Решение по дело №5/2024 на Административен съд - Кърджали

Производството е по чл.145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, във вр. с чл. 118 от Кодекса за социалното осигуряване КСО/.

Образувано е по жалба от М. Х. А. от [населено място] ***, общ.[област], против Решение №2153-08-271/11.12.2024 г. на директора на ТП на НОИ - Кърджали, с което е отхвърлена жалбата й срещу разпореждане №081-00-1186-3/15.11.2023 г. на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ - Кърджали.

Жалбоподателката сочи, че работи в чужбина от 2015 г., като е полагала труд при различни работодатели. Твърди, че се е завърнала в България заради децата си, както и поради влошено здравословно състояние. Сочи, че по време на пребиваването си в [държава] е живяла в жилище, наето от нейния работодател. Иска отмяна на оспореното решение и на потвърденото с него разпореждане. В съдебно заседание и в представени писмени бележки поддържа подадената жалба и твърди, че в [държава] е пребивавала с временна адресна регистрация, която след завръщането й в България е била прекратена.

Ответникът – Директор на ТП на НОИ - Кърджали, чрез процесуалния си представител, намира жалбата за неоснователна. В съдебно заседание излага съображения, че за жалбоподателката не са налице предпоставките за отпускане на парично обезщетение за безработица по българското законодателство. Позовава се на Определение по дело С-30/22 на Съда на ЕС. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Административният съд, като взе предвид доказателствата по делото и становищата на страните, приема за установено следното:

Със заявление от 03.10.2023 г., на основание чл.54а от КСО, жалбоподателката е поискала отпускане на парично обезщетение за безработица. В заявлението е посочено, че е упражнявана трудова дейност в [държава], с осигурител „***", за периода от 23.07.2021 г. до 30.09.2023 г.

В декларация от 12.10.2023 г., относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл.65, §2 от Регламент (ЕО) №883/2004, жалбоподателката е декларирала обстоятелства, от значение за определяне на пребиваването й, като е посочила, че последният период на заетост в чужбина е от 23.07.2021 г. до 30.09.2023 г., в [държава]; разполага с постоянно жилище в държавата по последна заетост, няма роднини и съпруг, както и че се е завръщала в България по време на годишната си отпуска.

Подадено е и заявление от 12.10.2023 г., до директора на ТП НОИ-Кърджали, с което е поискано удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава-членка на Европейския съюз – [държава], за периода от 23.07.2021 г. до 30.09.2023 г. В тази връзка, за преценка на правото и размера на паричното обезщетение, компетентното длъжностното лице в ТП на НОИ – Кърджали е изпратило, чрез системата за електронен обмен на социално осигурителна информация, запитвания със структурирани електронни документи (СЕД) U001CB (Искане за осигурително досие – трансграничен работник) и U003 (Искане за информация за заплатите), до компетентната институция на [държава], за представяне на СЕД U017, U004 и Н006, за удостоверяване на осигурителни периоди, доходи и държава на пребиваване. Същевременно, с разпореждане № 081-00-1186-1/12.12.2023 г. на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ - Кърджали, е спряно производството по отпускане на парично обезщетение за безработица, до получаване на структурирани електронни документи от съответната осигурителна институция.

С разпореждане № 081-00-1186-2/24.06.2022 г. на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Кърджали, спряното производство е възобновено, предвид получените на 14.11.2023 г. структурирани електронни документи (СЕД) U004, U017 и Н006, издадени от компетентната институция на [държава]. В последния СЕД, касаещ информация за пребиваването на М. Х., е удостоверена държава по пребиваване – [държава].

С разпореждане № 081-00-1186-3/15.11.2023 г. на ръководителя по осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Кърджали, на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО, във вр. с чл. 11, §3, б „а“ и чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) 883/2004, на жалбоподателката е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица. В разпореждането е прието, предвид получените от компетентната институция на [държава] СЕД U017 и Н006, че за удостоверената с тези документи осигурена заетост на лицето по законодателството на тази страна, за периода 01.02.2020 г. до 30.09.2023 г., държава на пребиваване е [държава]. В тази връзка е направен извод, че НОИ не е компетентен орган по отпускане на заявеното от лицето парично обезщетение за безработица съгласно разпоредбата на чл. 65, § 5, във вр. с § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004.

С жалба вх.№1012-08-449/22.11.2023 г., М. А. е оспорила последното разпореждане на ръководителя по осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Кърджали.

С Решение №2153-08-271/11.12.2023 г. на директора на ТП на НОИ – Кърджали, предмет на настоящия спор, е отхвърлена жалбата на М. А. против разпореждане № 081-00-1186-3/15.11.2023 г. на ръководителя по осигуряването за безработица в ТП на НОИ - Кърджали. В мотивите към решението административният орган се е позовал на разпоредбата на чл.65, §2 от Регламент (ЕО) №883/4004 за координация на системите за социална сигурност, според която напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава или се върне в тази държава, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Посочил е също, че цитираната норма е изключение от основното правило на чл.11, §3 от Регламент (ЕО) № 883/2004, касаещо обезщетенията за безработица, според което по отношение на лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава-членка, се прилага законодателството на тази държава-членка. В тази връзка, с оглед получения отговор от компетентната институция на [държава] със структуриран електронен документ – СЕД H006, че [държава] е държава на пребиваване по отношение на последната трудова заетост на М. А., както и предвид декларираните от лицето обстоятелства в подадената декларация относно пребиваването, решаващият орган е приел, че НОИ не е компетентната институция, която да отпусне исканото обезщетение за безработица. По горните съображение е стигнал до извода, че не са налице предпоставките за отпускане на парично обезщетение за безработица по българското законодателство.

От изложената фактическа обстановка, съдът прави следните изводи:

Жалбата е подадена чрез административния орган, чийто акт се оспорва, в предвидения от закона 14-дневен срок и от надлежна страна, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество е неоснователна.

Оспореното решение и потвърденото с него разпореждане на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - Кърджали са валидни актове, издадени от административни органи в кръга на тяхната компетентност и в предписаната от закона форма.

В обжалвания акт са посочени фактическите и правните основания за издаването му, а в производството по постановяването му не се установиха съществени нарушения на процесуалните правила. Съдът намира, че оспореният акт е съобразен и с приложимите разпоредби на материалния закон, по следните съображения:

По делото не се спори, че М. А. е българска гражданка, осъществявала трудова дейност на територията на държава-членка на ЕС -[държава], за периода 01.02.2020 г. – 30.09.2023 г. Безспорно е също, че след прекратяване на тази заетост, жалбоподателката е заявила пред ТП на НОИ – Кърджали отпускане на парично обезщетение за безработица по КСО. Спорът в случая касае компетентната държава по отпускане на парично обезщетение за безработица.

Нормата на чл. 45 от ДФЕС регламентира свободното движение на работници в рамките на Съюза, предвиждайки премахването на всякаква дискриминация, основаваща се на гражданство между работниците от държавите членки, що се отнася до заетост, възнаграждение и други условия на труд.

Правилата за координация на системите за социална сигурност на държавите-членки на ЕС са въведени с Регламент /ЕО/ № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 за координация на системите за социална сигурност и Регламент /ЕО/ № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент /ЕО/ № 883/2004 за координация на системите за социална сигурност. Разпоредбите на посочените регламенти определят общите правила и принципи, които следва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при прилагането на националните закони. Механизмът на координация на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения.

С оглед обстоятелството, че последната трудова заетост на М. А. е била в [държава], приложение намират именно горните регламенти за координация на системите за социална сигурност.

Основното правило при определяне на приложимото право (в т.ч. и по отношение на обезщетенията за безработица), визирано в чл. 11, т. 3, б.„а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, е, че лицата, упражняващи доходоносна дейност, са подчинени на законодателството на държавата-членка, на чиято територия полагат труда си. Следователно, по отношение на обезщетенията за безработица, лицата осъществяващи дейност като заети или като самостоятелно заети в една държава-членка принадлежат към схемата на социална сигурност на тази държава.

Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата-членка по последна заетост отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004. В тази разпоредба са установени условията, при които спрямо безработно лице, кандидатстващо за отпускане на обезщетение за безработица, е приложимо законодателството на държавата-членка по пребиваване. Така, според чл. 65, § 2 от горния регламент, напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се завърне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Съгласно чл. 65, §5, б. „а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, безработното лице по първото и второто изречение на параграф 2 получава обезщетение в съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване, както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или самостоятелно заето лице. Тези обезщетение се предоставят от институцията по пребиваване.

Легална дефиниция на понятието „пребиваване“ се съдържа в чл. 1, §3, б. „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, и това е мястото, където лицето обичайно пребивава. Това място (на обичайно пребиваване на лицето) се определя, съгласно чл. 11, §1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 (Регламента по прилагането), с оглед центъра на интересите на съответното лице, въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти - продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в т.ч. постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност и др., примерно изброени в цитираната норма. В изготвения съвместно от държавите-членки Практически наръчник относно законодателството, приложимо в ЕС, ЕИП и [държава], е посочено, че посочените критерии или елементи не са изчерпателно изброени, като същите не винаги имат еднаква тежест и значимост, и между тях няма установена йерархия. Всеки отделен случай трябва да се разгледа според индивидуалните си характеристики, въз основа на цялостна оценка на всички релевантни факти и обстоятелства.

В случая е безспорно установено, че последната работа на жалбоподателката е в друга държава – членка на ЕС – [държава], като компетентната институция на последната държава е удостоверила по надлежния ред със СЕД U017, периода на последната осигурена заетост от 01.02.2020 г. до 30.09.2023 г. Длъжностното лице, на което е възложено осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Кърджали е приело, че по отношение на посочената заетост на жалбоподателката в [държава], това е била и държавата й по пребиваване и въз основа на това е направило извод, че осигурителният орган - ТП на НОИ – Кърджали не е компетентен да отпусне заявеното от лицето обезщетение.

Съдът приема, че така приетата от органа държава по пребиваване, за периода на последната трудова заетост на М. А. се установява от отразеното в приложения по делото структуриран електронен документ (СЕД) H006, в който е отразено, че държава по пребиваване е именно [държава]. В този смисъл е и попълнената от жалбоподателката декларация относно определянето на пребиваването. В тази декларация М. А. е посочила, че през относимия период (т.е., периода от 01.02.2020 г. до 30.09.2023 г.) няма роднини (съпруг, деца над 18 годишна възраст, баба, дядо, брат или сестра), които да живеят в България. Отразила е също, че в държавата по последна заетост е притежавала жилище и рядко се е завръщала в България /по време на годишния си отпуск/. Тези обстоятелства, преценени съвкупно с продължителността на последната заетост, водят до извод, че центърът на жизнените интереси на жалбоподателката, през процесния период е в [държава], респ., че пребиваването на лицето по смисъла на приложимите регламенти за социална сигурност, за времето на трудова заетост, е [държава], а не България, където лицето впоследствие е решило да се завърне. По отношение на последното, следва да се посочи, че намерението на лицето, като критерий за определяне на пребиваването е относимо тогава, когато няма възможност едната институция да определи еднозначно държавата по пребиваване, по време на последната заетост и наличието на разногласие в становищата на институциите на двете държави, а настоящият случай не е такъв.

С оглед изложеното, представеният нотариален акт за собственост върху недвижим имот в [населено място] ***, общ.Кърджали, придобит по давностно владение на 27.04.2017 г., т.е. преди разглеждания период на заетост; доказателствата, че жалбоподателката има две пълнолетни деца, за които не е установено, че пребивават в РБългария, както и удостоверение от 01.02.2024 г. за прекратяване на адресната регистрация в [държава], издадено от съответната служба на [държава], също не обосновават извод, че към периода на последната заетост, РБългария е държавата по пребиваване на жалбоподателката, по смисъла, вложен в чл. 11, §1 от Регламент (ЕО) № 987/2009, тъй като не се установи, в процесния период, това да е държавата, в която е центърът на интересите на жалбоподателката.

При така установеното съдът счита, че в случая не е налице хипотезата на чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, за отпускане на парично обезщетение за безработица от компетентната институция на РБългария. За да е налице хипотезата на посочената норма, следва безработното лице, каквото безспорно е жалбоподателката, по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице, да е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната (държава по заетостта), която в случая е [държава]. По аргумент от горното, в случаи като настоящия, когато държавата по заетост се явява и държава по пребиваване за периода на тази заетост, разпоредбата на чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) №883/2004, по силата на която изплащането на обезщетението за безработица се прехвърля от държавата по заетост върху държавата по пребиваване, не намира приложение. В тази връзка е и Определение по дело С-30/22, по което Съдът на ЕС приема, че чл.65, §2 от Регламент № 883/2004 трябва да се тълкува в смисъл, че не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетения за безработица до компетентния орган на държава-членка, в която не е завършило периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост и на територията, на която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава-членка, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия този период. С оглед даденото тълкуване на СЕС, отнесено към настоящия случай, доколкото последната трудова заетост на М. А. е в [държава], където е пребивавала във връзка с дейността си, завръщането й в държавата по произход (България) и заявяването пред съответния компетентен орган на тази държава, на обезщетение за безработица, не съответства на положението, визирано в чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004.

Следва да се посочи, че в случая жалбоподателката не е лишена от право на парично обезщетение за безработица, но компетентна да го отпусне е държавата по последна заетост – [държава], в съответствие с правилата, установени там, като с оглед намерението на лицето да се завърне в България, приложение следва да намери хипотезата на чл. 64 от Регламент (ЕО) № 883/2004, касаеща безработните лица, които имат право на обезщетение от компетентната държава-членка и отидат в друга държава, като се поставят на разположението на службите по заетостта на тази друга държава-членка.

В заключение, съдът намира, че правилно и в съответствие с материалния закон е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица, поради това, че българската институция не е компетентна да предостави заявеното парично обезщетение за безработица, тъй като българската държава не се явява държава по пребиваване в периода на последната заетост на лицето.

Предвид горното, оспореното решение на директора на ТП на НОИ – Кърджали е законосъобразно, а подадената жалба се явява неоснователна и следва да бъде отхвърлена.

При този изход на спора, предвид заявеното искане и на основание чл.143, ал.3 от АПК, на ответника се дължат разноски за юрисконсултско възнаграждение в минимален размер от 100 лв., определен съгласно чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ.

Така мотивиран и на основание чл.172, ал.2 от АПК, Административен съд - Кърджали

Р Е Ш И :

 

ОТХВЪРЛЯ жалбата на М. Х. А. от [населено място] ***, общ.[област], против Решение №2153-08-271/11.12.2023 г. на директора на ТП на НОИ - Кърджали, с което е отхвърлена жалбата на М. А. срещу разпореждане № 081-00-1186-3/15.11.2023 г. на ръководителя по осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Кърджали, като неоснователна.

ОСЪЖДА М. Х. А. от [населено място] ***, общ. [област], [ЕГН], да заплати на ТП на НОИ - Кърджали, гр.Кърджали, [улица], разноски по делото в размер на 100 лв.

На основание чл.119 от КСО, решението е окончателно и не подлежи на обжалване.