РЕШЕНИЕ
гр.София,
31.03.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско
отделение, ІV-В състав в публичното заседание на двадесет и седми юни през две
хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Е.Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Зл.Чолева
А.Георгиев
при секретаря В.Баева и в
присъствието на прокурора .................... като разгледа докладваното от
съдията-докладчик в.гр.дело N: 4 017 по описа за 2018 година и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С
решение № 58 200/10.03.2017 г., постановено по гр.д.№ 72 765/2015 г. по описа
на СРС, II ГО, 56 състав е признато за установено, че „А.Д.Т.” ЕООД , ЕИК ****дължи
на ЕТ „В.– Г.В., ЕИК ******по иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във
връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.111 ЗТ сумата 3 264,00 лева,
представляваща неп-латено възнаграждение за
предоставени хотелски услуги съгласно фактура № 4/16.03.2012 г. и фактура №
10/03.05.2012 г., ведно със законната лихва, считано от 29.07.2015 г. до окончател-ното изплащане, както и сумата 1 106, лева –
представляваща мораторна лихва, считано от изискуемостта
на задълженията по фактура № 4/16.03.2012 г. и фактура № 10/03.05.2012 г. до
29.07.2015 г.
Със същия съдебен акт ответникът „А.Д.Т.” ЕООД е осъден да заплати на ищеца ЕТ „В.–
Г.В., ЕИК ******на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 243,16 лева – разноски за
исковото производство, както и сумата 587,40 лева – разноски за заповедното
производство по ч.гр.д.№ 45 475/2015 г. по описа на СРС, ГО, 56 състав.
Срещу
така постановеното съдебно решение е депозирана въззивна
жалба от ответника „А.Д.Т.” ЕООД, ***. В същата се поддържа, че атакуваното
решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати
съществени нарушения на съдопроиз-водствените правила
и необоснованост. Наведени са съображения, че при постановяване на обжалваното
решение са игнорирани изложените обстоятелства и аргументи от страна на дру-жеството в хода на първоинстанционното
производство, като моли да се вземе предвид фак-тът,
че ищецът не е ангажирал валидни доказателства, установяващи по безспорен начин
пре-тендираното от него вземане и че претенциите му
се основават само на едностранно съставени от него документи /фактури/, които
не са подписани от законния представител на дружеството или от упълномощено от
него лице, като съставът на СРС е нарушел
процесуалните правила като е допуснал и приел като годни и достатъчни
доказателства тези ангажирани от ищеца частни свидетелстващи документи. В
допълнение на това се сочи и че вещото лице от изслу-шаната
съдебно-счетоводна експертиза не е посетило офиса на дружеството и не се е запоз-нало със счетоводните документи, имащи отношение към
случая, предвид което жалбоподате-лят счита, че
заключението е спорно и не би следвало да се разглежда като валидно доказател-ство по делото, съотв.,
че разпитаният свидетел е свързано с ищеца лице и не неговите показа-ния „А.Д.Т.” ЕООД не намира за обективни и
безпристрастно дадени, като неправилно първоинстанционният
съд ги е кредитирал. Изложени са доводи и че не е взето под внимание
оспорването на негова страна на представените от ищеца документи; че
жалбоподателят няма установени облигационни отношения с ЕТ „В.– Г.В.” и никога
не е търсил хо-тел или къща за гости, в които да
настанява служителите си, тъй като няма нито обекти, нито офис в гр.Летница; че
копията от двата броя фактури не са получавали, а А.И.и З.В., които са се
разписали като получатели на фактурите, не са упълномощавани от управителя на „А.Д.Т.” ЕООД да приемат документи, като с
тези фактури са се запоз-нали едва с получаване на
исковата молба по делото. Релевират се твърдения и че
фактурите са едностранно съставени от ищеца документи и нямат доказателствена сила по отношение на посоченото в тях; че
издаването на данъчна фактура не може да установи точно и срочно изпълнение на
твърдяната услуга и да обоснове съществуването на задължение за плащане в претендираните размери; че издаването на данъчна фактура е
процес, касаещ счетоводното отчитане и воденето на
търговските книги на търговеца, като се подчинява на правни разпо-редби,
различни от тези, уреждащи възникването и прекратяването на облигационните отно-шения. Моли съда обжалваното решение да бъде отменено.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ищеца ЕТ „В.– Г.В.“, гр.Летница, в който жалбата се оспорва изцяло като неоснова-телна.
Инвокират се доводи, че искът на ищеца е доказан по
безспорен начин, както по осно-вание, така и по
размер, посредством събраните писмени, гласни доказателства и приетата
счетоводна експертиза; че съдебната практика е безпротиворечива,
че фактурите установяват възникналата между страните облигационна връзка и
осчетоводяването им от ответника пред-ставлява недвусмислено
признание за задължението и доказва неговото съществуване. Счита за
неоснователно и наведеното възражение по чл.301 ТЗ, с оглед на това, че от заключението
е видно, че още през 2012 г. ответникът е узнал за издадените фактури, като по
делото не са ангажирани доказателства, че дружеството е осъществило незабавно
противопоставяне, като поддържа и че извършеното оспорване на заключението на
съдебно-счетоводната експертиза във въззивната жалба
е извън регламентираните за това срокове в ГПК, както и че при оспор-ване на отразеното във фактурите, предвид техния
характер, не се открива производство по чл.193 ГПК, а съдът преценява
доказателствената им сила по вътрешно убеждение, ведно с всички доказателства. Моли
съда да остави въззивната жалба без уважение и да
потвърди решението на СРС като правилно и законосъобразно. Претендира присъждането
на направе-ните по делото разноски.
Производството е
образувано и по подадена от „А.Д.Т.”
ЕООД частна жалба срещу постановеното на 25.01.2019 г. определение по гр.д.№
72 765/2015 г. по описа на СРС, ГО, 56 състав по реда на чл.248 ГПК, с
което е оставена без уважение молбата на това дру-жество
за изменение на постановеното решение от 10.03.2017 г. в частта за разноските.
В частната жалба са инвокирани доводи, че обжалваното определение е неправилно,
поради допуснато нарушение на материалния закон, като се твърди и че е налице противо-речие между констативно-съобразителната част на решението
и диспозитива на същото по въпроса относно претендираните от ищеца разноски за адвокатско
възнаграждение, тъй като от една страна е прието, че фактът на плащане на
адвокатското възнаграждение не е удостове-рен чрез
съответните документи и затова не следва да се присъждат в полза на ищеца претен-дираните разноски за него, а от друга – дружеството
е било осъдено да заплати пълния им търсен размер. Отразено е и че в
определението СРС не е посочил в кой момент от съдебното производство е
представен задължителният списък с разноски по реда на чл.80 ГПК, че жалбо-подателят счита, че такъв списък явно не е представен,
поради което изначалното присъждане на разноски на ищеца е незаконосъобразно,
като отделно от изложеното – са поддържа и че не следва направени от ищеца
разноски в друго производство да се приемат от съда и да се включват в
решението по настоящото съдебно производство.
Моли да се отмени обжалваното
определение и да се допусне претендираното измене-ние на решението на първоинстанционния
съд в частта за разноските.
В депозирания писмен отговор насрещната страна
по частната жалба – ЕТ „В.– Г.В.” е оспорила изцяло същата, като е релевирала съображения за нейната неосно-вателност
и за правилност и законосъобразност на атакуваното определение.
Софийски градски съд,
като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства
съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира следното:
Въззивната
жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока
по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно
обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валид-ността на решението, а по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в
жалбата оплаквания, с изключение на
случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна
норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от
Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело
№ 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното
съдебно ре-шение е валидно и процесуално допустимо в
обжалваната част, като по отношение на същото не намира приложение нито едно от
изключенията, визирани в ТР на ОСГТК на ВКС, поради което съдът дължи
произнасяне по правилността на решението с оглед изложените в жалбите доводи /чл.269, изр.2 ГПК/.
Първоинстанционният съд е
сезиран с предявени при условията на обективно съеди-няване
искове с правно основание чл.422,
ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД относно издадена заповед за изпълнение на парично за-дължение по чл.410 ГПК от 06.08.2015 г. по ч.гр.д. №
06.08.2015 г. по описа на СРС /с допус-ната техническа
грешка в номера на фактурата от 16.03.2012 г. – от същата дата и за същата стойност
никоя от страните не твърди да са имали друго правоотношение в този период, освен
по фактура № 4 от 16.03.2012 г./.
Настоящият съдебен
състав като извърши преценка на събраните по делото писмени доказателства: фактура № 4/16.03.2012 г. за сумата
2 160,00 лева – стойност на нощувки за 12 човека за 15 дни при единична
цена от 12,00 лева и фактура № 10/03.05.2012 г. за сумата 1 104,00 лева –
стойност на 92 бр. нощувки с единична цена от 12,00 лева; изслушаните основно и
допълнително заключения на допуснатата пред СРС съдебно-счетоводна експертиза
/ССЕ/, изготвени от вещото лице В.С.С./неоспорени в
процеса/, както и събраните гласни доказателства – показанията на свидетеля В.Н.В.,
напълно споделя изводите на първоинстанционния
съд, с които е обоснована дължимостта на претендираните вземания за главница по визирания ред на
чл.422, ал.1 ГПК, изведени
при правилно установена по делото фактическа обстановка и приложение на
релевантните правни норми, поради което на основание
чл.272 ГПК, препраща към тях. В допълнение към същите и във връзка с наведените
в жалбата доводи, съдът намира, че следва да бъдат добавени и след-ните съображения:
От ангажирания доказателствен материал в първоинстанционното
производство без-спорно се установява, че страните в процеса са обвързани от облигационни
правоотношения по сключени договори с предмет: предоставяне на нощувки в къща
за гости в гр.Летница в посочените във визираните фактури от 16.03.2012 г. и 03.05.2012
г. количества и единична цена. Горното се констатира, както от представените писмени
доказателства – фактурите съдържат всички необходими елементи от съдържанието
на сделките: вид на услугата, стой-ност, количество, начин
на плащане, време и място на съставянето им, имената на лицата, положили
подписи за издател и получател - за последния,
съотв. от А.И.и З.В., така и от приетите заключения
на съдебно-счетоводната експертиза, от които се уста-новява,
че процесните фактури № 4/16.03.2012 г. и № 10/03.05.2012 г., са осчетоводени при ответника „А.Д.Т.” ЕООД с коректни счетоводни операции през м.03.2012
г. и м.05.2012 г., който ги е вписал в своя
дневник за покупки по ЗДДС за м.03. и м.05.2012 г., както и в подадените от
дружеството Справки-декларации по ДДС за тези два месеца в общата сума на
получени доставки от 3 264,00
лева без право на данъчен кредит, тъй като ищецът не
е регист-рирано лице по ЗДДС.
В подкрепа на изложеното е и формираната по реда на чл.290 ГПК практика
на ВКС, обективирана в решение № 71/08.09.2014 г. по т.д.№ 1598/2013 г. на ВКС, II, ТО;
решение № 96/26.11.2009 г. по т.д.№ 380/2008 г. на ВКС, I ТО; решение №
30/08.04.2011 г. по т.д.№ 416/ 2010 г. на ВКС, I ТО; решение № 118/05.07.2011
г. по т.д.№ 491/2010 г. на ВКС, II ТО; реше-ние №
42/2010 г. по т.д.№ 593/2009 г. на ВКС, II ТО, решение № 211/30.01.2012 г. по
т.д. № 1120/2010 г. на ВКС, II ТО; решение № 109/07.09.2011 г. по т.д.№
465/2010 г. на ВКС, II ТО; решение № 92/07.09.2011 г. по т.д.№ 478/2010 г. на
ВКС, II ТО и др., според която: фактурите отразяват възникналата между страните
облигационна връзка и осчетоводяването им от тър-говското
дружество - ответник, включването им в дневника за покупко-продажби по ДДС и
ползването на данъчен кредит по тях по смисъла на ЗДДС, представлява
недвусмислено признание на задължението и доказва неговото съществуване. Дори
да се счете, че издадената фактура е неистинска /неавтентична/, или е останала
неподписана за „получател” от купувача по договор за търговска продажба, респ.
от възложителя по договор за изработка, тя може да послужи като доказателство
за възникване на отразените в нея задължения, ако съдържа реквизитите на
съществените елементи на конкретната сделка и е отразена счетоводно от две-те
страни, каквато е и дадената хипотеза.
Безспорно е, че частните
свидетелстващи документи не се ползват с обвързваща съда доказателствена
сила, поради което при оспорване на отразеното в тях не е нужно откриване на
производство по чл.193 ГПК, а същите се преценяват от съда наред с всички
останали доказателства по делото. При оспорването им в тежест на съставилата ги
страна е да установи в процеса с допустимите по ГПК доказателствени средства,
че документирането на съдържа-щите се в тях факти е
надлежно извършено. Верността на представените частни документи може да бъде
установена с всички доказателствени средства, което ищецът е направил в разг-леждания казус с ангажираната счетоводна експертиза и
допуснатите му гласни доказателства.
Неоснователно е инвокираното
от жалбоподателя възражение във връзка с подписва-нето на фактурите от страна
на получателя. Действително по делото не са налице представени доказателства,
че А.И.и З.В. са законни или
надлежно упълномощени представители на „А.Д.Т.” ЕООД към моментите на
издаване на процесните фактури, но с разпоредбата на
чл.301 ТЗ законодателят е предвидил, че когато едно лице действа от името на
търговец без представителна власт се смята, че търговецът потвърждава действията,
ако не се противопостави веднага след узнаването. В конкретния случай това узнаване
е станало през м.03.2012 г. и м.05.2012 г., когато фактурите са били осчетоводени
от ответника, като по дело-то не са представени доказателства от страна на
последния за извършено противопоставяне на осъществените без представителна
власт действия във връзка с обсъжданите договори непос-редствено
след посочените моменти на 2012 г. С оглед визираната нормативна уредба по-късното
противопоставяне е без правно значение.
Неоснователни са и доводите,
наведени във въззивната жалба, касаещи приетите от
СРС заключения на съдебно-счетоводната експертиза. По силата на разпоредбата на
чл.200, ал.3, изр.2 ГПК оспорването на заключение на допусната съдебна
експертиза може да бъде направено докато трае изслушването, което „А.Д.Т.” ЕООД
не е извършил в хода на пър-воинстанционното
производство. След изтичане на посочения срок правото на страната да оспори заключенията
на тази експертиза се е преклудирало.
Не могат да бъдат споделени и
оплакванията на жалбоподателя относно кредитира-нето на показанията на
разпитания свидетел В.Н.В..
Обстоятелството, че същият е син на Г.В.,
регистрирана като ЕТ „В.– Г.В.”, само по себе си не е основание за недаване
вяра на депозираните от него показания. Съгласно чл.172 ГПК показанията на
роднините на страните в гражданското съдопроизводство следва да се преце-няват от съда с оглед всички други данни по делото,
като се има предвид възможната тяхна заинтересованост, които изисквания
правилно са приложени от първоинстанционния съд при
анализа на това доказателствено средство.
Депозираните показания са конкретни, последова-телни,
логични, възпроизвеждат лични възприятия, като същите не съдържат вътрешни проти-воречия и не противоречат на останалите събрани по
делото доказателства, а се подкрепят от тях.
Изложените
съображения обуславят извод, че в полза на ищеца съществува вземане в общ размер
от 3 264,00 лева, представляващи стойност на извършени хотелиерски услуги
от ЕТ „В.– Г.В.“, за което са
издадени фактура № 4/16.03.2012 г. и фактура
№ 10/ 03.05.2012 г., поради което предявеният от ищеца иск за тази сума на основание чл.422,
ал.1 ГПК е изцяло основателен.
Във въззивната жалба не се съдържат оплаквания във връзка правилността
на реше-нието, касаещи основанието и размера на
претенцията за обезщетение за забава, поради което тези въпроси са извън
предмета на въззивна проверка, очертан с жалбата по
аргумент на чл.
269, изр.2 ГПК.
Тъй като крайните изводи на
двете инстанции съвпадат, атакуваното решение като правилно следва да бъде потвърдено.
Решаващият състав
на СГС като съобрази обстоятелствата по делото и изискванията на закона,
намира, че подадената от „А.Д.Т.”
ЕООД частна жалба срещу определението на първоинстанционния съд от 25.01.2019 г., постановено на
основание чл.248, ал.1 ГПК, се явява неоснователна и като такава следва да бъде
оставена без уважение, тъй като не е налице кумулативната даденост на
нормативните предпоставки, обуславящи допускане на изменение на решението на
СРС в частта за разноските.
Представянето на
списък на разноските по чл.80 ГПК не е предпоставка за произна-сянето
на съда по своевременно инвокирано искане за
присъждане на направени по делото разходи от страна в производството.
Прилагането на такъв списък е от значение за допусти-мостта
на евентуално искане на тази страна за изменение на решението в частта за присъде-ните й разноски с оглед те да бъдат приведени в съответствие с твърдението на страната за тяхното осъществяване,
каквато не е разглежданата хипотеза.
Не е налице и поддържаното
от частния жалбоподател противоречие относно опреде-лените разноски за
адвокатско възнаграждение на ищеца. В мотивите на постановеното реше-ние СРС е приел, че на ЕТ „В.– Г.В.“ не се дължат разноски за адвокатско възнараждение
за първоинстанционното производство, поради
непредставянето на доказа-телства за тяхното
извършване и такива не са били присъдени. Присъдени са разноски за адвокатско
възнаграждение за заповедното производство, като релевираните
в частната жалба доводи, че това са разноски в друго производство не могат да
бъдат споделени. По силата на разпоредбата на чл.422, ал.1 ГПК искът за
съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен срокът по
чл.415 ГПК, като от друга страна – съгласно разясненията, дадени в т.12 от Тълку-вателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС съдът, който разглежда
иска, предявен по реда на чл.422, респ. чл.415, ал.1 от ГПК, следва да се
произнесе по въпроса за дължимостта на разноските,
направени и в заповедното производство, като съобразно изхода на спора – разпредели
отговорността за разноските, както в исковото, така и в заповедното
производство. С оглед това задължително тълкуване първоинстанционният
съд е изпълнил точно вменените му от закона правомощия.
При приетия изход на
спора на основание чл.78, ал.1 ГПК на жалбоподателя не се дължат разноски за
настоящото производство.
На основание чл.78,
ал.3 ГПК на въззиваемата страна следва да се присъди сумата
500,00 лева – заплатени разходи за адвокатско възнаграждение във въззивната инстанция.
Воден от горното,
Съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 58 200/10.03.2017 г., постановено по гр.д.№ 72 765/ 2015
г. по описа на СРС, II ГО, 56 състав.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на „А.Д.Т.”
ЕООД , ЕИК ******с вх.№ 5030419/21.02.2019 г. срещу постановеното по гр.д.№ 72 765/2015 г. по описа на СРС, II ГО, 56 състав определение от
25.01.2019 г. по реда на чл.248, ал.1 ГПК, като неоснова-телна.
ОСЪЖДА „А.Д.Т.” ЕООД , ЕИК ******, със
седалище и адрес: *** да ЗАПЛАТИ на ЕТ
„В.– Г.В.“, ЕИК ******, със седалище и адрес: ***, на основание чл.78, ал.3 ГПК
сумата 500,00 лева /петстотин
лева/ –
разноски за въззивната
инстанция.
Решението не подлежи на касационно
обжалване на основание чл.280, ал.3, пр.2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.