№ 6452
гр. София, 25.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година
в следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Василена Дранчовска
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело №
20231100514167 по описа за 2023 година
., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.
С решение № 13596 от 06.08.2023 г. по гр.д. № 14382/2022 г. на
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 127 състав се: ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по предявен от „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“Ястребец“ №
23 Б, срещу Областна администрация на Област София, булстат ****, иск по
реда на чл. 422 ГПК, че ответникът дължи на ищцовото дружество на
основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД сумата в размер на 1337, 21 лева, представляваща
цена на доставена от дружеството топлинна енергия за топлоснабден имот,
находящ се в гр.София, ул.“****, с абонатен номер 373683, представляващ
половината от втори етаж с площ от 173 кв.м., за период от 07.01.2019 г. до
30.04.2020 г., с която сума ответникът неоснователно се е обогатил, ведно със
законна лихва за период от 07.01.2022 г. до изплащане на вземането, за която
сума е издадена Заповед за изпълнение № 2542/21.01.2022 г. по ч. гр. д. №
599/2022 г. по описа на Софийски районен съд, 127 състав, КАТО ОТХВЪРЛЯ
предявеният иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за цена на доставена
1
топлинна енергия за разликата над уважената част до пълния заявен размер от
1607, 99 лева и за периода от 01.11.2018 г. до 07.01.2019 г., както и
предявеният иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата в размер на
382, 22 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата за топлинна
енергия за период от 31.12.2018 г. до 16.12.2021 г., предявеният иск с правно
основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за сумата в размер на 59, 84 лева, представляваща
цена на извършена услуга за дялово разпределение за период от 01.11.2018 г.
до 29.02.2020 г., с която сума ответникът неоснователно се е обогатил, ведно
със законна лихва за период от 07.01. 2022 г. до изплащане на вземането, и
предявеният иск с
правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата в размер на 13, 27 лева,
представляваща мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение
за период от 31.12.2018 г. до 16.12.2021 г.
Подадена е въззивна жалба от Областна администрация- Област София,
ответник пред СРС.
Решението се обжалва в частта, в която предявения по реда на чл.422,
ал.1 ГПК от ищеца – „Топлофикация София“ ЕАД, срещу
ответника/въззивник, иск с правно основание по чл.59 ЗЗД, е уважен.
Излагат се доводи за неправилност и необоснованост на така
постановеното от СРС, решение в обжалваната му част. Същото било
постановено в противоречие с материалния закон и при допуснати
процесуални нарушения във връзка с обсъждането на доводите и
възраженията на страните по делото. Сочи, че било накърнено правото му на
защита, тъй като от страна на ищеца не били издадени фактури и така
ответникът не могъл да се възползва от възможността да оспори тяхната цена.
Счита, че заключението на съдебно-счетоводната експертиза не може да
замести липсата на писмени доказателства. Сочи, че експертизата била
изготвена именно въз основа на тези непредставени по делото доказателства,
както и на частни свидетелстващи документи. Цялото дело и решението на
СРС се крепяло на тези документи. В хипотезата на чл.59 ЗЗД не било
достатъчно да се докаже, че ответника е собственик на имота, за който се
претендира заплащане на топлинната енергия, а следвало да се докаже, че
именно той е консумирал енергията като по този начин си било спестило
разходите. Твърди, че през процесния период имотът се ползвал от третото
2
лице помагач на страната на ответника – Национален център за социална
рехабилитация комуто било учредено безвъзмездно право на ползване. Затова
обстоятелство ищецът бил надлежно уведомен с писмо от 07.02.2017 г. като
били представени и писмени доказателства, вкл. договор от 29.07.2001 г.
Неправилно СРС бил приел, че ответника е ползвател на процесния имот като
се позовал на чл.18 ЗДС. В тази уредба, обаче, не било уредено правомощието
на Областния управител по ползването на имотите, а правомощието му да ги
управлява. Твърди се още, че ищеца не бил доказал пълно и главно реално
потребената топлинна енергия. Затова намира, че не са налице предпоставките
на чл.59 ЗЗД, за да бъде ангажирана отговорността му по заплащането на
сумата в размер на 1337,21 лв., представляваща цена на доставена топлинна
енергия за топлоснабден имот, аб. № 373683, за периода от 07.01.2019 г. до
30.04.2020 г.
По отношение стойността на услугата за дялово разпределение
напомня, че бил оспорил договора от 19.11.2002 г. При това положение
въззивника нямал никакви отношения с ФДР и затова тези дружества не
можели да извършват дялово разпределение. Оспорва се и протокола на ОС на
ЕС от 19.11.2002 г. за избор на ФДР. Липсвали доказателства за сключен
договор между ЕС и ФДР. Това означавало, че не е изпълнено изискването на
чл.139 б от ЗЕ.
Иска се първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваната
му част и да се постанови друго с което претенцията да бъде изцяло
отхвърлена.
По въззивната жалба е постъпил отговор от ищеца пред СРС-
„Топлофикация София“ ЕАД, в който се излага становище за неоснователност
на въззивната жалба и правилност на първоинстанционното решение в
обжалваната му част. Счита, че претенцията му е доказана. Претендират се
разноски.
Третото лице помагач на страната на ищеца – „М Х Елвеко“ ООД /със
сегашно наименование „Д.Е.“ ЕООД/ не взема становище по въззивната
жалба. Не претендира разноски.
Третото лице помагач на страната на ответника – Национален център
за социална рехабилитация не взема становище по въззивната жалба. Не
претендира разноски.
3
По допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивникът е бил уведомен на 11.08.2023 г.
Въззивната жалба е подадена на 25.08.2023 г.; следователно същата е в срока
по чл.259, ал.1 ГПК.
С решението, което се обжалва, предявеният от ищеца /пред СРС/,
срещу ответника/въззивник пред настоящата инстанция, иск по реда на
чл.422, ал.1 ГПК с правно основание по чл.59 ЗЗД, е уважен в обжалваната
част, следователно въззивната жалба е допустима.
В частта, в която претенциите на ищеца са били отхвърлени като
неоснователни, първоинстанционното решение като необжалвано от ищеца
следва да се счита за влязло в сила.
При това положение настоящата инстанция намира, че не следва да
обсъжда въведените с въззивната жалба доводи относно претенциите на
ищеца, които са приети от СРС за неоснователни.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По
останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
След служебно извършена проверка съдът приема, че обжалваното
решение е постановено в допустим процес и е валидно:
За издадената на 21. 01.2022 г. по ч.гр.д.№ 599 по описа за 2022 г.
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК длъжникът е
уведомен лично на 08.02.2022 г.
На същата дата е подадено възражение по чл.414, ал.1 ГПК.
За указанията на съда по чл.415, ал.1 ГПК заявителя е уведомен на
15.03.2022 г.
Исковата молба е предявена на 18.03.2022 г., т.е. в срок.
Претенциите се иска да бъдат установени по реда на чл.422, ал.1 ГПК в
хипотезата на неоснователно обогатяване, което е било посочено и в
заявлението по чл.410 ГПК.
По доводите във въззивната жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че в случая
се касае до имот с предназначение за стопански нужди поради което
4
ответникът имал качеството на „небитов клиент“ по смисъла на пар.1, т.33 а
от ДР на ЗЕ. Съгласно чл.149, ал.1,т.3 ЗЕ продажбата на топлинна енергия
/ТЕ/ за стопански нужди се извършвала на основа на писмени договори при
Общи условия, сключени между топлопреносното предприятие и
потребителите, извършващи стопанска дейност. По делото не било спорно, че
между ищеца и ответника не е сключен писмен договор. При това положение
ищецът имал право да претендира заплащането на потребената топлинна
енергия на основание чл.59 ЗЗД – неоснователно обогатяване. Тази хипотеза
била обусловена от имущесвено разместване, по силата което клиентът се
обогатява за сметка на топлофикационното дружество, спестявайки си
разходи за отопление, които следвало да направи за заплащането на
потребената ТЕ, а дружеството обеднявало като не получавало цената на
доставената енергия. От представения по делото Акт за частна държавна
собственост № 08049/24.08.2012 г. се установявало, че ответника е собственик
на процесния недвижим имот с административен адрес: гр.София, ул. „**** с
аб.№ 373683. За неоснователен е приет довода на ответника, че за процесния
период от 01.11.2018 г. до 30.04.2020 г. имотът е ползван от третото лице
помагач на страната на ответника – Национален център за социална
рехабилитация, респ., че третото лице помагач се явява легитимирано да
отговаря по така предявените искове. Действително, по делото бил представен
договор от 29.07.2001 г. по силата на който в полза на това трето лице помагач
било учредено безвъзмездно право на ползване върху процесния имот със
срок от 10 години. Съгласно чл.56, ал.1 от ЗДС, редакция в сила към датата на
сключване на този договор, срокът на договора не можел да бъде по-дълъг от
10 години. По делото не били представени доказателства, че след изтичане на
10-годишния срок е проведена процедура за сключване на нов договор за
учредяване на право на ползване върху процесния недвижим имот. Съгласно
съдебната практика на ВКС, която СРС е цитирал, с оглед специалния режим
на отдаване под наем на общинската собственост, неприложими били
правилата на чл.236, ал.1 ЗЗД, съгласно които договорът да се счита за
трансформиран в безсрочен. При отчитане на сходствата между правната
уредба на ЗДС и ЗОбС съдът е приел, че приетото от ВКС по отношение на
отдаването под наем на общинска собственост, важи и за държавната
собственост. От тук следвал извод, че правоотношението между ответника и
третото лице помагач на негова страна, е прекратено с изтичането на 10-
5
годишния срок. Действително, от страна на ответника било представено
писмо от 07.02.2017 г., с което същият уведомявал ищцовото дружество, че е в
ход процедура за ново предоставяне на имота на Националния център за
социална рехабилитация като организация продължавала да ползва имота.
Този документ представлявал частен свидетелстващ такъв, който бил издаден
от представителя на страната за обстоятелства, които били изгодни за нея,
затова и не се ползвал от обвързваща съда доказателствена сила. Следвало да
се посочи и, че по делото не бил представен нов договор, който да е сключен
след изготвянето на това писмо. Затова и ответникът бил материално правно
легитимиран да отговора по предявения иск за неплатената цена на
доставената до процесния имот топлинна енергия. Относно стойността на
реално потребеното количество ТЕ съдът се е позовал на заключението на
съдебно-техническата експертиза, което е кредитирал като обективно и
компетентно дадено. От това заключение се установявало, че в имота има 9
бр. радиатори с монтирани ИРРО. Вещото лице било посочило, че
показанията на тези ИРРО били снети и бил изготвен реален отчет, съответно
на 11.05.2019 г. и 15.06.2020 г. Установено било, че за отоплителния сезон
2018/2019 г. 5 бр. от уредите имат показания 0,00 /нула/ , а за сезон 2019/2020
г. всички уреди имат показания 0,00 /нула/ и за сочения период няма
начислено потребление на ТЕ за имот. Изчислявана била ТЕ, отдадена от
сградна инсталация на база пълна отопляема кубатура съгласно акт за
разпределение на кубатурата при спазване на изискванията на нормативната
уредба. По отношение на ТЕ, отдадена от сградната инсталация съдът се е
позовал на приетото в ТР № 2/2017 г. по тълк.д. № 2/2016 г. на ОСГК на ВКС.
Съгласно заключението на СТЕ общата стойност на потребената топлинна
енергия за процесния период възлизала на 1509, 88 лв. Доводът на ответника,
че не дължи стойността на потребената ТЕ, тъй като не бил получавал
фактури, е приет за неоснователен. Връчването на фактурите било от значение
само във връзка с изискуемостта на вземанията, а не било свързано с
възникването на същите. Възражението за погасяване на вземанията по
давност е прието за частично основателно – за периода преди 07.01.2019 г. или
такива в размер на 172,67 лв. При това положение претенцията на ищеца била
основателна за сумата в размер на 1337, 21 лв.
/Останалите претенции на ищеца са приети за неоснователни и тъй като
решението на СРС в тази му част не е предмет на въззивен контрол, то
6
настоящата инстанция не пресъздава мотивите на СРС/.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема
следното:
Изложените във въззивната жалба доводи, вкл. неиздаване и невръчване
на фактури, касаят наличието на договорна връзка между страните по спора.
Такава връзка, обаче, не се твърди от ищеца; претенцията се основава на
неоснователно обогатяване.
С разпоредбата на чл. 59 ЗЗД е предвидена възможността за ангажиране
гражданската отговорност на онзи правен субект, който се е обогатил за
сметка на другиго, като бъде осъден да върне онова с което се е обогатил, за да
бъде възстановено имущественото равновесие между субектите, до размера на
обедняването.
Имуществените облаги имат материално естество, те са оценими в пари
и се изразяват или в увеличаване актива на имуществото на обогатения, или в
намаляване на неговите пасиви, или пък в спестяване на обогатения на
някои разходи, които той иначе е трябвало да понесе за сметка
имуществото на претърпялото обедняване лице, т. е. обогатяването и
обедняването произтичат от единството на фактическия състав, който
поражда едното и другото, както е в настоящия случай.
В конкретния случай от страна на ищеца се твърди, че
неоснователното разместване на блага е във връзка със спестени разходи
на ответника по заплащане на стойността на доставената и потребена
топбинна енергия.
Относно материално-правната легитимация на ответника:
СРС е отчел спецификата на правоотношението по предоставяне на
право на ползване на държавен частен имот за нуждите на трето
персонифицирано лице и въззивната инстанция намира изводите му за
правилни и съответни на установената съдебна практика по аналогични
спорове.
Договорът по силата на който в полза на третото лице помагач на
страната на ответника е учредено безвъзмездно право на ползване е сключен
на 29.07.2001 г.
Съгласно редакцията на Закона за държавната собственост /ЗДС/,
7
обн.ДВ, бр.38 от 17.04.2001 г., в сила към момента на сключване на процесния
договор, чл. 56, ал.1 сочи, че право на ползване върху недвижим имот -
частна държавна собственост, се учредява със заповед на областния
управител за срок не по-дълъг от 10 години след провеждане на търг или
конкурс при условия и по ред, определени от Министерския съвет.
Безвъзмездно право на ползване може да се учреди със съгласието на
Министерския съвет по предложение на министъра на регионалното развитие
и благоустройството- ал.2.
Със заповедта по ал. 1 се определят начинът и условията за учредяване
правото на ползване - възмездно или безвъзмездно. Когато правото на
ползване се учредява възмездно или при определени условия, в заповедта се
посочва цената му, съответно условията, определени въз основа на
резултатите от търга или конкурса- ал.3.
Въз основа на заповедта областният управител сключва договор- ал.4.
Императивната забрана срокът на договора да е по-дълъг от 10 години
се запазва и в редакцията на ЗДС, обн.в. ДВ, бр.47, 21.06.2011 г., когато изтича
10-годишния срок, уговорен в процесния договор, а именно:
Безвъзмездно право на ползване върху имот - частна държавна
собственост, може да се учреди за срок не по-дълъг от 10 години със заповед
на областния управител в полза на общини за изпълнение на техните функции
или за трайно задоволяване на обществени потребности от местно значение,
както и в полза на други лица, след решение на Министерския съвет по
предложение на министъра на регионалното развитие и благоустройството.
Ползвателите не могат да използват имота за извършване на търговска
дейност- чл.56, ал.2 от ЗДС.
Въз основа на заповедта областният управител сключва договор.
Налага се извод, че договора от 29.07.2001 г., на който
ответникът/въззивник основава тезата си, е преустановил действието си с
изтичането на 10-годишния срок, т.е. на 29.07.2011 г. В случая от страна на
ищеца се претендира спестяване на разходи от страна на ответника за периода
от м.11.2018 г. – м.04.2020 г.
При наличието на посочената ограничителна норма е неприложимо
превръщането на срочния договор с предмет имот частна държавна
8
собственост в безсрочен договор, тъй като ЗДС е специален по отношение на
ЗЗД, така и в ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 267 ОТ 14.06.2017 Г. ПО Т. Д. № 60356/2016 Г., Г. К., ІІ Г.
О. НА ВКС.
Разпоредбата на чл. 24 ЗДС препраща към ЗЗД единствено по
отношение на прекратяването на наемните договори.
След преустановяване на правната връзка между ответника и третото
лице помагач на негова страна, Областната администрация на Област София
остава задължена за доставеното количество топлинна енергия.
Относно реално потребеното количество топлинна енергия:
По делото е допусната, изслушана и приета съдебно-техническа
експертиза, от която се установява, че в имота има 9 бр. радиатори с
монтирани ИРРО. Вещото лице е посочило, че показанията на тези ИРРО са
снети и е изготвен реален отчет, съответно на 11.05.2019 г. и 15.06.2020 г.
Установено е, че за отоплителния сезон 2018/2019 г. 5 бр. от уредите имат
показания 0,00 /нула/ , а за сезон 2019/2020 г. всички уреди имат показания
0,00 /нула/ и за сочения период няма начислено потребление на ТЕ за имот.
Изчислявана ТЕ представлява такава отдадена от сградна инсталация.
Стойността на същата е изчислена на база пълна отопляема кубатура на имота
съгласно акт за разпределение на кубатурата при спазване на изискванията на
нормативната уредба.
Следва да отбележим и, че противно на соченото във въззивната жалба,
експертизата не е изготвена само въз основа на представените с исковата
молба писмени доказателства, а и въз основа на главните отчети и
изравнителните сметки, предоставени от ФДР с молбата му от 19.10.2022 г.,
виж л. 108 и следв. пред СРС.
При изслушването на съдебно-техническата експертиза процесуалния
представител на ответното дружество е заявил, че „има възражения“ срещу
заключението като е посочил, че „експертизата представлява пощенска
станция между третото лице помагач и съда, което не е работа на
експертизата“. Въззивната инстанция намира, че подобно поведение на
процесуалния представител от една страна е неуважително, както към вещото
лице, така и към съда, поради което не следва да бъде толерирано, арг. от
чл.100а, ал.1 ГПК, а от друга страна вещото лице Урумова изрично е
посочила, че е направила проверка дали изчисленията отговарят на отчетите и
9
е дала отговор на база собствена преценка.
Същевременно от страна на ответника не е поискано изслушване на
допълнителна или повторна експертиза.
Въззивната инстанция приема, че заключението на СТЕ е обективно
изготвено, както и отговаря на поставените му въпроси в цялост. От това
заключение се установява, че доставената и потребена топлинна енергия е на
стойност 1337,21 лв. От заключението на съдебно-счетоводната експертизата
се установява, че сумата не е платена, т.е. от страна на ответника е налице
„спестяване на разходи“.
При изслушването на съдебно-счетоводната експертизата процесуалния
представител на ответното дружество е заявил, че „има възражения“ срещу
заключението, без да се конкретизира в какво се състоят тези възражения,
както и без да е поискано изслушване на допълнителна или повторна
експертиза.
При това положение въззивната инстанция приема, че от СРС не е
допуснато процесуално нарушение във връзка с обсъждането на събраните
експертизи.
Относно сградната инсталация:
По въпроса се е произнесъл Конституционния съд с решение № 5 от
22.04.2010 г. по к.д. № 15/2009 г. на КС, образувано по искане на омбудсмана
на РБ за обявяване противоконституционност на чл. 153, ал. 1 и 6 от Закона за
енергетиката. Изяснено е, че в § 13, т. 1 от Закона за защита на потребителите
е дадено легално определение на общото понятие "потребител", но за нуждите
на специалните закони съществуват други дефиниции. Например съгласно § 1,
т. 42 от ДР на Закона за енергетиката потребител на енергия или природен газ
за битови нужди е физическо лице - собственик или ползвател на имот, което
ползва електрическа или топлинна енергия с топлопреносител гореща вода
или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен
газ за домакинството си. Чл. 140, ал. 3 ЗЕ изрично предвижда, че сградните
инсталации за отопление и горещо водоснабдяване са обща етажна
собственост. 3аплащането на отдадената от сградната инсталация топлинна
енергия не е резултат от реалното ползване или неползване на топлинна
енергия от собствениците и носителите на вещни права. То следва от факта, че
сградната инсталация е обща част по предназначение, от която никой не може
10
да се откаже. Отказ изцяло от потребление на топлинна енергия в
присъединена към топлопреносната мрежа сграда в режим на етажна
собственост не е допустим, защото всички собственици трябва да поемат
съобразно дела си част от разходите, свързани с експлоатацията на общите
части и сградната инсталация.
Това становище е застъпено и в Тълкувателно решение № 2/25.05.2017 г.
на ОСГК, ВКС, с което са дадени разяснения относно задълженията на
собствениците в сграда, намираща се в режим на етажна собственост,
присъединена към топлопреносната мрежда, да заплащат цената на
топлинната енергия отдадена на сградната инсталация. Съгласно мотивите на
тълкувателното решение присъединяването на сградата към топлопреносната
мрежа става въз основа на решение на общото събрание на етажната
собственост. Прекратяване на топлоснабдяването е уредено като възможно
само при постигнато съгласие между всички собственици и титуляри на вещно
право на ползване в сградата (чл. 153, ал. 2 ЗЕ). Отделният етажен собственик
може да прекрати топлоподаването към отоплителните тела в имотите си, но
остава потребител на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и
от отоплителните тела в общите части на сградата (чл. 153, ал. 6 ЗЕ).
С оглед на изложеното се налага изводът, че с приемането на ЗЕ
законодателят регламентира доставката на топлинна енергия в сгради под
режим на етажна собственост като услуга, която се ползва от самата етажна
собственост. Макар последната да не е персонифицирана, за отношенията в
енергетиката законодателят я разглежда като колективен субект, явяващ се
самостоятелен потребител на услугата "доставка на централно отопление".
Законодателното решение е обяснимо с оглед особеностите на етажната
собственост и невъзможността в заварените сгради централното отопление да
бъде доставяно по друг начин, освен чрез представляващата обща част на
сградата отоплителна инсталация.
На следващо място, въззивният съд съобразява и дадения с Решение на
СЕС от 05.12.2019 г. по съединени дела С-708/2017 и С-735/2017 г. отговор на
поставените с отправените преюдициални запитвания въпроси. В посоченото
решение е прието, че чл. 27 от Директива 2011/83/ЕС на Европейския
парламент и на Съвета от 25 октомври 2011 година относно правата на
потребителите, за изменение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета и Директива
11
1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и за отмяна на Директива
85/577/ЕИО на Съвета и Директива 97/7/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета във връзка с член 5, параграфи 1 и 5 от Директива 2005/29/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни
търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния
пазар и изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/EО,
98/27/EО и 2002/65/EО на Европейския парламент и на Съвета, и Регламент
(EО) № 2006/2004 на Европейския парламент и на Съвета ("Директива за
нелоялни търговски практики"), трябва да се тълкува в смисъл, че допуска
национална правна уредба, която предвижда, че собствениците на
апартамент в сграда — етажна собственост, присъединена към система за
централно отопление, са длъжни да участват в разходите за топлинна енергия
за общите части на сградата и за сградната инсталация, въпреки че
индивидуално не са поръчвали доставката на отопление и не го използват в
своя апартамент. Според СЕС допустима е национална правна уредба, която
предвижда, че в сградите в режим на етажна собственост сметките за
топлинна енергия за сградната инсталация се изготвят за всеки собственик на
апартамент в сградата пропорционално на отопляемия обем на неговия
апартамент.
Следователно неоснователен е довода на въззивника, че СРС не бил
съобразил, че в имота не била ползвана топлинна енергия.
При така изложените мотиви, налага се извод, че по делото са доказани
от страна на ищеца кумулативните предпоставки за уважаване на иска по
чл.59 ЗЗД.
Следователно обжалваното решение е правилно и ще следва да бъде
потвърдено в обжалваната му пред настоящата инстанция, част.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
При този изход на спора решението е правилно и в частта за разноските.
На въззивника разноски не се следват.
Въззиваемата страна претендира разноски и такива са сторени за
подаване на отговор по въззивната жалба и процесуално представителство,
които съдът на основание чл.78, ал.8 ГПК определя в размер на 100 лв.
12
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 13596 от 06.08.2023 г. по гр.д. №
14382/2022 Г. на СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 127 състав , в частта в която
се: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявен от „Топлофикация София“
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София,
ул.“Ястребец“ № 23 Б, срещу Областна администрация на Област София,
булстат ****, гр.София, ул. ****, иск по реда на чл. 422 ГПК, че ответникът
дължи на ищцовото дружество на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, сумата в размер
на 1337, 21 лева, представляваща цена на доставена от дружеството топлинна
енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ул.“****, с абонатен
номер 373683, представляващ половината от втори етаж с площ от 173 кв.м.,
за период от 07.01.2019 г. до 30.04.2020 г., с която сума ответникът
неоснователно се е обогатил, ведно със законна лихва за период от 07.01.2022
г. до изплащане на вземането, за която сума е издадена Заповед за изпълнение
№ 2542/21.01.2022 г. по ч. гр. д. № 599/2022 г. по описа на Софийски районен
съд, 127 състав, както и в частта за разноските.
ОСЪЖДА Областна администрация на Област София, булстат ****,
гр.София, ул. ****, да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“Ястребец“ №
23 Б, на основание чл.78, ал.8 ГПК, сумата в размер на 100 лв.,
представляваща разноски за процесуално представителство пред
въззивната инстанция.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач на
страната на ищеца – „М Х Елвеко“ ООД/със сегашно наименование „Д.Е.“
ЕООД/.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач на
13
страната на ответника – Национален център за социална рехабилитация.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване,
арг. от чл.280, ал.3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14