Р Е Ш
Е Н И Е
№ 114/07.03.2018 година, град Хасково
В ИМЕТО НА НАРОДА
Хасковският районен съд,
Девети граждански състав
на петнадесети февруари две хиляди и осемнадесета година
в публично заседание в
следния състав:
Председател:
Петър Вунов
секретар: В. Кирева
прокурор:
като разгледа докладваното от съдията Петър Вунов гражданско дело номер 2259 по описа на съда за 2017 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда
на част ІІ, дял І от ГПК.
Образувано е по искова молба от „Агенция за
събиране на вземания" ЕАД с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 99, ал. 1, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК, вр. с чл. 240, ал.
1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД срещу В.Н.П..
Ищецът твърди, че на 10.10.2012
г. „Микро кредит" АД като заемодател и ответницата като заемополучател сключили договор за заем
CrediHome № 0191-10001419, по силата
на който й
бил предоставен заем в размер на 600,00 лева срещу задължението да върне в
сроковете и при условията, посочени в договора и приложимите Общи условия, сума
в общ размер на 1 032,00 лева, представляваща чистата стойност на заема ведно с
договорната лихва по него в размер на 432,00 лева, на 24 равни седмични погасителни вноски, в
размер на 43,00 лева всяка, считано от датата на първата погасителна вноска
23.10.2012 г. В съответствие с разпоредбите на договора за заем и приложимите
към него Общи условия, на длъжника била начислена лихва за забава в размер на 143,79 лева за периода от 07.11.2012 г. (датата на
която е станала изискуема първата неплатена от нея погасителна вноска) до датата на подаване на
заявление по чл. 410 ГПК в Районен съд - Хасково. Сочи се и че срокът на договора бил изтекъл на 02.04.2013 г. с последната погасителна вноска и кредитът не бил обявяван за предсрочно изискуем. До момента ответницата била платила сума в размер на 86,00 лева, с която били погасени, както
следва: 57,95 лева - договорна лихва, 28,05 лева - главница. На
30.07.2013 г. бил сключен договор за покупко - продажба на вземания (цесия) на
основание чл. 99 ЗЗД между „Микро кредит"
АД и „Свеа Файнанс България" ЕООД, по силата на който вземанията по договор за заем CrediHome № 0191-10001419 от 10.10.2012 г. били прехвърлени в полза на „Свеа Файнанс
България" ЕООД изцяло с всички привилегии, обезпечения и принадлежности,
включително и всички лихви. На 03.10.2016 г. бил подписан договор за
продажба и прехвърляне на вземания /цесия/, сключен между „Свеа Файнанс
България" ЕООД и ищеца, съгласно който същите
вземания били прехвърлени на „Агенция за събиране на вземания" ЕАД. Ответницата била уведомена по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД за извършените продажби на вземането от страна
на „Микро кредит" АД и съответно от страна на „Свеа Файнанс България"
ЕООД по втората цесия с Уведомителни писма, изпратени с известия за доставяне. Тъй като не изплатила изцяло задълженията си, ищцовото дружество
подало заявление по чл.
410 ГПК за следните суми: 571,95 лева
– главница,
374,05 лева - договорна лихва от 06.11.2012 г. до 02.04.2013 г., 143,79 лева - лихва за забава от 07.11.2012 г. до 26.06.2017
г., ведно със законна лихва върху главницата от датата на подаване на
заявлението до окончателното изплащане на задължението, по което било образувано
ч. гр. д. № 1536/2017 г. По него била издадена исканата заповед за изпълнение, но в срока по чл. 414 ГПК ответницата подала възражение срещу нея, за което ищецът бил уведомен със
съобщение, получено на 11.08.2017 г. Предвид изложеното се иска да бъде постановено решение, с което да се
приеме за установено по отношение на ответницата съществуването
на вземания на ищеца спрямо нея, както следва:
сумата 571,95
лева,
представляваща неизплатена главница по договор за заем CrediHome №
0191-10001419 от 10.10.2012 г. между „Микро кредит" АД и В.Н.П., сумата 374,05 лева, представляваща
договорна лихва за периода от 6.11.2012 г. до 2.04.2013 г. и сумата 143,79 лева, представляваща лихва за забава за периода от 7.11.2012 г. до 26.06.2017 г., прехвърлени
с договори за
покупко - продажба на вземания (цесия) от 30.07.2013 г. между „Микро кредит" АД и
„Свеа Файнанс България" ЕООД, и
от 03.10.2016 г. между „Свеа Файнанс България" ЕООД и „Агенция
за събиране на вземания" ЕАД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 1536/2017 г. по описа на Районен съд Хасково, до окончателното й изплащане. Претендират се и направените деловодни разноски в
настоящото производство и в развилото се заповедно производство.
Ответницата оспорва исковете като недопустими и неоснователни. Твърди, че не била уведомена за двете цесии - между „Микро кредит" АД и „Свеа Файнанс България" ЕООД, и между "Свеа
Файнанс България" и ищеца,
поради което те били недействителни по отношение на нея. В тази връзка се сочи и че „Агенция за събиране на вземания" ЕАД нямало процесуална легитимация
за иницииране на настоящото производство и то трябвало да бъде прекратено. На следващо място се прави възражение за погасяване на претенциите поради изтекла погасителна давност. Поддържа се и че представените
от ищеца писмени доказателства не установявали
процесните вземания нито по основание, нито
по размер. В случай че бъдат отхвърлени
предявените искове, се претендират
съдебни разноски.
С протоколно определение от 15.02.2018 г. и по молба на пълномощника
на ищеца е прекратено производството по отношение на иска за сумата 374,05 лева, представляваща
договорна лихва за периода от 06.11.2012 г. до 02.04.2013 г., на основание чл. 233 ГПК.
Съдът, като
прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност, както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за
установено от фактическа страна следното:
На 10.10.2012 г. ответницата и „Микро кредит" АД са
сключили договор за заем CrediHome № 0191-10001419, който наред с погасителния план към него, искането за заем, Общите условия към договор за заем CrediHome са представени по делото и от тях е видно, че имат описаното в исковата молба
и посочено по-горе съдържание, поради което същото не следва да се излага отново текстуално, като при необходимост ще бъде обсъдено при
преценката на наведените от страните правни доводи, основани на тях.
С договор за покупко-продажба на вземания от
30.07.2013 г. „Микро
кредит" АД е продало на „Свеа Файнанс България" ЕООД свои вземания,
подробно описани в Анекс № 1, сред които и спрямо ответницата.
С Анекс № 3 към договора за покупко-продажба на
вземания от 30.07.2013 г., „Микро
кредит" АД е потвърдило извършената цесия съгласно
горепосочения договор.
С пълномощно с нотариална
заверка на подписа с рег. № 6300 от 13.09.2016 г.
„Микро кредит" АД е
упълномощило „Свеа Файнанс България" ЕООД да уведоми от негово име всички длъжници за
извършеното прехвърляне на вземанията си по сключения между тях договор за покупко-продажба на вземания,
както и с правото да преупълномощава други лица за това.
С договор за продажба на вземания от 03.10.2016 г. „Свеа Файнанс България" ЕООД е прехвърлило на ищцовото дружество свои вземания, подробно описани в Приложение № 1, сред които и спрямо
ответницата.
С писмо към същия договор е потвърдило извършената цесия съгласно горепосочения договор.
С пълномощно с
нотариална заверка на подписа с рег. № 9540 от 25.10.2016 г.
„Свеа Файнанс България" ЕООД е упълномощило „Агенция
за събиране на вземания" ЕАД с
редица права, сред които и да уведоми
от негово име длъжниците за извършената цесия.
С писма изх. № ЛД-П-МКР-СФ/0191-100014
от 25.10.2016 г. и № УПЦ-П-МКР-СФ/0191-100014 от 25.10.2016 г. ищецът, в качеството си на
пълномощник на „Свеа Файнанс България" ЕООД, е уведомил ответницата за извършената цесия
и я е поканил в 5-дневен срок от
получаването да погаси задължението.
Според представените обратни разписки писмата не
са връчени, тъй като получателят не ги е потърсил.
От материалите, съдържащи се в ч. гр. д. № 1539/2017 г. по описа на РС - Хасково,
приложено по настоящото производство, се установява, че въз основа на заявление
с вх. № 15284/27.06.2017 г. в полза на ищеца срещу ответницата е издадена заповед № 799/28.06.2017 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК за сумите от 571,95 лева – главница; 374,05 лева
– договорна лихва от 06.11.2012 г. до 02.04.2013 г. и 143,79 лева – лихва за забава от 07.11.2012 г. до 26.06.2017 г., дължими по договор за заем CrediHome № 0191-10001419/10.10.2012 г., ведно със законната
лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението – 26.06.2017 г. до
окончателното изплащане и направените по делото разноски в размер на 25,00 лева – държавна такса и 50,00 лева – юрисконсултско възнаграждение. В предвидения от закона срок е подадено
възражение от ответницата и с
разпореждане от 28.07.2017 г. на ищеца е
указано, че може да предяви иск за установяване на вземането си в едномесечен срок
и последният е сторил това.
От заключението на назначената съдебно-счетоводна
експертиза, което съдът кредитира напълно като компетентно, обективно и
неоспорено от страните, се установява, че размерите на дължими суми от
ответницата по договора за заем CrediHome № 0191-10001419/10.10.2012 г. са: 571,95 лева за главница; 374,05 лева за договорна лихва и 255,60 лева
за лихва за забава от 07.11.2012 г. до 26.06.2017 г.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до
следните правни изводи:
Предмет
на делото са предявени при условията на обективно
кумулативно съединение искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 99, ал. 1, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК, вр. с чл. 240, ал.
1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, които са процесуално допустими, доколкото изхождат от
заявителя по образувано заповедно
производство срещу длъжника в
едномесечния срок от уведомяването му за депозирано от страна на последния възражение срещу издадена заповед за изпълнение относно процесните вземания.
По отношение на възражението за липса на надлежна
процесуална легитимация трябва да се отбележи, че тя следва от твърденията на
ищеца, въведени с исковата
молба. Въпросът дали тези
твърдения отговарят на действителното правно положение по спора е относим към
основателността на претенциите, а не към допустимостта им.
Разгледани по същество, главният иск е изцяло основателен, а акцесорният иск – частично, като съображенията за това са следните:
Не се спори между страните, а и от приетите
по делото писмени
доказателства по несъмнен начин се установява, че между „Микро кредит" АД и ответницата е съществувало
валидно облигационно правоотношение
по силата на сключен договор за заем CrediHome №
0191-10001419/10.10.2012 г. Установява се и че то е породило уговорените с
него правни последици, а именно дружеството й е отпуснало кредит в размер на 600,00
лева, който е трябвало да погаси чрез изплащането на определени вноски в
предвидените срокове и размери. На следващо място, няма спор, а и от кредитираното заключение на съдебно-счетоводна
експертиза се установява, че ответницата
не е погасявала текущите си задължения съобразно уговореното, като дължимата
главница възлиза на 571,95 лева. От приетите и неоспорени 2 бр. договори за цесия от
30.07.2013 г. и от 03.10.2016 г. с приложенията към тях се установява, че процесните вземания са прехвърлени валидно
на ищеца. Те
са конкретно определени, чрез подробно индивидуализиране с посочване
имената на длъжника, номера на кредита, както и размера на непогасените главница и лихва, които преминават
към новия кредитор. В случая е
спазено и изискването на чл. 26, ал. 1 ЗПК, тъй като в чл. 19 от ОУ изрично е
предвидена възможността заемодателят да прехвърли правата и задълженията си
по договора на избрано
от него трето лице. Действително, съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД предишният кредитор е длъжен
да съобщи на длъжника прехвърлянето, като то има действие спрямо спрямо
последния от деня на съобщаването – чл. 99, ал.
4 от с.з. Така установеното задължение на цедента има за цел
да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на задължението му на лице,
което не е носител на вземането. Няма
пречка, обаче цедентът да
упълномощи цесионера да изпрати съобщението до длъжника, тъй като не се касае за
лично и незаместимо действие, а и
съгласно чл. 36, ал. 2 ЗЗД последиците от това
действие възникват направо за представлявания. Доколкото
законът не поставя специални изисквания за начина, по който следва да бъде
извършено уведомлението, то получаването на същото в рамките на съдебно
производство по предявен иск за прехвърленото вземане, както е и в настоящия случай, не може да бъде игнорирано. В този смисъл е и Решение № 123 от 24.06.2009
г. по т. д. № 12/2009 г. на ВКС, II т. о. и др., постановени по реда на чл. 290 ГПК. Ето защо
следва да се приеме, че двата договора за цесия имат действие спрямо длъжника - ответник и тъй като същият не твърди да е
извършил плащане на прехвърлената сума, то цесионерът - ищец се явява носител на спорното вземане. Възражението на
ответницата за погасяване на претенцията за главницата по давност също не може да бъде споделено. В тази връзка най-напред следва да се отбележи,
че не се касае за периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в” ЗЗД, поради което в
случая е приложим общият петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД. Това е така, защото съществува едно
неделимо плащане и уговореното връщане на сумата на погасителни вноски на определени дати не превръща тези вноски в
периодични плащания, а представлява частични плащания по договора. По аргумент за противното
от чл. 66 ЗЗД се приема, че се касае за съгласие
на кредитора да приеме изпълнение от страна на длъжника на части. В този смисъл е и задължителната съдебна практика
– Решение № 261 от 12.07.2011 г. по
гр. д. № 795/2010 г. на ВКС, IV г. о. и Решение № 28 от 5.04.2012 г по гр. д. № 523/2011 г. на ВКС, III г.
о., постановени по реда на чл. 290 ГПК. Доколкото съгласно
чл. 422, ал. 1 ГПК искът за съществуване на вземането
се смята предявен от момента на подаването на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение, а към тази дата не е бил изтекъл петгодишен давностен срок, то и това възражение на ответницата се явява неоснователно.
Вземането за главница е дължимо ведно с поисканата
законна лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, по което е било образувано ч. гр. д. № 1536/2017 г. по описа на РС – Хасково
- 26.06.2017 г. до окончателното й изплащане.
По отношение на лихвата за забава следва да се има
предвид, че съгласно чл. 17 от ОУ при забава на дължима седмична вноска заемателят
с предоставен заем в размер по-голям или равен на 400,00 лева дължи обезщетение
за забава в размер на законната лихва от датата на забавата до окончателното й
погасяване. Тази клауза е съобразена
със специалната норма на чл. 33,
ал. 2 ЗПК, която ограничава базата за определяне
размера на обезщетението за забава именно
до размера на законната лихва. При това положение и с оглед установената по делото
липса на плащания от страна на ответницата след първите две вноски, тя дължи обезщетение за
забавено плащане върху непогасената главницата, считано от 07.11.2012 г. /датата, на която е станала изискуема третата вноска/ до 26.06.2017 г. /датата, на която е подадено заявлението за издаване на заповед за изпълнение/. Безспорно е, че по отношение на това вземане намира приложение тригодишната погасителна давност по
чл. 111 ЗЗД. Ето защо ищецът има право на лихва за забава, тъй като давността
тече от всеки ден на забавата, но с оглед направеното от ответницата своевременно
възражение, тя ще бъде дължима не за целия период, а за
последните три години преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
- т.е. от 26.06.2014 г. до 26.06.2017 г. Размерът й, определен от съда
съгласно чл. 162 ГПК с помощта на общодостъпна в интернет компютърна програма
за изчисляване на законна лихва, върху главницата от 571,95 лева за релевантния период възлиза на 174,64 лева. С оглед прогласеното в чл. 6 ГПК диспозитивно
начало съдът следва да съобрази само въведения с исковата молба размер – 143,79
лева и не може и да присъжда по-голям.
Предвид изложеното искът по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 99, ал. 1, вр. с чл. 86,
ал. 1 ЗЗД следва да бъде уважен за горепосочената сума от 143,79 лева, като в останалата част -
за периода от 07.11.2012 г. до 25.06.2014 г. – да бъде отхвърлен.
Съгласно т. 13 на
Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС при прекратяване на производството по иск,
предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, с изключение на случая на прекратяване
на производството по делото при сключена съдебна спогодба или ако исковият съд
приеме, че заповедта за изпълнение е влязла в сила,
каквато не е настоящата хипотеза, издадената заповед за изпълнение подлежи на обезсилване от съда в
исковото производство, който е постановил определението за прекратяване. При това
положение съдът намира, че заповед № 799/28.06.2017 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 1536/2017 г. по описа на Районен
съд – Хасково, следва служебно да се обезсили частично – за сумата 374,05 лева, представляваща
договорна лихва за периода от 06.11.2012 г. до 02.04.2013 г., доколкото е пропуснал да стори това едновременно с определението
за прекратяване на производството по делото в тази му част.
Съгласно т. 12 на същото тълкувателно
решение съдът, който разглежда специалните установителни искове, предявени по
реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските,
направени и в заповедното производство, и то с осъдителен диспозитив, като съобразно
изхода на спора разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и
в заповедното производство.
В случая към датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение ответницата е дала повод за
образуване на заповедното производство, тъй като към този момент, а и към
настоящия, не е погасила процесните вземания. Ето защо следва да бъде
ангажирана отговорността й за сторените от ищеца разноски по ч. гр. д. № 1536/2017
г. по описа на РС – Хасково. От представените по него писмени доказателства се
установява, че те са действително направени и възлизат
на 75,00 лева за платена държавна такса и юрисконсултско възнаграждение, но съобразно установените по делото размери на спорните вземания, следва да бъдат намалени на 49,26 лева.
С
оглед изхода на делото и че ищецът е направил изрично и
своевременно искане за разноски и по настоящото производство, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК единствено на същия следва да се присъдят такива в размер общо 355,00 лева,
от които 75,00 лева - държавна такса, 180,00 лева - възнаграждение за вещо лице и 100,00 лева - юрисконсултско възнаграждение, определено съобразно
чл. 78, ал. 8, изр. 2 ГПК, във връзка с чл. 37 ЗПП, във
връзка с чл. 25, ал. 1 от НЗПП, предвид конкретиката
на спора и осъществената защита. На ответницата не се дължат
разноски, тъй като
по делото няма данни действително да са направени такива от нейна страна.
Мотивиран от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 99, ал. 1, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК, вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, по отношение на В.Н.П., ЕГН ********** ***, съществуването на вземания на "Агенция за събиране на вземания" ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. ***************, спрямо нея за следните суми: 571,95 лева, представляваща неизплатена главница по договор за заем CrediHome № 0191-10001419 от 10.10.2012 г. между „Микро кредит" АД и В.Н.П. и 143,79 лева, представляваща лихва за забава върху нея за периода от 26.06.2014 г. до 26.06.2017 г., прехвърлени с договори за покупко - продажба на вземания (цесия) от 30.07.2013 г. между „Микро кредит" АД и „Свеа Файнанс България" ЕООД, и от 03.10.2016 г. между „Свеа Файнанс България" ЕООД и „Агенция за събиране на вземания" ЕАД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 1536/2017 г. по описа на Районен съд Хасково - 26.06.2017 г., до окончателното й изплащане, като иска за установяване съществуването на вземане за лихва за забава за периода от 07.11.2012 г. до 25.06.2014 г. ОТХВЪРЛЯ.
ОСЪЖДА В.Н.П., ЕГН ********** ***, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК, да заплати на "Агенция за събиране на вземания" ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. ***************************, сумата от 404,26 лева, от която 355,00 лева, представляваща направени разноски по настоящото дело и 49,26 лева, представляваща направени разноски по ч. гр. д. № 1536/2017 г. по описа на РС – Хасково, за която е издадена заповед № 799/28.06.2017 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, съразмерно на уважената част от исковете.
ОБЕЗСИЛВА заповед № 799/28.06.2017 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 1536/2017 г. по описа на Районен
съд – Хасково, частично – по отношение на сумата 374,05 лева, представляваща договорна лихва за периода от 06.11.2012 г. до 02.04.2013 г.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд
Хасково в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ:
/п/ не се чете
/Петър Вунов/
Вярно с оригинала!
Секретар: М.С.