РЕШЕНИЕ
№ 1826
гр. Бургас, 12.09.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, VIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на девети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Димитър П. Стоянов
при участието на секретаря АНЕЛИЯ ИВ. ТАКОВА
като разгледа докладваното от Димитър П. Стоянов Гражданско дело №
20232120101346 по описа за 2023 година
За да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са искове с правно основание чл.422, вр. чл.415 от ГПК, вр.
чл.79 и чл.86 от ЗЗД.
Производството е образувано по искова молба на „Мъни Плюс
Мениджмънт“ АД ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: град
София, ул. „Рачо Петков Казанджията“ №4, ет.6, представлявано от
изпълнителните директори Росен Димитров и Тихомир Чемширов, против Х.
Т. М. от град Бургас.
Твърди се в исковата молба, че на 01.07.2020 г. Х. Т. М. е кандидатствал
за целеви потребителски кредит при „Мъни Плюс Мениджмънт“ ЕАД и в
резултат бил сключен индивидуален договор за потребителски кредит под №
М0000001496/01.07.2020 г. между „Мъни Плюс Мениджмънт“ ЕАД в
качеството й на кредитор и Х. Т. М., в качеството му на длъжник.
Въз основа на сключения договор за кредит на потребителя бил
отпуснат паричен кредит в размер на 6800 лв., като съгласно договорената цел
на кредита сумата в размер на 3229, 03 лв. кредиторът превел по банкови
сметки на третите лица – кредитори на потребителя, така както било посочено
в чл.7, б. „а“ от договора за кредит за погасяване на съществуващи задължения
на Х. М., за което представял два броя платежни нареждания за извършен
кредитен превод. Сумата по кредита по чл.7, б. „б“ в размер на 3570, 97 лв. за
текущи нужди кредиторът превел по посочената от потребителя банкова
сметка, съгласно чл.8 от договора.
Сочи, че съгласно чл.11.4 от договора за кредит общият размер на
1
задължението, което потребителят се задължавал да върне за срока на кредита
било в размер на 14006, 27 лв. при лихвен процент на кредита от 41 % и ГПР
на договора в размер на 49, 67 %, от която обща сума на връщане подлежали
по пера 6800 лв. – размера на предоставения кредит, сумата в размер на 7206,
27 лв. – договорена възнаградителна лихва. Срокът, за който бил предоставен
потребителския кредит, бил 48 месеца, съгласно чл.6 от договора, като
падежът за заплащане на последната месечна погасителна вноска, съгласно
погасителния план по чл.11.5 от договора бил на 10.07.2024 г. Страните се
уговорили съгласно чл.19.2 от договора, че при просрочие на дължима
погасителна вноска, потребителят ще дължи на кредитора законната лихва
върху цялата просрочена сума за целия период на просрочието.
Твърди се, че до настоящия момент потребителят е заплатил на
кредитора вноски от №1 до №3 включително от погасителния план, след което
преустановил плащанията по кредита. Така, длъжникът бил в неизпълнение на
задължението по чл.11.7 от договора за заплащане на месечните вноски,
съгласно погасителния план, като към момента били падежирали и не
заплатени по погасителния план вноски от № 4 до №18 включително, като
неизпълненото задължение до момента на длъжника към ищеца възлизало на
сумата в размер на 4352, 85 лв., от които 1127, 20 лв., представляващи 15 броя
незаплатени вноски по главницата по кредита за периода от 10.11.2020 г. до
10.01.2022 г., както и сумата в размер на 3125, 65 лв., представляваща 15 броя
незаплатени вноски по договорната възнаградителна лихва, дължима за
периода от 11.11.2020 г. до 27.01.2022 г. За посочените вземания, ищецът имал
интерес от предявяване срещу ответника на установителен иск, доколкото
предмет на делото било установяване на парично вземане, за което има
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от
ГПК.
Сочи, че наред с установителния иск, ищецът имал правен интерес и от
предявяване на осъдителни искове за изискуемата и неплатена главница в
размер на 5393, 53 лв., както и за осъдителен иск за сумата в размер на 2074,
64 лв., представляваща 13 броя вноски по договорна възнаградителна лихва, с
падежи от 10.02.2022 г. до 10.02.2023 г. включително.
Твърди, че след подаване на заявлението по чл.410 от ГПК по
погасителния план са падежирали месечни вноски по главницата и
договорната лихва, които също не били заплатени от ответника, които били в
размер от 1697, 83 лв. , представляващи 13 броя незаплатени вноски по
главницата по кредита за периода от 10.02.2022 г. до 10.02.2023 г., както и
сумата в размер на 2074, 64 лв., представляваща 13 броя незаплатени вноски
по кредита за възнаградителна лихва за периода от 10.02.2022 г. до 10.02.2023
г.
Сочи, че поради допуснатото просрочие по кредита и на основание
чл.19.3, т.1 от договор №М0000001496/01.07.2020 г. към исковата молба
прилага и уведомление от кредитора до длъжника ответник, с което прави
изрично изявление за предсрочна изискуемост на оставащата главница по
2
кредита в размер на 3695, 70 лв., която представлявала вноски по
погасителния план от №32 до №48 включително, с падежи от 10.03.2023 г. до
10.07.2024 г. По тези съображения, с исковата молба се предявява и
осъдителен иск за изискуемата и неплатена главница по кредита в размер на
общо 5393, 53 лв., която представлявала 13 броя падежирали и неплатени
вноски по главницата в размер на 1697, 83 лв., дължими за периода от
10.02.2022 г. до 10.02.2023 г., и предсрочно изискуема главница в размер на
3695, 70 лв., както и осъдителен иск за сумата в размер на 2074, 64 лв.,
представляваща 13 броя вноски по договорната възнаградителна лихва, с
падежи от 10.02.2022 г. до 10.02.2023 г.
Моли се за приемане за установено по отношение на ответника, че
дължи на ищеца сумата 1227, 20 лева, представляваща 15 броя незаплатени
вноски по главницата по кредита за периода от 10.11.2020 година до
10.01.2022 година, сумата 3 125, 65 лева, представляваща 15 броя незаплатени
вноски по договорна възнаградителна лихва, дължими за периода от
10.11.2020 година до 10.01.2022 година, за осъждане на ответника да плати на
ищеца сумата в размер на 5393, 53 лв. - дължима главница по договор за
кредит №М0000001496/01.07.2020 г., от която 1697, 83 лева, представляваща
13 броя незаплатени вноски по главница по кредита за периода от 10.02.2022
година до 10.02.2023 година включително, и 3 695, 70 лева, представляваща
предсрочно изискуема главница, както и за осъждане на ответника да плати на
ищеца сумата 2074, 64 лева, представляваща 13 броя вноски по договорна
възнаградителна лихва с падежи от 10.02.2022 година до 10.02.2023 година
включително, както и за осъждане на ответника да плати на ищеца разноските,
направени в заповедното производство, както и разноските, направени по
водене на делото. Представят се доказателства. Прави доказателствено искане.
В срока по чл. 131 от ГПК, е представен писмен отговор от особения
представител на ответника адв.Х. И. от БАК, в който претенциите се оспорват
по основание и размер.
Счита, че процесният договор за заем е потребителски, като страна по
него е потребител по смисъла на пар.13, т.1 от ЗЗП, и небанкова финансова
институция. Доколкото по делото не се твърди и не се установявало сумата по
предоставения заем да е използвана за свързани с професионална и търговска
дейност на кредитополучателя, то следвало да се приеме, че средствата,
предоставени по договора за заем били използвани за цели, извън
професионалната и търговска дейност на потребителите, а представеният по
делото договор за заем е в правната си същност договор за потребителски
кредит по смисъла на чл.9 от ЗПК.
Счита, че процесният договор за потребителски кредит е
недействителен поради противоречието му със закона, поради което съдът
следвало да прогласи неговата нищожност. Евентуално и в случай, че съдът
намери, че договорът е действителен, моли да бъде обявена за нищожна
клаузата на чл.18 от договора за кредит и по – конкретно предвиденото в
чл.18.2, т.8 за заплащане от страна на потребителя на допълнителна такса за
3
обслужване и управление на кредита, която противоречала на императивната
разпоредба на чл.10а, ал.2 от ЗПК.
Сочи, че предвид размера на възнаградителната лихва, който
надвишавал този на главницата, възниквало основателно съмнение дали
посочения в договора ГПР е определен при правилно приложение на
методологията по ЗПК, тоест дали в противоречие с разпоредбата на чл.19,
ал.5 от ЗПК не надвишавал 5 – кратния размер на законната лихва. Посочва, че
общо дължимата сума по кредита била в размер на 14006, 27 лв., като
непосредствено след това в чл.11.5 ставало ясно, че освен посочените по –
горе стойности, кредиторът начислявал и допълнителна такса съгласно
чл.18.2, т.8 от договора в размер на 1632 лв., разделена на равни месечни
вноски в размер на 34 лв. за целия период на договора, като общата сума за
плащане нараствала на 15638, 27 лв. Счита, че начислената такса е нищожна
като противоречаща на закона, като същевременно противоречала и на
добрите нрави, доколкото срещу уговорените възнаграждения
кредитополучателят не получавал никакво конкретно благо. Потребителят
следвало да заплати възнаграждение с неясна насрещна престация, клаузите
били предварително уговорени и нямало доказателства потребителят да е
разполагал с каквато и да е възможност да повлияе върху съдържанието на
клаузите. Не било ясно и какъв е начинът за определяне на размера на таксата.
С така уговорените допълнителни суми се постигало увеличение на
възнаграждението на кредитора за предоставения заем, като с тях се целяло
заобикаляне на императивните изисквания на чл.19, ал.4 от ЗПК.
Твърди, че в било посочено, че ГПР е 49, 67 %, но от съдържанието на
договора не можело да се направи извод за това кои точно разходи се
заплащали и по какъв начин е формиран ГПР. В нарушение на ЗПК в
посочения ГПР не била включена начислената такса по чл.18 от договора,
която представлявала разход по кредита. Бланкетното посочване единствено
на крайния размер на ГПР, обуславяла невъзможност да се проверят
индивидуалните компоненти, от които се формирал и дали те били в
съответствие с разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК.
Посочва, че събирането на такси и комисионни за дейности, свързани с
усвояването и управлението на кредита, било изрично забранено с
императивната разпоредба на чл.10а, ал.2 от ЗПК, което обосновавало
неравноправността на допълнителната услуга. Уговорените допълнителни
възнаграждения представлявали разход по договора за кредит, който следвало
да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите като
индикатор за общото оскъпяване на договора за кредит. Вписаните в договора
параметри на ГПР не кореспондирали на изискуемото съдържание по чл.11,
ал.1, т.10 от ЗПК. Неяснотите, вътрешното противоречие или повдеждащото
оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок
от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето, съгласно
чл.22 от ЗПК. Цитира практика.
Моли да бъде отхвърлен предявения от ищцовото дружество иск,
4
предвид нищожността на процесния договор за кредит. В условията на
евентуалност и при положение, че съдът не намери договора за нищожен, то
се моли да бъде прогласена за нищожна клаузата по чл.18.2, т.8 от договора.
Прави доказателствени искания.
Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства и
становищата на страните, приема за установено от фактическа страна
следното:
По делото не е спорно, че ответницата е сключила договор за
потребителски кредит №М0000001496, на 01.07.2020 г. с „Мъни плюс
мениджмънт“ ООД, чийто правоприемник е „Мъни плюс мениджмънт“ ЕАД.
По силата на посочения договор, кредиторът се е задължил да предостави на
кредитополучателката сумата от 6800 лв. Уговореният срок на кредита бил 48
месеца.
В чл.9 от договора било уговорено, че годишният лихвен процент, с
който се олихвява предоставеният кредит бил в размер на 41, 00 %, а дневният
лихвен процент бил в размер на 0, 11 %. Лихвата се изчислявала ежемесечно
на база брой дни за месеца при 360 дни в годината. В чл.10 от договора било
посочено, че годишният процент на разходите по кредита бил в размер на 49,
67 %. В посочения ГПР не се включвали разходите при неизпълнение на
настоящия договор, посочени в чл.19. Размерът на погасителната вноска е
посочен в чл.11.1. в размер от 290, 19 лв., а броят на погасителните вноски –
48.
В чл.11.6 е посочено, че кредитът се погасява от потребителя
посредством месечни анюитетни вноски съгласно погасителен план, описан в
договора и при условие, че е изпълнен ангажимента на потребителя по
чл.18.2., т.7 от договора. При условие, че посоченият ангажимент не е
изпълнен, към посочената месечна погасителна вноска се добавяли и
допълнителни разходи, посочени в колона 6 от погасителния план, договорени
в чл.18.2., т.8. В чл.13 е посочено, че потребителят не дължи на кредитора
повтарящи се или еднократни разходи, освен таксите, посочеи в този договор.
В чл.18.2, т.7 от договора било посочено, че потребителят се задължава в
срок от три дни след сключването на договора да представи на кредитора
оригинален документ с подпис и печат на издалите го лица или компетентни
органи, удостоверяващ пълния размер на декларираните доходи от страна на
потребителя в предоставеното искане за потребителски кредит, които били
използвани при оценка на кредитоспособността. В чл.18.2, т.8 е посочено, че
неизпълнението на горепосоченото задължение на потребителя ще причини
на кредитора вреди, изразяващи се в извършването на допълнителни разходи,
свързани с обезпечаването на риска от просрочие по погасителните вноски,
които потребителят следвало да заплати в уговорените размери. По – долу в
същата точка е посочено, че допълнителните разходи на кредитора, които
потребителят следвало да заплати във връзка с неизпълнение на задължението
си да представи документа, уговорен от страните, ще бъде в размер на 1632,
00 лв., които потребителят ще заплати на равни части, ведно с дължимите
5
погасителни вноски към кредита, съгласно погасителния план, който е
посочен в чл.11.5 от договора.
В чл.19 от договора са уговорени последиците от неизпълнение на
задължението на потребителя да погасява своевременно договора за кредит,
включително и правото на кредитора да обяви целия кредит за предсрочно
изискуем – чл.19.3, т.1, в случай че потребителят е забавил повече от 30 дни
заплащането на която и да е вноска по кредита, както и при неизпълнение на
което и да е друго задължение по договора за потребителски кредит.
По делото са представени платежни документи, от които е видно, че
кредиторът е изпълнил задължението си да предостави заемната сума на
потребителя. Представен е и стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителските кредити. Приложено е и
искане за отпускане на кредит от страна на ответника.
По делото е приложено уведомление за обявяване на потребителския
кредит за предсрочно изискуем. Видно от същото и на основание чл.19.3, т.1
от договора, цялата оставаща главница в общ размер на 3695, 70 лв., която
представлявала вноски по погасителния план от №28 до №41 вкл. с падежи от
10.03.2023 г. до 10.07.2024 г. вкл. е обявена за предсрочно изискуема.
По делото е прието неоспорено от страните заключение по допуснатата
съдебно – счетоводна експертиза.
Съгласно експертизата, задълженията по кредита към 21.02.2022 г.,
съгласно погасителния план са в размер на 4352, 85 лв., като падежирали, но
неплатени от 4-та до 18-та вноска по главницата вкл. са в размер на 1227, 20
лв. и договорна лихва в размер на 3125, 65 лв. Към датата на подаване на
исковата молба, падежиралите, но неплатени вноски са от 4-та до 31-ва
вноски, които се равняват на сумата от 2925, 03 лв. за главница и 5200, 29 лв.
за договорна лихва. Вещото лице сочи, че кредитът не е обслужван редовно,
като съгласно записванията на ищеца, внесените погасителни вноски са три
броя. Вещото лице посочва, че съгласно т.10 от договора, към датата на
сключването му годишният процент на разходите е в размер на 49, 67 %, който
бил изчислен по формула, като посоченият процент бил правилно изчислен. С
включване на разходите по чл.18.2, т.8, годишният процент на разходите се
равнява на 61, 258 %.
Въз основа на приетата за установена фактическа обстановка,
изхождайки от закона, съдът установи от правна страна следното:
За да бъдат уважени предявените искове, ищецът следва по пътя на
пълното и главно доказване да установи, че между страните е възникнало
валидно облигационно отношение, носещо белезите, описани в исковата
молба, настъпването на редовна и предсрочвана изискуемост на
претендираните суми за главница и редовна изискуемост на сумите за
възнаградителна лихва, както и техния размер.
Съдът намира, че по делото е безспорно установено, че страните са
сключили договор за потребителски кредит № М000001496 от 01.07.2020 г.
Следва да се отбележи, че „Мъни плюс мениждмънт“ ООД е преобразувано в
6
„Мъни плюс мениджмънт“ ЕАД, поради което и е налице надлежно активно
материолно – легитимирана страна. По този въпрос по делото липсва и
какъвто и да е спор.
Сключеният между страните договор има характеристиките на договор
за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 Закона за потребителския
кредит. Това е така поради обстоятелствата, че ответникът е физическо лице,
за което няма данни при сключването на процесния договор да е действало в
рамките на своята професионална или търговска дейност, а ищецът е
търговско дружество с предмет на дейност кредитиране, вкл. предоставяне на
потребителски кредити, следователно, при сключването на договора ищецът е
действал в качеството на „търговец“, според легалната дефиниция, дадена в §
13, т. 2 ДР на ЗЗП, а ответникът има качеството на „потребител“, според
легалната дефиниция в § 13, т. 1 ДР на ЗЗП. Поради изложеното, в настоящия
случай е приложима разпоредбата на чл. 7, ал. 3 ГПК, изискваща от съда
служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в процесния
договор.
Именно на база извършването на служебна проверка досежно наличието
на неравноправни клаузи в процесния договор, съдът установи, че не са
спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Настоящият състав,
съобразявайки представените и приети по делото доказателства, приема, че
посоченият в договора за потребителски кредит годишен процент на разходите
в размер на 49, 67 % не отговаря на действителния такъв, доколкото в него не
са включени такси, дължими от потребителя, които е следвало да бъдат
включени при определяне на коректния процент на годишния процент на
разходите. Това безспорно представлява заблуждаваща търговска практика.
В тази връзка следва да се посочи, че съгласно Решение на СЕС от
14.03.2024 г. по дело C‑714/22, член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно
договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО
на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни
услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на
закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му
за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума,
както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се
намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по
кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на
понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на посочения член 3,
буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за
получаването на съответния кредит или те представляват конструкция,
предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит.
В настоящия случай, след анализ на уговореното от страните в чл.18.2,
т.7 и т.8 от договора за потребителски кредит, може да се нарави извод, че
начисляването на сумата в общ размер на 1632, 00 лв., или месечно в размер на
34, 00 лв., на практика представлява такса във връзка с приоритетно отпускане
7
на заемната сума или е такава по чл.10а от ЗПК. Това е така, доколкото по този
начин от страна на потребителя не се изисква доказването на доход към
момента на отпускане на заемната сума, което безспорно му дава
възможността приоритетно да получи търсената от кредитора сума, срещу
заплащането на съответната за това такса, която резонно впоследствие се
включва в погасителния план. Действително понастоящем не е ясно дали
посочената такса е търсена от потребителя, доколкото има данни, че същият е
заплатил три броя вноски в размер на по 290, 19 лв. всяка, но въпреки това
сумата в размер на 1632, 00 лв. е включена в общо дължимата сума, посочена
в погасителния план. По тези причини, същата сума следва да се включи в
ГПР при неговото изчисляване, съгласно чл.19, ал.3 от ЗПК /В същия смисъл и
цитираното по – горе Решение на СЕС от 14.03.2024 г. по дело C‑714/22, както
и съдебна практика на националните съдилища – напр. Решение № 616 от
24.06.2022 г. на ОС - Бургас по в. гр. д. № 182/2022 г./.
Съгласно установената вече практика, когато в договор за
потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ
всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените
разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и
разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до
връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем
главница. Такава следва да е последицата при въвеждането на потребителя в
заблуждение досежно действителните разходи, които същият следва да понесе
във връзка със сключения договор за потребителски кредит.
Нещо повече, настоящият състав намира, че е налице още едно
основание за недействителност на процесния договор за потребителски
кредит, поради противоречие на изискванията на ЗПК относно неговото
минимално необходимо съдържание.
Посоченият в договора годишен процент на разходите е определен
единствено като абсолютна процентна стойност – 49, 67 %, без взетите
предвид допускания, използвани при изчисляването му по определения в
Приложение № 1 начин, каквото е изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР отразява общите разходи за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни,
възнаграждения от всякакъв вид, в то в а число и дължимите на посредниците
за сключването на договора/, изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит.
В Решението по дело C 42/15 Съдът на ЕС приема, че посочването на
годишния процент на разходите в договора за кредит е от съществено значение
в контекста на Директива 87/102, по – конкретно доколкото позволява на
потребителя да прецени обхвата на своето задължение (пар. 67). За
неизпълнението на изискване, имащо съществено значение в контекста на
Директивата, кредитодателят може да бъде санкциониран съгласно
националната правна уредба със загубата на правото си на лихви и разноски.
Приема се, че такова съществено значение има изискването в договора за
8
кредит да се посочат данни като годишния процент на разходите по член 10,
параграф 2, буква ж) от Директивата (пар. 70 от Решението). Доколкото
непосочването в договора за кредит на тези данни би могло да попречи на
потребителя да прецени обхвата на своето задължение, предвидената в
националната правна уредба санкция за кредитодателя, изразяваща се в загуба
на правото му на лихви и разноски, трябва да се счита за пропорционална по
смисъла на чл. 23 от Директивата (пар. 71 от Решението). Това следва да се
отнася и до посочване на конкретната методика, при която е изчислен
посочения като сума годишен процент на разходите.
Подобен е изводът, изведен и в Решение № 50056 от 29.05.2023 г. на
ВКС по т. д. № 2024/2022 г., I т. о., ТК, където е прието, че са законосъобразни
изводите на въззивния съд по отношение на това, че договор за потребителски
кредит е недействителен, поради нарушаване на изискванията на чл.11, ал.1,
т.10 от ЗПК.
По тези съображения, съдът намира, че на основание чл. 22 от ЗПК,
процесният договор за потребителски кредит е недействителен, поради
неспазване на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
Съдът съобрази и постановеното в посоченото решение на ВКС, както и
в решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. дело № 3855/2021 г. на ВКС, IV г. о
и решение № 60186 от 28.11.2022 г. по т. дело № 1023/2020 г. на ВКС, I т. о., че
при недействителност на договора, съгласно и разпоредбата на чл. 23 ЗПК,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита. Ако тази недействителност се установи в
производство по предявен иск по чл. 79 ЗЗД, съдът следва да установи с
решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за
потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД
и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на
потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това следва от
характеристиката на договора за потребителски кредит, посочена по-горе и
задължението за периодичност за връщането на сумата.
От приетото и неоспорено по делото заключение по съдебно –
счетоводната експертиза, както и от представените по делото писмени
доказателства, се установява, че усвоените суми по процесния договор за
потребителски кредит са в размер на 6800 лв. Съдът съобрази, че съобразно
експертизата, преведената сума по сметката на кредитополучателя е 870, 57
лв., като с посочената сума следва да се приспадне дължимия размер на
главницата от 6800 лв., тоест дължимата от ответника сума е в размер на 5929,
43 лв.
В настоящият случай са предявени няколко обективно съединени иска в
условията на кумулативност – установителни, както и осъдителни. В случай
следва да се съобрази разпоредбата на чл.76 от ЗЗД, съгласно която този, който
има към едно и също лице няколко еднородни задължения, ако изпълнението
не е достатъчно да погаси всичките, може да заяви кое от тях погасява. Ако не
е заявил това, погасява се най-обременителното за него задължение. При
9
няколко еднакво обременителни задължения, погасява се най-старото, а ако
всички са възникнали едновременно, те се погасяват съразмерно.
В настоящият случай действително задължението на практика е едно, но
е от значение за ответника като длъжник кое от тях ще бъде редуцирано,
доколкото претендираните суми от ищеца са общо в размер на 6620, 73 лв. за
главницата. Съобразявайки горепосочената разпоредба и по – точно
принципът, който се съдържа в нея, съдът намира, че установителният иск за
сумата от 1227, 20 лв., представляваща 15 броя незаплатени вноски по
главницата по кредита за периода от 10.11.2020 г. до 10.01.2022 г. следва да
бъде уважен изцяло. Осъдителният иск за сумата в размер на 5393, 53 лв. -
дължима главница по договор за кредит №М0000001496/01.07.2020 г., от която
1697, 83 лева, представляваща 13 броя незаплатени вноски по главница по
кредита за периода от 10.02.2022 година до 10.02.2023 година включително, и
3 695, 70 лева, представляваща предсрочно изискуема главница, следва да
бъде уважен, но до размера от 4702, 23 лв., а за разликата до пълния предявен
размер следва да бъде отхвърлен като неоснователен. Исковете /както
установителния, така и осъдителния/ за възнаградителна лихва, следва да
бъдат отхвърлени като неоснователни.
По разноските:
При този изход на спора на ищеца следва да бъдат присъдени
направените от него разноски, съразмерно на уважената част от исковете,
които са в общ размер от 1607, 74 лв. за исковото и заповедното производство.
Мотивиран от горното, Районен съд - Бургас
РЕШИ:
ПРИЕМА за установено на осн. чл.422 от ГПК, че Х. Т. М., ЕГН
**********, с адрес гр. Бургас, **** дължи на „Мъни Плюс Мениджмънт“
АД ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: град София, ул.
„Рачо Петков Казанджията“ №4, ет.6, представлявано от изпълнителните
директори Росен Димитров и Тихомир Чемширов, сумата от 1227, 20 лева,
представляваща 15 броя незаплатени вноски по главницата по договор за
кредит №М0000001496/01.07.2020 г. за периода от 10.11.2020 година до
10.01.2022 година, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
29.12.2022 г. до окончателното й изплащане, които вземания са част от
предмета на Заповед № 1512/13.05.2022 г. за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК, издадена по ч. гр. д. № 1031/2022 г. по описа на
РС - Бургас, като в останалата му част ОТХВЪРЛЯ предявения установителен
иск за за възнаградителната лихва.
ОСЪЖДА Х. Т. М., ЕГН **********, с адрес гр. Бургас, **** ДА
ЗАПЛАТИ на „Мъни Плюс Мениджмънт“ АД ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: град София, ул. „Рачо Петков Казанджията“ №4, ет.6,
представлявано от изпълнителните директори Росен Димитров и Тихомир
Чемширов, сумата от 4702, 23 лв. - дължима главница по договор за кредит
10
№М0000001496/01.07.2020 г., от която 1697, 83 лева, представляваща 13 броя
незаплатени вноски по главница по кредита за периода от 10.02.2022 година до
10.02.2023 година включително, и 3004, 40 лева, представляваща предсрочно
изискуема главница, като в останалата му част ОТХВЪРЛЯ предявения
осъдителен иск за главницата до пълния предявен размер от 5393, 53 лв., както
и този за сумата от 2074, 64 лева, представляваща 13 броя вноски по
договорна възнаградителна лихва с падежи от 10.02.2022 година до 10.02.2023
година включително.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.1 от ГПК Х. Т. М., ЕГН **********, с
адрес гр. Бургас, **** ДА ЗАПЛАТИ на „Мъни Плюс Мениджмънт“ АД ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Рачо Петков
Казанджията“ №4, ет.6, представлявано от изпълнителните директори Росен
Димитров и Тихомир Чемширов, сумата от общо 1607, 74 лв. /хиляда
шестстотин и седем лева и седемдесет и четири стотинки/ лв.,
представляваща направените в исковото и заповедното производство съдебно
– деловодни разноски, съразмерно на уважената част от исковете.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Бургас в
двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – Бургас: _______________________
11