Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

гр.Сливен, 11.03.2021 г.

 

 

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

 

 

         Сливенският окръжен съд, гражданско отделение, в съдебно заседание на десети март, през две хиляди двадесет и първа година в състав:

 

 

                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ БЛЕЦОВА

                                               ЧЛЕНОВЕ: СТЕФКА МИХАЙЛОВА

                                                                  КРАСИМИРА КОНДОВА

 

 

При секретаря Ивайла Куманова, като разгледа докладваното от М.БЛЕЦОВА в.гр.д. № 26 по описа за 2021 година, за да се произнесе, съобрази следното:

 

         Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

 

         Производството е образувано по въззивна жалба депозирана от адв.П. процесуален представител на Д.В.Д., ЕГН **********,*** против решение № 260205/05.11.2020 г. по гр.д. № 6373/2019г на Сливенския районен съд, с което е бил отхвърлен предявения от въззивницата против И.В.И., ЕГН ********** иск с правно основание чл.34 от ЗС за делба на недвижим имот, представляващ сграда с идентификационен номер 67338.528.109.2, находящ се в гр. Сливен. С обжалваното решение е бил отхвърлен и предявеният от Д. против И. иск с правно основание чл. 344, ал.2 от ГПК, тя е била осъдена да заплати деловодни разноски в размер на 1000.00 лв., както и държавна такса в размер на 100.00 лв.

         В жалбата се твърди, че решението е неправилно и незаконосъобразно, тъй като първоинстанционният акт бил постановен при нарушение на съдопроизводствените правила, същият бил в противоречие с материалния закон и необоснован.

Първоинстанционният съд необосновано, без да изложи мотиви защо цени доказателствата представени само от едната – ответна страна, постановил решение, което не било съобразено с действителното положение. Необосновано той приел, че всички събрани доказателства били безпротиворечиви. Това не отговаряло на истината. Липсвал какъкто и да е анализ на събраните доказателства. Не ставало ясно защо съдът е приел, че от сключването на брака между ответника и третото лице помагач през 1985г. те владели имота постоянно и несмущаващо.

Страната посочва, че имотът не е възможно да е бил придобит по давностно владение, тъй като първоначално е бил в режим на СИО между В.В. и съпругата му С.И.. Съсобствеността им продължила до смъртта на В. през 02.09.1997г. По този начин построената от В. сграда с идентификатор 67338.528.109.2 също била в режим на СИО. С.И. била починала на 05.09.2018г.

Съдът не бил посочил защо приема, че сградата с идентификатор 67338.528.109.2 е била прехвърлена със сделката от 21.08.1997г. Всъщност достъпът до имота бил отказан на ищцата след смъртта на баща и през 1997г. и в този смисъл били показанията на св. Б..

В случая не можел да се приложи режимът на придобивната давност, тъй като наследодателката И. била починала едва през 2018г.

Моли се да се отмени обжалваното решение и да се уважи исковата претенция за делба на сграда с идентификатор 67338.528.109.2, като на ищцата бъде признато право на собственост в размер на ½ ид.ч.

Няма искане за събиране на нови доказателства.

         В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба от адв. Д. – процесуален представител на И.В.И., ЕГН **********,*** с който жалбата е оспорена като неоснователна. Твърди се, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Страната посочва, че през 1997г. наследодателите на Д. и И. – В.и С.И. са продали на И. ***. В имота била изградена постройка без строителни книжа, която към този момент не могла да бъде описана в нотариалния акт. По - късно тази постройка придобила самостоятелен статут. Твърди се, че процесната постройка е била обхваната от извършената продажба, при приложение института на приращението. От друга страна от 1997г. ответникът владеел целия имот и всичко находящо се в него, включително процесната постройка за себе си. Към настоящия момент придобивната давност била изтекла. Моли се да се потвърди обжалваното решение. Претендират се разноски. Не са направени доказателствени искания.

         В с.з.въззивната страна редовно призована, не се представлява. Процесуалният и представител адв.П., в писмена молба до съда заявява, че поддържа въззивната жалба и моли тя да бъде уважена.

В с.з. въззиваемата страна, се явява лично и се представлява от процесуален представител адв. Д., който заявява, че жалбата е неоснователна и моли да се потвърди обжалваното решение. Претендира разноски.

Пред настоящата инстанция не се събраха допълнителни доказателства.

Обжалваното решение е било съобщено на въззивника на 17.11.2020г. и в рамките на законоустановения четиринадесет дневен срок – на 01.12.2020 г. е била депозирана въззивната жалба.

Установената и възприета от РС – Сливен фактическа обстановка не е изчерпателна. При постановяване на решението, съдът следва да има предвид и следните обстоятелства:

Бащата на страните - В.В. И. докато бил в брак с майка им Стоянка Корева И., през 1970г. закупил 1/3 ид.ч. от дворно място, ведно с построената в него сграда от 34 кв.м. състояща се от една стая, кухня и салон. Сделката била обективирана в Нотариален акт №122/12.02.1970г. Сградата и дворът попадали в имот планоснимачен номер 1891, кв. 153 по плана на гр. Сливен.

На 09.11.1979г. на В.И. било издадено разрешение да построи в имота си гараж от 18 кв.м. Вместо гараж той построил незаконно, без необходимите книжа втора жилищна сграда, която е предмет на настоящия иск за делба. Сградата била обитавана от ответника И.И. ( св. Б., М. и И.).

На 21.08.1997г. родителите В.и С.И. продали на сина си И.В.И. – ответник по иска ( по време на брака му с третото лице помагач – С. А. И.), 1/3 ид.ч. от дворно място, ведно с построената в него сграда от 34 кв.м. състояща се от една стая, кухня и салон образуващи парцели IX-7592 и VIII-7593, 7594, в кв.Ново село, гр. Сливен. Сделката е била възмездна.

През 2003 г. и 2019г. И.И. и С.И. декларирали пред НАП, че процесната сграда е съсобствена с ищцата Д.Д..

Процесната сграда била отразена в Кадастралния регистър на недвижимите имоти с номер 67338.528.109.2 с площ 38 кв.м. Като собственик бил посочен единствено И.И..

По делото са разпитани свидетелите Б. – дъщеря на ищцата, М. и И.. Съдът кредитира показанията на тримата свидетели. Макар св. Б. да е дъщеря на ищцата, съдът кредитира и нейните показания, тъй като те не противоречат коренно на останалия доказателствен материал.

Според св. Б. процесната сграда е била построена в нейното детство, когато тя е била на 7 – 9 г. възраст, като сградата била построена около шест години преди това. Като се има предвид, че свидетелката е родена през 1974г., то според нея сградата е била построена в периода 1975 – 1977г. Трябва да се отчете обстоятелството, че през предполагаемия период на строеж свидетелката е била малко дете и не може да се разчита напълно на спомените и. Показанията и следва да се тълкуват във връзка с останалите доказателства по делото. Б. свидетелства също така, че до смъртта на дядо си В.( през 1997г.) тя, майка и и брат и са посещавали имота, били са допускани до него, макар да не са живели постоянно там. След 1997г. майката на свидетелката не е била допускана до имота от своя брат – отв. И..

В показанията си св. М. посочва, че познава Ив.И. от 1982г. Според нея първоначално процесната сграда е била гараж, върху който са построили сегашната сграда за да живеят в нея ответникът и съпругата му. В новата сграда винаги били живели ответникът и съпругата му. Ищцата никога не била живяла там. До смъртта си майката на страните била живяла в имота.

Св. И. посочва, че познава ответника И. от 70 – та година. Процесната постройка била построена от ответника и баща му през 1980г. В сградата било живяло само семейството на ответника, а ищцата никога не била живяла в нея.

По делото е извършена съдебно – техническа експертиза, от която се установи че размерът на справедливия пазарен месечен наем за процесната сградя е в размер на 120.00 лв.

 

Въззивната жалба е редовна и допустима, тъй като е подадена в законоустановения срок от лице с правен интерес от обжалване на съдебния акт. Разгледана по същество жалбата се явява неоснователна.

 

 

В отговора на исковата молба ответникът е посочил две основания за придобиване на недвижимия имот – по приращение и по давностно владение. Съдът намира, че доказателствата събрани по делото установяват придобиването на имота по реда на чл. 92 от ЗЗД – чрез приращение.

 

В правната теория и съдебната практика е застъпено становището, че юридическият факт на придобиване на земята води до придобиване на право на собственост и върху сградите и насажденията, които са трайно прикрепени към нея. Разпоредбата на чл. 92 от ЗС  е израз на принципа за водещата роля на статута на земята спрямо прикрепените към нея вещи. Правилото на чл. 92 от ЗС е диспозитивно. То се прилага в случай, че страните не са уговорили друго. Тази позиция е застъпена от Александър Георгиев в труда му „ Практически въпроси на собствеността“.

Освен в теорията разгледания по – горе принцип е застъпен и в редица актове на ВКС, които последователно провеждат схващането за придобиване на право на собственост върху недвижими имоти от собственика на земята, върху които те са прикрепени дори и да не са били упоменати в прехвърлителния акт. В решенията си ВКС посочва, че всеки случай следва да се разглежда поотделно и да се преценява действителната воля на страните. В тази насока са Решения № 120/22.10.2014г. на ВКС по гр.д. № 2928/2014г. IIг.о., № 125/29.10.2019г. на ВКС по гр.д. № 616/2019г., II г.о., № 292/08.07.2010г. на ВКС по гр.д. № 931/2009г., Iг.о.

В настоящия случай е безспорно, че към момента на прехвърляне на дворното място, в което е построена процесната сграда – 1997г., тя вече е била построена и е била обитавана от ответника и третото лице помагач – неговата съпруга. Действително сградата не е била изрично описана в прехвърлителния акт, но от съдебното дирене стана ясно, че тя е била незаконно построена и не е разполагала с необходимите строителни разрешения и книжа за да се узакони и легално прехвърли през 1997г.

При това положение следва да се разгледа въпроса дали при изповядване на прехвърлителната сделка от 1997 г. сградата не е била спомената нарочно и дали наследодателите на страните не са запазили правото на собственост върху нея. Съдът намира, че по делото липсват данни за такова намерение у прехвърлителите. Нещо повече. Данните сочат, че поначало сградата е била построена за нуждите на семейството на отв. И. и че през цялото време тя е била обитавана и владяна само от него. В тази насока твърденията на ответника се подкрепят от св. показания на разпитаните свидетели – М. и И., които са лица чужди на спора, но с придобити лични впечатления и които показания съдът кредитира изцяло.

След като по делото не се намериха данни, които да водят до извод, че наследодателите на страните не са искали собствеността на процесния имот да бъде прехвърлена с прехвърлянето на поземления имот, съдът намира, че следва да приеме, че собствеността на имота е прехвърлена от наследодателите на страните на ответника И. през 1997г., по реда на приращението, поради което същата не може да бъде обект на делба.

 

Тъй като правните изводи на настоящия съдебен състав съвпадат с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

 

С оглед изхода на делото и според правилата на процеса, съдът намира, че в полза на въззиваемата страна следва да се присъдят деловодни разноски в размер на 800.00 лв. адвокатско възнаграждение.

 

 

 

По тези съображения, съдът  

 

Р    Е    Ш    И:

 

 

         ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260205/05.11.2020 г. по гр.д. № 6373/2019г на Сливенския районен съд.

 

ОСЪЖДА Д.В.Д., ЕГН **********,*** да заплати на И.В.И., ЕГН **********,*** деловодни разноски за въззивна инстанция в размер на 800.00  ( осемстотин) лева.

 

 

Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от получаване на съобщението пред ВКС на РБългария.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

                    2.