Р
Е Ш Е
Н И Е
Номер 129/09.07.2018година Град Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Варненският апелативен съд наказателно отделение
На шести юли
две хиляди и осемнадесета година
В открито заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА ТОНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ДЕСИСЛАВА САПУНДЖИЕВА
МАЯ НАНКИНСКА
Секретар:Петранка Паскалева
Прокурор:Стефка Якимова
като
разгледа докладваното от съдия Д.Сапунджиева
НДВ
номер 182 по описа за 2018 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на Глава тридесет и трета от НПК.
Образувано по искане на осъдения Г.С.Г., чрез неговия процесуален
представител- адв.С.И.-ВАК и има за предмет влязлата в законна сила присъда №341
от 23.11.2017г. по НОХД №2107/2017г. на Районен съд гр.Варна, потвърдена по ВНОХД №1519/2017г. на Окръжен съд гр.Варна.
Счита се, че присъдата и въззивното решение са постановени при допуснати съществени процесуални
нарушения по чл.348,ал.1,т.1 и 2 от НПК и неправилно приложение на материалния
закон. В подкрепа на оплакването за допуснати съществени нарушения на
процесуалните правила при разглеждане на делото се посочва, че решаващите
съдилища не са изпълнили задължението си обективно, всестранно и пълно
изясняване на обстоятелствата по делото, допуснато е нарушение при оценката на
доказателствата, при наличието на противоречиви такива, довели до ограничаване
правата на осъдения. По отношение на оплакването за нарушение на материалния
закон, се твърди, че събраните по делото доказателства не могат да мотивират
осъждане на Г. по чл.129 от НК, като правилната квалификация на деянието следва
да бъде по чл.132,ал.1,т.2 от НК.
Иска се възобновяване на производството и отмяна на постановените съдебни
актове и постановяване на оправдателна присъда или връщане на делото за ново
разглеждане на първоинстанционния съд.
В проведеното с.з. пред настоящата инстанция искането се поддържа от
процесуалния представител на осъденото лице.
Представителят на Варненската апелативна прокуратура счита искането за
неоснователно.Счита, че материалния закон е приложен правилно и не са допуснати
съществени процесуални нарушения по чл.348,ал.1 от НПК, като двете инстанции са
взели отношение по съображенията, съдържащи се в направеното искане.
Варненският апелативен съд провери правилността на атакуваната присъда и
въззивното решение съобразно правомощията си по чл.425 от НПК и за да се
произнесе съобрази следното:
С присъда №341 от 23.11.2017г. по НОХД №2107/2017г. Районен съд гр.Варна е
признал осъдения Г.С.Г. за виновен в
това, че на 24.08.2016г. в гр.Варна причинил на Александър Пламенов И. средна
телесна повреда, изразяващи се в
счупване на долната челюст в областта на тялото в дясно и възходящото
рамо в ляво, която е обусловила трайно затруднение във функцията на дъвченето и
говора за период не по-малък от два месеца, като на осн. чл.129,ал.1 и
чл.55,ал.1,т.2,б.“б“ от НК му е наложил наказание „пробация“, включващо
пробационните мерки: „задължителна регистрация по настоящ адрес“ за срок от
шест месеца и „задължителни периодични срещи с пробационен служител“ за срок от
шест месеца.
С присъдата подсъдимия е осъден да заплати направените по делото разноски.
Присъдата е била обжалвана от защитника на подсъдимия Г., с искане за
отмяна на присъдата и постановяване на нова, с която същия бъде признат за
невиновен и оправдан по обвинението му. С решение №89 от 20.03.2018г. по ВНОХД
№1519/2017г.присъдата е била потвърдена изцяло от Варненския окръжен съд.
Решението на ВОС е извън кръга на подлежащите на касационна проверка и с
оглед разпоредбата на чл.412,ал.2,т.1 от НПК, присъдата е влязла в законна сила
на 20.03.2017г.
Варненският апелативен съд намира, че искането е подадено от изрично
упълномощен защитник на осъдения и в законния срок по чл.421,ал.3 от НПК.
Първото наведено от защитника на осъдения основание по искането за
възобновяване на наказателното производство по чл.422,ал.1,т.5 касае допуснато
особено съществено нарушение по чл.348,ал.1, 2 от НПК. Сочи се, че двете
инстанции не са обсъдили доказателствения материал в неговата съвкупност, както
и установеното в хода на съдебното следствие противоречие в доказателствените
източници, като по този начин са допуснал нарушения при оценка на
доказателствата, довели до ограничаване правата на осъдения.
Поначало оспорване на начина на формиране на вътрешното убеждение на съда
по фактите е процесуално недопустимо и не подлежи на касационен контрол,
доколкото всеки съд е суверенен при преценката си досежно достоверността и
надежността на доказателствените източници да обуслови направения фактически
извод. На проверка подлежи единствено спазване на законовите правила за формиране
на волята му, а именно, дали изводите му почиват на съвкупната преценка на
събрания по делото доказателствен материал, дали същия е оценен съобразно
действителното му съдържание и дали е мотивирано решението на съда кои
противоречиви доказателства да кредитира.
Районния съд гр.Варна, който е разгледал делото като първа инстанция е
изпълнил задълженията си по чл.14 от НПК да изследва обективно, всестранно и
пълно всички обстоятелства по делото. Същия е събрал в условията на
непосредственост доказателствата, необходими за изясняване на фактическите
обстоятелства по делото включени в предмета на доказване и конкретното участие
на подсъдимия. За изясняване на въпросите по чл.144,ал.2,т.2 и 4 от НПК относно
характера на телесните повреди и състоянието на осъдения към момента на
извършване на деянието, свързано с наличието или не на физиологичен афект,
районния съд е приел и обсъдил СМ и комплексна СППЕ. Съдът е мотивирал и е дал
отговор кои доказателства кредитира и защо. Правилно съдът не е дал вяра на обясненията
на подсъдимия в частта досежно нанесения инкриминиран удар, които не
кореспондират със събраните по делото доказателства. Механизмът на увреждането
и авторството са установени по несъмнен начин.
Въззивният съд се е солидаризирал с
аналитичната дейност на районния съд, като е възприел и достигнатите правни
изводи. Оценил е мотивите на районния съд като съответни на изискванията на
чл.305 от НПК. В мотивите на решението си окръжен съд е отговорил, макар и
твърде пестеливо на възраженията на защитника на подсъдимия, като са посочени
основания, поради което се отхвърлят.
Действително в мотивите си както
първоинстанционния, така и въззивния съд не е
посочил в какво се изразява и кои доказателствени източници установяват въприетата
от него провокация от страна на пострадалия.
В същото време при обсъждане на въпроса досежно наличието на „силно
раздразнение“ по смисъла на чл.132 от НК, съда не е анализирал степента на
провокацията и в състояние ли е същата да предизвика силно раздразнение, а само
констатациите на приетата съдебнопсихологична и психиатрична експертиза.
По правилно приложение на материалния закон-чл.348,ал.1,т.1 от НК.
Въз основа на приетите фактически положения, които в пълнота покриват
субективните и обективни признаци на престъплението по чл.129,ал.1 от НК,
материалния закон е бил приложен правилно.
Преценката за наличието на състояние на „силно раздразнение“ е „правен въпрос, като преценката на съда
следва да почива на обективни факти, установени със съответните доказателствени
средства и проверени чрез предвидените способи за това в НПК, сред които и
експертните заключения“ /вж Решение №481 от 02.12.2009г., по
н.д.№601/2009г. на трето н.о./. Този въпрос е уреден със задължителните
указания за съдилищата с Постановление №2 от 16.12.1957г. на Пленума на ВС,
изм. и доп. с ТП №7 от 16.70.1987г. Първоинстанционният съд е възприел
провокативното поведение на пострадалия, който пръв е обидил /напсувал/
подсъдимия и му е посегнал с ръка. Не всяка обида може да послужи като
основание за прилагане на чл.132 от НК. Изисква се същата да бъде „тежка“. Това
е такава обида, която от гледище на морала дълбоко засяга и унижава
достойнството и частта на дееца“/П №14 от 30.09.1963г./. Произнасянето на
псувня е от категорията действия, които поначало могат да предизвикат гневно
състояние, но от тях не е възможно да настъпят тежки последици за подсъдимия
или неговите близки.В този смисъл не са изпълнение правните критерии по чл.132
от НК.
Съгласно съдебната практика за да бъде налице силно раздразнение,
съзнанието на извършителя трябва да бъде овладяно от чувствата в такава степен,
в която възможността му да вземе правилно решение и да ръководи постъпките си е
значително ограничена. Същото следва да е довело до изключително емоционално
състояние, характеризиращо се със стеснено съзнание, овладяно до такава степен
от емоциите му, че да не може да възприема адекватно действителността ( ТР №
15/30.12.1980 г. по н.д.№ 7/80 г. и ТР № 2/09.07.1993 г. по н.д.№ 2/93 г.-ОСНК
на ВС). Видно от заключението на СППЕ, „към момента на извършване на деянието
той/дееца/ не е бил в състояние на физиологичен афект“/вж експертиза на
л.93 от ДП/. Действително подсъдимия е изпаднал в стресова ситуация, в
резултата на отправената му обида, налице е била “стенична негативна емоция“ от негова страна, която е отключила и
неговата агресивна реакция. В конкретния случай, ръководенето на постъпките на
осъдения обаче не е било ограничено в значителна степен, напротив, той е могъл
да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си.
Съзнанието му е било запазено, но моментно стеснено, а връзката с реалността
отслабена, но запазена. Раздразнението, в което е бил осъдения не попълва
медицински изискуемото съдържание за да бъде оценено като правнозначимо и
обосноваващо по-ниска степен на наказателна отговорност.
За да бъде подведено неговото поведение към състоянието на „силно
раздразнение“ по смисъла на чл.132 от НК е необходимо наличието както на
медицинските, така и на правните параметри на афектното състояние, визирани в
закона. В конкретния случай тези
предпоставки не са налице, поради което не е налице и неправилно приложение на
материалния закон.
Настоящият състав намира, че не са налице и предпоставките на чл.132,ал.2
от НК. Действително по делото е установено, че пострадалия пръв е посегнал на
подсъдимия, като същото може да се приеме като "нападение".
Последното обаче е било прекратено, като пострадалия се е отказал да го
довърши, въпреки, че е имал тази възможност.Съгласно задължителните указания на
Постановление 12/73 на Пленума на ВС,"Нападението
е прекратено, когато е отблъснато от нападнатия или трети лица, когато
нападателят се е отказал да го завърши, завършил го е и др".На
нападението подсъдимия е отвърнал с удар в рамото, а впоследствие, след като
нападението е било прекратено и с ритник
в челюстта. Въпреки, че е имал възможност да довърши започнатото, пострадалия
сам се е отказал, след като подсъдимия му е отвърнал. В случая не може да се
говори за "кратковременно прекъсване на нападението, което може бързо да
се възобнови", което и съгласно Постановлението същото не означава
прекъсване на нападението. От доказателствата по делото и приетата от съда
фактическа обстановка се установява, че пострадалия не е продължил нападението,
въпреки че е имал тази възможност, като се е оттеглил от местопрестъплението.В
подкрепа на последното е и обстоятелството, че след отговора на подсъдимия с
юмрук, същият е бил "хванат" от свидетеля Атанасов за да предотврати
последващи удари.
Съобразявайки изложеното, настоящия състав намира, че както в мотивите на
първоинстанционния съд, така и във въззивното решение е обективиран по ясен
начин процеса на формиране на вътрешното убеждение на съда, като
доказателствата и средствата за тяхното установяване са ценени при спазване
правилата на формалната логика, изложени са съображения във връзка с
кредитиране на определени доказателствени източници при констатирани
противоречия между тях.
По делото не се установяват съществени процесуални нарушения засягащи
съдържанието на съдебните актове, изясняването на правно значимите факти и
приложението на материалния закон, поради което не е налице основание по чл. 422, ал.
1, т. 5 вр. чл. 348, ал.
1, т. 1 от НПК и алтернативното искане за възобновяване на
производството, отмяна на влезлите в сила съдебни актове и връщането му за ново
разглеждане следва да бъде оставено без уважение.
Поради изложените съображения и на основание чл. 424, ал.
1 от НПК, Варненският апелативен съд,
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения Г.С.Г., чрез неговия процесуален
представител- адв.С.И.-ВАК за възобновяване на наказателното производство и
отмяна на влязлата в законна сила присъда
присъда №341 от 23.11.2017г по НОХД №2107/2017г. на Районен съд гр.Варна,
потвърдена по ВНОХД №1519/2017г. на
Окръжен съд гр.Варна
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи
на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.