи, че първоинстанционният съд
неправилно е приел, че т.10 ТР №2/22013 г. на ОСГТК на ВКС е приложима в процесния случай. Поддържа, че погасителната давност е
започнала да тече на 26.06.2015 г. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да отхвърли предявените
искове за недължимост на процесните главница, лихви и
разноски. Претендира разноски.
Въззиваемата страна Е.П.П. в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното
решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната
жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства,
достигна до следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не
попада в двете визирани изключения, поради което въззивният
съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените
оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно,
допустимо и правилно, като въззивният състав споделя
мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на
СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се
добави и следното:
Разпоредбата на чл.439 ГПК предвижда защита на длъжника по
исков ред, след като кредиторът
е предприел изпълнителни действия въз основа
на изпълнителното основание. Правно легитимирани страни по иска по чл.439 ГПК се
явяват страните в изпълнителното производство, като ищецът - длъжник
в изпълнителното производство
твърди погасяване изцяло или частично
на вземането, предмет на делото,
чийто носител е ответникът - взискател в производството. По своя характер искът
е отрицателен установителен,
като се основава
на твърдението на ищеца, че
не дължи престацията, за която е осъден с влязъл в сила съдебен
акт, предвид настъпили след приключване на съдебното дирене факти.
При отрицателния установителен иск в тежест на
ищеца е да установи съществуването на правен интерес от иска. Съдът
следи служебно за същия през
цялото развитие на производството, като в хипотеза, в която твърденията на ищеца за правен интерес от
иска не се
установят по делото, то производството
по тези искове
е недопустимо и същото следва да се
прекрати. Правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на иска и ако
в хода на делото твърденията за наличието на
такъв не се установят, то
съдът следва да прекрати производството
без да се
произнася по основателността на иска /в този
смисъл ТР №8/2013 г. по тълк.д. №8/2012 г. на ОСГТК на ВКС/.
С ТР №2/2013 г. на
ОСГТК на ВКС – т.10, е прието, че когато взискателят не е поискал извършването
на изпълнителни действия в продължение на две години
и изпълнителното производство е прекратено на основание чл.433
ал.1 т.8 ГПК нова погасителна давност за вземането
започва да тече от датата,
на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. Според мотивите на същото тълкувателно
решение прекъсва давността предприемането на кое да
е изпълнително действие в рамките на определен
изпълнителен способ /независимо от това
дали прилагането му е поискано от
взискателя и или е предприето
по инициатива на частния съдебен
изпълнител по възлагане на взискателя, съгласно чл.18 ал.1 ЗЧСИ/
- насочването на изпълнението чрез налагане на запор
или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за
събиране или вместо плащане, извършване на опис
и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването
и извършването на продан и др. до постъпването на парични суми
от проданта или на плащания от трети
задължени лица. Прието е, че не
са изпълнителни действия и не прекъсват
давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана
за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника,
извършването на справки, набавянето на документи, книжа
и др., назначаването на експертиза за
определяне непогасения остатък от дълга,
извършването на разпределение, плащането въз основа на
влязлото в сила разпределение и др. Със същото ТР е прието, че прекъсването на давността с предявяването на иск и др.
действия по чл.116 б. „б“ ЗЗД и прекъсването на давността с предприемането на действия за
принудително изпълнение по чл.116 б. „в“ ЗЗД са уредени по
различен начин, че законодателят е уредил отделно хипотезата на чл.116 б. „в“ ЗЗД относно
давността в принудителното изпълнение, без да възпроизведе правилата за спиране
и отпадане на ефекта на прекъсването
в исковия процес, че тези правила
са неприложими при прекъсването на давността с предприемането на действия за
принудително изпълнение по чл.116 б. „в“ ЗЗД не защото ефектът
на спирането в този случай настъпва
безвъзвратно, а защото в този случай няма
спиране на давността, нито отпадане на ефекта
на прекъсването. Прието е също, че при изпълнителния
процес давността
се прекъсва многократно с предприемането на всеки отделен
изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Посочено е, че искането да бъде
приложен отделен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи,
но по изричната
разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането
на всяко действие за принудително
изпълнение. Прието е, че нова давност
започва да тече с предприемането на всяко действие
за принудително изпълнение.
Със
същото ТР е прието, че когато
взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изп. производство производство се прекратява на основание
чл.433 ал.1 т.8 ГПК, че прекратяването на изп. производство, поради т.нар. “перемпция”, настъпва по силата на
закона, а съдебният изпълнител може само да
прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правно релевантни факти. Прието е, че без правно
значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт
за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това.
Прекратяването на изп. производство става по право,
като новата давност започва да тече от предприемането
на последното по време валидно
изпълнително действие.
По делото е безспорно установено, че последното валидно
изпълнително действие е извършено на 23.08.2012 г., когато е прекъсната
давността и от която дата е започнала да тече нова 5-годишна погасителна
давност. Производството по процесното изп.
дело е прекратено
по силата на закона - на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК, на 23.08.2014 г. - взискателят по изпълнението не е поискал извършване на изпълнителни действия в продължение на 2 години, считано
от 23.08.2012 г. – датата на последното изпълнително действие.
5-годишната погасителна давност за вземането за главница е изтекла на
23.08.2017 г., а с погасяване на главното вземане са се погасили на основание
чл.119 ЗЗД и произтичащите
от него акцесорни вземания.
Настоящият съдебен състав не споделя
довода на въззивника, че в конкретния случай не са
приложими разясненията, дадени с т.10 ТР №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като
същите се прилагат, считано от 26.06.2015 г., съгласно цитираното във въззивната жалба решение №170/17.09.2018 г. по гр.д.
№2382/2017 г. на ІV ГО на ВКС. Налице са множество решения на ВКС /напр. решение №451/29.03.2016
г. по гр.д. №2306/2015 г. на IV ГО, решение №325/13.01.2016 г. по гр.д.
№2783/2015 г. на III ГО и др./, в които разрешението на т.10 ТР №2/2013 г. на ОСГТК
на ВКС е прилагано и отпреди 26.06.2015 г., което становище се споделя и от настоящия съдебен
състав.
Поради изложеното, решението на СРС следва да бъде
потвърдено изцяло.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата страна на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да
се присъдят разноски във въззивното производство в
размер на сумата от 430,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
изцяло решение №550115/30.11.2018 г., постановено по гр.д. №53758/2017 г.
по описа на СРС, ГО, 118 състав.
ОСЪЖДА „Е.М.“ ЕООД,
ЕИК *******, седалище и адрес на управление:*** сграда *******, да заплати на Е.П.П., ЕГН **********,
адрес: ***, на основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от 430,00 лв., представляваща разноски във въззивното
производство.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в едномесечен срок от
съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.