№ 12997
гр. София, 03.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 166 СЪСТАВ, в публично заседание на
трети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА АЛ. АЛЕКСИЕВА
при участието на секретаря МИРЕЛА Т. МИЛКОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА АЛ. АЛЕКСИЕВА Гражданско
дело № 20241110174281 по описа за 2024 година
Предявени са от ищеца А. Н. И., ЕГН **********, срещу
***********************, ЕИК *********, обективно кумулативно
съединени искове, както следва: по чл. 26, ал.1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК, евентуално чл. 26, ал.1, пр. 2 ЗЗД вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, за
прогласяване нищожност на Договор за потребителски кредит № *******, а в
условията на евентуалност, че клаузата на чл. 5 от Договор за потребителски
кредит № *******, предвиждаща заплащане на възнаграждение за
поръчителство, е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД вр. чл. 143
вр. чл. 146 ЗЗП; - по чл. 55, ал.1, предл. I ЗЗД за осъждане на ответника да
заплати сумата от 5 лв., частично от общо 118,48 лв., представляваща платена
при изначална липса на основание сума по Договор за потребителски кредит
№ *******, ведно със законната лихва от датата на исковата молба –
12.12.2024 г., до окончателното изплащане на сумата.
Ищецът А. Н. И., ЕГН **********, излага твърдения, че на 03.05.2023 г.
е сключил Договор за потребителски кредит № ******* по реда на ЗПФУР,
съгласно който ответникът предоставил в заем на сумата от 400 лв. срещу
задължението на ищеца да я върне при лихва от 3,38 % и ГПР от 49,85 %.
Съгласно чл. 5 от процесния договор било предвидено кредитът да се
обезпечава чрез поръчителство, предоставено от „**************“ в полза на
ответника. На ищеца била начислена такса в размер на 118,48 лв. за
предоставеното обезпечение, като се излагат твърдения, че в договора не бил
посочен размерът на възнаграждението за поръчителя. Твърди, че към датата
на подаване на исковата молба в съда задълженията по договора са изцяло
погасени. Поддържа, че същият бил недействителен, доколкото дължимите
вноски за поръчителство не били посочени в договора за кредит. Също така в
общите условия не било посочено, че сключването на договор за гаранция е
1
условие за предоставяне на кредита. Не била спазена предвидената от закона
форма. Процесният договор не съдържал начина за изчисляване на ГПР.
Твърди, че е посочен грешен размер на ГПР, доколкото в същия не бил
включен като разход таксата за предоставяне на поръчителство. Поради това
ГПР надхвърлял законоустановения максимален праг. Поддържа, че клаузата
на чл. 5 от договора е нищожна като неравноправна. Моли за уважаване на
предявените искове. Претендира присъждане на разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът *********************** подава
отговор на исковата молба, чрез юрк. Г. Г., с който оспорва исковете като
неоснователни. Ответникът не оспорва, че между страните е сключен договор
за кредит със соченото от ищеца съдържание. Твърди, че процесният договор
за кредит е действителен. Оспорва твърденията на ищеца, че предоставянето
на поръчителство е условие за сключване на договора за кредит. Твърди, че
възнаграждението за поръчителство не е следвало да бъде се включи в ГПР.
Моли за отхвърляне на исковете. Претендира присъждане на разноски.
С молба от 03.06.2025 г. от ищеца е поискано изменение на иска чрез
увеличаване на размера му от частичен в размер на 5 лева на сумата от 118,48
лева, която сума да се счита целия размер на вземането. С определение от
03.06.2025 г. е допуснато увеличение на осъдителния иск на основание мл.
214, ал. 1 ГПК от 5 лева на 118,48 лева.
Съдът, като съобрази доводите на страните и въз основа на събраните по
делото доказателства намира следното:
За уважаване на иска с правна квалификация чл. 26, ал. 1 ЗЗД в тежест
на ищеца е да докаже, че на 03.05.2023 г. между *********************** и
А. Н. И. е бил сключен Договор за предоставяне на финансови услуги (заеми)
от разстояние от № ******* от разстояние с посоченото съдържание;
обстоятелствата, от които произтича, че договорът, респ. оспорената клауза, са
недействителни на заявените правни основания. В тежест на ответника е да
установи, че сочената като неравноправна клауза на договора за кредит е
индивидуално уговорена / т.е. не е била предварително изготвена от
кредитодателя или дори да е била, то ищецът е имал възможност да я обсъди с
ответника и да влияе върху съдържанието и/. За уважаване на иска с правна
квалификация чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, в тежест на ищеца е да докаже по
делото пълно и главно, че е заплатил процесната сума от 118,48 лв. в полза на
ответника ***********************. В тежест на ответника е да установи
основание за получаване, респ. за задържане на полученото. В тежест на всяка
от страните е да установи фактите, на които основава изгодни за себе си
последици.
По иска с правна квалификация чл. 26, ал. 1 ЗЗД:
По делото е отделено за безспорно, а и се установява от писмените
доказателства по делото, че на 03.05.2023 г. страните са сключили Договор за
предоставяне на финансови услуги (заеми) от разстояние № ******* по реда
на ЗПФУР, съгласно който ответникът предоставил в заем на сумата от 400 лв.
срещу задължението на ищеца да я върне при лихва от 3,38 % и ГПР от 49,85
%. Съгласно чл. 5 от Договор за предоставяне на финансови услуги (заеми) от
2
разстояние от 03.05.2023 г., страните са уговорили, че заемът се обезпечава с
поръчителство, предоставено от *************** в полза на дружеството,
като с одобряването от дружеството на предоставеното в негова полза
обезпечение не може да се отмени нито от кредитополучателя, нито от
лицето, предоставило обезпечението.
Съгласно чл. 6 от ЗПФУР, договор за предоставяне на финансови услуги
от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като
част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние,
организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до
сключването на договора страните използват изключително средства за
комуникация от разстояние - едно или повече. Страни по договора за
предоставяне на финансови услуги от разстояние са потребителят и
доставчикът, като на осн. чл. 7, ал. 2 от ЗПФУР и § 13, т. 1 от ЗЗП, ответникът
има качеството потребител, като физическо лице, което като страна по договор
за предоставяне на финансови услуги от разстояние действа извън рамките на
своята търговска или професионална дейност. Предвид това по отношение на
кредитното правоотношение, предмет на спора, са приложими правилата на
ЗПК и ЗЗП. Следователно за него се прилагат разпоредбите на чл. 143 и чл.
146 ЗЗП и защитата по ЗПК.
Изискванията за предоставяне на финансови услуги от разстояние са
регламентирани в Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние -
ЗПФУР, като според чл. 6 договорът за предоставяне на финансови услуги от
разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част
от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана
от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на
договора страните използват изключително средство за комуникация - едно
или повече. Дефиниция на понятието "финансова услуга" се съдържа в § 1, т.
1 от ДР на ЗПФУР - това е всяка услуга по извършване на банкова дейност,
кредитиране, застраховане, допълнително доброволно пенсионно осигуряване
с лични вноски, инвестиционно посредничество, както и предоставяне на
платежни услуги, а на "средство за комуникация от разстояние" - в § 1, т. 2 от
ДР на ЗПФУР и това е всяко средство, което може да се използва за
предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице едновременно
физическо присъствие на доставчика и на потребителя.
Електронното изявление е предоставено в цифрова форма словесно
изявление, което може да съдържа и несловесна информация, а електронното
изявление, записано на магнитен, оптичен или друг носител с възможност да
бъде възпроизведено, съставлява електронен документ - чл. 2, ал. 1 и 2 и чл. 3,
ал. 1 ЗЕДЕП. Същото се счита за подписано при условията на чл. 13, ал. 1 от
закона - за електронен подпис се счита всяка електронна информация,
добавена или логически свързана с електронното изявление за установяване
на неговото авторство. Законът придава значение на подписан документ само
на този електронен документ, към който е добавен квалифициран електронен
подпис /чл. 13, ал. 3 ЗЕДЕП/, но също така допуска страните да се съгласят в
отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен подпис
стойността на саморъчен /чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕП/. Когато посочените
3
предпоставки са налице, създаден е подписан електронен документ. Неговата
доказателствена сила е такава, каквато законът признава - чл. 180 ГПК и чл.
18, ал. 3 ЗПФУР. Възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен
носител не променя характеристиките му. Съгласно чл. 184, ал. 1, изр. 1 ГПК,
той се представя по делото именно върху такъв носител, като препис, заверен
от страната. Ако другата страна не поиска представянето на документа и на
електронен носител, преписът е годно и достатъчно доказателство за
авторството на изявлението и неговото съдържание /виж Решение № 70 от
19.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 868/2012 г., IV г. о., ГК, постановено по реда
на чл. 290 ГПК и съставляващо задължителна съдебна практика/. С оглед
приложението на разпоредбите на ЗПФУР в конкретния случай,
възражението, че не е спазена формата по чл. 10, ал. 1 ЗПК е неоснователно.
Основателно обаче се явява твърдението, че договорът за кредит не
съдържа действителния ГПР. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за
потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл.
19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. В процесния договор за
потребителски кредит е посочен процент на ГПР 49,85 %, т. е. формално е
изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Този размер не надвишава
максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява
действителният такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а
именно - възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция, сключен
от потребителя с ***************, което според настоящия състав на съда се
включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК,
независимо че страна по правоотношението се явява търговско дружество,
което формално и юридически е самостоятелен правен субект.
Възнаграждението, което потребителят се е задължил да заплаща на гаранта, е
свързано с договора за кредит, доколкото предмет на процесния договор е
именно поемане от страна на гаранта на задължение да обезпечи поетите от
кредитополучателя към кредитора задължения по договора за кредит.
За да стигне до този извод, съдът съобрази дадените разрешения с
актуалната съдебна практика на СЕС, обективирана в Решение на Съда на ЕС
от 13.03.2025 г. по дело № С – 337/23, с което е прието, че член 3, букви ж) и и)
от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите по договор
за поръчителство, чието сключване е наложено на потребителя с клауза в
подписания от него договор за кредит, които водят до увеличаване на общия
размер на дълга, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за
потребителя“ и следователно в обхвата на понятието „годишен процент на
разходите“. Видно от заключението на ССчЕ, прието като неоспорено от
4
страните, което съдът кредитира като компетентно, обективна и
безпристрастно изготвено се установява, че при включване на разхода за
потребителя за поръчителство в размер на 118,48 лева, ГПР е в размер на
3112,64 %.
Годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на
договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед
необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена
на договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя
отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор.
Съдебната практика приема, че посочването на ГПР, който не отразява точно
всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи
обхвата на своето задължение по същия начин, както непосочването на този
процент. Така Решение на СЕС от 20.09.2018 г. по дело С-448/17г. , както и
Решение на СЕС по дело № С 714/2022 г. След като в договора не е посочен
ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му елементи,
което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се
приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Ето защо, съдът
приема, че предявеният иск за прогласяване нищожността на договора за заем
е основателен, поради противоречие на същия с посочените императивни
материалноправни разпоредби на закона и следва да бъде уважен на това
основание.
С оглед уважаването на главния иск, съдът намира, че не се е сбъднало
процесуалното условие за разглеждане на исковете, предявени в условията на
евентуалност, поради което не дължи произнасяне.
По иска по чл. 55 ЗЗД:
Според ППВС № 1 от 28.05.1979 г., първият фактически състав на чл.
55, ал. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална
липса на основание, т. е. когато още при самото получаване липсва основание
за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на
друго. Начална липса на основание е налице в случаите, когато е получено
нещо въз основа на нищожен акт. Първата хипотеза на чл. 55 ЗЗД е налице,
както когато ищецът докаже даването, а ответникът не докаже
претендираното от него основание, така и когато ответникът докаже
основанието, на което е получил даденото, но ищецът докаже с репликата си,
че това основание е нищожно. И в двата случая даденото е без основание. В
този смисъл решение № 60287 от 16.02.2022 г. по гр. д. № 973/2021 г. на ВКС,
III ГО и решение № 227 от 22.03.2019 г. по гр. д. № 896/2018 г. на ВКС, III ГО.
Видно от разписка № **************/04.05.2023 г. на *********, както
и заключението на съдебно-счетоводната експертиза, платените суми за по
договора за кредит №******* са в размер на 532 лева съгласно разписка с
издател ********* и са отнесени, както следва: 400 лева – главница, 13,52
лева лихва и 118,48 лева – възнаграждение за поръчителство. Видно от
доказателствата по делото именно на този ответник е заплатена процесната
сума и не са събрани доказателства, които да установят предаване на сумата
на ***************. При увеличаване в хода на процеса на частично
5
предявен иск, моментът от който следва да се присъди законната лихва върху
увеличения размер е от датата на подаване на молбата по чл. 214, ал. 1, изр.3,
пр.1 ГПК за увеличаването на иска. Така Решение № 60141 ОТ 25.11.2021 г. по
т. д. № 2022/2020 г., т. к., І т. о. на ВКС.
По разноските:
На осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, в тежест на ответника *********************
да заплати сумата в общ размер от 2600 лева, от които: 100 лева – държавна
такса и 2200 лева - заплатено в брой адвокатско възнаграждение съгласно
двустранно подписан договор за правна защита /на л. 63/, фактура №
*********/19.05.2025 г. и касов бон , издаден на 19.05.2025 г. в13:45:54 ч. и
300 лева- депозит за вещо лице по съдебно- счетоводната експертиза.
Доколкото за претенцията за разноски съдът не следи служебно, при
присъждането им съдът е ограничен до претендирания и доказан размер. В
разглеждания случай липсва направено възражение за прекомерност по чл. 78,
ал. 5 ГПК, поради което ответникът следва да бъде осъден да заплати на
ищеца претендираното адвокатско възнаграждение в пълен размер.
Предвид изложените съображения, съдът
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от А. Н. И., ЕГН **********, с адрес:
******************************** срещу ***********************, ЕИК
*********, седалище и адрес на управление:
************************************************* иск с правно
основание по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД НИЩОЖНОСТТА на Договор за
предоставяне на финансови услуги (заеми) от разстояние №
*******/03.05.2023 г., сключен между тях, поради противоречие със закона.
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД
***********************, ЕИК: *********, седалище и адрес на управление:
*************************************************, да заплати на А. Н.
И., ЕГН **********, с адрес: ******************************** сумата от
118,48 лв. (сто и осемнадесет лева и 48 стотинки), представляваща платена
без основание сума по Договор за предоставяне на финансови услуги (заеми)
от разстояние № *******/03.05.2023 г., сключен между тях, ведно със
законната лихва върху сумата от 5 лева от 12.12.2024 г. до окончателното
изплащане на вземането и ведно със законната лихва върху увеличения размер
на главницата над 5 лева до целия размер на претендираното вземане от 118,48
лв. от 03.06.2025 г. до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ***********************, ЕИК:
*********, седалище и адрес на управление:
*************************************************, да заплати на А. Н.
И., ЕГН **********, с адрес: ******************************** сумата от
2600 лв. ( две хиляди и шестотин лева ) – разноски по делото.
6
Решението подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от
връчването му на страните пред СГС.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7