№ 4267
гр. София, 03.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Станимира Иванова
Членове:Димитър К. Демирев
Евгени Ст. Станоев
при участието на секретаря Стефка Ив. Александрова
като разгледа докладваното от Евгени Ст. Станоев Въззивно гражданско дело
№ 20241100506086 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 2921/19.02.2024 г., постановено по гр.д. № 62259/2023 г.
по описа на СРС, 40 състав, е уважен частично осъдителен иск с правно
основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД за осъждане на ответника Република
България, представлявана от министъра на финансите, да заплати на ищеца
К. Д. Г., ЕГН **********, сумата от 1000 лв., представляваща обезщетение за
претърпени неимуществени вреди вследствие от бездействието на ответника
да приеме вътрешноправни средства, чрез които да осигури изпълнение на
решението от 21.06.2018 г. на ЕСПЧ по делото „Г. и други срещу България“, с
което е признато нарушение на чл. 6, пар. 1 от ЕКЗПЧОС, ведно със законната
лихва от датата на подаване на исковата молба – 22.06.2018 г., до
окончателното плащане.
Искът е отхвърлен за разликата над уважения размер от 1000 лв. до
пълния предявен размер от 6000 лв., както и за присъждане на обезщетение от
неизпълнение на задължението по чл. 22, ал. 4 от ЗКС след постановяване на
Решение № 1/01.03.2012 г. по к.д. № 10/2011 г. на Конституционния съд на
Република България.
1
С решението е разпределена и отговорността за разноски, като
ответникът е осъден на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на ищеца
сумата от 40 лв. – деловодни разноски, както и на основание чл. 38, ал. 2
ЗАдв. да заплати на адв. А. С. сумата от 400 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение за извършено безплатно процесуално представителство на
ищеца, а ответникът е осъден на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на
ищеца сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.
По делото е депозирана въззивна жалба от ищеца К. Г..
Във въззивната жалба се поддържа, че първоинстанционното решение е
неправилно. Въззивникът счита, че районният съд неправилно е приел, че
никой от разпитаните свидетели не е коментирал ищецът да е претърпял вреди
от бездействието на Народното събрание да предприеме действия по чл. 22,
ал. 4 ЗКС. Съдът не обърнал внимание, че в уточнението на исковата молба
било заявено, че неделимите вреди са произтекли и от двете твърдени
нарушения на Държавата – нарушението на чл. 13 ЕКЗПЧОС и бездействието
на НС и по този начин не било направено разграничение между причините за
вредите и техните периоди. Първата инстанция не указала на ищеца за кои
обстоятелства не сочи доказателства и не указал, че е в тежест на ищеца да
установи причинените вреди в двата периода – от решението на КС до
решението на ЕСПЧ и от решението на ЕСПЧ до настоящия момент.
Неправилно съдът приел, че следва да намали размера на обезщетението, тъй
като ищецът е юрист и адвокат, което било в противоречие с практиката на
ВКС, която приемала, че на лицата, които упражняват юридическа професия,
се следва по-високо обезщетение, като в тази връзка е посочил и релевантните
според него решения на върховната инстанция. Понятието „справедливост“ по
чл. 52 ЗЗД също било погрешно разтълкувано от съда и отново в отклонение
от установената съдебна практика. Съдът неправилно приел, че самото
осъждане следва да се счита за достатъчно овъзмездяване на вредите. Не било
достатъчно решаващият орган единствено да посочи обстоятелствата, въз
основа на които е определил размера на обезщетението за неимуществени
вреди, както сторил съда, а следвало да ги анализира и изследва задълбочено,
като се отдели внимание на значението на всеки отделен факт. Не били
обсъдени възрастта на ищеца, факта, че решението на ЕСПЧ е било
постановено няколко месеца след вписването му като адвокат, социално-
2
икономическите условия в страната, всеобхватността и продължителността на
негативните последици до настоящия момент, както и че ищецът е станал
обект на подигравки. Превратно и недостатъчно задълбочено били обсъдени и
свидетелските показания, които кореспондирали помежду си, като в тази
връзка въззивникът счита, че от показанията на свидетеля М. се установявало,
че емоционалността на ищеца при упражняване на професията му адвокат
способства за по-тежко и по-продължително изживяване на негативните
чувства от процесния случай. Правело впечатление, че съдът е обърнал
повече внимание на обстоятелствата, които обосновават по-ниско
обезщетение, за сметка на тези, които обуславят по-високо такова. Така
мотивиран, въззивникът моли решението да бъде отменено в неговата
обжалвана част, а предявеният иск да бъде уважен в неговия пълен размер.
Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
ответника, с който я оспорва като неоснователна. Счита, че обжалваното
решение е правилно, като районният съд правилно квалифицирал предявения
иск и задълбочено изследвал събраните доказателства. Ищецът не успял да
докаже, че неимуществени вреди са настъпили в причинна връзка с
бездействието на Народното събрание. Правилно съдът определил размерът
на обезщетението по чл. 52 ЗЗД в размер на 1000 лева. Поради това моли
решението да бъде потвърдено в обжалваната част. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди доводите на страните и представените по делото
доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от
легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което
същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По
въпросите относно правилността той е ограничен от посоченото в жалбата,
като следи служебно за правилното приложение на императивна правна
норма, както и за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на
ненавършилите пълнолетие деца /ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г.,
на ВКС, ОСГТК/.
3
Предмет на въззивна проверка е решението на районния съд в
отхвърлителната част.
В частта, с която частично е уважен предявеният иск решението е влязло
в сила като необжалвано.
В случая постановеното от районния съд решение е валидно.
Решението в обжалваната част е допустимо. Предявеният срещу
Държавата иск с правна квалификация чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД е допустим, както
правилно с подробни съображения е отбелязал в решението си
първоинстанционният съд. Въззивният съд напълно споделя цитираната в
решението практика, като посочва, че в този смисъл са и други решения на
ВКС като напр. Решение № 72 от 31.03.2021 г. по гр. д. № 3006 / 2020 г. на
Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение, Решение № 249 от 15.01.2021 г.
по гр. д. № 4069 / 2019 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение и др.
По същество на спора съдът приема следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба от 21.06.2023 г., с
която е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД за
осъждане на ответника Република България, представлявана от министъра
на финансите, да заплати на ищеца К. Д. Г., ЕГН **********, сумата от 6000
лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди
вследствие от бездействието на ответника да приеме вътрешноправни
средства, чрез които да осигури изпълнение на решението от 21.06.2018 г. на
ЕСПЧ по делото „Г. и други срещу България“, с което е признато нарушение
на чл. 6, пар. 1 от ЕКЗПЧОС, както и от неизпълнение на задължението по чл.
22, ал. 4 от ЗКС след постановяване на Решение № 1/01.03.2012 г. по к.д. №
10/2011 г. на Конституционния съд на Република България, ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 22.06.2018 г., до
окончателното плащане.
Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 49 вр. чл. 52 вр. чл.
45, ал. 1 ЗЗД, за основателността на който е необходимо ищецът в условията
на пълно и главно доказване да установи следните правопораждащи
юридически факти: 1) противоправно поведение на Народното събрание,
изразяващо се в бездействие да приеме законодателни изменения, с които да
осигури възможност за обжалване на наказателни постановления по ЗДвП, с
4
които се налагат глоби до 50 лв., след постановяването на решенията на
Конституционния съд на Република България и на Европейския съд по
правата на човека; 2) вид и размер на претърпените от ищеца неимуществени
вреди, посочени в исковата молба; 3) причинно-следствена връзка между
противоправното поведение и претърпените вреди.
При установяване на горните обстоятелства в тежест на ответника е да
докаже, че са налице сочените в отговора на исковата молба обстоятелства,
изключващи вината – че Народното събрание е предприело активно поведение
по приемане на горепосочените законодателни изменения.
Във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до
доказване на противното по арг. от чл. 45, ал. 2 ЗЗД.
За да уважи частично предявената претенция, първоинстанционният съд
е приел за установено от представените по делото доказателства, че:
с Наказателно постановление № 567/10 от 12.03.2010 г. от Началника на
РУМВР – Самоков на основание чл. 53 ЗАНН и чл. 180, ал. 1, т. 1, пр. 1
ЗДвП на ищеца К. Г. е наложено наказание глоба в размер на 30 лв. и са
му отнети 5 контролни точки за това, че на 20.02.2010 г. около 00:00 ч. в к.
к. „Боровец“ като водач на МПС при ясно време използвал светлини,
допълнителни за намалена видимост, с което нарушил чл. 74, ал. 1 ЗДвП;
с Протоколно определение от 05.10.2010 г. по НАХД № 296/2010 г. по
описа на РС – Самоков жалбата на ищеца срещу наказателното
постановление била приета за недопустима поради необжалваемост на
наказателни постановления, с които се налага глоба до 50 лв. (чл. 189, ал.
5 ЗДвП) и производството по делото било прекратено;
с Определение от 30.11.2011 г., постановено по КАД № 886/2010 г. по
описа на АССО, определението на РС – Самоков било потвърдено;
към 20.02.2010 г. редакцията на чл. 189, ал. 5 ЗДвП е предвиждала, че не
подлежат на обжалване наказателни постановления, с които е наложена
глоба до 50 лв. включително;
с Решение № 1/01.03.2012 г. по к.д. № 10/2011 г. Конституционният съд
на Република България е обявил за противоконституционен чл. 189, ал.
13 от Закона за движението по пътищата (обн., ДВ, бр. 20 от 1999 г.; посл.
изм., ДВ, бр. 19 от 2011 г.), който гласял, че не подлежат на обжалване
наказателни постановления и електронни фишове, с които е наложена
5
глоба до 50 лв. включително;
с Решение от 21.06.2018 г. ЕСПЧ, сезиран от ищеца въззивник, е приел,
че Република България е допуснала нарушение на чл. 6 ЕКЗПЧОС, като
не е осигурила възможност да бъде обжалвана законосъобразността на
наложените административни наказания глоба в размер до 50 лв. по
ЗДвП;
с Постановление от 06.08.2018 г. на прокурор при ОП – София е отказано
да бъдат предприети действия по възобновяване на НАХД № 296/2010 г.
по описа на РС – Самоков въз основа на решението на ЕСПЧ;
с Постановление от 25.09.2018 г. на зам.-апелативен прокурор при АП –
София е отменено постановлението от 06.08.2018 г. и е указано
окръжният прокурор да се произнесе по искането на ищеца въззивник;
с Постановление от 22.10.2018 г. на окръжен прокурор при ОП – София е
отказано да бъде изготвено предложение за възобновяване;
с Постановление от 23.11.2018 г. на зам.-апелативен прокурор при АП –
София е потвърдено постановление от 22.10.2018 г.;
с Постановление от 25.01.2019 г. прокурор при ВАП е потвърдил
постановлението от 23.11.2018 г.
с Постановление от 01.08.2019 г. зам.-главен прокурор е потвърдил
постановлението от 25.01.2019 г.
в ДВ, бр. 109 на 22.12.2020 г. е публикувано изменение в ЗАНН, като в
чл. 70, ал. 2, т. 6 е предвидено, че административнонаказателното
производство подлежи на възобновяване, когато с решение на
Европейския съд по правата на човека е установено нарушение на
Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните
свободи, което има съществено значение за преписката или делото. В пар.
51 от ПЗР е предвидено, че законът влиза в сила една година след
обнародването му в „Държавен вестник“. С преходна норма не е
придадено обратно действие на нормата на чл. 70, ал. 2, т. 6 от ЗАНН.
В Решение № 249 от 15.01.2021 г. по гр. д. № 4069 / 2019 г. на Върховен
касационен съд, 4-то гр. отделение върховните съдии посочват, че
„Отговорността на държавата за вреди, причинени от противоправни
актове или действия на нейни органи или длъжностни лица, пряко произтича
от разпоредбата на чл. 7 от КРБ, която има непосредствено приложение
съгласно чл. 5, ал. 4 от КРБ. Тази отговорност на държавата е обективна
6
(има гаранционно-обезпечителен характер) и се реализира, без оглед
обстоятелството, виновно ли е било поведението на съответните
длъжностни лица“.
Първоинстанционният съд е намерил за доказано по делото
противоправно деяние на ответника, представляващо бездействие на
Народното събрание да уреди правните последици от прилагането на
противоконституционен закон в противоречие с императивната правна норма
на чл. 22, ал. 4 ЗКС. Посочено е, че вследствие на това противоправно
бездействие за частноправните субекти може да възникнат вреди като пряка и
непосредствена последица.
Районният съд обаче е приел, че въз основа на доказателствата по делото
не се доказва ищецът да е претърпял неимуществени вреди, които да са в
причинно-следствена връзка с това бездействие на Народното събрание.
Първоинстанционният съд е приел за доказано по делото и
противоправно деяние на ответника, представляващо неизпълнение на
задължението на държавата да създаде механизъм, чрез който лицата, чиито
права са нарушени и това е установено от ЕСПЧ, да предприемат действия по
тяхната защита. Съдът е съобразил, че ЗАНН е изменен, като в чл. 70, ал. 2, т.
6 от същия е предвидено, че административнонаказателното производство
подлежи на възобновяване, когато с решение на Европейския съд по правата
на човека е установено нарушение на Европейската конвенция за защита на
правата на човека и основните свободи, което има съществено значение за
преписката или делото. Това изменение обаче, както правилно е посочил
първоинстанционният съд, няма обратно действие и не ползва ищеца.
След установяване на противоправността на деянието на ответника,
първоинстанционният съд е анализирал доказателствата в подкрепа на
твърдените от ищеца претърпени неимуществени вреди – свидетелските
показания на Л.П. и на Н. М..
Свидетелят П., познаващ ищеца от 2017 г. и във фактическо съжителство
със същия, посочва, че след като Прокуратурата отказала да възобнови
административнонаказателното производство след решението на ЕСПЧ,
ищецът, дотогава екстровертна личност, душата на компанията, усмихнат,
ведър и жизнен човек, се затворил в себе си. Случвало се, когато са в компания
и ищецът каже, че ще защитава някого в Страсбург, друг да допълни, че
7
ищецът дори себе си не може да защити. Унивал, когато ставало дума за
Страсбург, считал, че никой не би му се доверил като адвокат. Промяната в
закона оставила ищеца разочарован, тъй като същата не касаела хората с
проблеми отпреди промяната. Ищецът даже станал агресивен, когато си бил
вкъщи, позволявал си да блъска, да чупи, вече не бил напористият адвокат, с
когото свидетелят се запознал. Свидетелят посочва, че след успеха в
Страсбург ищецът бил търсен от повече клиенти, но въпреки това се затворил
в себе си, пострадало самочувствието му.
Свидетелят М., познаващ ищеца откакто са деца, заявява, че ищецът му е
разказвал как е разочарован от факта, че не може да докаже
незаконосъобразността на наложената му глоба, въпреки че ЕСПЧ е установил
нарушение в негова вреда. Разочарованието било до степен на безсилие и
безизходица, прерастващо в степен на съмнение в собствените му качества.
Свидетелства, че на ищеца му идвало да си строши адвокатската карта, тъй
като не може да помогне на себе си, камо ли на други хора, описва го като
борбен човек, който не се примирява с неправдата. Заявява, че ищецът не е
останал без работа и продължил практиката си като адвокат, както и че е
водил други дела в ЕСПЧ и винаги е бил емоционален при воденето на делата
и искал да постигне добър резултат. Отказите на Прокуратурата да възобнови
административнонаказателното производство обсъждали подробно през 2018
г.
На база на свидетелските показания първоинстанционният съд е приел, че
ищецът е претърпял неимуществени вреди вследствие на неосигурената
възможност на ищеца да се защити срещу издаденото наказателно
постановление след решението на ЕСПЧ, изразяващи се в негативно влияние в
емоционалната му сфера – изпитани стрес, безсилие и разочарование. Като е
взел предвид задължителните разяснения, дадени в ППВС № 4/1968 г., съдът е
определил справедливо обезщетение в размер на 1000 лв.
Във въззивната жалба въззивникът ищец развива подробни съображения
във връзка с определения от първоинстанционния съд размер на
обезщетението за претърпени неимуществени вреди. Доколкото решението в
уважителната част е влязло в сила като необжалвано, въззивният съд следва да
разгледа само въпроса за размера на обезщетението.
Чл. 51 ЗЗД предвижда, че на обезщетяване подлежат всички вреди, пряка
8
и непосредствена последица от увреждането. Според чл. 52 ЗЗД пък
обезщетението за претърпени неимуществени вреди се определя от съда по
справедливост.
Неимуществените вреди представляват болки и страдания, които
подлежат на обезщетяване от причинителя им. Обезщетението следва да
репарира последиците от тези вреди, като следва да бъде съобразено с
обществено-икономическата конюнктура към увреждането, за да бъде то
социално справедливо и за да може размерът му да е еквивалент на
претърпените неимуществени вреди и да ги компенсира.
Съгласно ППВС № 4/1968 г. „понятието „справедливост“ по смисъла
на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица
конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се
имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението“.
Въззивният съд приема, че определеното от първата инстанция
обезщетение в размер на 1000 лв. е справедливо.
При преценката на конкретните обстоятелства по делото, които са от
значение за определяне на размера на обезщетението, съдът взема предвид
възрастта на ищеца; характера на увреждането, продължителността и степента
на интензитет на болките и страданията; личността на засегнатото лице – че
ищецът е емоционален във воденето на делата и в стремежа си да постигне
добър краен резултат, както се установява от показанията на свидетеля М.;
ангажираността на засегнатото лице по повод борбата му да извоюва правото
си на достъп до съд и настъпилите промени в ежедневието му вследствие на
това; обществено-икономическата обстановка в страната; както и факта, че
решението на ЕСПЧ е било постановено няколко месеца след вписването му
като адвокат; всеобхватността и продължителността на негативните
последици до настоящия момент.
Съдът не взема предвид обстоятелството, че ищецът е станал обект на
подигравки, доколкото това твърдение остава недоказано по делото – не се
установява нито от свидетелските показания на Л.П., нито от тези на Н. М..
Твърдението е общо, без да са посочени конкретни ситуации, при които
ищецът да е бил обект на подигравки.
Въззивният съд отразява и факта, че ищецът е в невъзможност да получи
9
правосъдие във връзка със законосъобразността на наложеното с
наказателното постановление административно наказание, тъй като той не
може да се ползва от измененията в закона по отношение на възобновяване на
административнонаказателното производство.
Правилен е изводът на първоинстанционния съд, че промяната в
поведението на ищеца – че е станал агресивен, позволявал си да блъска и да
чупи вкъщи, не може да бъде обвързана единствено с непозволеното
увреждане, което му е било причинено от бездействието на Народното
събрание. Активното упражняване на адвокатска професия неминуемо влияе
на настроението на адвоката – положително и отрицателно, като крайното
емоционално състояние на същия е без съмнение съвкупност от влиянието на
всички казуси в живота му.
Неоснователно е оплакването на въззивника, че не му е било указано за
кои обстоятелства не сочи доказателства. Подобни указания се дават, ако
страната не е представила никакво доказателство или не е направила
никакво доказателствено искане за установяване на твърдения факт, но не и
когато представеното доказателство е с ниска доказателствена стойност или
за опровергаването му насрещната страна е представила друго доказателство.
В случая ищецът е изложил в исковата си молба твърдения, че е претърпял
неимуществени вреди, и в тази връзка е заявил доказателствени си искания за
разпит на свидетели и допускане на съдебна експертиза. Следователно за съда
не е съществувало задължение да дава указания по чл. 146, ал. 2 ГПК,
доколкото доказателства за установяването на твърдените факти са посочени.
Въпрос по съществото на спора е дали тези доказателства са достатъчни за
установяване на твърденията. Претендираните вреди са за периода от
22.06.2018 г. до датата на подаване на исковата молба, като самият ищец е
направил разграничението, че същите са търпени вследствие от бездействието
на Народното събрание след решението на КС от 2012 г. и след решението на
ЕСПЧ от 2018 г. Доколкото действително от свидетелските показания не може
да се установи какви вреди ищецът е търпял вследствие решението на КС от
2012 г., то първоинстанционният съд правилно е приел, че такива не се
доказват.
Въззивният съд намира, че присъденото обезщетение в размер на 1000 лв.
не е символична сума, а представлява реалния паричен еквивалент на
10
претърпените от ищеца неимуществени вреди вследствие противоправното
поведение на ответника.
Въззивникът намира извода на първоинстанционния съд, че фактът, че е
адвокат, обуславя по-ниско обезщетение, за неправилен, като се е позовал на
съдебна практика. Същата обаче, както посочва самият въззивник, се отнася за
незаконно повдигнато обвинение от Прокуратурата на юристи, а в случая
става въпрос за наказателно постановление, с което е наложена глоба за
нарушение на ЗДвП. Макар и принципът за силно развито правосъзнание у
юриста да е приложим и в двата случая, интензитетът на засягане на личната
сфера на същия е коренно различен при незаконно обвинение и при глоба за
нарушение на пътя.
Накрая, но не на последно място, първоинстанционният съд правилно се е
позовал на посоченото в решението на ЕСПЧ, че установеността на
нарушението е достатъчно обезщетение, тъй като самото осъждане на
държавата би имало голямо значение и би създало чувство на морална
удовлетвореност у ищеца.
Предвид гореизложеното съдът намира въззивната жалба за
неоснователна, а решението на първоинстанционния съд в обжалваната част
за правилно, поради което същото подлежи на потвърждаване.
По разноските:
При този изход от делото право на разноски има въззиваемият. Същият е
претендирал присъждането на юрисконсултско възнаграждение, което съдът
на основание чл. 78, ал. 8 ГПК определя на 100 лв. Същите следва да се
присъдят изцяло.
С оглед цената на предявения иск и на основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящото решение подлежи на касационно обжалване.
Мотивиран от гореизложеното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2921/19.02.2024 г., постановено по гр.д. №
62259/2023 г. по описа на СРС, 40 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА К. Д. Г., ЕГН **********, да заплати на основание чл. 78, ал.
11
3 ГПК на Република България сумата от 100 лв., представляваща разноски
пред въззивната инстанция за юрисконсултско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване чрез Софийски градски съд пред
Върховния касационен съд в едномесечен срок, считано от връчването му на
страните, при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12