РЕШЕНИЕ
№ 92
гр. Нови пазар, 09.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – НОВИ ПАЗАР, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на седми април през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Галина Николова
при участието на секретаря Галина Ал. Иванова
като разгледа докладваното от Галина Николова Гражданско дело №
20243620101498 по описа за 2024 година
Производството по делото е по предявени по реда на чл.422, ал.1 във вр. с чл.415
от ГПК обективно кумулативно съединени искове.
Исковете са обективно кумулативно съединени с правно основание, както следва:
1/иск по чл. 415, ал.3, предл. 2-ро ГПК вр. чл. 79 ЗЗД с цена на иска 1200,21 лв., главница,
ведно със законната лихва върху главницата от подаване на заявлението в съда- 14.10.2024 г.;
2/ иск по чл. 415, ал.3, предл. 2-ро ГПК вр. чл. 86 ЗЗД с цена от 229,60 лв. договорна лихва
върху главницата за периода от *** г.до *** г. и 3/ иск по чл. 415, ал.3, предл. 2-ро ГПК вр.
чл. 92 ЗЗД с цена от 1229,21 лв., за заплащане на дължима по договора за заем неустойка.
Исковете са осъдителни.
Ищецът твърди, че на *** г. между „Креди йес“ ООД и длъжника е сключен Договор
за паричен заем №***, с който на последния е предоставен паричен заем в размер на 1300
лв. договорът бил уговорен за 11 месечни вноски, всяка от които по 254 лв., с краен срок до
*** г. Твърди се, че сумата, която е следвало да бъде върната е в размер на 1573,89 лв.
Ищецът сочи, че ответникът е изпълнил част от своите задължения по договора, само
в размер на 255 лв.
Ищецът сочи, че между кредитора и и „Кредит Инкасо Инвестмънт БГ“ е сключен
договор за цесия, съгласно който цедентът е прехвърлил всички свои вземания към
ответника на цесионера.
1
Поради неизпълнение от ответника на всички подлежащи на погасяване задължения,
ищецът моли съда да признае спрямо ответника, че вземанията за които е издадена заповед
за изпълнение съществуват.
Ищецът моли съда да му присъди направените по делото и по заповедното
производство разноски.
Ответникът се представлява от особен представител по делото, който е подал писмен
отговор по иска. Особеният представител оспорва иска по основание и размер, сочи, че
същите са неоснователни и следва да се отхвърлят.
Въз основа на събраните по делото доказателства съдът прие за безспорно
установено от фактическа и правна страна следното:
По приложеното ч.гр.д.№ *** г. на НПРС, съдът е постановил Разпореждане № *** г.
с което е отхвърлил изцяло искането на заявителя за издаване на заповед за изпълнение
срещу ответницата за сумите от 1200,21 лв. главница; 229,60 лв. договорна лихва върху
главницата за периода от *** г.до *** г. и 1229,21 лв. неустойка.
Разпореждането не е било обжалвано от заявителя, а за отхвърлените вземания същия
е предявил в указания от закона едномесечен срок осъдителни искове.
Така сключеният между страните договор за паричен заем Креди Йес, отговаря на
критериите на чл. 9 ЗПК, а от своя страна ищецът притежава качествата на кредитор по
смисъла на чл. 9, ал.4 ЗПК, който е сключил договора с физическо лице, което по см.на §13,
т. 1 от ДР към ЗЗП е потребител.
Съгласно чл. 7, ал. 3 ГПК съда е задължен да извърши служебно проверка на самия
договор и приложенията към него относно наличието на неравноправни клаузи в
договорите с потребителите. Съдът намира, че следва да се извърши преценка дали
договорът за потребителски кредит отговаря на изискванията на Закона за потребителския
кредит (ЗПК), както и на разпоредбите на Закона за защита на потребителите (ЗЗП),
приложими съгл. чл. 24 ЗПК.
От представените по настоящето дело доказателства се установява, че ответника по
делото е сключил Договор за паричен заем №***/*** г., с който, съгласно чл. 3, ал. 1, е бил
предоставен паричен заем в размер на 1300 лв. Договорът е бил уговорен за срок от 11
месечни вноски, всяка от които по 143,08 лв., с краен срок до *** г.
Съгласно договора е посочено, че се уговаря месечен лихвен процент от 3,330 % и
ГПР от 47,738 %.
Съгласно чл. 3, ал. 12 от договора, общата сума за връщане е 1573,89 лв.
Към договора е наличен погасителен план, който предвижда заплащане на вноска в
2
размер на 254 лв., включваща освен месечната погасителна вноска и такава за неустойка по
чл. 8 от договора в размер на 110,92 лв.
Съгласно посоченото в чл. 4 от договора, същия се сключва при условията,
предвидени в погасителния план и в Общите условия.
Съгласно чл. 6 от договора, страните се били съгласили, предоставения заем да бъде
обезпечен с гарант, отговарящ на условията по чл. 10, ал.2, т. 1 от ОУ. В договора е
отбелязано, че обезпечението се дава чрез „ценна книга, издадена в полза на заемодателя“.
Към подаденото заявление е приложен Запис на заповед за сумата от 2794 лв., л. 6 от
ч.гр.д.№ *** на НПРС.
По делото е представен договор за цесия между кредитора „Креди Йес“ и цесионера
и настоящ ищец по делото „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД с ЕИК: *********,
съгласно който вземането на кредитора спрямо ответника е прехвърлено, съгласно
Приложение № 1/12.01.2024 г. и то е в общ размер на 2659,03 лв.
Съгласно посоченото в ОУ, раздел VІ „Обезпечение“, чл. 10, ал.1, Заемателят има
право да обезпечи Заемодателя с подписването на ценна книга в полза на Заемодателя за
заемната сума с включените лихви и евентуално дължими неустойки, съобразно договора за
заем. Такъв вид обезпечение е отбелязано в договора за паричен заем в чл. 6, т. 4 от него.
Самото даване на обезпечение е в рамките на договорната свобода между страните
според условията на договора, който са сключили. Размерът на даденото обезпечение обаче
не е изрично посочен в самия договор.
Това обаче означава, че заемодателят следва да включи в размера на ГПР и сумата за
дължимото обезпечение.
В чл. 8 от договор, е посочено, че в случай, че заемателят не предостави посоченото в
чл. 6 обезпечение, същия дължи неустойка в размер на 1220,11 лв., с начин на разсрочено
плащане, посочено в погасителния план.
На *** г., когато е подписан самия договор е подписана от потребителя, запис на
заповед за сумата от 2794 лв.
Подписвайки запис на заповед, ответникът всъщност е изпълнил условието на чл. 6
от договора, като е предоставил на заемателя желаното от него обезпечение на заема. Това
означава, че посоченото в чл. 8 от договора за неустойката при недадено обезпечение е
нищожна разпоредба, противоречаща на закона и на договора между страните.
Съдът съобрази, че размерът на неустойката по чл. 8 от договора не е бил включен в
ГПР посочен в договора.
Заемодателят, като не е включил в размера посочен в договора за ГПР разноските за
неустойка за недадено обезпечение, всъщност е посочил недействителен размер на същия.
3
Съгласно чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана с нов чл. 13а, т.
9 от ДР на ЗЗП /ДВ бр. 64/ 2007 г/, клаузи, които не са индивидуално договорени и които
въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора са
неравноправни. Според Директивата не се счита индивидуално договорена клауза, която е
съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на
нейното съдържание. Клаузата по чл. 6 от договора за заем е именно такава – предварително
изготвена и задължителна, без възможност на потребителя да влияе върху нея, в т.ч и
относно избора на дружество – поръчител. Същата не съдържа конкретни стойностни
параметри, които ако бяха посочени биха позволили на потребителя да бъдат преценявани за
съразмерността на желания от него заем и сумата която ще връща по него.
Посочения в чл. 8 от договора размер на неустойката не е посочен като сума при
издаване на записа на заповед, съгласно посоченото в чл. 6, т. 4 от договора. Въпреки това е
издаден запис на заповед за сумата от 2794 лв., която включва сумата по чл. 3, ал. 12 от
договора (1573,89 лв.) и сумата по чл. 8 от договора – неустойката от 1220,11 лв.
Съдът приема, че доколкото чл. 143 от ЗЗП дава легално определение на понятието
„неравноправна клауза“ в договор, сключен с потребителя и това е всяка уговорка в негова
вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя,
доколкото и съгл.т. 19 не дава възможност на потребителя да прецени икономическите
последици от сключването на договора, то сключения договор за заем е именно такъв. Като
посочва в чл. 3, ал. 12 като крайна дължима сума по договора, 1573,89 лв., а не действително
дължимата такава от 2794 лв., заемателят е допуснал съществуването на неравноправни
клаузи в договора, конкретно разпоредбите на чл. 6 и чл. 8 относно предоставянето на
обезпечение и задължителното плащане на неустойка за неговото непредоставяне.
Всъщност обезпечение е било предоставено, чрез издадения запис на заповед, но за много
по – голяма от действително дължимата сума.
Клаузите относно обезпечеността на кредита не сочат на доброволност при избора на
обезпечение, а обратното, те са задължително условие за сключване на договора за паричен
заем, без значение дали заемополучателят е в състояние или не да го изпълнява, съгласно
договореното. Договорът, в частта му за предоставяне на обезпечение, има за цел да
обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа неплатежоспособност на длъжника,
което влиза в противоречие с предвиденото в чл. 16 от ЗПК изискване към доставчика на
финансова услуга - да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи цена
за ползването на заетите средства, съответна на получените гаранции.
Според чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни.
Съдът приема за такива нормите на чл. 56 и чл. 8 от договора.
Посочената в чл. 8 от договора неустойка води до увеличение на ГПР по договора за
заем, което от своя страна представлява заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
4
т.к води до увеличение на размера на разходите по кредита. Посочената разпоредба
ограничава размера на ГПР до пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България. С ПМС № 426 на МС от 18.12.2014 г., в сила от 01.01.2015 г. за
определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения е определен
годишния размер на законната лихва за просрочени парични задължения в размер на
основния лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1
юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта. Предвид на това, че ОЛП на БНБ
момента на сключване на договора е бил 0, 00 %, то нормата на чл. 19, ал.4 от ЗПК означава,
че ГПР не може да е повече от 50%. Съгласно чл. 19, ал.1 и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК – в
разходите по кредита се включват всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Чрез заплащането на посочената в чл. 8 сума за неустойка, действително дължимата
сума би била 2794.00 лева, което води до оскъпяване за срока на кредита в размер на
114.92%, Годишен лихвен процент: 186.67% и Годишен процент на разходите
(ГПР): 466.89 %.
Този размер на ГПР многократно надвишава максимално допустимия размер на
същия по чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Това прави клаузата по чл. 3, ал. 12 от договора за паричен заем за целяща въвеждане
в заблуждение на потребителя относно действителния размер на ГПР и действителната
сума, която той дължи, т.к освен главницата и договорната лихва по заема, в размера на
погасителната вноска влизат сумите за неустойка. Посоченото представлява заблуждаваща
търговска практика по смисъла на чл. 68д ЗЗПотр., поради това, че съдържа невярна
информация относно действителния ГПР и следователно е подвеждаща. Това прави
разпоредбата, формираща действителния ГПР неравноправна клауза по смисъла на чл. 143,
ал.1 ЗЗПотр., нарушаваща изискването за добросъвестност, което означава пряко
нарушаване на общата норма на чл. 9 ЗЗД и на добрите нрави, поради което е нищожна по
смисъла на чл. 26, ал.1, предл. 1, 2 и 3 ЗЗД.
Съдът намира, че като са посочени в договора за паричен заем показатели за ГПР без
да са взети предвид допълнителните плащания, които потребителят следва да извърши във
връзка с договора за предоставяне на обезпечение, кредиторът е нарушил чл. 3 от
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в
потребителските договори.
5
Съгласно Решение на СЕС от 21.03.2024 г. по По дело C‑714/221 е прието, че член 3,
буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008
година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО
на Съвета, трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са
уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги
потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при
предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага
изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на
понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а
оттам и на понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на посочения член 3,
буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването
на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие
действителните разходи по този кредит.
Посочено е още, че член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48,
трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен
годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази
директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен
от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до
връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.
Предвид на горното, съдът намира, че самият договор за паричен заем, който е
обвързан с договора за предоставяне на обезпечение, като не отчита действителните ГЛП и
ГПР е нищожен в частта по чл. 6 и чл. 8 на основание чл. 19, ал.5 вр. ал.4 от ЗПК.
Самият договор за паричен заем не сочи съгл. т. 9а и т. 10 от чл. 11, ал.1 ЗПК,
методиката за изчисляване на референтния лихвен процент, както и действителния годишен
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, поради неотчитане в тях на разходите по
договора за предоставяне на гаранция.
Това представлява нарушение на чл. 11, ал.1, т. 9а и 10 ЗПК, което на основание чл. 22
ЗПК прави договорът за потребителски кредит недействителен.
Според чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни.
Нищожните договори, респ. техни клаузи, не пораждат права и задължения между
страните по тях. Съгласно чл. 26, ал. 4 ЗЗД, нищожността на отделни части не влече
нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителни правила на закона
или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й
части. Този принцип е претворен и в чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита.
6
Съгласно чл. 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48, както и в чл.
23 ЗПК, съгласно която когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита.
От горното следва, че длъжникът би дължал на заемодателя само сумите по договора
за кредит само за главница в размер на 1300 лв., респ. частта от нея, която не е платена от
длъжника по договора за кредит.
Ищецът претендира осъждане на ответника за сумата от 1200,21 лв. непогасена
главница, която евентуално би се дължала, ако няма от страна на ответника платени
недължими суми, които следва да се приспаднат на основание чл. 19, ал. 6 ЗПК.
Следователно исковете на ищеца за сумите, които не представляват главница следва
да се отхвърлят, на основание чл. 23 ЗПК, поради недействителност на договора.
Относно чл. 19, ал. 6 от ЗПК.
Съгласно нормата на чл. 19, ал. 6 от ЗПК, при плащания по договори, съдържащи
клаузи, които са обявени за нищожни по ал. 5, надвзетите средства над прага по ал. 4 се
удържат при последващи плащания по кредита. Това означава, че съдът следва да се
извърши служебно приспадане от дължимата по договора чиста стойност на остатъка по
заема.
Посочената разпоредба цели препятстване на възможността заемодателят да се
облагодетелства неоснователно за сметка на длъжника - потребител. Съгласно Решение на
СЕС по дело С-170/2021 г. от 30.06.2022 г. (по дело „Профи Кредит България" ЕООД срещу
T.И.T.), е посочено, че член 6, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл,
че в хипотезата, в която по силата на тази разпоредба, разглеждана в светлината на
принципите на равностойност и ефективност, националният съд, който е сезиран със
заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение, е длъжен служебно
да извърши прихващане между плащането, извършено въз основа на неравноправна клауза в
договор за потребителски кредит, и останалата дължима сума по договора.
От тълкуването на Съда на ЕС следва, че дори в едностранни производства по чл. 410
ГПК може да се стигне до хипотеза, при която да е необходимо да се извърши служебно
прихващане между плащането, извършено въз основа на неравноправна клауза в договор за
потребителски кредит, и останалата дължима сума по договора. В тази насока и чл. 19, ал. 6
ЗПК сочи, че при плащания по договори, съдържащи клаузи, които са обявени за нищожни
по ал. 5, надвзетите средства над прага по ал. 4 се удържат при последващи плащания по
кредита.
По делото е посочено, че потребителят бил платил само сумата от 255 лв.
В уточняващата молба от 23.12.2024 г., л. 38 от делото, ищецът сочи, че ответникът е
7
платил сумата от 255 лв., с която са погасени следните задължения по договора за заем:
99,79 лв. главница; 44,29 лв. договорна лихва и 110,92 лв. неустойка.
Като е платил договорна лихва и неустойка по недействителния договор, ответникът
е платил недължими суми, които на основание чл. 19, ал. 6 ЗПК следва да се приспаднат от
претендираната сума за главница.
Общия размер на недължимо платените суми е 155,21 лв. и тази сума следва да се
приспадне от размера на претендираната главница от 1200,21 лв. или ответникът дължи
само сумата от 1045,00 лв. и не дължи лихви и други вземания, вкл. мораторна лихва върху
сумата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
Предвид на горното, съдът прие следното относно основателността на исковете:
От трите предявени иска, частично основателен е искът по чл. 415, ал.3, предл. 2-ро
ГПК вр. чл. 79 ЗЗД, само до размера на сумата от 1045,00 лв. и същия е неоснователен на
основание чл. 23 ЗПК и чл. 19, ал. 6 ЗПК за разликата до претендираната сума от 1200,21 лв.
за оставаща неплатена част от главница, ведно със законната лихва върху главницата от
подаване на заявлението в съда- 14.10.2024 г.
Като неоснователни следва да се отхвърлят исковете по чл. 415, ал.3, предл. 2-ро ГПК
вр. чл. 86 ЗЗД с цена от 229,60 лв. договорна лихва върху главницата за периода от *** г.до
*** г. и по чл. 415, ал.3, предл. 2-ро ГПК вр. чл. 92 ЗЗД с цена от 1229,21 лв., за заплащане на
дължима по договора за заем неустойка.
Относно разноските по чл. 81 от ГПК:
За предявените в общ размер на 2659,03 лв. искове, ищецът претендира направените
по настоящето дело разноски, както и тези по заповедното производство.
Относно разноските в исковото производство.
По исковото производство ищецът е заплатил дължимите разноски в общ размер на
96,82 лв. за държавна такса и сумата за възнаграждение за особен представител в размер на
565,90 лв.
Тези разноски са общо 662,72 лв.
Отделно ищецът претендира възнаграждение за юрисконсулт в размер на 440 лв. от
които по чл. 25, ал.1 от НЗПП в размер на 360 лв. и по чл. 13, т. 2 от НЗПП в размер на 80
лв.
Ищецът е представил списък на разноските по чл. 80 ГПК.
Ответникът не е направил разноски по делото.
Относно разноските по чл. 78, ал.1 ГПК.
8
За предявените в общ размер на 2659,03 лв. искове, ищецът е направил разноски в
общ размер от 662,72 лв. за ДТ и за възнаграждение за особен представител.
За уважения от съда иск в размер на 1045,00 лв. се дължат съразмерно на него и на
основание чл. 78, ал.1 от ГПК, такива в размер от 260,45 лв. за ДТ и възнаграждение за
особен представител.
Относно сумата за възнаграждението за юрисконсулт.
Съдът намира, че претендирането на възнаграждение на основание чл.13, ал. 2 НЗПП
за подготовка на документи за завеждане на дело в размер от 80 лв., което е максималният
посочен в наредбата е неоснователно, доколкото тези дейности са част от предявяването на
иск и за тях се дължи единствено заплащането по чл. 25, ал.1 от Наредбата, което е за защита
по дела с определен материален интерес възнаграждението е от 100 до 360 лв.
Разноските за подготовка на документи за завеждане на дело не се дължат отделно, а
се включват в осъщественото от юрисконсулта процесуално представителство по воденото
дело, вкл. и предявяване на искова молба.
На следващо място, юрисконсултите са лица на трудов договор със заявителя, като
техен работодател и част от трудовите им задължения, за които получават и трудово
възнаграждение е подготовката на документите за завеждане на делото. В този смисъл
претендирането на възнаграждението по чл. 13, ал. 2 НЗПП води до неоснователно
обогатяване на заявителя за сметка на потребителя, с недължими парични средства по чл. 13,
ал. 2 НЗПП.
Заплащането на труда на юрисконсулта се ограничава до посоченото в чл. 25 НЗПП
възнаграждение и не включва претендираното такова в размер на 80 лева – за подготовка на
документи за завеждане на дело по чл. 13, т. 2 НБПП.
Поради горното при преценката за съразмерност на дължимите от ответника
разноски, следва да се вземат предвид само тези, претендирани и дължими по чл. 25 от
Наредбата, които са в размер на 360 лв., но не и тези по чл. 13, т. 2 от Наредбата, в размер на
80лв.
Предвид размера на претенцията на заявителя за юрисконсултско възнаграждение и
размерът на уважения иск, на ищеца се дължи за положения от юрисконулта труд сумата от
141,48 лв. и искането за разликата до 440 лв. следва да се отхвърли, като неоснователно.
Общия размер на дължимите от ответника разноски е 401,93 лв.
Относно разноските в заповедното производство.
9
Съгласно задължителната съдебна практика - т. 12 от ТР № 4/18.06.2014 г. по
тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС следва да се отхвърли претенцията на ищеца за
присъждане на разноските по заповедното производство, които са в общ размер на 53,18лв.
Пропорционално на уважените вземания следва да се присъдят разноски в общ
размер на 20,84 лв. и да се отхвърлят за разликата до претендираните 20,84 лв.
Водим от горното и на основание чл. 235 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл.415, ал. 3 от ГПК вр. чл. 79, ал.1 във вр. с чл. 240 от ЗЗД, Н. И.
И. с ЕГН ********** от гр. Н., ул. ***, обл. Ш., ДА ЗАПЛАТИ на „Кредит Инкасо
Инвестмънтс БГ“ ЕАД с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление – гр. София,
бул. „Панчо Владигеров“ № 21, Бизнес център „Люлин - 6“, ет. 2, представлявано от *** М.Г.
и А.Б., сумата от 1045 лв. (хиляда четиридесет и пет лева) неплатен остатък от главница по
Договор за паричен заем №***/*** г., като отхвърля иска за разликата над присъдения
размер до сумата от 1200,21 лв., както и за законна лихва върху главницата от подаване на
заявлението в съда - 14.10.2024 г.
ОТХВЪРЛЯ иска по чл.415, ал. 3 от ГПК вр. чл. 86 ЗЗД чл. 79, ал.1 във вр. с чл. 240 от
ЗЗД, предявен от Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД с ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление – гр. София, бул. „Панчо Владигеров“ № 21, Бизнес център „Люлин -
6“, ет. 2, представлявано от *** М.Г. и А.Б., срещу Н. И. И. с ЕГН ********** от гр. Н., ул.
***, обл. Ш., за сумата от 229,60 лв. (двеста двадесет и девет лева и шестдесет ст.)
договорна лихва върху главницата за периода от *** г.до *** г.
ОТХВЪРЛЯ иска по чл.415, ал. 3 от ГПК вр. чл. 92 ЗЗД, предявен от „Кредит Инкасо
Инвестмънтс БГ“ ЕАД с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление – гр. София,
бул. „Панчо Владигеров“ № 21, Бизнес център „Люлин - 6“, ет. 2, представлявано от *** М.Г.
и А.Б., срещу Н. И. И. с ЕГН ********** от гр. Н., ул. ***, обл. Ш., за сумата от 1229,21 лв.
(хиляда двеста двадесет и девет лева двадесет и една ст.), за заплащане на дължима по
договора за заем неустойка.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.1 ГПК, Н. И. И. с ЕГН ********** от гр. Н., ул. ***,
обл. Ш., ДА ЗАПЛАТИ НА „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД с ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление – гр. София, бул. „Панчо Владигеров“ № 21, Бизнес център
„Люлин - 6“, ет. 2, представлявано от *** М.Г. и А.Б., СУМАТА ОТ 401,93 лв. (четиристотин
и един лева деветдесет и три ст.), като отхвърля искането за разноски за разликата до 1542,72
10
лв.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.1 ГПК и т. 12 от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк.дело №
4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, Н. И. И. с ЕГН ********** от гр. Н., ул. ***, обл. Ш., ДА
ЗАПЛАТИ НА „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД с ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление – гр. София, бул. „Панчо Владигеров“ № 21, Бизнес център „Люлин -
6“, ет. 2, представлявано от *** М.Г. и А.Б., СУМАТА ОТ 20,84 лв. (двадесет лева осемдесет
и четири ст.), като отхвърля искането за разноски за разликата до 53,18 лв.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Ш. в двуседмичен срок от
съобщаването му на страните.
На основание чл. 7, ал.2 от ГПК препис от решението да се връчи на всяка от страните.
Препис от решението, след влизането му в сила, да се приложи по ч.гр.д. № *** г. на НПРС.
Съдия при Районен съд – Н.: _______________________
11