РЕШЕНИЕ
N.
гр.София 02.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, II-А въззивен
състав в откритото съдебно заседание на 29.04.2021 г. в състав:
Председател: Мариана Георгиева
Членове Димитър Ковачев
Мл.
с-я Мирослав Стоянов
При секретар Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия
Ковачев в.гр. дело N. 5803 по описа за
2020 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК. Образувано е
по въззивна жалба от Н.Г.А. и А.Д.А. срещу Решение № 343098/20.02.2018,
постановено по гр. д. № 42689/2017г. по описа на Софийски районен съд, 32 с-в, с
което са отхвърлени предявените от жалбоподателите срещу „Т.С.“ЕАД искове за
прогласяване на нищожност на Заповед за изпълнение от 18.07.2014г., издадена по
реда на чл. 410 ГПК по ч.гр.д. 38912/2014г. на СРС.
Направени са оплаквания за нищожност, за недопустимост
и за неправилност на решението. Изложени са оплаквания, че СРС не се е
произнесъл по нито от заявените с исковата молба основания за нищожност на
заповедта. Възпроизведени са изложените в исковата молба доводи.
Посочва се, че като съдебен акт заповедта може да бъде
нищожна поради пороци водещи до невалидност. Посочва съдебна практика
(Определение 64 по ч.гр.д. 141/2015г. на ВКС, IV Г.О.) Нямало съдебен акт в който изчерпателно да са посочени
пороците водещи до нищожност- счита, че имало такава практика на Съда на
европейския съюз (решение по дело Ц-119/05г.), което разглеждало колизия между
сила на присъдено нещо и Право на европейския съюз. Съдът по деликатен начин
бил приел в това дело, че то е постановено при липса на компетентност. Позовава
се и на Решения на съда по съединени дела C-399/11 и С-400/11. Издадена заповед била в
противоречие с чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК. Закона вменявал на съда да изследва
дали задължение не противоречи на закона или добрите нрави. Съдът трябвало да
приложи общностното право съгласно ДВЕС в частта му относно конкуренцията,
енергетиката и защитата на потребителите. В заявлението по чл. 410 ГПК била
декларирана непозволена държавна помощ по чл. 101 и чл. 102 ДФЕС.
Счита, че ако не се приложи общностното право е налице
нищожност поради липса на компетентност. Нищожността следвала и от лисата в
заявлението по чл. 410 ГПК на индивидуализация на вземането по компонентни за
БГВ, за отопление, сградна инсталация, общи части - иначе не можел длъжника да разбере
за каква претенция е задължен. Липсвало разпореждане за издаване на самата
заповед, каквото изисквал чл. 411, ал. 1 ГПК. Устните съдебни актове били
нищожни., счита, че е налице нищожност защото не е имало рпеценка на общите
условия с чл. 26 ЗЗД. Не били спазени изискванията на правото на ЕС за
договорите от разстояние. Счита, че има нарушение на закрилата на частната
собственост дадена от конституцията защото никой не може да бъде задължаван към
търговско дружество по силата на закон. Имало дискриминация във връзка с
присъжданите юрисконсултски възнаграждения спрямо други търговски дружества на
кйоито управителите били с юридическо образование. Нямало писмен договор за
доставка от разстояние и това водело до нищожност.
При проверка
по чл. 269 ГПК СГС констатира, че решението е валидно и допустимо. Същото е в писмена форма, подписано е, съдържа всички
задължителни реквизити по чл. 235 и чл. 236 от ГПК, постановено е от надлежен
съдебен състав и по въпрос, който е в правораздавателната власт на съдилищата.
Решението е постановено по допустим иск и в рамките на заявените искания.
По отношение
правилността на решението въззивния съд е обвързан от оплакванията в жалбите и
от императивните материални норми.
Фактическата
обстановка по делото е изяснена и не е спорна между страните. Срещу ищците е била издадена и влязла в сила (предвид отбелязването върху нея за издаден
изпълнителен лист) Заповед за изпълнение от 18.07.2014г., издадена по реда на
чл. 410 ГПК по ч.гр.д. 38912/2014г. на СРС.
Заповедта за изпълнение е съдебен акт и като такъв
може да страда от пороци водещи до нейната нищожност. В законодателството няма
специално и изчерпателно установени пороци водещи до нищожност на съдебните
актове.
Настоящият състав намира,
че при постановяване на атакуваното решение не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни норми, а с оглед релевираните във въззивната жалба
непреклудирани оплаквания е правилно по следните съображения:
Според трайната съдебна
практика съдебните актове са нищожни в случаите на постановяването им от
ненадлежен орган или ненадлежен съдебен състав, извън правораздавателната власт
на съда, ако не са подписани от членовете на съдебния състав, ако не са в
писмена форма, както и при абсолютна неразбираемост на волята на съда,
включително и при тълкуване. Нищожност на решението се
приема да е налице и когато с него се постановява изпълнението на нещо, което е
неизпълнимо, или когато се постановява изпълнение на действие, което е
престъпление, включително и в случаите, когато съдебното решение постановява
нещо, което противоречи на морала и добрите нрави.
Посочените пороци са свързани със самия
съдебен акт и наличието им на практика води до липса на валиден такъв, а оттам
и до надлежното произнасяне на съда по въпроса, с който е сезиран. Касае се до
правила свързани с компетентността на съда да се произнесе по въпроса, с който
е сезиран (наличие или липса на подведомственост), със съдебния състав, който
трябва да се произнесе (едноличен или тричленен), както и с формата и
съдържанието на съдебния акт. Тези правила не обхващат въпросите свързани с
предпоставките за постановяване на съдебния акт и евентуалните нарушения на
процесуалните правила при постановяването му. Нарушаването на императивна материалноправна
или процесуалноправна норма при постановяване на съдебния акт може да доведе до
неговата недопустимост или неправилност, но не и до нищожността му.
Недопустимостта на съдебния акт, като негов порок, е различна от нищожността
му. В случай, че недопустимия съдебен акт бъде потвърден по реда на
инстанционния контрол или не бъде обжалван той влиза в сила като поражда правно
действие и обвързва страните. За разлика от недопустимия съдебен акт нищожният
такъв не може да породи правно действие и да обвърже страните по него. Затова
пороците водещи до нищожност на съдебния акт са различни от тези водещи до
неговата недопустимост и последните не могат да обосноват иск по чл. 270, ал. 2
от ГПК. Поставените от ищците въпроси са свързани с процедурата по издаването
на заповедта за изпълнение и по специално с това дали заповедта за изпълнение
задължително следва да се предхожда от изрично разпореждане на заповедния съд
за издаването й или не. Затова същите са относими към въпросите за евентуалната
недопустимост или неправилност на заповедта за изпълнение, но не и към въпроса
за евентуалната й нищожност. Наред с това допуснатите в съдебното производство
евентуални нарушения на правото на ЕС не водят до нищожност на постановените по
него актове, а евентуално до тяхната неправилност. Условията за валидност на
актовете постановени в съдебното производство на определена страна членка се
уреждат от вътрешното й процесуално законодателство, а не от правото на ЕС.
Затова и валидността на съдебния акт не зависи от приложението на правото на
ЕС. Последното се прилага заедно с вътрешното право на страната членка и
евентуалните допуснати от съда нарушения на това право биха могли да доведат до
неправилност на съдебния акт, но не и до неговата нищожност, ако са спазени,
установените от закона условия за неговата валидност.
За разлика от нищожността,
която като порок на съдебния акт може да се релевира по исков път и чрез
възражение безсрочно, защитата срещу недопустимостта и неправилността на
съдебния акт е само по пътя на обжалването, респ. по предвидения от
законодателя специален ред за оспорване на издадена в заповедното производство
заповед за изпълнение. Пропускът на страната да осъществи защитата си срещу
недопустим или неправилен съдебен акт по предвидения в процесуалния закон ред
има за своя правна последица влизането му в сила.
В случая издадената заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК е постановена от надлежен
орган, в рамките на правораздавателната власт на съда, в писмена форма,
подписана е от районния съдия, изразената в нея воля е напълно разбираема. Тя
не съставлява акт, несъвместим с основите на установения правов ред, нито с нея
е разпоредено изпълнение на действие, което е престъпление или такова
противоречащо на добрите нрави.
Съгласно трайната съдебна
практика, по подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение съдът
издава изрично и отделно разпореждане в случаите, когато изцяло или отчасти
отхвърля заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Когато изцяло
уважава заявлението, съдът издава разпореждане, което инкорпорира в самата
заповед. Липсва необходимост от издаването на нарочен съдебен акт -
разпореждане, с който да се разпореди издаването на заповед за изпълнение при
условие, че същият се съдържа в самата заповед за изпълнение (в този смисъл и
определение № 300/27.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3842/2017 г.). Преценката на
заповедния съд, че са налице предпоставките за издаване на заповед за
изпълнение, а съответно и че липсват пречки по чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК, е
обективирана в самата заповед.
Неотносима за валидността на съдебния акт е
твърдяната липса на индивидуализация на вземането на кредитора. липсата на
индивидуализация на иска съгласно чл. 9, § 3, б. "б" от Директива
2012/27/ЕС с оглед длъжникът да знае за каква е претенцията на взискателя
основание за нищожност или недопустимост е на издадената заповед по чл. 410 ГПК, и несъответствието по основание и размер в т. 12 от заявлението и
заповедта за изпълнение води до нищожност на самата заповед или до нейната
недопустимост, не са обусловили изхода на конкретния спор. Същите са неотносими
към действителността на заповедта за изпълнение и имат значение за
производството по чл. 422 ГПК. Същото се отнася и до въпроса до какво води
неизпълнението на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК в хипотезата, в която взискателят не
е посочил юридически факт, правопораждащ договорното отношение с длъжника, тъй
като въпросът дали между страните съществува твърдяното договорно отношение, е
относим към производството по чл. 422 ГПК при сторено възражение по чл. 414 ГПК.
Нарушаването на императивна
материалноправна или процесуалноправна норма при постановяване на съдебен акт
може да доведе до неговата недопустимост или неправилност, но не и до
нищожността му /така и решение № 15/26.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3298/2014
г., I ГО/. Ето защо неоснователни са доводите на въззивника за нищожност на
заповедта за изпълнение, тъй като заповедният съд не спазил посочените в
исковата молба и във въззивната жалба разпоредби, включително и цитираното
тълкувателно решение на ВКС. В цитираното от жалбоподателите решение С-119/05
г. на СЕО не се обсъждана валидност на решение на национален съд на държава
членка, нито предпоставките за неговата нищожност. СЕО е постановил единствено,
че последиците от националното решение не могат да бъдат зачетени в последващ
спор за връщане на получена държавна помощ, доколкото противоречат на правото
на ЕС. По съединени дела С-399/11 и С-400/11 съдът се е произнесъл по въпроси
за противоречие на национална уредба за цената на природен газ и за недопустимост
да бъде едностранно променяна цената без предварително уведомяване на
потребителите за основанията за промяна, нейния обхват в подходящ срок преди
влизане в сила на новата цена. Тези въпроси са неотносими по делото.
Съдът не намира основание
за нищожност и във връзка с твърдяното нарушение на КРБ, доколкото със
заповедта за изпълнение на парично задължение не се нарушава частната
собственост, а се цели проверка на обстоятелството дали едно вземане е спорно
между страните. Във връзка с твърдяното нарушение на чл. 122 КРБ следва да се
посочи, че в процесуалния закон е предвиден ред, по който длъжникът може да
възрази срещу издадената заповед, което води до иницииране от страна на
заявителя на исков процес.
Ето защо въззивният съд
намира предявения иск за неоснователен. Предвид съвпадението на крайните изводи
на двете инстанции, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
Изложените в исковата молба
и във въззивната жалба оплаквания свързани с принципната възможност за
присъждане на юрисконсултски възнаграждения не са свързани с предмета на
делото-нищожност на съдебен акт. Въпросът за разноските по всяко съдебно
производство не е предмет на делото, а последица от решението по предмета.
По разноските:
При този изход на делото във въззивна инстанция само
въззиваемото дружество има право на разноски, което претендира юрисконсултско
възнаграждение. СГС намира искането за основателно, като определя на основание
чл. 78, ал. 8 от ГПК във връзка с чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 23. т.
4 от Наредбата за заплащане на правната помощ размер от 50,00 лева, като счита,
че ГПК определя само максимален размер на юрисконсултското възнаграждение и по
аргумент за по - силното основание съдът може да определя и по - малък от минимума по наредбата, като
съобразява фактическата и правна сложност на конкретното дело. В случая по въпросите
релевирани с исковата молба и въззивната жалба има многобройна еднопосочна съдебна
практика, което води до ниска правна сложност, а фактическа такава изобщо
липсва, доколкото няма спор за издаването на заповедта срещу ищците.
Водим от гореизложеното СГС, II-А с-в
РЕШИ
:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 343098/20.02.2018, постановено по гр. д. №
42689/2017г. по описа на Софийски районен съд, 32 с-в, с което са отхвърлени
предявените от Н.Г.А. и А.Д.А. искове за прогласяване на нищожност на Заповед
за изпълнение от 18.07.2014г., издадена по реда на чл. 410 ГПК по ч.гр.д.
38912/2014г. на СРС.
ОСЪЖДА Н.Г.А. и А.Д.А. ДА ЗАПЛАТЯТ на „Т.С.“ЕАД ВСЕКИ
ПО 25,00 лева за юрисконсултско възнаграждение за въззивното дело..
Настоящото решение подлежи на обжалване пред Върховен
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател :
Членове : 1. 2.