О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

 

                                         №                          05.06.2018 год.              гр. Варна

 

Варненският районен съд, гражданска колегия, на 05.06. две хиляди и осемнадесета година в закрито заседание в следния състав:

                 

                                                                                  Председател: Мартин Стаматов

 

като разгледа докладваното от съдия Стаматов гражданско дело № 1460 по описа на съда за 2018 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на глава „Тринадесета” от  ГПК.

Делото е образувано въз основа на искова молба с вх. № 7612/01.02.2018г. на ВРС, /уточнявана многократно – последно с молба от 28.05.2018г./, подадена от Я.А.А., А.М.К. и О.А.А., чрез адв. К.Т., с която се претендира да бъде прието за установено по отношение на „Т.С.“ ЕАД, че всеки от тях не дължи изпълнение на вземане представляващо по 1/3 от 6713, 76 лева /по 2237,92 лв./ - цена за доставена, но незаплатена топлинна енергия за аб. № 5300 за имот, находящ се в гр. София, р-н Оборище, бул. „Княз Дондуков“ № 5, вх.2, ап. 43 за периода 01.12.2003г.-17.11.2009г., сумата от 1944, 43 лева, представляваща обезщетение за забава за периода 01.12.2003г.-17.11.2009г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 11.01.2010 г.- датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното изплащане и сумата от 572, 91 лева, представляваща съдебно деловодни разноски, поради погасено по давност право на принудително изпълнение.

В исковата молба и уточненията ищците сочат, че по заявление на „Т.С.“ ЕАД срещу техния наследодател Мария Иванова К. е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 11278/2010г. на ВРС, 26-ти състав. Въз основа на издадения по същото дело изпълнителен титул кредиторът „Т.С.“ ЕАД не е предприемал никакви действия за удовлетворяване на вземането си. Счита се, че възможността на ответника да предприеме действия по принудително изпълнение е отпаднала, тъй като вземанията са покрити с давност, изтекла на 23.07.2013г. Ищците се позовават, че предвид издадения в полза на ответника изпълнителен лист, дружеството би могло във всеки един момент да предприеме действия по принудително изпълнение и по този начин да въздейства отрицателно на имуществената сфера на ищците.

Изложените с последната уточнителна молба петитум и обстоятелствена част не съвпадат с дадените от ВОС указания, при които производството би било допустимо.

Съдът като взе предвид цитираната уточнителна молба, в която ищците изрично сочат, че не претендират да бъде установено несъществуване на самото вземане, а желаят да бъде установено, че не дължат принудително изпълнение, квалифицира предявеният иск по чл. 439 ГПК. Така предявения иск е специален и има за предмет оспорване на вземане по влязла в сила заповед за изпълнение, при твърдение не са налице материално-правните предпоставки за законност на изпълнителния процес, включително поради погасяване на задължението по давност. Искът по чл.439, ал.1 ГПК е предоставен на страните в изпълнителния процес за оспорване предприетото срещу длъжника изпълнение по конкретното образувано въз основа на съдебно изпълнително основание, изпълнително дело. - В т.см. са изрично постановените по реда на чл. 274 ал. 3 т. 1 ГПК Определение № 113/26.01.2011 г. по ч.т.дело № 577/2009, като и Определение по ч.т.д.№ 886/2010г на ВКС; Определение по ч. гр. д. № 756/ 2017г. по описа на ВКС, Решение № 451/29.03.2016 по дело №2306/2015 на ВКС и др.

Така квалифицирания иск по чл. 439 ГПК, съдът предвид и горецитираната задължителна съдебна практика, намира за недопустим, поради липсата на образувано изпълнително дело. При липсата на такова не е налице една от предпоставките за предявяване на иск с това правно основание.

Дори и да се приеме, че искът не е по чл. 439 ГПК, а по чл. 124 ГПК с предмет да се установи, че не съществува правото на взискателя да изпълни вземането принудително, поради погасяването му по давност, искът отново би бил недопустим, на първо място поради наличието на предвиден в закона специален ред за защита /иск по чл. 439 ГПК/, изключващ субсидиарния иск по чл. 124 ГПК и на второ - поради липсата на правен интерес. Наличието на решение по иск по чл. 124 ГПК, не би се отразил върху правната сфера на ищеца – взискателят ще продължи да разполага с изпълнителния лист, въз основа на който при желание би могъл да образува изп. дело за събиране на вземането си, по което ищеца – длъжник отново ще следва да се брани с иск по чл. 439 ГПК, доколкото в нормата на чл. 433 от ГПК, лимитативно са изброени предпоставките при които съдебният изпълнител може да прекрати изпълнителното производство, като в ал. 1, т. 7 е посочено – „когато бъде представено влязло в сила съдебно решение, с което е уважен иск по чл. 439 или чл. 440  ГПК“. Ясно от самия текст на закона следва извода, че единственото меродавно решение, въз основа на което ищецът би получил защита в един бъдещ хипотетичен изпълнителен процес, е именно това постановено по иск с правно основание чл. 439 ГПК.

            В допълнение към доводите за недопустимост на иск по чл. 124 ГПК основаващ се само на твърдение за изтекла погасителна давност следва да се отбележи обстоятелството, че този правен институт е допустим за въвеждане от длъжника само във висящ процес чрез възражение, което в настоящия случай не е налице. В този смисъл е правната теория и практика – пр. Таджер В. „Гражданско право на Народна Република България” изд. „Софи-Р”, 2001г., стр. 685, Павлова М. „Гражданско право. Обща част“, изд. „Софи-Р”, 2002г., стр. 643 и 672, Решение № 186/19.06.2013г. по гр. дело № 927/2012 г. на ВКС, определение 831/17.12.2013 г  по ч.гр.дело №7393/2013 г. на ВКС и др.

           При това положение и съобразно чл. 3 и чл. 7 от ГПК, ВРС намира, че заведения иск е недопустим – процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно, поради което производството по делото следва да бъде прекратено, а исковата молба – върната на осн. чл. 130 ГПК. В същия см. Определение № 870 от 29.11.2010 г. по ч. т. д. № 656/2010 г. на ВКС.

            Мотивиран от горното, ВРС

 

О  П  Р  Е  Д  Е  Л  И:

 

            ВРЪЩА на основание чл. 130 от ГПК искова молба с вх. № 7612/01.02.2018г. на ВРС, /уточнявана многократно – последно с молба от 28.05.2018г./, подадена от Я.А.А., А.М.К. и О.А.А., чрез адв. К.Т., с която се претендира да бъде прието за установено по отношение на „Т.С.“ ЕАД, че всеки от тях не дължи изпълнение на вземане представляващо по 1/3 от 6713, 76 лева /по 2237,92 лв./ - цена за доставена, но незаплатена топлинна енергия за аб. № 5300 за имот, находящ се в гр. София, р-н Оборище, бул. „Княз Дондуков“ № 5, вх.2, ап. 43 за периода 01.12.2003г.-17.11.2009г., сумата от 1944, 43 лева, представляваща обезщетение за забава за периода 01.12.2003г.-17.11.2009г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 11.01.2010 г.- датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното изплащане и сумата от 572, 91 лева, представляваща съдебно деловодни разноски, поради погасено по давност право на принудително изпълнение. 

            ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д. №  1460 по описа на ВРС за 2018 г.

Определението подлежи на обжалване с частна жалба пред Варненския окръжен съд, в едноседмичен срок от съобщаването на ищеца.

 

 

РАЙОНЕН СЪДИЯ:.........................