№ 1187
гр. Варна , 07.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ в публично заседание на девети
юни, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Диана Д. Митева
Членове:Цвета Павлова
Пламен Ат. Атанасов
при участието на секретаря Албена Ив. Янакиева
като разгледа докладваното от Цвета Павлова Въззивно гражданско дело №
20213100500077 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.259 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на К. М. Г. С., чрез процесуален представител адв.А.
К. срещу решение № 260643/12.10.2020 год., постановено по гр.д. № 5407/2019 год. на ВРС
– 48 състав, с което е прието за установено в отношенията между страните, че въззивникът
дължи на А.А. Л. вземането, за което е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по
ч.гр.д. № 1898/2018 год. на ВРС сумата от 5 000 евро главница, представляваща част от
задължение по запис на заповед за сума в общ размер на 20000 евро, с място на издаване
с.Страшимирово 9179, ул.“Пробуда“ № 20, дата на издаване 28.02.2018 год. и падеж
31.03.2018 год., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване
на исковата молба в съда до окончателното заплащане на задължението, като ответникът –
въззивник е осъден и за разноски в исковото и заповедното производства.
В жалбата се излага, че решението на ВРС е неправилно, постановено в противоречие
с материалния и процесуалния закон, както и е необосновано. Конкретните оплаквания са,
че първоинстанционният съд не е обсъдил наведените в отговора на исковата молба
твърдения за нищожност и евентуално за унищожаемост на процесния запис на заповед.
Първото твърдение е основано на това, че издателят на менителничния ефект не е разбирал
български език , поради което и не е могъл да формира воля при подписването му, а второто
– че при подписването е бил с впечатлението, че полага подписа си под разписка за платена
му от ищеца сума в брой по каузално правоотношение, съществувало между управляваните
от физическите лица търговски дружества. Сочи се, че въпреки дадените от
първоинстанционният съд указания, ищецът не е доказал, че ответникът владее български
1
език, както и са липсвали каквито и да са отношения между тях като физически лица.
Позовава се на мотивите на постановеното решение по гр.дело № 14483/2019 год. Настоява
за отмяна на постановеното решение и отхъврляне на предявените искове, ведно с
присъждане на разноски.
В срока по чл.263 ГПК, въззиваемата страна депозира писмен отговор, с който оспорва
въззивната жалба. Развива доводи за неоснователността й и оспорва твърдението за наличие
на каузална сделка между страните.
В с.з. по същество, въззивникът, чрез процесуалния си представител, моли за
уважаване на жалбата.
В с.з. по същество, въззиваемият, чрез пълномощника си, оспорва подадената
въззивна жалба, изразявайки становище за нейната неоснователност като претендира
сторените пред настоящата инстанция разноски.
Настоящият състав на Варненски окръжен съд, като съобрази предметните
предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от
надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради
което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата на така посочените
въззивни предели, ВОС намира обжалваното решение за валидно и допустимо. Предявеният
с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК иск е допустим с оглед предявяването
му в предвидения в закона преклузивен едномесечен срок и при наличието на останалите
изисквания на ГПК, видно от приложеното ч.гр.д. № 18981/2018 год. на ВРС.
По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпореждането на чл.269, ал.1 изр.второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в
жалбата оплаквания. Релевираните от въззивниците такива по същество са свързани с
неправилност на извода на първоинстанционния съд относно дължимостта на исковата сума
предвид нищожността, евентуално унищожаемостта на издадения заповедта.
Предмет на предявения иск е фактическата, материалната и действителната
дължимост на сумите – предмет на издадената заповед за изпълнение. Когато то е заявено за
изпълнение като произтичащо от запис на заповед, който съставлява самостоятелно
основание за дълга, записът на заповед е едновременно и основание и доказателство за
съществуване на вземането. Вътрешното каузално отношение, послужило като повод за
издаване на ценната книга, не е елемент от основанието на предявения иск, нито изискване
за неговата редовност. Изследването на каузалните правоотношения при реализиране на
менителничните права по записа на заповед при предявен иск по реда на чл.422 ГПК, както
2
настоящият състав вече посочи, е въпрос свързан със защитната процесуална позиция на
ответника.
В конкретния случай, видно издадената заповед за незабавно изпълнение е
обоснована с представен по чл.417 т.9 ГПК документ - запис на заповед от 28.02.2018 год.,
издаден от ответника, за сумата от 20 000 евро. Същата, съдът намира, че съдържа всички
предвидени в чл. 535 от ТЗ реквизити и обуславя извод за наличието на валидно
менителнично правоотношение между ищеца и ответника.
Релевираното с отговора на исковата молба и поддържано като оплакване в
настоящото производство възражение за нищожност на записът на заповед поради липса на
съгласие с твърдението, че подписалият го К.Г. не е разбирал какво подписва поради това,
че не е владеел български език, съдът намира за неоснователно. На първо място, противно
на изложеното от въззивника, в тежест на ответника е да докаже своевременно
релевираното възражение за нищожност на менителничния ефект, свеждащо се в
конкретния случай до липса на формирана воля за задължаване по него. Събраните по
делото доказателства обаче не са достатъчни, за да обосноват правния извод за това, като
само по себе си незнанието на български език не е основание за противното. Видно също
така, ответникът – сега въззивник, независимо от месторождението си, е със статус на
продължително пребиваващ в РБългария чужденец и адресно регистриран като такъв от
2007 год. в с.Страшимирово, община Белослав, на който адрес му е връчен и преписа от
съдебните книга. От събраните доказателства се установява, че в правоотношенията си с
ищеца ответникът е контактувал, чрез съпругата си, на български език, както и не е бил
затруднен в контакта си със свидетеля Тодор Киров Николов, разпитан пред настоящата
инстанция, който заявява, че не говори английски, а с Карлос са се разбирали на българско-
английски. По същите съображения, съдът приема за недоказано и твърдението за
унищожаемост на ефекта поради съзнанието му, че подписва разписка. В тази част
показанията на разпитания свидетел Николов не могат да бъдат ценени, като
непоследователни и непочиващи на непосредствени впечатления.
При горното, за да предизвика отхвърляне на предявения срещу него иск, ответникът,
съобразявайки дадените дадените в т.18 на ТР 4/2013 на ОСГТК разяснения, че при редовен
от външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване на вземането от
ответника, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за
плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално
правоотношение между него като поемател и длъжника –издател по повод или във връзка, с
което е издаден записът на заповед, както и правилото на чл.154, ал.1 ГПК за разпределение
на доказателствената тежест, съобразно което всяка от страните доказва фактите, на които
основава твърденията и възраженията си, и които са обуславящи за претендираното,
съответно отричаното право – за съществуването, респективно несъществуването на
вземането по записа на заповед, съдът намира предявеният иск за доказан по основание и
размер.
3
И след като не се установи и нарушение на императивна материалноправна
разпоредба, за което съгласно ТР №1/2013 г. на ОСГТК въззивният съд следи дори ако
тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване, се налага извод за
правилност на обжалвания съдебен акт.
Предвид еднаквите правни изводи на двете инстанции атакуваното решение следва да
се потвърди.
Предвид изхода от спора и направеното от въззиваемата страна искане, в тежест на
въззивника следва да се присъди и сумата от 650 лева, съставляваща адвокатско
възнаграждение за пред въззивната инстанция.
Воден от горното, СЪДЪТ
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260643/12.10.2020 год., постановено по гр.д. №
5407/2019 год. на ВРС – 48 състав.
ОСЪЖДА К. М. Г. С., роден на 09.04.1974 год. в гр.Томар, Португалия, гражданин на
Португалия, с ЛНЧ **********, с постоянен адрес с.Страшимирово, община Белослав,
област Варна ДА ЗАПЛАТИ на А.А. Л., роден на 08.03.1984 год. н гр.Москва, Руска
Федерация, с ЛНЧ ***** с постоянен адрес гр.Варна, кв.Галата, местност Прибой, улица 18-
та, номер 1 сумата от 650 лева, представляващи сторени пред настоящата инстанция
разноски за адвокатско възнаграждение.
На основание чл.280, ал.2 ГПК, РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4