Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София,
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІV- Б въззивен състав, в публично съдебно
заседание на втори октомври през две хиляди и седемнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Станимира Иванова
Богдан Русев
при
участието на секретаря Капка Лозева, като разгледа докладваното от съдия
Коджабашева гр. дело № 16351 по
описа за 2016 година и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 4.08.2016 г., постановено по гр.д.№ 72469/ 2015 г. на Софийски
районен съд, ІІІ ГО, 88 състав, са отхвърлени предявените от С.К.М. /ЕГН **********/ срещу Т.Г.Д. /ЕГН **********/ искове
с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.240, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД за
осъждане на ответницата да върне дадената й в заем парична сума в размер на 3 777.41
лв., ведно със законната лихва от 24.11.2015 г. до окончателното й изплащане,
както и начислената законна лихва за забава върху главницата за периода от
24.10.2015 г. до 23.11.2015 г., и предявените при условията на евентуалност
искове с правно основание чл.59 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД за осъждане на
ответницата да възстанови на ищцата сумата 3 777.41 лв., като получена без
основание, ведно със законната лихва от 24.11.2015 г. до окончателното й
изплащане, и начислената законна лихва за забава върху главницата за периода от
24.10.2015 г. до 23.11.2015 г. На основание чл.78, ал.3 ГПК ищцата С.К.М. е
осъдена да заплати на ответницата Т.Г.Д. сумата 500 лв.- разноски по делото.
Постъпила е въззивна жалба от С.К.М. /ищца по делото/, в
която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното
от СРС решение, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено
решение за присъждане на горепосочените суми на основание чл.240, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД,
евентуално на основание чл.59 ЗЗД и
чл.86, ал.1 ЗЗД, с присъждане и на разноски по делото.
Въззиваемата страна Т.Г.Д. /ответница по делото/
оспорва жалбата и моли постановеното от СРС решение като правилно да бъде
потвърдено, като претендира разноски за въззивното производство.
С определение от 13.12.2016
г., постановено по реда на чл.248 ГПК, е оставена без уважение молба на ищцата С.М.
за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските- чрез
освобождаването й от отговорността да заплати горепосочените разноски /за платено
адвокатско възнаграждение/ на ответницата Т.Д..
Предявени
са искове
с правно основание чл.240, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД, евентуално съединени с искове с правно
основание чл.59, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Софийски
градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на
чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Жалбата,
с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е
процесуално допустима, а разгледана по същество е частично основателна.
Съгласно
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Атакуваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
По същество
постановеното от СРС решение е неправилно и следва да бъде отменено, като бъде
постановено решение за уважаване на главния иск по чл.240, ал.1 ЗЗД, за
отхвърляне на акцесорния спрямо него иск по чл.86, ал.1 ЗЗД, и за оставяне без
разглеждане на предявените при условията на евентуалност главен иск по чл.59,
ал.1 ЗЗД и акцесорен спрямо него иск по чл.86, ал.1 ЗЗД.
Предявеният
от С.М. главен иск с правно основание чл.240, ал.1 ЗЗД е основателен.
Фактическият състав на
договора за заем, регламентиран в разпоредбата на чл.240, ал.1 ЗЗД, се състои
от няколко елемента, които следва да бъдат доказани в производството по иска за
връщане на предоставената в заем сума: 1/ съгласие на страните за предаване от
заемодателя в собственост на заемателя на парична сума със задължение на
заемателя да я върне при настъпване на падежа; 2/ реално предаване на сумата от
заемодателя на заемателя. Посочените елементи от фактическия състав на договора
за заем, както и настъпването на падежа за връщане на заема, следва да бъдат
установени при условията на пълно и главно доказване, като доказателствената
тежест за това принадлежи на ищеца- заемодател, тъй като той извлича изгода от
сключения договор за заем с ответника- заемател и търси изпълнение на договорно
задължение от последния. Ответникът провежда насрещно доказване на своите
право-изключващи или правопогасяващи възражения, от които цели да извлече
благоприятни правни последици.
Заемът
за потребление, респ. паричният заем, е от категорията на реалните договори и
се смята сключен от момента на предаване на заемната сума. Законът не изисква
определена форма за сключването на договора, като писмената форма е форма за
доказване, а не форма за валидност. Договорът е едностранен и при него
съществува едно задължение, което е на заемателя, а именно: по дефиниция- да
върне на заемодателя вещ от рода и качеството на заетата и в количество,
еднакво със заетото, а в конкретния случай- да върне получената в заем сума.
Според
фактическите твърдения на ищцата С.М.-изтеглената от нейни банкови сметки сума
от общо 3 777.41 лв. била заплатена от нея на „София Комерс Кредит Груп“ АД в
присъствие на ответницата Т.Д. от нейно име, като въз основа на сключен помежду
им устен договор за заем сумата следвало да й бъде върната от Д. до 30.09.2015
г.
Установява
се въз основа на събраните по делото писмени и гласни доказателства, че на 11.03.2015
г. ищцата С.М. изтеглила с кредитната си карта от “Уникредит Булбанк“ АД сумата
2 000 лв. /нареждане- разписка от 11.03.2015 г./ и от своя разплащателна сметка
в „Банка ДСК“ АД сумата 1 800 лв. /операционна бележка от 11.03.2015 г./,
а също и че на 12.03.2015 г. ищцата М. и ответницата Д. *** Комерс Кредит Груп“
АД в гр. София, жк „Дианабад“, в който на кредитен инспектор В. Г. /разпитана
като свидетел по делото/ била предадена сумата 3 777.41 лв. „за предсрочно
погасяване на дължима сума по договор за кредит“ /за сумата 4 000 лв./, сключен
на 24.06.2014 г., за което били издадени фискален бон и референция с
недостоверна дата- 12.03.2015 г., представени като доказателства по делото. Според
свидетелските показания на св. В. Г., която работила като кредитен инспектор в „София Комерс”, тя разглеждала молбите за отпускане
на кредити, вкл. тези на ответницата Д., която
била дългогодишен редовен клиент на кредитната институция. На 12.03.2015 г. страните
по делото- Д. и М., посетили офиса, в който работела свидетелката, и Д. поискала
да направи предсрочно погасяване на кредита си, като необходимата за това
парична сума в размер на около 3 770 лв. била предадена на свидетелката от М.,
която я извадила от чантата си, а документите по плащането /касова бележка и
референция/ били предадени на нея от Д.. От разговора, който двете водели, на
свидетелката „направило впечатление, че парите се дават в заем“ и че „Д. трябва
да върне тези пари на М.“. Свидетелката Е.Ч.заявява, че познава Д. като учител
в посещаваната от детето й през периода 2014 г.- 2015 г. занималня.
Свидетелства, че неколкократно Д. искала от нея парични суми с различни размери,
които се задължила да й върне. За част от поисканите суми свидетелката
откликвала, а Д. ги връщала, като последно дадената от нея сума не й била
върната от Д.. Сочи, освен това, че не е била свидетел на устна уговорка между
страните за сключен договор за заем и предаване на процесната сума със
задължение за връщане.
Разпитаната
във въззивното производство свидетелка А. К.- приятелка на ищцата М., сочи, че
присъствала на искане за заем от Т.Д., след което присъствала на теглене на
исканата сума от М., първо от „Уникредит Булбанк“ АД, след това от „Банка ДСК“
АД, което станало на 11.03.2015 г. По нейни данни Д. поискала сумата 3 777 лв.,
за да погаси свой кредит. Казала на С., че „дъщеря й е болна и се нуждае от
пари за лечението й в размер на 3 777 лв. и някакви стотинки“. След това М.
и Д. отишли, за да може последната да погаси кредита в размер на 3 777 лв.
Спорно
между страните е дали горепосочената сума е предмет на сключен помежду им устен
договор за заем, каквото е твърдението на ищцата, или предаването й от ищцата
на третото за спора лице- „София Комерс Кредит Груп“ АД /кредитодател на
ответницата/, има друго договорно или извъндоговорно основание.
Съвкупният анализ на
събраните в процеса доказателства- писмени и гласни /свидетелски показания на
св. В. Г. и св. А. К./, обосновава извод
на въззивния съд за наличието на обвързващо ищцата С.М. и ответницата Т.Д. облигационно
правоотношение по договор за заем, по което първата има качеството заемодател,
а втората- заемател, с предмет сумата 3 777.41 лв. Доказано е по делото сключването на заемен договор между
страните, както и предаване на процесната сума от ищцата на ответницата на това
договорно основание. Установява се теглене на сумата 3 800 лв. от банкови
сметки на ищцата и фактическо предаване на сумата 3 777.41 лв. на посоченото
по- горе дружество- кредитодател на ответницата, осъществено от М. от името и
за сметка на Д.. Предвид установеното по делото заемно правоотношение между страните,
ответницата дължи връщане на заемната сума на основание чл.240, ал.1 ЗЗД.
Не е
спорно по делото, а се установява и от събраните писмени доказателства, че през
периода 1.10.2014 г.- 29.09.2015 г. ответницата Т.Д. е била страна по трудово
правоотношение, като е заемала длъжността “възпитател“ в Учебен център „Две
слънца“ на „Маримар 13“ ЕООД- гр. София, чийто Управител до 8.07.2015 г. г.
била майката на ищцата- М.И., а след 8.07.2015 г.- самата ищца С.М., че между ответницата
и посочения работодател е имало спор относно неизплатени трудови възнаграждения,
а също и че трудовото правоотношение помежду им било прекратено на основание
чл.327, ал.1, т.2 КТ по молба на Д..
Действително доказателствата
съдържат индиция за съществуващ между страните спор относно изплащането на
трудови възнаграждения, дължими от представлявано от ищцата дружество на
ответницата- като негов бивш служител, но липсват доказателства за наличието на
такъв дълг на М. към Д. както към 12.03.2015 г., така и към 21.10.2015 г.,
когато ответницата е отправила възражение /л.7 от делото на СРС/ срещу поканата
на ищцата да й върне заетата на 12.03.2015 г. сума. Само по себе си
позоваването на чл.103, ал.1 ЗЗД не може да обоснове извод за извършено от Д.
извънсъдебно прихващане, тъй като възражението й не съдържа данни за налично
нейно вземане към ищцата М., което да е компенсируемо съобразно чл.103 ЗЗД,
като не са ангажирани от ответницата и доказателства в тази насока.
Не се установява въз основа
на доказателствата по делото и друго договорно или извъндоговорно основание за
даване на процесната сума от 3 777.41 лв. на ответницата Д. и респ. на
посоченото трето лице- кредитна институция, с което същата е била договорно
обвързана.
При тези съображения, тъй
като се установява въз основа на доказателствата твърдяното даване в заем на
сумата 3 777.41 лв. от С.М. на Т.Д., предявеният от първата иск за
връщането й от последната на основание чл.240, ал.1 ЗЗД като основателен следва
да бъде уважен. Посочената сума следва да бъде присъдена на ищцата, ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба- 24.11.2015 г., до
окончателното й изплащане.
Неоснователен
е акцесорният иск по чл.86, ал.1 ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл.240, ал.4 ЗЗД, ако не е уговорено
друго, заемателят трябва да върне заетите пари или вещи в течение на един месец
от поканата.
В случая според фактическите
твърдения на ищцата между страните бил уговорен срок за връщане на заемната
сума до 30.09.3015 г., но доказателства за такъв срок на действие на заемния
договор по делото не са събрани. Следователно задължението за връщане на
заемната сума не е уговорено като срочно и при приложение нормата на чл.240,
ал.4 ЗЗД, цитирана по- горе, се налага приемането на извод, че вземането на М.
е станало изискуемо на 23.11.2015 г.- денят, предхождащ подаването на исковата молба по делото. Това е така, тъй
като отправената от ищцата до ответницата покана за връщане на заемната сума,
датираща от 19.10.2015 г. /недостоверна дата/, е била получена от последната най-
късно на 21.10.2015 г.- според приложеното по делото възражение от 21.10.2015
г. /също недостоверна дата, л.7 от делото на СРС/, което не е оспорено от
ответницата Д., и съответно едномесечният срок за връщане на сумата е започнал
да тече на 22.10.2015 г. и е изтекъл на 22.11.2015 г.
Предвид горното, тъй като
вземане за мораторна лихва за ищцата М. не е възникнало, искът й по чл.86, ал.1 ЗЗД като неоснователен следва да бъде отхвърлен.
Поради уважаване на главния
иск по чл.240 ЗЗД и несбъдване на вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане
на предявените от С.М. евентуални искове по чл.59, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД
по същество, същите следва да бъдат оставени без разглеждане.
При горните съображения,
поради несъвпадане изводите на двете съдебни инстанции по съществото на спора
обжалваното първо-инстанционно решение следва изцяло да бъде отменено и вместо
това да бъде постановено решение, с което на ищцата С.М. да бъде присъдена
процесната сума от 3 777.41 лв. на основание чл.240, ал.1 ЗЗД, ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното й
изплащане, искът й по чл.86, ал.1 ЗЗД следва да бъде отхвърлен като
неоснователен, а евентуално предявените искове по чл.59, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД следва да бъдат оставени без разглеждане.
При
този изход на спора съобразно чл.78, ал.1 ГПК ответницата Д. дължи да заплати
на ищцата М. сумата 696.10 лв.- разноски за първоинстанционното производство
/151.10 лв.- за платена държ. такса, 25 лв.- за призоваване на свидетел, и 520
лв.- за платено адв. възнаграждение/.
На
основание чл.273 вр. чл.78, ал.1 ГПК въззиваемата страна Д. дължи да заплати на
въззивницата М. сумата 619.27 лв.- разноски за въззивното производство /99.27
лв.- за платена държ. такса, и 520 лв.- за платено адв. възнаграждение/.
Водим
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ изцяло
Решение от 4.08.2016 г., постановено по гр. дело № 72469/ 2015 г. на Софийски
районен съд, ІІІ ГО, 88 състав, и вместо
това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА
Т.Г.Д. /ЕГН **********/ да заплати на С.К.М. /ЕГН **********/ на основание чл.240, ал.1 ЗЗД сумата 3 777.41 лв. /три хиляди
седемстотин седемдесет и седем лева и 41 ст./, дадена в заем въз основа на
сключен на 12.03.2015 г. устен договор за заем, ведно със законната лихва от
24.11.2015 г. до окончателното й изплащане.
ОТХВЪРЛЯ
предявения от С.К.М. /ЕГН **********/ срещу Т.Г.Д. /ЕГН **********/ иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД
за присъждането на мораторна лихва при плащане на главницата от 3 777.41
лв. /или сумата 32.59 лв./ за периода от 24.10.2015 г. до 23.11.2015 г., като
неоснователен.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ предявените от С.К.М. /ЕГН **********/ срещу Т.Г.Д. /ЕГН **********/ при условията на евентуалност искове с
правно основание чл.59, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД за присъждане на сумата
3 777.41 лв. /главница/, претендирана като получена без основание, ведно със
законната лихва от 24.11.2015 г. до окончателното й изплащане, и за
присъждането на мораторна лихва при плащане на главницата от 3 777.41 лв.
/или сумата 32.59 лв./ за периода от 24.10.2015 г. до 23.11.2015 година.
ОСЪЖДА Т.Г.Д. /ЕГН **********/ да заплати на С.К.М. /ЕГН **********/ сумата 696.10 лв. /шестстотин деветдесет и шест лева и 10 ст./- разноски за първо-инстанционното
производство, на основание чл.78, ал.1 ГПК, и сумата 619.27 лв. /шестстотин и деветнадесет лева и 27 ст./- разноски за въззивното производство, на
основание чл.273 вр. чл.78, ал.1 ГПК.
Решението
не подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.