Р
Е Ш Е Н И Е
№ V- 260088 6.04.2022 г. Град Бургас
В И М Е Т О
Н А Н А Р
О Д А
Бургаският окръжен
съд, гражданско отделение, V- ти въззивен състав
На двадесет и първи юни през две хиляди двадесет и първа година
В открито заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЯРА КАМБУРОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ГАЛЯ БЕЛЕВА
2. мл.с.АЛЕКСАНДЪР
МУРТЕВ
Секретар: Таня Михова
като разгледа докладваното от съдия Белева
въззивно гражданско дело № 1019 по
описа за 2020 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и следващите от ГПК.
Образувано е при първоначалното
му постъпване в ОС- Бургас под № 964/2020г. по описа на съда, в кориците на
което се намира въззивната жалба, като поради
констатирани нередовности на въззивната
жалба същото е прекратено и върнато на районния съд за администриране.
При повторното постъпване във въззивната инстанция делото е образувано под №1019/2020г.
по описа на ОС- Бургас.
Е.Ч.- турски гражданин, живущ във
Федерална Република Германия, е сезирал въззивната
инстанция с въззивна жалба вх.№ 1105/18.02.2020г. по
описа на БОС против Решение № 25 от 3.02.2020г. по гр.д.№602/2019г. по описа на
РС- Айтос.
С последното, районният съд е
предоставил упражняването на родителските права спрямо малолетното дете на
страните Х. Е.Ч. ЕГН:********** на
майката Ф.Х.Ч. ЕГН:********** с адрес ***, определил е местоживеенето на детето
при майката, на посочения по- горе адрес.
На бащата Е.Ч., турски гражданин,
роден на ***г., е определен режим на лични отношения с детето както следва:
1/ до навършване на 5- годишна
възраст на детето: всяка първа и трета събота и неделя от месеца, за времето от
10.00 ч. до 18.00 ч., без преспиване, както и по две седмици през летния и
зимния сезон, когато майката не ползва платен годишен отпуск. Постановено е при
осъществяване на срещите детето да бъде взимано и връщано от бащата от и до
дома на майката, както и контактите да се осъществяват на територията на
Република България.
2/ след навършване на 5- годишна възраст на
детето: всяка първа и трета събота и неделя от месеца, за времето от 10.00 ч.
на съботния ден до 18.00 ч. на неделния ден, с преспиване, както и по три
седмици през летния и зимния сезон, когато майката не ползва платен годишен
отпуск. Постановено е при осъществяване на срещите детето да бъде взимано и
връщано от бащата от и до дома на майката.
Е.Ч. е осъден да заплаща на
детето месечна издръжка за детето в размер на 200 лв., чрез неговата майка и
законен представител Ф.Ч., считано от датата на подаването на насрещната искова
молба- 24.07.2019г., ведно със законната лихва върху всяка просрочена вноска до
настъпване на законна причина за изменението или прекратяването й.
Отхвърлени са исковете на Е.Ч.
против Ф.Х.Ч. за предоставяне
упражняването на родителските права спрямо детето на бащата, за
определяне на местоживеенето му при бащата във Федерална Република Германия в
гр.Мюнхен и осъждане на майката Ф.Ч. да заплаща на детето месечна издръжка в
размер на 200 лв.
Със същото решение е отхвърлен
иска на Е.Ч. против Ф.Х.Ч. с правно основание чл.127а СК за предоставяне
разрешение от съда за издаване на паспорт за пътуване на малолетното дете Х.Ч.
в чужбина и за даване на заместващо съгласие за пътуването на детето на
територията на Европейския съюз чрез преминаване на държавната граница с цел
връщане на настоящия адрес в гр. Мюнхен.
Е.Ч. е осъден да заплати на Ф.Ч.
деловодни разноски в размер на 630 лв., а на РС- Айтос- държавна такса в размер
на 288 лв.
В жалбата са изложени оплаквания
за неправилност на съдебния акт. На първо място се сочи, че първоинстанционният
съд не е съобразил всички налични по делото доказателства /данните от социалния
доклад за липса на достатъчно стаи за отглеждането на детето в среда, която би
била подходяща за формиране на сексуалната му идентичност; данните от социалния
доклад на социалната служба в гр.Мюнхен за по- добрите битови условия, които
бащата предлага; данните за съществените различия в социалния статус на
родителите, невъзможността на майката да отделя достатъчно време и грижи за
детето предвид работното време и необходимото време за пътуване до работното
място; не било обсъдено кой от родителите би осигурил по- добра учебна и
възпитателна база и за това кой би могъл да бъде по- добрия пример за него като
поведение, възпитание и характер/. На второ място, въззивникът
счита, че районният съд е нарушил изискването при решаването на спора за
упражняването на родителските права да изхожда единствено и основно от
интересите на детето.
Изложени са твърдения, че липсата
на мотиви по правно- релевантните за спора въпроси явствува
за субективността и пристрастността на решението и се възприема от въззивника като акт на чисто женска солидарност. Посочено
е, че вместо да се даде възможност детето да се развива във възможно най-
добрата среда, да получи най- доброто езиково и по- нататък професионално
образование, детето е оставено в капсулирана и затворена среда, където добрата
му реализация по- скоро би била чудо, отколкото закономерност. Развити са
съображения, че майката и нейните роднини насаждат омраза и отчуждение на
детето към бащата, както и че майката налагала строга изолация, ограничения за
комуникация между бащата и детето, което според въззивникът
сочи на явно наличие на „Синдром на родителско отчуждение”. Акцентира се, че с
постановения режим на лични отношения съдът допълнително задълбочил проблема,
тъй като свижданията между бащата и детето били постановени да бъдат
осъществявани в присъствието на майката.
Моли решението да бъде отменено
изцяло, като се постанови родителските права по отношение на детето да бъдат
възложени за упражняване на бащата по местоживеенето му в Германия, като в този
случай да бъде отменено решението и в частта, с която е отхвърлен иска детето
да напуска страната и да бъде придружавано само от единия си родител.
Във връзка с указанията на въззивният съд да отстрани неясноти в жалбата, както и нередовности на исковата молба /разпореждане от
14.05.2020г./ въззивникът е депозирал допълнителна въззивна жалба /л.29-32 от настоящото дело/, с която
поддържа искането за цялостна отмяна на решението на РС-Айтос. Конкретизирана е
и исковата молба.
Заявява, че е предявил иск да му
бъде предоставено упражняването на родителските права спрямо детето Х., а
местоживеенето на детето да бъде определено във ФРГ, по адреса, на който е
регистриран бащата, като е посочен адреса му към момента на подаването на
допълнителната въззивна жалба. При уважаването на
този иск желае на майката да бъде определен режим на лични отношения с детето
два пъти месечно по 8 часа в присъствието на бащата /понеже не говорела немски
и вероятно нямало да може да се ориентира в немска среда/, както и претендира
същата да бъде осъдена да заплаща на детето месечна издръжка в размер на 200
лв. В случай, че искът за родителските права, предявен от бащата не бъде
уважен, моли да му бъде определен следния режим на лични отношения с детето-
веднъж месечно, за пет последователни дни с преспиване- от вторник 10.00ч. до
събота 18.00ч., в отсъствието на майката. Поддържа и иска за заместващо
съгласие по чл.127а СК за пътуване на детето на територията на Европейския съюз
с цел връщането му в Германия, като уточнява, че го поддържа както в случай, че
главният иск бъде уважен, така и ако същия бъде отхвърлен. Намира, че
произнасянето на РС относно издаването на паспорт на детето е свръхпетитум, тъй като не е правено подобно искане, поради
което моли в тази му част решението на АРС да бъде обезсилено. Ангажира
доказателства. Не претендира разноски.
Въззиваемата Ф.Ч., представлявана от адв.Савова, не е представила отговор на въззивната
жалба. В устните състезания оспорва въззивната жалба,
както и твърденията, въведени от въззивника пред въззивната инстанция. Моли решението да бъде потвърдено, а
на въззиваемата да се присъдят разноските за въззивната
инстанция. Ангажира доказателства.
Дирекция „Социално подпомагане”
с. Руен не участва чрез свой представител във въззивната
инстанция. Представя актуален социален доклад /л.67-68/.
След като прецени
твърденията на страните с оглед събраните по делото доказателства и съобрази относимите разпоредби на закона, Бургаският окръжен съд
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Районният съд е
сезиран с искове с правно основание чл.127, ал.2 СК от двете страни по делото-
родители на малолетния Х.Е.Ч., всеки от които желае да упражнява родителските
права спрямо детето и местоживеенето на детето да бъде определено при него- за
бащата Е.Ч. във Федерална Република Германия, а за майката Ф.Ч.-***, да бъде
определен режим на лични отношения между детето и родителят, който не упражнява
родителските права и последният бъде осъден да заплаща издръжка на детето в
размер на 200 лв. месечно. Освен това бащата е предявил иск с правно основание
чл. 127а СК- за постановяване на заместващо съгласие детето да напусне границите на България с баща си, за да се върнат на адреса си в Германия.
Не се спори, че
страните са съпрузи от 23.09.2016г. Сключили са в Република Турция брак
/уреден, според социален доклад на л.147 от въззивното
дело, данните в който са изнесени от въззивника и родствениците му/, втори поред и за двамата. Първоначално
съпрузите заживели в гр. Мюнхен, Германия. От първия си брак въззивникът няма деца. От предходния брак на въззиваемата
същата има дъщеря- Е., понастоящем на 12 години, която след сватбата им пребивавала
за няколко месеца при тях в Германия.
В началото на
2017г. бременната съпруга напуснала съпруга си и се върнала в родното си с. Рудина.
Общото дете на страните- Х., е родено на ***г. в гр. Бургас, България. На
18.10.2017г. Е.Ч. подал молба за развод в Районен съд- гр. Казанлък, като по
образуваното пред него гр.д.№2965/2017г.
/приложено към делото на АРС/ е предявил и искане за предоставяне на
родителските права спрямо детето. Това дело е прекратено и изпратено по
подсъдност /по възражение на Ф.Ч./ на РС- Айтос, където е образувано под
№121/18г. на посочения съд. През м. юли 2018г. страните направили взаимни
усилия за подобряване на семейните отношения и за една седмица били заедно със
сина си на почивка в гр. Несебър, след което заживели отново съвместно в
Германия. В резултат на това бракоразводното дело било спряно по общо съгласие
на страните, а след изтичането на 6- месечния законоустановен
срок същото било прекратено с определение №233 от 13.03.2019г., в сила от
26.03.2019г.
Безспорно е, че на
10.06.2019г. страните пристигнали отново на почивка в гр. Несебър заедно с
детето им. Безспорно е също, че от 16.06.2019г. съпрузите окончателно са във
фактическа раздяла, както и че на посочената дата съпругата напуснала без
предупреждение Е.Ч., докато последният бил в банята, като оставила детето при
него. Тъй като отпускът на съпруга изтичал на 19.07.2019г. и същият трябвало да
отпътува за Германия, последният направил опит да я издири чрез социалните
служби, за да оформят необходимите документи за напускането на детето, но тя
писмено отказала да даде съгласието си за това /л.5 и 6 от първоинстанционното
дело/.
Не се спори също,
че съпругът продължава да живее в Германия, а съпругата, общото им дете Х. и
дъщерята на въззиваемата от първия брак са се установили при нейните родители в
България- с. Рудина, общ. Руен, обл. Бургаска.
В отговора на
исковата молба Ф.Ч. е оспорила част от твърденията на ищеца. Посочила е, че още
в началото на съвместното им съжителство и преди раждането на сина им Х.,
заедно с тях в гр. Мюнхен заживяла и дъщеря й Е.. Не след дълго отношението на
съпруга коренно се променило- започнал да се държи унизително и агресивно, а
най- грубо било отношението му към дъщеря й, която тогава била на 8 години.
Това била причината въззивницата да го напусне още
преди раждането на общото им дете. Когато предприели действия по заздравяването
на брака и заживели отново в Република Германия, Ф. установила категорично, че
съпругът й не прави усилия да приеме като част от семейството нейната дъщеря и
демонстрирал към нея неприязън. На последната им семейна почивка голямото дете
на Ф. било подложено на вербална агресия от Е., поради което Ф. я изпратила при
родителите си в с. Рудина, а след това и самата тя напуснала хотела, в който
семейството имало предплатени почивки. Твърди, че не е оставила детето Х. без
надзор, както се сочи в исковата молба на Е.Ч., а го е оставила с баща му.
Заявява, че не е предприела стъпки да вземе детето, за да не го лишава от
присъствието на баща си за остатъка от почивката, но и понеже се опасявала, че
ще бъде обвинена от съпруга си в отвличане на детето. Заявява, че от раздялата
им детето Х. се отглежда от нея, като е била подпомагана от своите родители,
както и от техните баба и дядо. Намира, че интересите на детето, което към
момента на образуване на делото било на две години, ще бъдат защитени най-
добре при нея, като същото ще получава непосредствена грижа, отдаденост и любов. Акцентира и на обстоятелството, че детето
Х. е изградило силна емоционална връзка със сестра си Е.. Затова претендира
упражняването на родителските права спрямо детето Х. да бъде възложено на нея.
Оспорва и иска за
извеждане на детето от страната, като намира, че продължителното му отделяне в
този ранен период може да доведе до сериозни последствия в крехката му детска
психика.
В отговора на
насрещната искова молба Е.Ч. е оспорил твърденията на съпругата си за причината
за първоначалното й напускане на семейството, като заявява, че причина няма, а
постъпката й да стори това в напреднала бременност била безотговорна както към
съпруга, така и към общото им дете. След подобряването на отношенията им
двамата били регистрирани семейно и живели
в общо жилище. Според него, почивката им през лятото на 2019г. протичала в
отлични условия и много радост за децата и незабравими хубави моменти за
родителите. След като в предпоследния ден от престоя им дъщерята на Ф. била
върната при родителите на майка си в с. Рудина, Ф. издебнала съпруга си, докато
последният бил в банята и без причина напуснала луксозния апартамент, при което
оставила детето Х. без надзор, при отворена врата на терасата, с което
застрашила живота му от падане предвид голямата ширина на перилата. Предвид
изрично изразеното несъгласие на Ф. детето Х. да напусне страната, се наложило
временно тя да се грижи за него до приключване на спора за родителски права. Оспорва
се твърдението, че Х. е зависим от грижите на майка си, като се сочи, че
родителите подали молба детето да бъде прието на целодневна детска ясла в гр.
Мюнхен, която следвало да бъде разгледана пред есента на 2019г. и детето да
започне да посещава детско заведение. Твърди, че работното му време е гъвкаво и
му позволява да води и да взема детето. Заявява, че семейството му- брат,
сестра и родители, е сплотено и си помага за всичко, включително за
отглеждането на деца, поради което детето не може да остане без надзор, а имало
и още много други роднини, които го обичали и искали да прекарват време с него.
Изтъква, че в селото, където живеят майката и детето няма никакви социални
условия за отглеждане на малко дете, а местният турски диалект е трудно
разбираем за турците, родени в Турция. Майката и сестрата на Х. имали оскъдни
познания по български език, въпреки, че били посещавали българско училище.
Нивото на общата култура, което можело да бъде придобито в подобна среда
граничело с нулата. Въпреки, че детето било на две години, то не произнасяло
нито една дума, поради което го завел на логопед в гр. Мюнхен, който го
предупредил, че ако не получи специализирана помощ, детето може да израсне с
говорни дефекти или да има сериозни проблеми в бъдеще. Акцентира, че бащата и
детето са от един и същи пол, което счита за важен модел за подражание и за
правилното възпитание и обучение на детето. Намира, че той като баща, който е
изключително отдаден на детето, разполага с по-добри условия за неговото
отглеждане и социално интегриране ,
поради което насрещната искова молба следва да бъде отхвърлена.
В първата инстанция
са приобщени бракоразводните дела, приети са писмени доказателства, както и
социален доклад от Дирекция „Социално подпомагане“ с. Руен, изслушана е майката
Ф.Х. и са разпитани трима свидетели.
За да постанови
обжалвания съдебен акт и да предостави упражняването на родителските права на
майката, районният съд е обсъдил всички относими
твърдения на страните, за които са били събрани доказателства. Приел е, че макар
бракът на страните да е бил сключен преди повече от три години, съпрузите през
по-голямата част от времето са били разделени, а след раждането на сина им
тримата живели заедно като семейство по- малко от година. В периода от м.
февруари 2017г. до лятото на 2018г. майката отглеждала детето сама. Въз основа
на свидетелските показания съдът е приел, че детето живее в нормални битови
условия и е добре осигурено от майката, подпомагана в грижите от своите
родители. Между тях, дъщеря й Е. и сина на страните Х., имало изградена силна
емоционална привързаност и обич, потвърждение за което се съдържало в социалния
доклад. По тези съображения и като е съобразил възрастта на детето и това, че
бащата е живял с детето по- малко от година, както и с оглед данните от
социалния доклад районният съд е приел, че по- пригодният да се грижи адекватно
за детето родител е майката, предвид непрекъснатата им връзка с детето. Приел е
за неустановени битовите условия, които бащата може да осигури на детето, като
изрично е подчертал, че гради изводите си само на реално установените факти, а
не може да се позове на общи постановки, съпоставяйки принципно съществуващите
условия и възможности в индустриален център като Мюнхен и тези в планинско
селце. Отчел е, че данни за актуалното местоживеене на бащата не са известни,
предвид, че предходното му местоживеене в хода на бракоразводното дело е било
по договор за наем, тъй като социалният доклад, изготвен за предходното дело не
е бил актуален.
При определяне на
режима на лични отношения между бащата и детето съдът е съобразил неудобството,
което възниква предвид местоживеенето им в различни държави, но най- вече
ниската възраст на детето, поради което го е диференцирал на два етапа, преди и
след навършване на 5- годишна възраст, като през първия е постановил той да се
осъществява в присъствието на майката с цел постепенно адаптиране на детето към
самостоятелни отношения с бащата.
За да отхвърли иска
с правно основание чл.127а СК съдът е посочил, че той изначално е бил обоснован
от ищеца с цел връщане на детето и бащата в Германия, поради което, предвид
изхода от спора за родителските права, го е счел за неоснователен.
Издръжката за
детето е определена при съобразяване на размера на минималната работна заплата
в съответния период, възрастта на детето и обичайните му нужди и в рамките на
заявената претенция.
Бургаският окръжен
съд намира, че решението на АРС е валидно и допустимо /освен в частта, касаеща отказ на съда да даде заместващо съгласие за
издаване на паспорт на детето/.
Безспорно е, че до
приключването на устните състезания пред въззивната
инстанция бракът между страните не е прекратен, поради което, с оглед различното
им местоживеене, разглеждането на исковете по чл.127, ал.2 СК извън рамките на
бракоразводния процес е допустимо. Твърденията на въззивника
за пристрастност на районния съдия при постановяване на решението са
несъстоятелни и недоказани, като същите могат да бъдат проверени само след
анализ на правилността на решението. В случая въззивната
инстанция констатира, че районният съд е постановил решението си в съответствие
с оскъдните доказателства, събрани в първата инстанция поради неголямата
процесуална активност на страните, поради което изводите в него са обосновани.
Затова облакванията, че решението се дължи на проявена
женска солидарност на председателя на съдебния състав към въззиваемата, са
напълно безпочвени.
По същество,
решението е правилно, по следните съображения.
Според разпоредбата
на чл.127, ал.2 СК спорът между родителите относно мерките, касаещи детето им
се разрешава съобразно чл.59,142, 143 и 144 от същия кодекс. Съгласно чл.59,
ал.4 СК съдът разрешава въпросите относно местоживеенето на детето,
упражняването на родителските права, мерките относно упражняването на
родителските права, режима на лични отношения между родителите и децата и издръжката
на децата, след като прецени всички обстоятелства, с оглед интересите на
децата. В тази норма са изброени основните критерии, на които следва да се
основава преценката на съда, а именно- възпитателските качества на родителите,
полаганите до момента грижи и отношение към децата, желанието на родителите,
привързаността на децата към родителите, пола и възрастта на децата,
възможността за помощ от трети лица- близки на родителите, социалното
обкръжение и материалните възможности.
В чл.3 от
Конвенцията за правата на детето, по която Република България е страна, е
прокламиран принципът, че висшите интереси на детето са първостепенно
съображение за всички действия, отнасящи се до децата, независимо дали са
предприети от обществени или частни институции за социално подпомагане, от
съдилищата, административните или законодателните органи. Задължение на
държавите- страни по Конвенцията, а съответно и на държавните институции е да
осигурят на детето такава закрила и грижи, каквито са необходими за неговото благосъстояние,
като се вземат предвид правата и задълженията на неговите родители. Един от
принципите за закрила на детето според чл.3, т.3 от Закона за закрила на детето
е осигуряване на най-добрия интерес на детето. В §1, т.5 от Допълнителните
разпоредби на същия закон е конкретизирано, че преценката на най-добрия интерес
на детето включва неговите желания и чувства, физическите, психическите и
емоционалните потребности на детето; възрастта, пола, миналото и други
характеристики на детето; опасността или вредата, която е причинена на детето
или има вероятност да му бъде причинена; способностите на родителите да се
грижат за детето; последиците, които ще настъпят за детето при промяна на
обстоятелствата, както и други обстоятелства, имащи отношение към детето.
На първо място,
предвид оплакванията в жалбата, следва да бъдат обсъдени социално-
икономическите условия, при които живеят родителите.
Безспорно е, както
правилно е посочил и районния съд, че условията за правилно отглеждане и
възпитание на дете, за да може същото да развие потенциала и способностите си и
да намери най- добрата им реализация,
които са налични във ФРГ- гр.Мюнхен, където първоначално е живяло семейството,
както и в останалите градове, за които по делото са събрани доказателства, че въззивникът се е установявал в хода на процеса- първо в гр.
Кауфбойрен /при партньорката си, с която се
разделили, защото същата не иска да отглежда детето му/, в дома на родителите
на въззивника в гр.Мюнхен, кв. Пазинг,
а последният от тях- гр.Гера, и тези в малкото
планинско село Рудина в Република България, където в по-голямата част от живота
си, а и към настоящия момент живее детето Х., са коренно различни. Съобразно
изложеното в трите социални доклада от немските социални служби, приети от въззивната инстанция, градската среда гарантира както
необходимите медицински грижи, така и множество спортни и креативни възможности.
На разположение е и нещо изключително съществено в случая- условия за интеграцията
на деца от различни държави и етноси, дори такива с мигрантски
произход /л.148, л. 205, л.313- 314 от делото на БОС/. В село Рудина /до
обявяването на извънредната епидемична обстановка във връзка с пандемията от
КОВИД 19/ детето е посещавало полудневна детска градина „Снежанка” /така-
удостоверение от кметство с.Рудина- л.174 , социален доклад от ДСП Руен- л.68 и
показанията на св.Осман- майка на въззиваемата- л.179 от въззивното
дело, както и показанията на св.Осман Х.- чичо на въззиваемата- на гърба на
л.59 от делото на РС/. Детското заведение е общинско /респективно- държавно/, а
не частно, поради което организацията на дейността, квалификацията на персонала
и методите на работа с децата в него съответстват на минималните държавни
образователни изисквания и стандарти, които са съобразени с европейските, тъй
като страната ни е член на ЕС /данни за обратното не са налице/. Ноторно известно е, че при нужда българската държава също
предоставя социални услуги и подпомагане, като за тези възможности въззиваемата
е била консултирана, видно от социалния доклад на л.68 от настоящото дело.
Детето има избран личен лекар- д-р Красимир Пиров с практика в с.Топчийско,
общ.Руен, наблюдавано е редовно от личния лекар, поставени са му всички
необходими имунизации. Според удостоверението, издадено от д-р Пироев /л.173 от въззивното
дело/, детето е с нормално физическо и нервно-психическо развитие, не страда от
хронични заболявания, живее в добри битови условия и за него се полагат
достатъчни майчини грижи.
От изложеното може
да се направи обоснован извод, че базовите условия за развитието на детето,
които държавата по местоживеенето на всеки от родителите предлага, несъмнено
дават преимущество на въззивника, макар същите да са
задоволителни и при въззиваемата.
И двамата родители
работят, не са социално подпомагани, като в хода на процеса и двамата са
претърпели промени в трудовата си ангажираност предвид пандемичната
обстановка.
Въззивникът, който е роден в гр.Мюнхен и е завършил средно образование, по професия е
шофьор. В началото на процеса е работил на смени като шофьор на автобус с
брутен доход от 3000 евро месечно, по- късно- като професионален шофьор на
товарни автомобили, а към приключване на събирането на доказателства- като
шофьор на професионален автобус за кратки пътувания и училищен транспорт- така
декларация от неговия работодател /л.299 от настоящото дело/. Налице е
ангажимент от неговия работодател, че в случай, че родителските права спрямо
детето бъдат възложени на въззивника, на въззивника ще
бъде предоставена такава почасова трудова заетост, която ще му даде
възможност неограничено да полага грижи
за детето си, без то да бъде лишено от
необходимите грижи и внимание. Актуалното му основно брутно трудово
възнаграждение според приложения трудов договор /л.277 и сл. от настоящото
дело/ е 2160 евро месечно, като е налице възможност за получаване на
допълнителни доходи /добавки/ за нощен труд, работа в неделя и празнични дни и
др. Понастоящем бащата Е.Ч. живее и е адресно регистриран в двустаен апартамент
под наем, в централната част на гр.Гера, като в него
е обособена детска стая за сина му Х., в която са осигурени подходящи условия
за отглеждането му /така- социален доклад и договор за наем на л.313-323/.
След като е
напуснала въззивника, през лятото на 2019г.
въззиваемата е започнала сезонна работа като
камериерка в КК „Слънчев бряг”, с трудово възнаграждение в размер на
минималната работна заплата за страната /610 лв./- така социалният доклад от въззивната инстанция и договор на л.71 от делото на БОС. От
5.10.2020г. е назначена на постоянен трудов договор / такъв за неопределено
време/, на 5- дневна работна седмица, осемчасов работен ден като работник- сглобчик в предприятие НУРСАН ОТОМОТИВ ЕООД в с.Люляково,
общ. Руен. Основното й трудово възнаграждение е в размер на 645 лв. месечно,
като е уговорено допълнително трудово възнаграждение в размер на 0,6% за всяка
година професионален стаж в предприятието. Същата продължава да живее в
с.Рудина, при родителите си. Къщата им е двуетажна с по четири стаи на етаж
/така- социалните доклади пред двете инстанции/, като Ф. и двете й деца ползват
две от стаите на първия етаж, както и санитарните помещения – в тази връзка са
и показанията на разпитаните пред първата инстанция свидетели- чичото на
въззиваемата и нейната колежка. Според данните от социалните доклади, условията
в жилището на Ф. са подходящи за отглеждане на детето.
Изложеното дава
основание да се направи обоснован извод, че трудовата заетост и на двамата
родители им позволява да задоволяват финансово обичайните потребности на детето, като тези на бащата са
значително по- големи, така че има възможност да му подарява и по- луксозни и
скъпо струващи играчки и вещи. Работното време на страните им дава възможност
да полагат лични грижи при отглеждането
и възпитанието на детето. И двамата родители имат подкрепата на близките си-
родители, братя, сестри и по- далечни родственици, и могат при необходимост да
участват в грижите за детето, като родителите на въззиваемата правят това от
раждането му /с изключение на едногодишния период, когато детето е живяло в
Германия/.
Относно грижите,
които са полагали страните за детето се установява следното:
От раждането си
детето е обгрижвано от майката, подпомагана от
нейните родители, а бащата е живял с него в периода от лятото на 2018г. до лятото
на 2019г. /около една година/. Няма данни за това какви конкретни лични грижи е
полагал бащата за детето /например къпане, приготвяне на храна, почистване на
облекло, разходки с детето/. Същият не отрича, че в периодите, в които страните
са били разделени, не е участвал по никакъв начин в издръжката на Х.. Едва в
хода на въззивното производство, по повод
възраженията на въззиваемата, същият е изразил готовност и е започнал да
заплаща издръжка по 100 евро месечно. Свидетелят Н. сочи, че при престоя си в
България през 2020г. за осъществяване режима на лични отношения , постановен от
въззивният съд, бащата закупил много дрехи на детето,
за около 500 лв., донесъл му велосипед от Германия, а от България му закупил
малък мотор. При въпроса на свидетеля защо не плаща издръжка на детето, въззивникът обяснил, че купува достатъчно много на детето и
ако плаща и издръжка, тези пари няма да отиват за детето.
От показанията на
водените от въззивницата в първата и въззивната инстанция свидетели се установява, че тя им е
споделяла, че докато са живели в Германия страните обитавали една стая от
общежитие, като в съседните имоти били настанени мигранти
от различни националности /това обстоятелство се потвърждава и от св.Н., воден
от въззивника/. Затова тя живеела в непрекъснат
страх. Семейството нямало социален живот, тъй като въззивникът
бил постоянно на работа /в тази насока са и показанията на св.Н., който сочи,
че въззивникът имал и допълнителна работа/. Обяснила
на близките си, че когато е била бременна с Х., се е върнала в България поради
лошото отношение на въззивника към дъщеря й. По
негово настояване дъщеря й Е. е била върната при родителите й със самолет, като
същите отишли да я посрещнат на летището в гр.София. При полета Е. била под надзора
на стюардеса от екипажа. Седмица след като дъщеря й била отпратена, макар да
била бременна в шестия месец, Ф. напуснала съпруга си и се установила при
родителите си в България, с. Рудина. След около два месеца родила Х., когото кръстила на своя баща
/съгласно обясненията на въззиваемата съпругът й по- късно настоявал името на
детето да бъде променено/. Както по- горе в изложението вече беше посочено, развитието
на детето е било под наблюдението на избрания от майката личен лекар, като
същото е с нормално физическо и психическо развитие за възрастта си. Бащата
твърди, че когато детето е живяло с родителите си в Германия, същото все още не
можело да говори, поради което било заведено от него на специалист, като били
препоръчани специализирани грижи за отстраняване на констатирания проблем с
говорния апарат. Медицински документи в тази насока не са ангажирани, нито
доказателства, че бащата е предприел мерки в тази насока. В хода на процеса,
след като се завърнало в България, с нарастване възрастта на детето същото е
започнало да говори на местния турски диалект обичайните му за възрастта думи /своето
име, възраст, имена на животни и др. подобни/. Недоказани са твърденията на въззивника, че детето заеква и има говорни проблеми- според
св. Н. /на гърба на л.178 от делото на БОС/ детето говори на турски език с баща
си много добре. В приложената по делото медицинска документация не е
констатиран подобен медицински проблем.
Свидетелката Е. Осман-
майка на въззиваемата установява, че детето учи и думи на български език, макар
от данните на приетата по делото психологическа експертиза /л.212-213 от въззивното дело/ да се изяснява, че то не разбира българска
реч. Последното е разбираемо, предвид ниската възраст на детето в хода на
процеса, както и средата, в която детето живее- отдалечено село, чиито жители
са от турски произход /каквито са майката и роднините й/ и чийто майчин език е
местен турски диалект, както и слабото владеене на български език от майката Ф..
В грижите да детето
Х. участват и родителите на въззиваемата, както и дъщеря й Е., като между
всички изброени и детето Х. има изградени близки отношения.
От основното
заключение на съдебно- психологическата експертиза, изпълнена от в.л. Т.В. се
установява, че детето Х. притежава нормален за възрастта си интелект. Показва
старание при изпълнение на възложените му дейности, но се концентрира трудно,
дори при подкрепа на възрастен. То има добра самооценка, осъзнава какво може да
прави сам, макар да проявява тревожност във връзка със самостоятелното справяне
с обичайни за възрастта дейности. Няма данни за увреждане или проблеми, касаещи
здравословното му благосъстояние. Откроява се емоционалната близост и връзка на
детето с бащата, като е отчетено времето, прекарано между двамата
непосредствено преди обследването. То търси и получава ласки от бащата. Идентифицира
се с мъжката фигура и изразява копнеж да бъде като баща си. В процеса на
обследване детето пита често за баща си и го търси, като същевременно проявява
тревожност в негово отсъствие. Това се обяснява от вещото лице с
обстоятелството, че детето не желае да изгуби баща си отново, както е станало
след раздялата на родителите, която не е осъзната и не е преживяна от детето, понеже
на детето не е било обяснено от майката /в края на заключението се сочи, че и
от бащата/ какви са действителните причини бащата да не живее с тях, а в опит
да го предпази му е било обяснено, че той работи в чужбина като родителите на
повечето деца от общността. В тази насока е и извода на експерта, че детето е
уязвимо, предвид ситуацията, в която е поставено- неспособност да бъде заедно с
двамата родители. Безпокойството му експертът намира и като отражение на тревожността на майката, която е възприела обследването
като несправедливо към нея. Отчетен е неуспешният опит на въззиваемата да
омаловажи реакцията на детето с плач в отсъствието на бащата, с обяснението й,
че е уморено и му се спи. Констатирано е блокиране на автентичното емоционално
преживяване на детето и стремежа му да се предпази от грешно поведение.
Установява се, че детето защитно и целенасочено се въздържа от отношение и не
се доверява да сподели какво изпитва към родителите си. Стреми се към сигурност
и безопасност и към задоволяване на собствените си желания и потребности, а като
защитна проява се наблюдава стремеж да се самоизолира
с цел да се намали чувството на тревожност, породено от конфликтите на близките
му хора. Изведено е заключение, че предвид размитите семейни граници и
неяснотата кой взима решенията в семейството /детето живее в семейния кръг на
майката, където нейният баща е доминираща фигура/ у детето се отчита чувство на
несигурност и неразбирането му от семейната среда. В тази връзка е споделеното
от детето, че дядо му не разрешава да играе с подарения от баща му мотор.
В заключението си
експертът посочва, че проявите на хаотичност, трудностите в концентрацията,
вниманието и последователността в изпълнението
обичайни за възрастта на детето задачи, бедната реч на детето, може да
се дължат какво на натрупаното напрежение в семейната среда, така и на липсата
на педагогическа подкрепа / несъмнено такава липса предвид преустановяването на
посещенията на детска градина по повод пандемията/, както и липсата на системен
подход на развитие на когнитивните процеси на детето, произтичащи от ценностни
разбирания на майката, нейните родители и общността, в която живеят.
Предвид възрастта
на детето в експертизата е посочено, че родителите трябва да поощряват
самостоятелността на детето, но в условията на познатост и прогнозируемост
на средата.
Вещото лице е
установило че не са налице поведенчески прояви, свързани с нарушения на
привързаността и емоционалната връзка с бащата. Въпреки раздялата им за повече
от година, детето е съхранило топлота и емоционална свързаност с него. Предвид
възрастта на детето не са наблюдавани реакции, почиващи на преживян страх от
отношенията между родителите в по- ранните етапи на брака им. Не са налице
прояви на Синдрома на родителско отчуждение у детето.
Относно личностния
профил на бащата и майката се установява следното:
Въззивникът, според експерта, има реалистична самооценка по отношение на постигането
на житейските задачи- взаимоотношения с най- близките, работа, почивка. Налице
са трайно установени патернални нагласи във
взаимоотношенията родител- дете, в частност баща- син, както и към даване-
получаване на подкрепа за нуждаещ се, страдащ човек. Стреми се към постигане на
такива резултати, които са обусловени от културални
норми, очаквания и желания за самоосъществяване, през
социалната роля на работещ и успяващ мъж, но също и да бъде достоен баща и син.
Бащата е с добро самочувствие и положително възприемане на себе си, гледа на
бащината си роля като на път за самоосъществяване. Постигнатото
в професионален план било недостатъчно за въззивника
за приемане и удовлетворяване на представата за себе си като успял, ако не е
налице пространство да реализира себе си като отговорен и загрижен баща. Поведението
му, според експерта е сдържано,
емоционално уравновесен е, способен е да се представя добре пред хората. Има
капацитет да управлява живота си и да се справя с трудностите в
ежедневието. Като свой приоритет в
ролята му на баща, въззивникът поставя стремежа да осигури среда, в която детето
получава най- добрите възможности да развие потенциала си. Има малък опит за
това как да посрещне потребностите от обгрижване на
малко дете. Експертът е посочил още, че /по принцип/ бащата е важна фигура в
живота на детето, защото функцията му е да позволи изграждането на граници- на
позволеното и непозволеното, за да открие детето своите възможности. Посочено е
още, че процесът на идентификация за едно момче и приемането на пола е пряко
зависимо от взаимоотношението баща- син. По тази причина прогнозата за
развитието на Х. е свързана с начина, по който ще общува с баща си. Експертът е
подчертал, че децата се учат от родителите сина определено поведение не само
като усвояват непосредствено правилата, които изискват родителите, но и чрез
наблюдение на съществуващите взаимоотношения между родителите. Акцентира, че всяко
дискредитиране на който и да е от родителите не е в интерес на детето, създава
напрежение, чувство за вина, вътрешни конфликти и несигурност у детето. Посочено
е още, че в рамките на експертизата е констатиран дефицит и нужда от подкрепа
на родителския капацитет и при двамата родители, тъй като е установено
поведение, създаващо риск да прехвърлят върху детето незачитането и негативното
отношение към другия родител, въпреки, че външно декларират значимостта на
родителските му функции.
Относно майката, в
основното си заключение експертът е констатирал, че същата е податлива на психо- емоционален стрес, а поведението й е подчинено на
зависимост от приемане и зачитане от разширеното семейство и общността, в която
живее, работи и отглежда децата си. Същата е уязвима предвид финансовата
зависимост от подкрепа на родителите си и несигурност, произтичащи от липсата
на ясна и прогнозируема подкрепа от страна на въззивника в грижата за сина им. Според вещото лице,
майката е лабилна и неспособна да оцени рационално случващото се в живота й и
последствията за децата. Открито коментира конфронтацията си с въззивника по отношение на условията на живот в Германия и
отношението му към дъщеря й, без да е самокритична за взетите от нея решения да
тръгне от Мюнхен преди раждането на детето и случилото се в Несебър, когато
оставила детето Х., макар да е била упрекната от родителите си за последното. Според експертът, въззивницата
е сигурна в подкрепата и материалната обезпеченост, която въззивникът
е в състояние да даде на сина им, но е обезпокоена, че той не държи на думата
си /„едно казва, а после друго”/. Налице е дефицит на планиране в краткосрочен
и средносрочен план на ресурсите за обгрижване на
едно дете малко дете и на по- голямата дъщеря, няма яснота как ще посреща
нарастващите им потребности. Според експертът, факт, който буди тревога, е
неспособността на въззиваемата да управлява живота си и да носи отговорност
като възрастен, зрял човек, който може да
преценя рискови ситуации и да се грижи за себе си по начин, който да й
позволява да се погрижи и за децата си. Изведен е извод, че така очертаните
проблеми пречат на въззивницата при изпълнението на
основната родителска функция- осигуряването на стабилност /достатъчно стабилна
семейна среда, за да може детето да изгради и поддържа отношения на
привързаност/. Посочено е, че осъзнаването на дефицита и искреното желание да
изгради истинско семейство за децата си не са обективирани
с решения и усилия това да се случи.
Посредством
допълнителното заключение, изготвено по настояване на въззивника,
предвид невъзможността на въззиваемата да разбира в достатъчна степен български
език, за да се справи с поставените й от вещото лице задачи, се установява
следното:
Характерното за
моментното състояние на въззиваемата състояние на тревожност, водещо и до
извода за недостатъчна самооценка и самоуважение, като вътрешни условия за
регулация на поведението и дейността на личността, последната обяснява със
загубата на доверие, съмнения и негативизъм, самотност и неразбиране на личните
потребности и преживявания на жена, която има неблагополучни връзки и
взаимоотношения с мъжете. Постигнатото от нея в качеството на самотна майка се
явява недостатъчно за приемане и удовлетворяване на представата за себе си като
родител, който обаче продължава да очаква и разчита на подкрепата на своя баща,
а не може да разчита на съпруг. В този смисъл известна опора за въззиваемата се
явява трудовата й заетост. Осъзнава отговорността си като родител, отговорен за
две деца, но водещо преживяване за нея е на жена, която има проблеми, за които
мисли често, които са сложни и за разрешаването на които е нужно не само време,
а и подкрепа от близки. Отчетливо се проявява негативизъм към мъжете. Налице са
стремления към друг, сигурен, по- подреден живот, с повече време за позитивни
преживявания. Установява се нагласата й да откликва на потребността от общи
преживявания с децата, които носят радост, игра и забавления, а същевременно се
откроява и топлота и вълнение при изразяването на това, което носи връзката й с
нейния син и проявите на неговото любвеобвилно
отношение спрямо нея.
В заключение
експертът е посочил /в края на т.3 от допълнителното заключение/, че
осъзнаването на проблемните области и искреното желание на въззиваемата да
подреди живота си следва да се обективират с решения,
усилия и извървяване на конкретни стъпки в процеса на нейната еманципация и
овластяване в ролята на майка на две подрастващи деца.
В т.2 от
допълнителното заключение вещото лице е посочило изрично, че условието детето Х.
да се адаптира към живот приоритетно с единия родител и да поддържа регулярно
връзката с другия /независимо дали това е бащата или майката/ е това да се
намери подход детето да бъде въведено в решението на съда по подходящ за
възрастта му начин, без да се дисквалифицира ролята на другия родител. Всеки от
родителите носи отговорност детето да подпомогне детето да се справи с липсата
и тъгата към другия родител. В тази връзка експертът допуска, че Х. може да се
справи с тъгата, болката и объркването, които неизбежно ще съпровождат
раздялата с майката в случай, че евентуално заживее с бащата в Германия, както и
да ги преживее по начин, че да не предизвикат у него травматични последствия,
стига да бъде сигурно, че връзката с майка му и нейното семейство е
гарантирана. Направена е аналогия с отсъствието на бащата през първите години
от живота на детето, което не е оказало негативно въздействие върху
привързаността му към въззивника.
Съдът намира за
неубедителни опитите на въззивната страна да
представи майката като безотговорен родител. Установеното нахапване по гърба на
детето от насекомо и раните от разчесването му /документирано със снимков
материал и медицинска бележка на л.230 от делото на БОС/, а не от евентуални
изгаряния /както твърди св.Н./, както и следи от наранявания по краката
вследствие игра с велосипед, сами по себе си не са в състояние да установят неглижиране на детето от майката и останалите възрастни,
които се грижат за него. Това, че е пътувала със самолет в шестия месец от
бременността й с детето Х. също само по себе си не означава, че тя е поставила
в опасност здравето и живота му, доколкото изобщо липсват твърдения, още повече
медицински доказателства, че бременността й е била проблемна или рискова. Няма
също така данни /твърдения и доказателства/, че същата е имала здравословни
проблеми след този полет. Голословни са и твърденията, изложени в последното
съдебно заседание, че детето е споделило пред бащата, че е било ударено с шамар
от дядо си по бащина линия, както и че е било бито от сестра си Е..
След съвкупна
преценка на обсъдените по- горе доказателства относно родителските качества на
страните, въззивният съд приема, че не са налице
предпоставки за предпочитане на въззивника пред въззиваемата
по критерия морални и възпитателски качества. В тази връзка въззивният
съд съобрази на първо място, че бракът между родителите е бил уреден /т.е.
страните са били напълно наясно с произхода, възпитанието, миналото си,
изградените стереотипи за ролите в семейството и съзнателно са търсили съпруг, който
да отговаря именно на тези изисквания/.
Ясно е, че въззиваемата е отгледана в патриархално семейство от турски произход
/от каквото несъмнено произхожда и въззивника, макар
и роден в гр. Мюнхен, Германия/, в малко и откъснато по местоположение населено
място, в резултат на което е и нискообразована,
поради което, а и вследствие най- вече на икономическата си зависимост с оглед
отговорността за отглеждане на две малолетни деца, допуска авторитета на баща й
/в дома на който е намерила подкрепа и грижа след двата си провалени брака/, да
е водещ при вземането на решенията за бъдещето на двете й деца- в тази насока са
констатациите на съдебно- психологическата експертиза. Нормална за условията и
средата, в които са израснали съпрузите /сходство във възгледите за порядките и
йерархията в семейството и драстична разлика при социално- икономическите
условия/ е високата самооценка и самочувствие на въззивника,
респективно- ниската самооценка и самочувствие на въззиваемата, като това
обяснява и чувството й на нерешителност и безнадеждност. Според съда обаче няма
основание себеоценката на двамата да е различна, тъй
като различни са най- вече социално- икономическите условия при които живеят, а
оттам и възможността на въззивника да получава по-
високи доходи. Въпреки тях обаче, видно е, че към сключването на брака между
страните, а и в хода на делото, въззивникът не е
уседнал /няма собствен дом и не е предприел усилия за придобиване на такъв, не
е разполагал с достатъчно средства, които да им позволят да живеят като
семейство на свободен наем, в противен случай не биха се установили с
бременната си съпруга и детето й в една стая от общежитие, предоставена им по
линия на социалното подпомагане/.
Като всеотдаен
родител и все още в началото на брака си с въззивника
/т.е. при напрактика липсващи изградени семейни
отношения на привързаност и взаимно доверие между съпрузите/, въззиваемата е
била поставена от въззивника пред невъзможен за нея
избор- от една страна общ живот с него и бъдещото им дете, но без дъщеря й, а
от друга- да се върне в България и да живее сама, но с двете си деца. Ето защо,
макар на пръв поглед да изглеждат взети в условията на емоционална лабилност,
както е посочено в СПЕ, решенията й да напусне съпруга си и двата пъти-
първият, след като детето й от първия брак е било отстранено от семейството им
поради лошо отношение на въззивника, а вторият-
когато оставила детето Х. в хотела с баща му, вместо да избяга с него,
доколкото опасността във втория случай да
бъде обвинена в отвличане на детето е била напълно реална /със страните е „почивал”
и адвоката на въззивника/ са били напълно рационални
и напрактика най- правилните за нея. Видно е /от
връщането й за година при въззивника/, че в името на
по- доброто бъдеще на детето Х. въззиваемата е положила усилия за укрепването
на брака, което сочи, че поведението й не е безотговорно и импулсивно, но след
като е преценила, че съвместното им съжителство е невъзможно, правилно същата
се е завърнала в семейството на родителите си.
Налице са прояви на
въззивника, които по мнение на съда са причинили
срива в отношенията между страните, които не са анализирани в експертизата, но
са доказани посредством свидетелските показания на водените от въззиваемата
свидетели, и които установяват съществени дефицити в родителския капацитет на въззивника.
Най- значимите в
случая са неприемането на малолетната дъщеря на въззиваемата от първия й брак, това,
че я считал за бреме в семейството си /което сочи, че финансовата стабилност на
въззивника всъщност не е толкова голяма, когато
трябва да се грижи за по-голямо семейство/, поради което в крайна сметка я е
отпратил обратно в България /видно от
приложената по делото декларация, бащата на Е. е дал разрешение за
пребиваването й за неограничено време в Германия, т.е. очевидно е, при липсата
на други писмени доказателства от немските власти, че не е имало проблем с
обучението й в страната, както счита св.Н./. Нещо повече- отпъждането на
малолетната Е., според настоящият съдебен състав, представлява нечовешка проява
на насилие /емоционално и психическо/ както спрямо майката, която в последните
месеци от бременността си е била особено уязвима, така и спрямо дъщерята, чиито
чувства и благосъстояние са били изцяло игнорирани от въззивника.
Затова, напускането на съпруга и установяването
в дома на родителите, заедно с децата си Е. и Х., където намира сигурност и закрила,
представлява напълно закономерна и логична реакция на въззиваемата и е индиция, че същата е достатъчно еманципирана и решителна да
се справя с проблемите в живота си, приемайки негативните последици за себе си,
предвид стереотипите на консервативната общност, в която живее.
Втората, но не и по
значение, негативна проява на въззивника е
неплащането на издръжка за детето Х. по време на фактическата раздяла на
страните, както и демонстрираното от него неправилно разбиране, че паричната
издръжка се ползва от въззиваемата за други цели, също представлява сериозна проява
на безотговорно отношение на въззивника, понеже
застрашава благополучието на детето и то по отношение на базисните му
потребности от храна, пособия, облекло, медикаменти при положение, че въззивникът напълно осъзнава затрудненото финансово
положение на въззиваемата по повод грижата й за двете деца.
За разлика от въззивника, въззиваемата от раждането на детето неотклонно
осигурява базовите потребности на детето Х. от обич, грижи, внимание и
издръжка, поради което съдът приема, че същата е в състояние да продължи да го
отглежда с помощта на родителите, без да настъпят неблагоприятни последици за
правилното развитие на детето, в случай, че бъде осигурена възможност на бащата
редовно да осъществява установения от съда режим на лични отношения с детето,
включително чрез разговори със съвременни средства за телекомуникация.
При това положение,
като съобрази, че: 1/ детето Х. е на 5 години, поради което, според трайната
съдебна практика и двамата родители са еднакво пригодни да се грижат за него;
2/ в тази ранна възраст детето все още има по- голяма нужда от непосредствените
лични грижи, обич, подкрепа и емоционалната близост на рождената си майка, която
задоволява базовата му потребност на този етап от развитието му, а именно- от
сигурност; 3/ приоритетното значение на родителския капацитет, който при
майката е по-висок от този на бащата, пред битовите и социални условия, които принципно
съществуват в страната, където живее въззивника, но които очевидно не са облагородили характера на въззивника,
въззивната инстанция намира, че в най- добър интерес
на детето Х. е упражняването на родителските права да бъде предоставено на въззиваемата.
Ето защо, предявените
от Ф.Ч. насрещни искове за упражняване на родителски права спрямо детето на
страните, местоживеенето му при нея в с.Рудина и издръжката на детето, която
следва да плаща въззиваемия- 200 лв. месечно, са основателни и следва да бъдат уважени,
а тези, предявени от въззивника Е.Ч. следва да бъдат
отхвърлени като неоснователни.
Неоснователни са
оплакванията на въззивника досежно
продължителността на режима на лични отношения, определена от районния съд.
Исканата от него промяна- да има личен контакт с детето за 5 дни ежемесечно, не
е съобразено с нарасналата възраст на детето и задължителната му ангажираност с
учебен процес в горните класове на детската градина /респективно- предучилищна
подготовка/, както и предстоящото му в близкото бъдеще обучение в детска
градина. Същевременно, на въззивника е предоставен
широк режим на свиждане с детето както през летния, така и през зимния сезон
/за по три седмици от всеки от посочените сезони/, който в комбинация с
ежемесечния режим, определен от съда, дава много по- голяма възможност на въззивника да осъществява лични срещи с детето, при желание
и финансова възможност.
Не е необходимо да
се променя режима на лични отношения в периода до 5- годишна възраст, тъй като
този период е изтекъл в хода на въззивното
производство. По същата причина не следва да се обсъждат и възраженията на въззивника режимът до навършване на 5- годишна възраст от
детето да се осъществява без присъствието на майката, както и събраните в тази
насока доказателства.
С оглед
неосъществяването на условието, при което е предявен евентуалното искане за постановяване
на заместващо съгласие детето да напусне България, а именно- в случай, че
родителските права бъдат предоставени за упражняване на бащата Е.Ч., въззивната инстанция не дължи произнасяне по иска с правно
основание чл.127 а СК, който правилно е бил отхвърлен от районния съд.
Недопустимо е след постановяване на съдебното решение на АРС, във въззивната инстанция да се приеме за разглеждане и въззивният съд да се произнесе за първи път по втората
евентуална претенция /да се постанови заместващо съгласие, в случай, че иска за
родителски права на Е.Ч. бъде отхвърлен/, тъй като същата е въведена едва с
допълнението на въззивната жалба.
Поради съвпадането
на крайните изводи на двете съдебни инстанции по предявените от въззивника с исковата молба искове по чл.127, ал.2 СК и
чл.127а СК /досежно иска за заместващо разрешение за
напускане на територията на България/, както и тези по насрещната искова молба,
обжалваното решение на АРС следва да бъде потвърдено.
Основателно е
оплакването на въззивника, че районният съд се е
произнесъл недопустимо по иск с правно основание чл.127 а СК за издаване на
паспорт на детето, който е отхвърлен, без районният съд да е бил сезиран с
такъв иск от страните. В тази му част решението на РС- Айтос следва да бъде
обезсилено.
С оглед изхода на
делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК въззивникът
следва да заплати на въззиваемата деловодни разноски за въззивното
производство в размер на 600 лв., колкото е платеното адвокатско възнаграждение
от въззивницата, съгласно приложения договор за
правна защита и съдействие.
Мотивиран от гореизложеното,
Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА Решение № 25 от 3.02.2020г. по
гр.д.№602/2019г. по описа на РС- Айтос, В
ЧАСТТА, с която е отхвърлен иск на Е.Ч. против Ф.Х.Ч. с правно основание
чл.127а СК- за предоставяне разрешение от съда за издаване на паспорт за
пътуване на малолетното дете Х.Ч. в чужбина.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 25 от 3.02.2020г. по
гр.д.№602/2019г. по описа на РС- Айтос, В
ОСТАНАЛИТЕ ЧАСТИ.
ОСЪЖДА Е.Ч., турски гражданин, роден на ***г., да заплати на Ф.Х.Ч.
ЕГН:********** с адрес ***, деловодни разноски за въззивното
производство в размер на 600 лв. (шестстотин лева).
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.