№ 669
гр. Плевен, 14.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и осми април през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Силвия Г. И.
при участието на секретаря НАТАЛИЯ СТ. НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от Силвия Г. И. Гражданско дело №
20244430104303 по описа за 2024 година
на основание закона и данните по делото, за да се произнесе, съобрази
следното:
Делото е образувано по искова молба от С. П. С., ЕГН **********, от
гр.***, обл.Плевен, ул. „***“ №*** чрез адв. Е. И., против „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“
АД, ЕИК ***, седалище и адрес на управление: гр.София, район „***“, ул.
„***“ №*** ет. *** представлявано от ***.
Ищецът твърди, че сума в размер на 174,65 лева е недължимо платена,
тъй като договорът за кредит, сключен с ответното дружество по силата, на
който на ищеца е предоставена заемна сума в размер на 2000 лева, е нищожен.
Твърди се, че договорът за кредит е нищожен поради противоречие с
добрите нрави / чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД/ и поради това, че е сключен при
неспазване на нормите на чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК, с
произтичащите от това последици по чл.23 от ЗПК. Сочи се, че съгласно
договора, заемателят дължи неустойка и такса преференциално обслужване,
които суми следва да заплаща разсрочено към месечната погасителна вноска.
Изложени са съображения, че за да заобиколят материално-правните
изисквания, регламентирани в чл. 19, ал. 4 от Закона за потребителския заем,
1
фирмите за бързи кредити въвели практика да поставят на кандидатстващите
за кредит лица изисквания, на които те не могат да отговорят: осигуряване на
поръчителство на изпълнението на заемното правоотношение от лица и/или
предоставянето на банкови гаранции. Посочва се, че след като
кредитодателите създали предпоставки за неизпълнение на тези задължения
чрез поставянето на неизпълними условия към потребителите, включили в
договорите за потребителски кредит санкции - заплащането на неустойки или
предвидили заплащането на такси за осигуряване от страна на кредитодателя
па фирми, които да обезпечат задълженията на потребителите. Ищецът счита,
че чрез предвиждането на неустойки за неосигуряване на обезпечение, респ.
на такси, които те събират за осигуряване на фирми - гаранти, небанковите
финансови институции си осигурили допълнителна печалба, която вече е
калкулирана с договорената възнаградителна лихва.
Отправено е искане да бъде осъден ответника да върне на ищеца сумата
от 174,65 лева, представляваща недължимо платена сума, ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от завеждане на исковата молба в Съда до
окончателното й изплащане.
Представят се писмени доказателства - 1 бр. разписка за платени от
ищеца сума в полза на ответника - в размер на 2174,65 лева, и посочено
основание - „предсрочно погасяв.кредит № ***“.
Направени са доказателствени искания. Претендират се разноски.
В едномесечния срок е постъпил писмен отговор по чл. 131 ГПК, с който
ответникът, чрез адв. *** от САК оспорва предявения иск.
Излага доводи, че исковата молба е нередовна, тъй като съдържала
бланкетни и голословни твърдения, неподкрепени с конкретни факти и
документи, като същите са лишени от конкретика по отношение на сключен
договор и паричните суми, представляващи техен предмет.
По същество излага становище, че претенцията е неоснователна и
недоказана.
Сочи, че на 29.06.2023 г. между „АЙ ТИ ЕФ ГРУП” АД, в качеството си
на кредитодател, и С. П. С., в качеството си на кредитополучател, е сключен
Договор за кредит № ***. В изпълнение на задължението по договора за
кредит на дата 29.06.2023 г. се твърди, че кредитодателят е превел сумата по
2
кредита в размер на 2000 лева по микросметка в системата на „Изипей“ АД на
Кредитополучателя.
Изложени са доводи, че сключването на договора за кредит е по
инициатива на Кредитополучателя - С. П. С.. Твърди се, че договарянето
между страните се осъществило чрез средствата за комуникация от разстояние
(електронна поща, уеб-сайт и телефон), като договорът за кредит се сключи
във формата на електронен документ и правоотношението се реализира при
спазване на изискванията на Закона за предоставяне на финансови услуги от
разстояние, Закона за задълженията и договорите, Закона за електронния
документ и електронните удостоверителни услуги и приложимите към
сключения договор за кредит Общи условия на „АЙ ТИ ЕФ ГРУП” АД.
Посочва се, че след одобряване на кредита, въз основа на направена от
ищеца заявка, ответникът е генерирал в създаденият профила на ищеца
процесния Договор за кредит, заедно с приложимите Общи условия,
Стандартен Европейски Формуляр и Погасителен план, като в края на всеки
документ има два броя линка - „Приеми договора” и „Откажи договора”.
Изложени са аргументи, че Съгласно сключения между страните
Договор за кредит № ***, кредитополучателят е получил от ответника
паричен заем в размер на 2000 лева, като се е задължил да заплаща редовно,
изцяло и в срок погасителните вноски. Сочи се, че кредитополучателят се е
съгласил да погаси кредита си с двадесет и четири 30-дневни вноски, като
общият срок за погасяване на кредита е от 30.06.2023 г. до 29.06.2025 г. и при
условията договорени между страните. В изпълнение на задължението по
договора за кредит се твърди, че кредитодателят е предоставил сумата по
кредита чрез системата на „ИЗИПЕЙ“ АД.
Изложени са съображения, че съгласно Договор за кредит № ***,
Общите условия на „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД и погасителния план, приложим
към него, кредитополучателят дължи на кредитодателя лихва за ползване на
кредита, която е в размер на 851,48 лева за периода от 30.06.2023 г. до
29.06.2025 г. Сочи се, че в Приложение № 1 към Договор за кредит № *** е
виден броя на погасителните вноски, годишната лихва за ползване на кредита,
а именно 36.68%, а годишния процент на разходите /ГПР/ по Кредита е в
размер на 49.00%.
Ответникът възразява срещу твърденията за заплащане от страна на
3
ищеца С. П. С. на претендираната сума и счита предявения иск освен за
неоснователен и недоказан по размер.
Не са направени доказателствени искания.
В открито съдебно заседание ищецът не се явява, не се представлява. С
молба взема становище по хода на делото. Исковата молба се поддържа по
изложените съображения. Претендират се разноски.
В открито съдебно заседание ответникът не се представлява. С молба
взема становище по хода на делото. Отговорът на исковата молба се поддържа
по изложените съображения. Претендират се разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото писмени и гласни
доказателства и съобрази доводите на страните, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Процесният договор за потребителски кредит №*** от 29.06.2023 г. има
характеристиката на договор за предоставяне на финансови услуги от
разстояние, тъй като има за предмет отпускане на парични средства
(кредитиране) и е сключен като част от система за предоставяне на финансови
услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето
на предложението до сключването на договора, страните използват средства
за комуникация от разстояние. Съгласно Раздел II, т.2 от Приложение №1 към
договора, ответникът предоставя на ищеца заем в размер на 2000 лева, при 24
броя погасителни вноски, срок на погасяване на кредита – 29.06.2025 г.,
годишен лихвен процент 36,68%, годишен процент на разходите /ГПР/ 49%,
размер на погасителна вноска с обезпечение – 122,97 лева, размер на
погасителна вноска без обезпечение - 257 лева, общо дължима сума при
надлежно и правилно изпълнение на задълженията по кредита – 2951,28 лева.
Приложение №1 към договора за кредит е неразделна част от договора за
кредит. Съгласно Погасителния план към кредита, неустойката при
непредставяне на обезпечение се начислява и се заплаща от
Кредитополучателя заедно със съответната погасителна вноска, и е в общ
размер на 3212,72 лева.
Съдът счита, че така сключеният договор попада в приложното поле на
Закона за потребителския кредит, тъй като отговаря на критериите по чл.3 от
ЗПК и не засяга изключенията по чл.4 от ЗПК. Съгласно чл.21, ал.1 от ЗПК
всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.
4
По делото е изслушано заключение по допусната съдебно-счетоводна
експертиза, което съдът възприема като обективно, обосновано, компетентно
и безпристрастно. Съгласно заключението, на ищцата е отпусната сума от
2000 лева, преведена чрез платежната система на „Изи пей“ АД. Дадено е
заключение, че по Договор за потребителски кредит № *** от 29.06.2023 г. на
С. П. С. е начислена сума за главница в размер на 2000 лева, сума за лихви в
размер на 851,48 лева, такса 99,84 лева, неустойка при непредставяне на
обезпечение 3212,72 лева. Дадено е заключение, че по справка от „АЙ ТИ ЕФ
ГРУП” АД ищцата е платила предсрочно на 04.07.2023 г. общо 2174,65 лева,
от които главница 2000 лева, лихва 10,19 лева, такса 99,84 лева, неустойка
44,62 лева и такса за предсрочно погасяване по чл.6.2 от Договор за
потребителски кредит № *** от 29.06.2023 г. – 20 лева. Дадено е заключение,
че няма дължими суми от кредитополучателя по Договор за потребителски
кредит № *** от 29.06.2023 г. Съгласно заключението, по параметри при
отпускане на Договор за потребителски кредит № *** от 29.06.2023 г., при
отпуснат заем в размер на 2000 лева, за срок до 29.06.2025г. - 24 анюитетни
вноски, годишна лихва 36.68%, обща сума за погасяване 2951,28 лева, от
която лихва 851,48 лева и такса 99,84 лева, годишният процент на разходите е
49.00%. Вещото лице дава заключение, че по Договор за потребителски
кредит № *** от 29.06.2023 г., в Стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителските кредити т.8 от част II е
изискано обезпечение и съответно при липса на такова е начислена сума за
неустойка в размер на 3212,72 лева по погасителен план, която не е включена
в изчисления ГПР. При параметри на отпуснатия заем: общ размер на кредита
2000 лева; срок 24 месеца; годишна лихва 36.68%; обща сума за погасяване
2951,28 лева; неустойка за непредставено обезпечение от 3212,72 лева, ГПР
ще възлезе на 287,86%.
Съгласно чл.10, ал.1 на ЗПФУР, преди потребителят да бъде обвързан от
предложение или от договор за предоставяне на финансови услуги от
разстояние, доставчикът е длъжен да го уведоми своевременно за всички
условия на договора за предоставяне на финансови услуги от разстояние и да
му предостави информацията по чл.8 и чл.9 на хартиен или на друг, траен
носител, достъпен за потребителя. Съгласно изричните норми на чл.18, ал.1,
т.3, ал.2 и ал.3 от ЗПФУР, при договори за предоставяне на финансови услуги
от разстояние доставчикът е длъжен да докаже, че е получил съгласието на
потребителя за сключване на договора. За доказване на изявления, отправени
съгласно този закон, се прилага чл.293 от ТЗ, а за електронни изявления -
Законът за електронния документ и електронния подпис - ЗЕДЕП. Съгласно
чл.2, ал.1 ЗЕДЕУУ /Закон за електронния документ и електронните
удостоверителни услуги - изменено заглавие ДВ бр.85 от 2017 г./, електронно
5
изявление е словесно изявление, представено в цифрова форма чрез
общоприет стандарт за преобразуване, разчитане и визуално представяне на
информацията. Електронен документ е всяко съдържание, съхранявано в
електронна форма, по-специално текстови или звуков, визуален или
аудиовизуален запис /чл.3, ал.1 от ЗЕДЕУУ/. Писмената форма се смята за
спазена, ако е съставен електронен документ /чл.3, ал.2 от ЗЕДЕУУ/.
Възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен носител не
променя характеристиките му. Съгласно чл.18, ал.3 от ЗПФУР изявленията,
направени чрез телефон, друго средство за гласова комуникация от
разстояние, видеовръзка или електронна поща, се записват със съгласието на
другата страна и имат доказателствена сила за установяване на
обстоятелствата, съдържащи се в тях. Съгласно чл.184, ал.1 от ГПК,
електронният документ може да бъде представен възпроизведен на хартиен
носител като препис, заверен от страната, а при поискване страната е длъжна
да представи документа на електронен носител. Представеният на хартиен
носител заверен препис от договора за кредит и общите условия към него, са
годно доказателство за съдържанието на материализираните в тях изявления и
удостоверяват процесното облигационното правоотношение. Съгласно чл.18,
ал.5 от ЗПФУР, за договора за предоставяне на финансови услуги от
разстояние се прилагат и чл.143 - чл.148 от ЗЗП. Съгласно практиката на
Европейския съд по Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, въведена в ЗЗП с § 13а
от Допълнителните разпоредби, „...националният съд е длъжен да разгледа
служебно неравноправния характер на договорна клауза, когато са налице
необходимите за това правни или фактически обстоятелства. Когато счете
такава клауза за неравноправна, той не я прилага, освен ако потребителят се
противопостави на това...“. По смисъла на §13, т.1 от ДР на ЗЗП, ищецът е
потребител, тъй като е физическо лице, което придобива стоки или ползва
услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или
професионална дейност. Съгласно чл.143 от ЗЗП, неравноправна клауза в
договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не
отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя.
Съгласно чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1,
6
чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20, чл.12, ал.1, т.7-9 от ЗПК, договорът за потребителски
кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни
изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има
характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали
при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност
на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи /арг. чл.23 от ЗПК/.
Съгласно клаузите на процесния договор, ОУ /чл.9/, и Стандартен европейски
формуляр / чл. 8/ в случай че Кредитополучателят не осигури и не представи
в срок обезпечение по кредита съгласно сроковете и условията на договора и
Общите условия, или действието на обезпечението бъде по някаква причина
прекратено, Кредитополучателят дължи на Кредитодателя неустойка,
посочена в погасителния план - в размер на 3212,72 лева. Прочитът на
съдържанието на клаузите на тези клаузи и съпоставянето им с естеството на
сключения договор за кредит, налага разбирането, че по своето същество
„неустойката“ представлява скрито възнаграждение за кредитора.
Изискванията към поръчителите/банковата гаранция са на практика
неосъществими за кредитополучателя, особено в светлината на
обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране. Не само правно,
но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със
съответна възможност да осигури поръчители, които да отговарят на
многобройните, кумулативно поставени изисквания към него, или банкова
гаранция в посочения размер. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за
които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се
обогати.
Същевременно, кредиторът не включва неустойката към ГПР, като
целта му е по този начин да заобиколи и нормата на чл.19, ал.4 от ЗПК.
Съгласно чл.22 от ЗПК, вр.чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, договорът за потребителски
кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на
разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.19, ал.1 от
ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т.1 от ДР на
7
ЗПК, „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по- специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариалните такси.“ Предвид
изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които
трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да
тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи.
В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49,00%, но от съдържанието
на договора потребителят не може да се направи извод за това кои точно
разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Освен това, предвид
предпоставките, при които възниква задължението на потребителя да заплати
неустойка за непредставяне на обезпечение, то същата е с характер на сигурен
разход и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. В
случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя
се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания
финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе
известно /чрез изначалното му включване в разходите по кредита/, то той би
могъл да направи информиран избор дали да сключи договора. Всичко това
поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо
кредитора и на практика няма информация колко точно /като сума в лева/ е
оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл.3,
ал.1 и чл.4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на
крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят
индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие
с разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на
потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за
разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да
направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От
посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от
8
ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв
годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява
ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които
длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. С оглед
приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния
договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора
ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че Договор за
потребителски кредит №563765/03,05,2023 г., сключен между страните, е
недействителен на основание чл.22 от ЗПК, вр.11, ал.1, т.10 от ЗПК. В чл.23 от
ЗПК е предвидено, че когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита и не
дължи лихва или други разходи по него. Тази разпоредба е императивна и
урежда последиците от сключен недействителен договор за потребителски
кредит.
Според задължителната практика в т. 1 от ППВС № 1/1979 г.,
фактическият състав на неоснователното обогатяване по чл. 55, ал. 1 ЗЗД
предполага преминаване на имуществени блага от една правна сфера в друга и
начална липса на основание за разместване на благата. В тежест на ищеца по
иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е да докаже сключване на
договора с посочените клаузи, плащане по договора - разместването на
благата - напр. даване на вещ или плащане на опредЕ. сума пари, довело до
намаляване на патримониума му, т.е. наличието на обедняване, а
съществуването на основание за разместването подлежи на доказване от
ответника, размер на претенцията си.
Безспорно се установи от заключението на съдебно-счетоводната
експертиза, че в изпълнение на задълженията си по кредитното
правоотношение, ищецът е заплатил на ответника сума в размер на 2174,65
лева, а дължимата по договора главница е в размер на 2000 лева. Плащането
на сумата над дължимата главница по договора - 2000 лева, е извършено от
ищеца при начална липса на основание поради което подлежи на връщане, на
основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД. Ответната страна не установи наличието на
валидно правно основание, по силата на което да е настъпило имущественото
разместване. Ето защо, предявеният осъдителен иск е основателен и като
такъв следва да бъде уважен за сумата от 174,65 лева. Върху главното вземане
се дължи и законна лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в
9
съда – 25.07.2024 г., до окончателното й плащане.
По отношение на разноските:
При този изход на спора и на основание чл.78, ал.6 от ГПК ответникът
следва да заплати разноски в полза на Съда за държавна такса в размер на 50
лева и възнаграждение за вещо лице в размер на 150 лева, поради това, че
ищцата е освободена от внасяне на такси и разноски по производството на
основание чл.83, ал.2 от ГПК.
Ответникът следва да заплати и на основание чл.78, ал.7 от ГПК в полза
на процесуалния представител на ищеца разноски за едно адвокатско
възнаграждение, тъй като от представените документи се установява, че адв.Е.
И. е предоставила безплатна правна помощ на ищцата на основание чл.38,
ал.1, т.3 от ЗАдв. Достатъчно е да е представен договор за правна помощ и
съдействие, в който да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва
безплатна правна помощ на някое от основанията по т.1-3 на чл.38, ал.1 от
ЗАдв, като не е необходимо страната предварително да установява и да
доказва съответното основание за предоставяне на безплатна правна помощ /в
този смисъл Определение №191 от 16,01,2024 г. на ВКС по к.ч.гр.д.
№2447/2023 г.; определение №163/13,06,2016 г. по ч.гр.д. №2266/2016 г., ГК, I
г. о. на ВКС; определение №319 от 09,07,2019 г. по ч.гр.д. №2186/2019 г., ГК,
IV г. о. на ВКС/.
При определяне на дължимото адвокатско възнаграждение съдът
съобрази възприетото в задължителните Решения на Съда на ЕС разбиране
/Решение от 25,01,2024 г. по C-438/22, Решение от 23,11,2017 г. по съединени
дела C 427/16 и C 428/16, Решение от 05,12,2006 г. по съединени дела С 94/04
и С 202/04 на голямата камара на CEO/, че националната юрисдикция не е
задължена да се съобразява с ограниченията, наложени относно минималните
размери на адвокатските възнаграждения, определени с акт на адвокатско
сдружение /в случая с Наредба №1/2004 г. на ВАдвС/ и забраната съдът да
определя възнаграждение под минимума, определен с такъв акт, тъй като това
ограничаване „би могло да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния
пазар по смисъла на чл. 101, параграф 1 ДФЕС“. Правилата на Наредбата са
приложими не само за потребителя на адвокатска услуга, но и за насрещната
страна в съдебното производството, която при неблагоприятен изход на
производството дължи заплащане на размера на адвокатския хонорар, който е
10
част от сторените по делото разноски. Това нарушава основни принципи в
съдебното производство и прегражда правомощията на съда да прецени
правната и фактическа сложност по делото, и да присъди справедлив размер
на сторените разноски /в този смисъл е и практиката, обективирана в
Определение №1371/15,09,2023 г. по в.ч.гр.д. №616/2023 г. по описа на ОС
Плевен/. Минималните размери на адвокатските възнаграждения и
установяването им като задължителни с национална правна уредба, е
равнозначно на хоризонтално определяне на задължителни минимални
тарифи, забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС /решение от 23 ноември
2017 г., ЧЕЗ Електро България и Фронтекс Интернешънъл, C-427/16 и C-
428/16, EU:C:2017:890, т. 51 и цитираната съдебна практика/. Настоящият
съдебен състав на РС-Плевен напълно споделя изложената по-горе
задължителна съдебна практика и не следва да прилага посочената Наредба
при определяне на адвокатското възнаграждение, което се дължи.
Производството по делото е приключило при уважаване на иска, след
провеждане на две открити съдебни заседания, на които страните не са
присъствали, нито техните процесуални представители, като са събрани
незначителни по обем писмени доказателства, част от които са анализирани от
вещо лице. Процесуалният представител на ищцата е изготвил исковата
молба, представил е писмени документи, подал е кратко становище за
откритото с.з. При това положение, Съдът намира, че делото не се
характеризира със значителна фактическа и правна сложност,
продължителност или многобройни съдебни заседание, допълнителни разходи
или усилия във връзка с осъщественото процесуално представителство.
Съобразно материалния интерес по делото, констатираната по-горе ниска
фактическа и правна сложност, и качеството на предоставената правна услуга,
съдът намира, че адвокатското възнаграждение следва да бъде определено в
размер на 240 лева с ДДС. Това възнаграждение отговаря на фактическата и
правна сложност на делото, и най-вече на качеството на правната услуга.
По изложените съображения Районен съд-Плевен
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл.55, ал.1 от ЗЗД „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, ЕИК
11
***, седалище и адрес на управление: гр.София, район „***“, ул. „***“ №***
ет. *** представлявано от ***, ДА ЗАПЛАТИ на С. П. С., ЕГН **********, от
гр.***, обл.Плевен, ул. „***“ №*** сума в размер на 174,65 лева,
представляваща недължимо платена сума - платена без основание, по
недействителен договор за кредит №***/29.06.2023 г., ведно със законната
лихва считано от датата на подаване на исковата молба в Съда – 25.07.2024 г.,
до окончателното й плащане.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.6 от ГПК „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД,
ЕИК ***, седалище и адрес на управление: гр.София, район „***“, ул. „***“
№*** ет. *** представлявано от ***, ДА ЗАПЛАТИ по сметка на Районен
съд-Плевен държавна такса в размер на 50 лева и възнаграждение за вещо
лице в размер на 150 лева.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК вр.чл.38, ал.2 от ЗАдв.
„АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, ЕИК ***, седалище и адрес на управление: гр.София,
район „***“, ул. „***“ №*** ет. *** представлявано от ***, ДА ЗАПЛАТИ на
*** „Е. И.“, ЕИК ***, с адрес гр.Пловдив, ул. „***“ №***, представлявано от
адв. Е. Г. И., сумата от 240 лева с ДДС, за предоставена безплатна правна
помощ, изразяваща се в процесуално представителство на ищцата по делото.
Решението може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от
съобщаването му на страните пред Окръжен съд-Плевен.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
12