№..4744
гр. София, 29.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 155 СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:П С
при участието на секретаря Б К
като разгледа докладваното от П С Гражданско дело № 20221110160616 по
описа за 2022 година
РЕШИ:
Р Е Ш Е Н И Е
№ 29.07.2024 година град София
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД IIІ ГО, сто петдесет и пети
състав
На единадесети юли две хиляди двадесет и четвърта
година
в публично заседание в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: П С
1
Секретар Б К
Прокурор
като разгледа докладваното от съдия П С
гражданско дело номер 60616 по описа за 2022 година на СРС, 155 състав,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба на М. С. А., с ЕГН **********, от гр.
София, ж.к. „Л..“, .., вх. Б, ет. 1, АП.. против „С..“ АД, с ЕИК .., със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „П..“ №.., ет. 5, АП.., представлявано от изпълнителния директор
С Н Т, за установяване по отношение на ответника, че договорът за потребителски кредит,
сключен от разстояние, от 25.10.2021 г., е нищожен поради нищожност на клаузата за
възнаградителна лихва, противоречието й с добрите нрави, неравноправност, заобикаляща
закона, договорена в противоречие с изискванията на чл. 10, ал. 1 от ЗПК във връзка с чл. 11,
ал. 1, т. 10 и чл. 19 от ЗПК, както и за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от
1 260 лв., платена от ищеца на ответника без основание, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от предявяване на исковата молба - 09.11.2022 г. до окончателното й
изплащане плащане, както и направените по делото разноски, а при условие на евентуалност
са предявени искови претенции за прогласяване на клаузите на чл. 9, чл. 10 и чл. 11 от
договора за нищожни, като противоречащи на чл. 10а, ал. 2 и чл. 33 от ЗПК, и клаузата на
чл. 27, ал. 1 от договора за нищожна като непритежаваща обезпечителна функция, и за
осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 200 лв., платена от ищеца на
ответника без основание, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
предявяване на исковата молба - 09.11.2022 г. до окончателното й изплащане плащане.
В исковата молба ищцата твърди, че на 25.10.2021 г. сключила с ответника договор за
потребителски кредит в размер на 3 000 лв., за срок от 24 месеца, при договорен годишен
процент на разходите в размер на 42,58 % и годишен лихвен процент от 36 %. Също така
твърди, че съгласно чл. 17, ла. 1 от договора следвало в з-дневен срок от сключване на
договора да осигури поръчител или банкова гаранция, а съгласно чл. 27, ал. 1 от договора
било предвидено, че при неосигуряване на обезпечение ищцата дължи неустойка в размер
на 0,9 % на ден от стойността на усвоената по кредита сума. В чл. 9 от договора била
предвидена такса за продължаване на срока по кредита, а в чл. 10 било договорено
заплащане от потребителя на разходите за събиране на просрочените вземания, изразяващи
се в изпращане на напомнителни писма, електронни съобщения, провеждане на телефонни
разговори и лични посещения, при неизпълнение на задължението на потребителя по
погасителния план, като таксата е определена в размер на 10 лв., но не повече от 120 лв. В
чл. 11 от договора било договорено, че потребителят дължал и заплащането на едно
текстово съобщение в размер на 0,30 лв. Излага твърдения за връщане на сумата от 4 260 лв.
по кредита. Оспорва договора като нищожен поради нарушаване на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК,
поради нарушаване на добрите нрави, както и поради противоречие на договора с чл. 10, ал.
2
1 и чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК. Позовава се на съдебна практика на СЕС, излага
подробни съображения. Ангажира доказателства.
В съдебно заседание ищцата, редовно призована, не се явява, не изпраща
представител. По делото е депозирано становище по съществото на спора.
В законоустановения срок е постъпил отговор на исковата молба по смисъла
на чл. 131 от ГПК от ответното дружество „С..“ АД, с който оспорва исковите претенции
като неоснователни. Не спори сключен между страните договор за предоставяне на кредит в
размер на 3 000 лв., която сума ищцата е следвало да върне заедно с договореното
възнаграждение и съгласно погасителен план. Сочи, че договорът е сключен от разстояние,
като в деня на сключването му паричната сума била предоставена от кредитора на
потребителя в „И...“. Договорът бил сключен при общи условия. Излага подробни
съображения относно сключване на договора от разстояние, като инициативата за
сключването му била на ищцата посредством попълване на електронна заявка за отпускане
на кредит на 25.10.2021 г. По електронен път на потребителя били изпратени проект за
договора, погасителен план, стандартен европейски формуляр и общи условия. Сключването
на договора по електронен път, от разстояние отговаряло на изискванията на националното
законодателство. Твърди, че на ищцата не е била начислявана неустойка, а договорената
такава била за неизпълнение на парично задължение. Оспорва твърдяното в исковата молба
неоснователно разместване на блага в имуществените сфери на страните по договора.
Позовава се на съдебна практика, излага подробни съображения във връзка с основната
функция на договорената неустойка. Ангажира доказателства.
В съдебно заседание ответникът, редовно призован, не изпраща представител.
По делото е депозирано становище по съществото на спора, претендират се направените по
делото разноски.
Така предявените искови претенции са с правно основание чл. 21, ал. 1 от
ЗПК, чл. 146 във връзка с чл. 143 от ЗЗП, и чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД. Направени са
възражения по чл. 22 от ЗПК, както и искане по реда на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 от ГПК.
Съдът, въз основа на събраните по делото доказателства, преценени съобразно
разпоредбата на чл. 12 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
От представения и приет като доказателство заверен препис от договор за
потребителски кредит, предоставен от разстояние № .. от 25.01.2021 г. се установява, че
същия е сключен между „С..“ АД и М. С. А., по силата на който ответното дружество
предоставило на ищцата кредит в размер на 3 000 лв. за срок от 24 месеца, при договорен
фиксиран лихвен процент от 36 % и годишен процент на разходите от 42,58 %, с приложен
към договора погасителен план, като договорът е сключен при общи условия.
Като доказателства по делото са приети 6 броя копия от снимки за наредени преводи
и 7 броя разписки за извършени плащания от ищцата по сметка на ответника за периода от
24.11.2021 г. до 24.09.2022 г.
3
От представените от ответника писмени доказателства, част от които идентични с
представените от ищеца, се установява, че със Заповед № .. от 06.07.2016 г. на
подуправителя на БНБ, ръководещ Управление „Б..“, „С..“ АД е вписано в Регистъра на
финансовите институции. От доказателствата, приети по делото, се установява, че
ответникът е предоставил на ищцата стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителските кредити, с включена информация по чл. 8 от ЗПФУР, както
и е съставен погасителен план, включващ броя, размера и падежа на вноските. От
представения заверен препис от платежно нареждане от 25.10.2021 г. се установява, че
ответникът е наредил по сметка на ищцата сумата от 3 000 лв. с основание: договор № ...
От приетото по делото заключение на вещото лице по назначената съдебно-
счетоводна експертиза, неоспорено от страните по делото, се установява, че по процесния
договор изплатената сума от ищцата е 3 703,84 лв., която е сума е разпределена, както
следва: сумата от 340,95 лв. – главница, сумата от 719,75 лв. – договорна лихва, сумата от
2 585,59 лв. – неустойка, сумата от 7,55 лв. – наказателна лихва и сумата от 50 лв. – такса
посещение, СМС. Вещото лице също така установява, че с включена договорна лихва и
неустойка, спрямо погасителния план ГПР е в размер на 124,54 %.
При така установената фактическа обстановка за съда се налагат следните изводи:
По делото се претендира нищожност на договора поради нищожност на клаузата за
възнаградителна лихва, противоречието й с добрите нрави, неравноправност, заобикаляща
закона, договорена в противоречие с изискванията на чл. 10, ал. 1 от ЗПК във връзка с чл. 11,
ал. 1, т. 10 и чл. 19 от ЗПК.
При извършеното уточнение на исковата претенция, за съда се налага извод, че се
претендира нищожност на клаузата за възнаградителна лихва на няколко самостоятелни
правни основания, част от които посочени в специалния закон – Закона за потребителския
кредит, и част от които, посочени в общите закони – Закона за защита на потребителите по
силата на препращащата норма на чл. 24 от ЗПК към разпоредбите на чл. 143 – 148 от ЗЗП,
както и чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. От така посочените основания съдът намира, че първо
следва да се произнесе относно спазване на изискванията на специалния закон – ЗПК,
съответно за наличие на основанията, водещи до нищожност на договора, предвидени в
специалния закон – ЗПК. При липса на такива следва да провери наличие на основания,
водещи до нищожност на клаузата за възнаградителна лихва по общите закони спрямо ЗПК,
като първо се произнесе по основанията, посочени в ЗЗП, а най-накрая по основанието,
посочено в ЗЗД, в съответствие с правилото lex specialis derogat legi generali.
От представения по делото договор се установява, че същият е сключен от
разстояние, при спазване на изискванията на закона за сключване на договор от разстояние,
като предварителна информация е била предоставена на ищцата по смисъла на чл. 5 ал. 10
от ЗПК. Не се спори, че екземпляр от договора е бил предоставен на ищцата по смисъла на
чл. 5, ал. 13 от ЗПК. Спори се за формата, в която договорът е сключен. Тогава, когато
договорът се сключва в присъствие на страните, формата е писмена. В случаите, при които
договорът се сключва от разстояние, посредством интернет платформа, подписът на
4
страните се полага във форма и вид, предвидени в ЗПФУР. По аргумент от противното на
разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от ЗПК, за да е нищожен договорът по смисъла на чл. 22 от
ЗПК, се изисква липса и на трите кумулативно предвидени предпоставки по отношение на
елементите на договора, които трябва да бъдат представени с еднакъв вид, формат и размер
на шрифта, последният не по-малък от 12. В конкретния случай видът и форматът на
използвания шрифт са едни и същи, което се установява и с просто око. По отношение на
размера на шрифта в конкретния случай по делото не е било изслушано вещо лице
специалист, което да даде заключение дали използваният размер на шрифта е по-малък от
12, но същевременно липсват и наведени твърдения от страна на ищцата за наличие на
заболявания на очите, което да представлява затруднение да се запознае със съдържанието
на договора. От друга страна изпълнението на договорното задължение от страна на
ответника е индиция, че същият се е запознал с подписания от него договор от разстояние.
Ето защо съдът приема, че само неспазване на размера на шрифта, дори той да е по-малък от
12, но не по-малък от 10, който позволява договорът да бъде прочетен от физически здраво
младо лице, за което липсват данни за заболявания, не е достатъчно да обоснове нищожност
на договора за кредит. Възражението за нищожност на договора на първото предвидено
основание в чл. 22 от ЗПК се явява неоснователно и следва да бъде оставено без уважение.
Спори се за валидността на клаузата, с която е договорена възнаградителна лихва,
дължима на кредитора.
По отношение на предвиденото в чл. 22 от ЗПК основание неспазване на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, съдът намира следното:
В чл. 1, т. 11 от процесния договор страните са договорили фиксиран лихвен процент
по заема от 36 %, а в т. 4 от същия член – ГПР в размер на 42,58 %. Съдът намира, че в
случая не е нарушено изискването на чл. 10, ал. 1, т. 10 от ЗПК, като в договора е посочен
годишният процент на разходите. Ето защо съдът намира предявения иск на посоченото
основание за неоснователен.
По отношение на предявеното основание за нищожност на клаузата, като
противоречаща на чл. 19 от ЗПК, съдът намира следното:
Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.
Съобразно с член единствен, ал. 1 от ПМС № 426/2014 г. за определяне размера на законната
лихва по просрочени парични задължения, годишният размер на законната лихва за
просрочени задължения е в размер на основния лихвен процент на БНБ в сила от първи
януари, съответно от първи юли на текущата година плюс десет процентни пункта. За
периода на договора от 25.10.2021 г. до 25.10.2023 г. основният лихвен процент на БНБ е,
както следва: от 01.11.2021 г. - 0,00 на сто, от 01.10.2022 г. - 0,49 на сто, от 01.11.2022 г. - 0,59
на сто, от 01.12.2022 г. – 1,30 на сто, от 01.01.2023 г. - 1,42 на сто, от 01.02.2023 г. - 1,82 на
сто, от 01.03.2023 г. - 2,17 на сто, от 01.04.2023 г. - 2,47 на сто, от 01.05.2023 г. - 2,77 на сто,
5
от 01.06.2023 г. - 2,96 на сто, от 01.07.2023 г. - 3,12 на сто, от 01.08.2023 г. - 3,29 на сто, от
01.09.2023 г. - 3,53 на сто и от 01.10.2023 г. - 3,64 на сто. Следователно уговореният в
договора годишен процент на разходите от 42,58 % към момента на сключване на договора е
под предвидения в закона петкратен размер на законната лихва. Ето защо съдът приема, че
договореният лихвен процент по договора не противоречи на закона, поради което и
договореното между страните възнаграждение е в размер на 1 612,07 лв. Съдът намира за
неоснователна претенцията на предявеното основание, поради което същото следва да бъде
отхвърлено.
Сключеният между страните договор е валиден и е породил своето правно действие.
В предвидения в договора срок ищецът е платил сумата от 3 703,84 лв. Спори се относно
основанието за плащане на паричната сума.
Съгласно чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, който е получил нещо без основание, е длъжен
да го върне. Съгласно ПП №.. от 1979 г. на ВС, фактическият състав на чл. 55, ал. 1, предл. 1
ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т. е.
когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от
имуществото на едно лице в имуществото на друго. В конкретния случай е налице
основание за превеждане на сума в размер на 3 703,84 лв., или претендирания от ищцата
размер от 1 260 лв., а ищцата не доказа плащане на сума над получения от нея размер по
сключения между страните договор за потребителски кредит, както и над дължимата лихва.
Ответникът, чиято е доказателствената тежест по чл. 154 от ГПК да докаже наличие на
основание за извършения превод, представи доказателства, установяващи наличие на
основание за превода, а именно: наличие на договор между страните, в изпълнени на
задълженията по който ищцата е извършила превод по сметката на ответника. За съда се
налага извод, че между страните по делото е налице валидно правоотношение, което да
поражда задължение за престиране и даването е в негово изпълнение. Законът придава
значение на самия факт дадено-получено, без да се интересува от субективния елемент –
добросъвестност, вина или знание за липсата на основание.
Ето защо съдът намира, че не е настъпило разместване на имуществени блага, което е
довело до неоснователно обогатяване на ответника, без основание за това. Искът като
неоснователен следва да бъде отхвърлен.
С оглед неоснователността на главния иск, съдът намира за неоснователна и
претенцията за присъждане на законната лихва върху главницата, считано от предявяване на
исковата молба – 09.11.2022 г. до окончателното й плащане, поради което същата следва да
бъде отхвърлена.
С оглед неоснователността на предявените главни искови претенции, съдът следва да
се произнесе по евентуално предявените искове за прогласяване на клаузите на чл. 9, чл. 10 и
чл. 11 от договора за нищожни, като противоречащи на чл. 10а, ал. 2 и чл. 33 от ЗПК, и
клаузата на чл. 27, ал. 1 от договора за нищожна като непритежаваща обезпечителна
функция, и за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 200 лв., платена от
ищеца на ответника без основание, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
6
предявяване на исковата молба - 09.11.2022 г. до окончателното й изплащане плащане.
Съобразно с чл. 10а, ал. 1 от ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и
комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит.
Съгласно чл. 9 от процесния договор потребителят дължи такса за продължаване
срока на кредита в размер, посочен в актуалната тарифа на кредитора, като таксата се
формира и изплаща по реда, посочен в общите условия. Съобразно чл. 29 от общите условия
потребителят дължи такса за продължаване на срока на договора по чл. 41 в размер на 30 %
от непогасената главница по кредита към момента на отправяне на искането до кредитора за
продължаване на срока. По силата на чл. 41 от общите условия потребителят може да
отправи искане до кредитора за продължаване на срока на кредита. В настоящия случай не
се твърди в исковата молба, че ищцата е направила искане за продължаване на срока на
кредита, нито са изложени твърдения за непогасена главница и нейния размер към момент, в
който ищцата е направила такова искане. Независимо от обстоятелството, че липсват данни
ищцата да е правила искане за продължаване срока на договора, който към момента на
последното съдебно заседание е изтекъл, то за нея съществува правен интерес от
установяване валидността на клаузите от договора, въз основа на които биха могли да бъдат
събрани такси и комисиони от страна на кредитора. Така съставена, клаузата на чл. 9 от
процесния договор е свързана с управление на кредита, във връзка с евентуално разсрочване
на остатъка от дължимата главница, което е в противоречие с нормата на чл. 10а, ал. 2 от
ЗПК. В случая се цели събиране на допълнителна такса, каквато не се дължи на кредитора, с
което се заобикаля закона, поради което клаузата на чл. 9 от процесния договор е нищожна.
С клаузата на чл. 10 от процесния договор се предвиждат разходи, извършени от
кредитора по събиране на просрочените вземания, изразяващи се в изпращане на
напомнителни писма, електронни съобщения, провеждане на лични разговори и лични
посещения, уведомяващи потребителя за некоректното му поведение. Чл. 10 от процесния
договор предвижда максимален размер от 120 лв. за всички начислени такси за събиране на
просрочени погасителни вноски. Така договорена клаузата на чл. 10 от процесния договор
предвижда заплащане на такси от 10 до 120 лв. без да е посочен размера на всяко едно от
предприетите от страна на кредитора действия, свързани с изпълнение на задължението на
потребителя да върне кредита и да плати уговорената между страните лихва. Всеки от
извършените от кредитора разходи подлежи на доказване. Начисляването и събирането на
такси за предприети от кредитора действия без да е остойностено всяко от предприетите
действия, би довело до неоснователно обогатяване на кредитора, с което се заобикаля
закона. Ето защо и клаузата на чл. 10 от процесния договор е нищожна.
Клаузата на чл. 11 от договора предвижда заплащане на текстовите съобщения,
изпратени от кредитора до потребителя, като последният заплаща такса в размер на 0,30 лв.,
която цена подлежи на промяна с оглед на евентуални промени в цените на мобилните
услуги, предоставяни от мобилните оператори. Така договорена, клаузата е непълна и
неясна, като не сочи по какъв повод и в кои случаи потребителят ще плаща такса за
изпратени от кредитора текстови съобщения, изходящи от кредитора, при положение, че
7
кредиторът е потребител на мобилни услуги, доставяни от мобилни оператори. Не е посочен
и горен праг или максимален брой съобщения, които кредиторът има право да отправя до
потребителя. Начисляването на такси за ползвани от кредитора мобилни услуги за сметка на
потребителя би довело до разместване на блага в имуществените сфери на страните по
договора, което води до заобикаляне на закона от страна на кредитора с цел неоснователно
обогатяване за сметка на потребителя. Ето защо съдът намира и клаузата на чл. 11 от
процесния договор за нищожна.
За пълнота на изследването следва да се посочи, че клаузите на чл. 9, чл. 10 и чл. 11
от процесния договор не са нищожни поради противоречието им с чл. 33 от ЗПК, тъй като
последният урежда размера на дължимата лихва при наличие на забава, каквато не се твърди
от ищцата, а не при наличие на нищожни клаузи. Ето защо в тази част предявените искови
претенции следва да бъдат отхвърлени като неоснователни.
С клаузата на чл. 27, ал. 1 от процесния договор е договорена неустойка в размер на
0,9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено
договореното обезпечение. В чл. 17 от процесния договор са договорени обезпечения, които
потребителят следва да предостави на кредитора в срок от три дни от сключване на
договора.
От приетия като доказателство по делото погасителен план се установява, че общо
дължимата сума по кредита, включваща главница, лихва и неустойка, когато не е осигурена
гаранция/поръчител, е в размер на 10 472,40 лв., а общо дължимата сума по кредита,
включваща главница и лихва възлиза на 4 612,07 лв. Следователно размерът на
предвидената неустойка възлиза на 5 860,33 лв.
Съдът следва да съобрази задължителната практика на ВКС. Съгласно т. 3 от
Тълкувателно решение №.. от 15.06.2010 г. по тълк.д. №../2009 г. на ОСТК на ВКС нищожна
поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Кредиторът има право на
обезщетение за претърпени загуби и пропуснати ползи. В конкретния случай по делото не са
направени възражения от ответника относно претърпени загуби или пропуснати ползи,
които биха могли да обосноват претендиране на неустойка в посочения размер. Така
договорената неустойка в договора, сключен между страните, излиза извън присъщите
функции, поради което за съда се налага извод, че същата е нищожна. Ето защо и
претенцията на ищеца за заплащане на неустойка следва да бъде уважена като основателна.
По предявения иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 200 лв.,
платена от ищеца на ответника без основание, съдът намира следното:
Съгласно чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, който е получил нещо без основание, е длъжен
да го върне. Съгласно ПП №.. от 1979 г. на ВС, фактическият състав на чл. 55, ал. 1, предл. 1
ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т. е.
когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от
имуществото на едно лице в имуществото на друго. В конкретния случай е налице
8
основание за превеждане на сума в размер на 3 703,84 лв., а ищцата не доказа плащане на
сума над получения от нея размер по сключения между страните договор за потребителски
кредит, както и над дължимата лихва. Ответникът, чиято е доказателствената тежест по чл.
154 от ГПК да докаже наличие на основание за извършения превод, представи
доказателства, установяващи наличие на основание за превода, а именно: наличие на
договор между страните, в изпълнени на задълженията по който ищцата е извършила превод
по сметката на ответника. За съда се налага извод, че между страните по делото е налице
валидно правоотношение, което да поражда задължение за престиране и даването е в негово
изпълнение. Законът придава значение на самия факт дадено-получено, без да се интересува
от субективния елемент – добросъвестност, вина или знание за липсата на основание.
Ето защо съдът намира, че не е настъпило разместване на имуществени блага, което е
довело до неоснователно обогатяване на ответника, без основание за това. Искът като
неоснователен следва да бъде отхвърлен.
С оглед неоснователността на главния иск, съдът намира за неоснователна и
претенцията за присъждане на законната лихва върху главницата, считано от предявяване на
исковата молба – 09.11.2022 г. до окончателното й плащане, поради което същата следва да
бъде отхвърлена.
По отношение на искането за присъждане на направените по делото разноски от
процесуалния представител на ищеца, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК съдът намира
същото за основателно, съразмерно с уважената част от исковите претенции, като в полза на
ищцата следва да бъдат възложени направените по делото разноски в размер на 504,57 лв. от
общо направените разноски от 797,07 лв., от които: сумата от 492,50 лв. – платена държавна
такса, сумата от 4,57 лв. – такса за превод и сумата от 300 лв. – платено възнаграждение за
вещо лице. На ищцата се дължат и разноски за адвокат. От представения по делото договор
за правна защита и съдействие е видно, че адвокатът е предоставил на ищцата безплатна
правна помощ по реда на чл. 36, ал. 2 във връзка с чл. 38, ал. 1 от ЗА. Ето защо на
процесуалния представител на ищцата следва да бъде присъдено възнаграждение в размер
на 300 лв., представляващо минималното такова към момента на сключване на договора.
По отношение на искането за присъждане на направените по делото разноски от
процесуалния представител на ответника, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК съдът намира
същото за основателно, съразмерно на отхвърлената част от исковите претенции, като в
полза на ответника следва да бъдат присъдени разноски в размер на 300 лв. от общо
направените такива в размер на 3 131 лв., представляващи платено адвокатско
възнаграждение.
За пълнота следва да се посочи, че съдът е присъдил на всеки от процесуалните
представители на страните минималното възнаграждение, дължимо към момента на
предявяване на иска, доколкото делата не се водят, за да присъждат разноски на адвоката и
същият да се облагодетелства за сметка на доверителя си, а за да се защитават правата и
интересите на страните. Претендирането на разноски от адвокатите в размер над
материалния интерес, за който се води делото е най-малко неморално и не следва да бъде
9
насърчавано по какъвто и да било начин.
С оглед на гореизложеното, Софийският районен съд, 155 състав,
Р Е Ш И :
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените искови претенции от М. С. А., с ЕГН
**********, от гр. София, ж.к. „Л..“, .., вх. Б, ет. 1, АП.. против „С..“ АД, с ЕИК .., със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „П..“ №.., ет. 5, АП.., представлявано от
изпълнителния директор С Н Т, че клаузите на чл. 9, чл. 10 и чл. 11 от договор за
потребителски кредит, сключен от разстояние, от 25.10.2021 г., са нищожни, като
противоречащи на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, и клаузата на чл. 27, ал. 1 от същия договор е
нищожна като непритежаваща обезпечителна функция, като ОТХВЪРЛЯ исковите
претенции за установяване по отношение на ответника, че договор за потребителски кредит,
сключен от разстояние, от 25.10.2021 г., е нищожен поради нищожност на клаузата за
възнаградителна лихва, противоречието й с добрите нрави, неравноправност, заобикаляща
закона, договорена в противоречие с изискванията на чл. 10, ал. 1 от ЗПК във връзка с чл. 11,
ал. 1, т. 10 и чл. 19 от ЗПК, както и за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от
1 260 лв. /хиляда двеста и шестдесет лева/, платена от ищеца на ответника без основание,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от предявяване на исковата молба -
09.11.2022 г. до окончателното й изплащане плащане, и за прогласяване на клаузите на чл. 9,
чл. 10 и чл. 11 от договора за нищожни, като противоречащи на чл. 33 от ЗПК, и за осъждане
на ответника да заплати на ищеца сумата от 200 лв. /двеста лева/, платена от ищеца на
ответника без основание, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
предявяване на исковата молба - 09.11.2022 г. до окончателното й изплащане плащане.
ОСЪЖДА „С..“ АД, с ЕИК .., със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„П..“ №.., ет. 5, АП.., представлявано от изпълнителния директор С Н Т, ДА ЗАПЛАТИ на
М. С. А., с ЕГН **********, от гр. София, ж.к. „Л..“, .., вх. Б, ет. 1, АП.. на основание чл. 78,
ал. 1 от ГПК, сумата от 504,57 лв. /петстотин и четири лева и петдесет и седем стотинки/,
представляваща направени по делото разноски.
ОСЪЖДА М. С. А., с ЕГН **********, от гр. София, ж.к. „Л..“, .., вх. Б, ет. 1, АП..
ДА ЗАПЛАТИ на „С..“ АД, с ЕИК .., със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„П..“ №.., ет. 5, АП.., представлявано от изпълнителния директор С Н Т, сумата от 78, ал. 3
от ГПК, сумата от 300 лв. /триста лева/, представляваща направени по времето разноски.
ОСЪЖДА „С..“ АД, с ЕИК .., със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„П..“ №.., ет. 5, АП.., представлявано от изпълнителния директор С Н Т, ДА ЗАПЛАТИ на
адвокат Д. Л. Ф., от САК, с адрес: гр. София, ул. „П..“ №.., ет. 5, АП.., сумата от 300 лв.
/триста лева/, представляваща дължимо адвокатско възнаграждение по чл. 36, ал. 2 във
връзка с чл. 38, ал. 1 от ЗА.
10
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от връчване на препис на
страните пред Софийски градски съд.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
11