№ 3701
гр. София, 20.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично
заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Николай Димов
Членове:Велина Пейчинова
Теодора Иванова
при участието на секретаря Габриела М. Владова Боботилова
като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно гражданско дело №
20231100507415 по описа за 2023 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на И. Г. М., подадена чрез пълномощника
адв.Н. К., срещу решение № 6893 от 03.05.2023 г., постановено по гр.дело №
68275/2022 год. по описа на СРС, Г.О., 160 с-в, в частта, с която е признато за
установено по предявения от името на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление в гр. София, ул.“Ястребец“ № 23 Б, против И. Г.
М., ЕГН: **********, с адрес: в гр.София, ж.к.„****, иск с правно основание чл.422 вр.
с чл.415, ал.2 вр. с чл.124 от ГПК вр. с чл.149 и сл., чл.154 и чл.155 от Закона за
енергетиката /ЗЕ/ вр. с чл.79 ЗЗД, че И. Г. М., ЕГН: **********, дължи в полза на
„Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, сумата от 259,33 лева, представляваща
стойност на доставена и потребена топлинна енергия в топлоснабден имот,
представляващ апартамент № 65, находящ се в гр.София, ж.к. ****, абонатен №
326827, за периода 01.05.2019 г. - 30.04.2020 г., ведно със законна лихва върху
горепосочената сума, считано от 12.09.2022 г. до окончателното й изплащане, за която
сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 13.09.2022 г. по
гр.дело № 49418/2022 г. по описа на СРС, 160 състав, сумата от 77,30 лева,
1
представляваща мораторна лихва за периода от 15.09.2019 г. до 22.08.2022 г., върху
главницата за цена на доставена топлинна енергия, за която сума е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение от 13.09.2022 г. по гр.дело № 49418/2022 г. по
описа на СРС, 160 състав, сумата от 5,67 лева, представляваща главница за цена на
услугата дялово разпределение за топлоснабден имот, представляващ апартамент № 65,
находящ се в гр. София, ж.к. ****, абонатен № 326827 за периода 01.08.2019 г. –
30.04.2020 г., ведно със законна лихва върху горепосочената сума, 23 считано от
12.09.2022 г. до окончателното й изплащане, за която сума е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение от 13.09.2022 г. по гр.д. № 49418/2022 г. по описа
на СРС, 160 състав.
Въззиваемата страна -ищец „Топлофикация София“-ЕАД, гр.София, чрез своя
процесуален представител юрк.К.С. оспорва жалбата, по съображения изложени в
депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата на
ответника като неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение -
потвърдено в обжалваната част, като правилно и законосъобразно. Претендира
присъждане на разноски за въззивната инстанция.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК,
намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл.259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми на закона. Решението е и правилно, като на основание
чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС обосноваващи
окончателен извод обосноваващи окончателен извод за основателност на предявените
от ищеца „Топлофикация София" ЕАД, гр.София срещу ответника И. Г. М.
установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД
и чл.86, ал.1 от ЗЗД, в частта в която същите са уважени. При правилно разпределена
доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на
задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е
обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху
приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия
материален закон. За да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел,
че вземанията, предмет на установителните искове са дължими поради проведено
2
доказване на количеството и стойността на потребената от ответника топлоенергия.
Въззивният състав споделя изцяло мотивите на първоинстанционния съд относно
дължимостта на вземанията, предявени с исковите претенции, за които исковете са
уважени, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към тях. В обжалваното
съдебно решение са изложени конкретни и ясни мотиви по отношение разкриване
действителното правно положение между страните и разрешаването на правния спор.
Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото
доказателства. Обжалваното съдебно решение е обосновано. Доводите в жалбата са
общи, а по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната
жалба доводи, следва да се добави и следното:
Противно на изложеното във въззивната жалба, в процесния случай безспорно
установено е обстоятелството, относно съществуването на валидно договорно
правоотношение между страните за продажба на топлинна енергия. Според
действалата през периода разпоредба на чл. 153, ал. 1 ЗЕ /в ред. преди изм. ДВ
бр.54/12г./, потребител на топлинна енергия за битови нужди е собственикът или
титулярът на вещното право на ползване на топлоснабдявания имот. Разпоредбата
императивно установява кой е страна по облигационното отношение с
топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно
право върху имота - собственост или вещно право на ползване. В случая, не е имало
оспорване на обстоятелството, че ответника е собственик на процесния топлоснабден
недвижим имот, както и че сградата - етажна собственост /в която се намира процесния
имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа, т.е без съмнение същия е имал
качеството потребител на топлинна енергия за процесния период по смисъла на чл.153,
ал.1 ЗЕ и е страна по договорното правоотношение с ищеца за продажба на топлинна
енергия. Съгласно чл.150, ал.1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при
публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от ДКЕР, като писмена форма на договора не е предвидена. Т.е по силата на
закона /чл.150 от ЗЕ/ между битовия потребител и топлопреносното предприятие
възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни
общи условия, без да е необходимо изричното им приемане от потребителя. Тези общи
условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в
градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им
публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите
/чл.150, ал.2 от закона/. В случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото
дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са
релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответникът е упражнил правото си на
възражение срещу Общите условия в срока по чл.150, ал.3 ЗЕ. Следователно правилно
първоинстанционният съд е приел, че между страните е възникнало договорно
3
правоотношение по продажба на топлинна енергия за битови нужди. В тази връзка
съдът приема за изцяло неоснователни основните доводи изложени в жалбата, в тази
насока. От друга страна, всички останали доводи изложени за първи път от ответника
във въззивната жалба, не следва да бъдат разглеждани, като преклудирани. Същите не
попадат в изключението- хипотезата на чл.266, ал.2 от ГПК. Ето защо в съответствие
именно с процесуалните правила установени от ГПК, въззивният съд не следва да
разгледа в процесния случай въведените нови факти във въззивната жалба, като
преклудирани.
По изложените съображения и с оглед на приетите по делото доказателства пред
първата съдебна инстанция настоящият въззивен състав намира, че при установеното
облигационно правоотношение между страните и при съобразяване на действащата
през процесния период нормативна уредба, регламентираща начина и сроковете за
заплащане на стойността на доставената топлинна енергия, правилно СРС е приел, че
предявените установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.79,
ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД са основателни до размерите и за периодите, посочени
в обжалваното решение.
С оглед на изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете
инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като
неоснователна, а обжалваното с нея решение, включително и в частта на разноските,
като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1
от ГПК, в обжалваната част.
По отношение на разноските за въззивното производство.
С оглед изхода на спора на въззивника-ответник не се следват разноски за
настоящата въззивна инстанция. В процесния случай, с оглед изхода на спора пред
въззивната инстанция, искането за присъждане на юрисконсултско възнаграждение на
въззиваемата страна- ищец съдът намира за основателно. Досежно размера на
дължимото юрисконсултско възнаграждение на въззиваемата страна - ищец, съдът
намира, че към момента на постановяване на настоящия съдебен акт, е в сила
изменение на разпоредбата на чл. 78 ал.8 от ГПК /ДВ бр.8/24.01.17 г./ Според новата
редакция на текста, която настоящата въззивна инстанция, с оглед висящността на
делото, следва да съобрази, размерът на възнаграждението, което следва да се присъди,
когато юридическо лице е било защитавано от юрисконсулт, се определя от съда и не
може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело определен по реда на
чл. 37 от ЗПП. И тъй като чл.37 от ЗПП препраща към Наредбата за заплащането на
правната помощ, в случая следва да намери приложение разпоредбата на чл. 25, ал.1 от
Наредбата. Съгласно чл.25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ, за
защита по дела с определен материален интерес възнаграждението е от 100 до 300 лв.
Настоящият въззивен състав, като съобрази изключително ниската степен на
фактическа и правна сложност на делото и законовата възможност то да е под
минималния размер по чл.25а, ал.2 от Наредбата за заплащането на правната помощ
/приложим по аналогия/, го определя в размер на сумата от 25,00 лв.
Водим от горното, съдът
4
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 6893 от 03.05.2023 г., постановено по гр.дело №
68275/2022 год. по описа на СРС, Г.О., 160 с-в, в обжалваната част.
ОСЪЖДА И. Г. М., ЕГН **********, с адрес: гр.София, ж.к.„****, да заплати
на „Топлофикация София“ ЕАД, гр.София, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, ул.“Ястребец“ № 23 Б, на основание чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК
във вр. с чл.273 от ГПК, сумата от 25 лв. /двадесет и пет лева/ представляваща
направените пред въззивната инстанция разноски /юрисконсултско
възнаграждение/.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване на осн. чл.280, ал.3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5