Решение по дело №93/2024 на Административен съд - Разград

Производството е по реда на чл. 145 и сл. АПК във вр. с чл. 46, ал. 1 от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/.

Постъпила е жалба от В. Ш. /Senyildiz Vildane/, гражданка на РТурция, подадена чрез адв. Т. Н. от АК – Русе, против Заповед № Ф5373з-12/ 28.02.2024 г. на началник група „Миграция“ при ОДМВР - Русе, с която на основание чл. 44, ал. 1 във вр. чл. 39а, т. 1 и чл. 40, ал. 1, т. 3 и т. 5 ЗЧРБ й е наложена принудителна административна мярка „Отнемане на правото на пребиваване в Република България“. В жалбата се сочи, че оспорената заповед е незаконосъобразна като издадена при допуснати съществени процесуални нарушения и при неправилно приложение на материалния закон. Иска се заповедта да бъде отменена.

Ответникът оспорва жалбата като неоснователна и моли за отхвърлянето й с присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Разградският административен съд, като прецени събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:

Със Заявление рег. № 53732871 от 12.11.2019 г., подадено в ОДМВР – Русе, В. Ш. – гражданка на РТурция е поискала разрешение за постоянно пребиваване в РБългария на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ. На 14.11.2019 г. в група „Миграция“ при ОДМВР – Русе е било проведено интервю, при което заявителката е посочила, че иска да живее в България, възнамерява в най-кратък срок трайно да се установи тук и е обявила, че живее в [населено място], в цяла къща и част от багажа й е прехвърлен. С решение № 718688 от 17.12.2019 г. на ДМ-Дирекция „Миграция“ й е бил предоставен статут на постоянно пребиваващ чужденец в РБългария.

При административен контрол върху пребиваването на чужденците са извършени проверки в АИС на МВР и в документалния масив на група „Миграция“, от които е установено, че след получаване на разрешението за постоянно пребиваване В. Ш. има регистрирани само краткосрочни влизания в страната.

В. Ш. и съпругът й Х. Ш. не са намерени на обявения адрес в [населено място], [област], [улица]. Снети са обяснения от Н. И. Х., живущ на същия адрес, който сочи, че В. и Х. са негови братовчеди, живеят в [населено място], [държава] и нямат намерение да живеят в България. Само идвали на гости, за последно преди две години.

Предвид резултатите от проверките е образувано административно производство по чл. 40, ал. 1, т. 3 и т. 5 ЗЧРБ за отнемане на правото на пребиваване на жалбоподателката в РБългария. Съобщението за образуването му е било връчено на упълномощения от нея адв. Т. Н., чрез когото са депозирани писмени обяснения, че В. Ш. поддържа постоянни връзки с роднини и приятели в РБългария; че е регистрирана в масивите на НАП и е с непрекъснати осигурителни права; че като чужденец няма право да закупи жилище в РБългария, където да може трайно да се установи и че предвид ограничителните мерки във връзка с COVID-19 е била възпрепятствана за посещава страната.

Приложена е справка за пътуванията на В. Ш., от която е видно, че за времето от 11.11.2019 г. до 05.01.2024 г. има регистрирани 25 влизания в РБългария и 25 излизания, като само два пъти е пребивала на територията на страната за по 3 дни, а в останалите случаи за 1 или 2 дни. Общият срок на пребиваванията по години е, както следва: 2019 г. – 4 дни, 2020 г. – 7 дни, 2021 г. – 8 дни, 2022 г. – 10 дни, 2023 г. – 15 дни.

На 05.01.2024 г. жалбоподателката е променила адреса си на пребиваване, като е заявила постоянен и настоящ адрес в [населено място], [област], ул. Чавдарци“ № 3. Снети са обяснения от живущата на този адрес Н. Д. А., според която Виладане и Х. Ш. са приятели на родителите ѝ и идват периодично на гости за по няколко дни. Не плащат наем. Когато дойдат, носят багаж, който си взимат на тръгване.

Изискана е справка от Национална агенция за приходите, от която се установява, че жалбоподателката е с непрекъснати здравноосигурителни права, като задълженията й за здравно осигуряване за периода от 29.10.2020 до 31.12.2023 г. са покрити с еднократно плащане, извършено на 05.12.2023 г.

При горните факти е издадена оспорената Заповед № Ф5373з-12/ 28.02.2024 г. на началник група „Миграция“ при ОДМВР- Русе, в която е прието, че след получаване на разрешението за пребиваване турската гражданка не се е установила на територията на страната и пребиваването й в България е краткосрочно. Административният орган е взел предвид, че при подаване на заявлението за предоставяне на право за постоянно пребиваване е декларирала желание трайно да се установи на територията на страната, което не кореспондира с последващото й поведение. Поради това и на основание чл. 44, ал. 1 във вр. чл. 39а, т. 1 и чл. 40, ал. 1, т. 3 и т. 5 ЗЧРБ й е наложил принудителна административна мярка „Отнемане на правото на пребиваване в Република България“.

В хода на съдебното производство е разпитан св. З. И. Б. от [населено място], чиято съпруга е първа братовчедка на жалбоподателката. Св. Б. дава показания, че В. и съпругът ѝ живеят в Турция от 1978 г. и идват често в България. Разбрал, че са наели къща тук и мислят занапред да се установят в България. Братът на В. и нейната свекърва са български гражданини, които живеят в Турция, но идват и в България.

Въз основа на изложеното от фактическа страна, от правна страна Разградският административен съд намира следното:

Жалбата е допустима. Подадена е от активно легитимирано лице, в законоустановения срок и срещу акт, подлежащ на съдебен контрол.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

При дължимата по чл. 168 АПК проверка съдът намира, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган в кръга на делегираните му правомощия от директора на ОДМВР – Русе с приложената Заповед № 336з-1494(2) от 10.09.2015 г., съобразно чл. 44, ал. 1 ЗЧРБ.

Актът е в необходимата форма, има съдържанието, изискуемо от чл. 59, ал. 2 АПК и при издаването му не са нарушени административнопроизводствените правила. Неоснователен е доводът на жалбоподателката за нарушаване на процесуалното правило по чл. 35 АПК. Издателят на акта е изяснил всички относими факти и обстоятелства и в достатъчна степен е обсъдил направените от лицето възражения.

Заповедта е издадена при правилно приложение на материалния закон. Разрешението за постоянно пребиваване на жалбоподателката на територията на Република България е издадено на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ, съгласно който такова разрешение се издава на чужденците, които не са лица от български произход, родени на територията на Република България, изгубили са българското си гражданство по изселнически спогодби или по собствено желание и желаят трайно да се установят на територията на страната. Съгласно чл. 40, ал. 1, т. 3 и т. 5 ЗЧРБ правото на пребиваване на чужденец в Република България се отнема, когато: т. 3. се установи, че данните, представени за получаването му, са неверни; и т. 5. в едногодишен срок след разрешението чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на страната.

В производството по издаване на разрешението за постоянно пребиваване жалбоподателката е предоставила неверни данни относно осигурено жилище в [населено място] и съхраняване в него на личен багаж. Установено е, че тя не е живяла в [населено място] и не доказва, че е пренесла собствени вещи в къща в селото. При това правилно административният орган е приел, че е налице хипотезата на чл. 40, ал. 1, т. 3 ЗЧРБ.

Доказано е и второто основание - по чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ. За жалбоподателката едногодишният срок след получаване на разрешението за постоянно пребиваване обхваща времето от 18.12.2019 г. до 18.12.2020 г. Справката за пътуванията й показва, че през това време тя е пребивавала в страната, както следва: от 20.01.2020 г. до 21.01.2020 г., от 23.02.2020 г. до 24.02.2020 г., от 05.10.2020 г. до 06.10.2020 г. и на 23.11.2020 г., или общо 7 дни. Този факт обосновава извода, че жалбоподателката не се е установила на територията на страната в едногодишния срок и правилно в условията на обвързана компетентност административният орган е приложил оспорената принудителна административна мярка.

В съответствие с чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ издателят на заповедта е отчел, че жалбоподателката не е пребивавала продължително в РБългария и няма данни за нейни семейни, културни или социални връзки на територията на страната. По делото не са ангажирани доказателства за изграждането на такива връзки, които да сочат, че тя е трайно установена и пребивава в РБългария. Доказано е, че само е гостувала на роднини и приятели, като за период от 4 години най-дългият й престой в страната е бил 3 дни. С оглед на това плащането на здравните осигуровки, само по себе си, не води до заключение за трайно установяване и пребиваване.

Неоснователно е оплакването на жалбоподателката, че с отнемане на разрешението за постоянно пребиваване ще се наруши правото й на личен и семеен живот по чл. 8, ал. 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Доказателствата по делото сочат, че близките й – съпруг, дъщеря, свекърва и брат са граждани на РТурция и живеят в РТурция. А относно възможността за лични отношения с роднини от България съдът споделя съображенията на административния орган, че няма пречка жалбоподателката отново да кандидатства за разрешение за постоянно пребиваване при спазване на изискванията по ЗЧРБ или да влиза в страната с краткосрочни визи.

Неоснователно е и възражението по жалбата, че като чужденец жалбоподателката няма право да закупи жилище, където може да се установи трайно. Законодателят не поставя условие чужденците, получили постоянно пребиваване на територията на страната, да живеят в собствен имот, а изисква само да са се установили и да пребивават на територията й.

Съдът счита, че оспорената заповед е законосъобразна и жалбата срещу нея следва да бъде отхвърлена.

С оглед изхода на делото и на основание чл. 143, ал. 3 АПК ответникът има право на юрисконсултско възнаграждение в размер на 120 лв., определено съгласно чл. 37 ЗПП във вр. с чл. 24 НЗПП.

По изложените съображения и на основание чл. 172, ал. 2 АПК Разградският административен съд

РЕШИ:

ОТХВЪРЛЯ жалбата на В. Ш. /Senyildiz Vildane/, гражданка на РТурция против Заповед № Ф5373з-12/ 28.02.2024 г. на началник група „Миграция“ при ОДМВР – Русе.

ОСЪЖДА В. Ш. /Senyildiz Vildane/ да заплати на ОДМВР – Русе юрисконсултско възнаграждение в размер на 120 лв.

Решението подлежи на обжалване пред Върховния административен съд в 14 – дневен срок от съобщаването му на страните.