№ 706
гр. Бургас, 24.03.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, VI ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Веселка Г. Узунова
Членове:Таня Д. Евтимова
Димитър П. Стоянов
като разгледа докладваното от Веселка Г. Узунова Въззивно частно
гражданско дело № 20222100500398 по описа за 2022 година
Производството по делото е по реда на чл.413 ал.2 ГПК и е образувано по частна жалба на
„Профи Кредит България“ ЕООД с ЕИК-*********,подадена от пълномощника
юрисконсулт Р И, против разпореждане №2610 от 28.02.2022г. постановено по ч.гр.д.№
1173/2022г.по описа на БРС,с което е ОТХВЪРЛЕНО заявлението на жалбоподателя за
издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК против ИР. СТ. СТ. с ЕГН-********** за
следните вземания:сумата от 183.22 лева,представляваща договорно възнаграждение; сумата
от 157.50 лв.-възнаграждение за услуга „Фаст“;сумата от 503.47 лв.-възнаграждение за
услуга „Флекси“ и за мораторна лихва в размер на 169.66 лв.
Частната жалба е подадена в законоустановения срок, внесена е дължимата държавна
такса за обжалването.
Бургаският окръжен съд,като взе предвид исканията и твърденията на
жалбоподателя,разпоредбите на закона и събраните по делото доказателства,намери за
установено от фактическа и правна страна следното:
Заявителят „Профи Кредит България“ЕООД е подал пред БРС заявление по чл.410
ГПК за издаване на заповед за изпълнение срещу ИР. СТ. СТ. за плащане на задължения по
договор за потребителски кредит при Общи условия сключен на 06.03.2020г. и договор за
закупен пакет от допълнителни услуги към договора за потребителски кредит.
БРС е издал заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за сумата от 640.14
лева,представляваща главница по договора,ведно със законната лихва върху
главницата,считано от датата на подаване на заявлението- 25.02.2022г.до окончателното
изплащане,както деловодни разноски по заповедното производство в размер на 32.15 лв. В
останалата част заявлението е отхвърлено- досежно сумата от 183.22 лева,представляваща
договорно възнаграждение ;сумата от 157.50 лв.-възнаграждение за услуга „Фаст“; сумата от
503.47 лв.-възнаграждение за услуга „Флекси“ и за мораторна лихва в размер на 169.66 лв.
Заявлението е отхвърлено по съображения,че договорът за потребителски кредит е
недействителен поради противоречие със закона- съгласно чл.10а ,чл.11 ал.1 т.10 вр.с чл.19
ал.1-4,чл.21,чл.22 и чл.23 ЗПК,тъй като цената на закупените „допълнителни услуги“ не е за
такива по смисъла на чл.10 а,ал.1 ЗПК,а е част от възнаграждението за предоставения
кредит,почти равно по размер с размера на кредита.Заповедният съд е изложил мотиви,че
1
счита цената на „допълнителните услуги“ за умишлено обособена като отделно
вземане,привидно условно,с цел заобикаляне на ограничението на чл.19 ал.4
ЗПК,установяващ лимит на ГПР. Съгласно §1 т.1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита“ са
всички разходи по кредита,които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати,а така наречената стойност на „допълнителните услуги“ е изначално известен
разход,който обаче не фигурира в общите разходи за потребителя,макар стойността му да е
пряко свързана с кредита и да се отразява правопропорционално на стойността на
ГПР,респ.на общите разходи по кредита-настоящи или бъдещи,като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит –чл.19 ал.1 ЗПК и § 1 т.1 и т.2 от ДР на ЗПК.Поради
изначалната недействителност на договора за потребителски кредит,съдът е приел,че
подлежи на връщане само чистата стойност на кредита,ведно със законната лихва за забава
от датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане.
В жалбата са релевирани подробни оплаквания в насока,че заповедният съд е
излязъл извън предмета на дължимата проверка по чл.411 ал.2 т.3 ГПК и незаконосъобразно
е извършил преценка за валидност на сделката и на нейни клаузи.Жалбоподателят счита,че в
рамките на дължимата проверка заповедният съд неправилно не е отчел разпоредбата на
чл.145 ал.2 ЗЗП,съгласно която преценяването на неравноправната клауза в договора не
включва определянето на основния му предмет,както и съответствието между цената и
възнаграждението от една страна и стоката и услугата,която ще бъде доставена или
извършена в замяна,от друга страна,при условие,че тези клаузи на договора са ясни и
разбираеми,като неправилно е извършил именно такава преценка. По отношение на
недължимостта на договорното възнаграждение поради недействителност на процесния
договор жалбоподателят е изложил доводи в насока,че при сключването на договора са били
спазени императивните изисквания на закона- относно формата,преддоговорната
информация,параметрите ,включително е била ясно посочена методиката на формирания
ГПР ,който е в размер на 48.93% и на ГЛП- 41% .Счита,че ГЛП в размер на 41% отговаря
на законовите ограничения и не противоречи на добрите нрави,а ГПР в размер на 48.93% не
надхвърля размера ,визиран в чл.19 ал.4 ЗПК/ 50% към момента на сключване на договора/.
В жалбата са изложени пространни доводи за това,че клаузата уговаряща договорно
възнаграждение е действителна и не е налице противоречие с добрите нрави,като в тази
връзка се сочи,че освен дължимото договорно възнаграждение следва да се присъди и
посочената в заявлението лихва за забава в размер на 149.49 лв.По отношение на
сумите,претендирани от заявителя като възнаграждение за допълнителни услуги „Фаст“ и
„Флекси“ в жалбата не са изложени конкретни оплаквания,но е отправено искане до
въззивния съд за отмяна на обжалваното разпореждане в неговата цялост.
След поотделна и съвкупна преценка на представените по делото доказателства и
съобразно закона,Бургаският окръжен съд намери обжалваното разпореждане за
правилно,законосъобразно и обосновано,а жалбата срещу него за неоснователна по
следните съображения:
В производството по чл.410 ГПК заповедният съд има задължение да прецени
служебно дали искането за издаване на заповед за изпълнение е основано на неравноправна
клауза от договор,сключен с потребител,както и за съответствие със закона и добрите
нрави,съгласно чл.411 ал.2 т.2 и т.3 ГПК.
Тъй като искането за издаване на заповед за изпълнение е основано на договор за
потребителски кредит с небанкова финансова институция,по силата на който на длъжника
се предоставя финансова услуга по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП и той има качеството
на потребител по смисъла на и § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП и чл. 9, ал. 3 ЗПК, в съответствие със
законовите изисквания заповедният съд е извършил служебна преценка за наличието на
неравноправни клаузи в договора и за недействителност на договора.Неоснователни са
2
оплакванията на жалбоподателя,че при дължимата проверка заповедният съд е излязъл
извън предмета и,тъй като от мотивите на обжалваното разпореждане е видно,че съдът не е
извършвал тълкуване на неясни клаузи от договора,нито е формирал изводи относно
предмета му,а се е ръководил изцяло от съдържанието на договора за потребителски кредит
и предоставяне на пакет „допълнителни услуги“ срещу възнаграждение,което е било част от
погасителната вноска по кредита.
Правилен е изводът на БРС,че с предоставяне на пакет „допълнителни услуги“
срещу възнаграждение, длъжникът на практика бива задължен да заплаща суми в
размер,почти равен на месечната му вноска по кредита,в резултат на което договореният
ГПР в действителност надхвърля максималният размер от 50%. Въззивният съд също
счита,че по този начин се постига скрито увеличаване на възнаграждението на търговеца,
предоставил кредит на потребителя, което е забранено от разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК
и се заобикалят императивните разпоредби на ЗПК за максималния размер на ГПР, достига
се до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя,
което обуславя неравноправност по смисъла на чл. 143 от ЗЗП. Съгласно чл.19 ал.5 ЗПК
клаузи в договор,надвишаващи определените размери по чл.19 ал.4 ЗПК се считат за
нищожни. Правилно и законосъобразно БРС е приел,договорът не съответства на
императивните изисквания на разпоредбата на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК,поради което е
недействителен на основание чл.22 от ЗПК. Разпоредбата на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК гласи,че
договорът за потребителски кредит следва да съдържа „годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.“ Налага се извод,че
ГПР представлява величина,която се формира по методика,императивно заложена в ЗПК
относно възможните компоненти,поради което кредиторът следва да посочи в договора
съставните елементи,които участват във формирането на ГПР,като е без значение дали ГЛП
е фиксиран или променлив. Съгласно чл.19 ал.1 ЗПК годишният процент на разходите по
кредита/ГПР/ изразява общите разходи по кредита за потребителя,настоящи и бъдещи,
изразени като годишен процент от общия размер на кредита ,който включва лихвите,други
преки и косвени разходи,комисионни,възнаграждения от всякакъв вид,в това число и на
посредниците за сключване на договора.Въззивният съд изцяло споделя становището на
БРС за това,че предоставените срещу възнаграждение на потребителя „допълнителни
услуги“ по кредита в действителност не представляват такива по смисъла на чл.10а ал.1
ЗПК,а стойността им е част от възнаграждението на кредитора, но то не е било включено в
общия разход по кредита и не е намерило отражение при определяне на стойността на ГПР.
Договорите следва да се сключват при спазване на общоприетите и неписани
правила на добросъвестност,като до нарушаване на този принцип се стига, когато
икономически по-силната страна упражнява репресия спрямо икономически по-слабата
страна, поставяйки "допълнителни условия" за приоритетно разглеждане на искането за
кредит,промяна на дата на падеж и др., на които придава привидно доброволен характер и
привидно право на избор. Така, чрез сключване на допълнително споразумение за
предоставяне на пакет услуги, длъжникът на практика бива задължен да заплаща суми в
размер,почти равен на месечната му вноска по кредита за предоставяне на услуги,които са
свързани с управлението на кредита срещу възнаграждение,което противоречи на
разпоредбата на чл.10а ал.2 ЗПК. В допълнение към изложените от БРС мотиви в тази
насока,които въззивният съд споделя,следва да се отбележи също,че възнаграждението за
предоставяне на услуги като бъдеща възможност,а не за вече ползвани такива и
определянето на възнаграждение за тях в размер,близък до размера на отпуснатия кредит
освен,че е прекомерно,се явява и несъизмеримо с целта на договора за кредит.
Водим от горните мотиви,БОС намери,че обжалваното разпореждане следва да
бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Предвид споделянето на изводите на
3
БРС досежно недействителността на договора за потребителски кредит и предоставените
допълнителни услуги, въззивният съд намира,че не следва да разглежда оплакванията на
жалбоподателя за неправилност на извода на БРС за нищожност на клаузата от договора,с
която е уговорен ГЛП в размер на 41% поради противоречие с добрите нрави,тъй като
съдът го е посочил само за пълнота на изложението.
Така мотивиран и на основание чл. 413, ал. 2 ГПК, Окръжен съд-Бургас
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане №2610 от 28.02.2022г. постановено по ч.гр.д.№
1173/2022г.по описа на БРС.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4