№ 613
гр. София, 23.09.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 3-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Теодора Кръстева
Членове:Ивайло Младенов
Светлин Михайлов
при участието на секретаря Павлина Ив. Христова
като разгледа докладваното от Ивайло Младенов Въззивно търговско дело №
20211001001104 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 258 и следващите от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „Соф. АМ Лизинг“ООД срещу
решение № 263291от 20.05.2021 г. по гр.д.№ 5569/2019 г. на Софийския
градски съд, I г.о., 6 състав, с което е отхвърлен като неоснователен
предявеният от жалбоподателя срещу И. И. К. установителен иск с правно
основание чл. 422, ал. 1, във връзка с чл. 415, ал. 1 от ГПК, за признаване в
отношенията между страните, че по запис на заповед от 22.11.2013 г. с падеж
на 22.11.2016 г. ответникът дължи на ищеца на основание чл. 535, т. 2 , чл.
538 и чл. 481, ал. 1 от ТЗ във връзка с чл. 44 от ЗЗД, сумата от 17 000 евро,
част от общо дължимата сума от 69 519 евро, ведно със законната лихва
върху главницата, считано от 15.05.2018 г. до окончателното изплащане на
вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК от 3.07.2018 г. по
ч.гр.д. № 30856/2018 г. по описа на Софийския районен съд, 59 състав.
Въззивната жалба е насочена и срещу частта от същото решение, с която е
отхвърлен като неоснователен и предявеният при условията на евентуалност
осъдителен иск с правно основание чл. 535, т. 2 , чл. 538 и чл. 481, ал. от ТЗ,
1
във връзка с чл. 44 от ЗЗД за осъждането на И. И. К. да заплати на „Соф. АМ
Лизинг“ООД същата сума. В жалбата са инвокирани оплаквания за
неправилност на решението като постановено в нарушение на материалния
закон и съдопроизводствените правила, както и поради неговата
необоснованост.
Твърди се, че евентуалният иск е предявен под условие – ако издадените
заповед за изпълнение и изпълнителен лист бъдат обезсилени при
инстанционен контрол, но тъй като това условие не се е сбъднало,
производството по делото в частта по този иск е следвало да бъде прекратено.
Наведени са оплаквания за неправилно разпределение на доказателствената
тежест, както и за непълнота на изготвения от първоинстанционния съд
доклад. Посочено е, че първоинстанционното решение е порочно, поради
това, че са разгледани преклудирани и невъведени възражения на ответника.
Изложено е, че съдът не е взел предвид представените по делото писмени
доказателства, от които се установява, че ответникът е признал задължението
си за заплащане на исковите суми, с което е прекъснал погасителната
давност. Твърди се, че съдът ненужно е задължил ищеца да направи
уточнението с молбата от 17.02. 2020 г. и в нея той изрично е заявил, че
отговор на този въпрос следва да даде експертизата, която като вземе предвид
погасителните планове и извършените плащания да посочи кои са
неплатените и забавени плащания, както и размера на неустойката за забава.
Посочено е, че поради това и след като са били приети двете заключения на
съдебно-счетоводната експертиза, в последното по делото заседание от
20.04.2021 г. жалбоподателят изрично е представил фактури № 5435 и № 5444
като е пояснил, че претендираните от него с молбата от 17.02.2020 г.
неустойки за забава, дори да не са били фактурирани, не са недължими, тъй
като фактурата не установява вземането по своето основание и размер.
Наведен е довод, че в отговора на исковата молба ответникът е направил
възражение за погасяване по давност на предявените по делото искове за
главница и лихва, но като произтичащи от записа на заповед, а не от
каузалните правоотношения по двата договора, каквото възражение по
отношение на последните не е направил и в отговора на допълнителната
искова молба. Затова жалбоподателят счита, че до първото по делото
заседание ответникът не е направил възражение за погасяване по давност на
вземанията по каузалното отношение, при положение че в отговора на
2
исковата молба изрично е посочил обезпечителната функция на записа на
записа на заповед по отношение на него, като в допълнителната искова молба
ищецът изрично се е съгласил с наличието на връзка на записа на заповед с
вземанията по него. Изложено е, че дори да се приеме, че вземането по двата
договора е само за неустойки, съгласно практиката на Върховния касационен
съд, при уговорена неустойка за забава, изчислявана за всеки просрочен ден,
когато искът е предявен след като са изтекли три години от възникване на
вземането, се погасява само тази част от вземането за неустойка, която е била
дължима преди тригодишния срок от предявяване на иска. Направено е
искане за отмяна на обжалваното решение и за постановяване на друго, с
което искът по чл. 422 от ГПК да бъде уважен и на жалбоподателя да бъдат
присадени направените по водене на делото разноски.
Въззиваемата И. И. К. оспорва въззивната жалба. В писмения ù отговор,
депозиран по реда на чл. 263, ал. 1 от ГПК се твърди, че в първото открито
съдебно заседание по делото ищецът не е възразил срещу изготвения доклад и
въведените едва пред въззивната инстанция възражения по доклада се явяват
преклудирани. Сочи, че първоинстанционният съд правилно е указал на
ищеца да конкретизира вземанията си към ответника и третото лице помагач
по каузалното правоотношение. Поддържа, че уточнителната молба от
17.02.2020г. на ищеца, с която той е посочил претенциите си, произтичащи от
каузалните правоотношения по основание и период, ù е била връчена едва в
първо открито съдебно заседание по делото, поради което възражението за
изтекла погасителна давност по отношение на процесните вземания за
неустойка е релевирано своевременно, когато е било прието и уточнението на
исковите претенции. Навежда довод за наличието на интерес от привличането
на третото лице помагач „Тарктур“ЕООД, тъй като именно дружеството е
страна по каузалните правоотношения с ищеца, обезпечени с процесния запис
на заповед и плащанията по лизинговите договори са извършено от това лице.
Оспорва твърденията на въззивника, че извършеното плащане на 2.03.2016 г.
представлява признание за дължимост на процесните вземания за неустойка,
тъй като от писмените доказателства се установява плащане единствено на
главница и такси. Наведен е довод, че позоваването на фактури №
5435/28.12.2015 г. и № 5444/29.12.2015 г. е недопустимо, тъй като те са
представени едва в о.с.з. по делото, с което е приключило производството, и
това процесуално действия е преклудирано. Счита, че с въвеждането на
3
вземанията по тях като предмет на делото се извършва недопустимо
изменение на иска по чл. 214 от ГПК, като се предявява нов иск, различен от
първоначално предявения. Поддържа нищожност, поради противоречие с
добрите нрави, на чл. 8 и чл. 47 от двата договора за лизинг. Въззиваемата
моли съда, да потвърди обжалваното решение.
В писмения отговор на въззивната жалба, подаден от третото лице
помагач на страната на ответника „Тарктур“, са изложени съображения за
неоснователност на въззивната жалба, идентични с тези, изложени от
въззиваемата страна.
Съдът, като прецени доводите и възраженията на страните, във
връзка с доказателствата по делото, съобразно чл. 235 от ГПК, във
връзка с чл. 273 от ГПК, приема следното :
Въззивната жалба е подадена в процесуално- преклузивния срок по чл.
259, ал. 1 от ГПК и от надлежно легитимирана страна с правен интерес от
обжалването, поради което е процесуално допустима.
Безспорно е между страните по делото, а това се установява и от
събраните доказателства, че със запис на заповед от 22.11. 2013 г. издателят
му И. И. К. се е задължила на посочения в него падеж - 22.11.2016 г.
неотменимо и безусловно да плати на поемателя „Соф. АМ Лизинг“ООД
сумата от 69 519 евро.
Със заявление от 15.05.2018 г. „Соф.Ам.Лизинг“ООД е направило
искане за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417, т. 10 от ГПК срещу
издателя на ефекта И. И. К., за заплащане на част от сумата по него, в размер
на 17 000 евро. С разпореждане по ч.гр.д. № 30856/18 г. Софийският районен
съд е издал в полза на заявителя „Соф. АМ Лизинг“ООД срещу ответницата
И. И. К. заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК от
3.07.2018 г., за сумата от 17 000 евро, ведно със законната лихва от 15.05.2018
г. до окончателното изплащане на вземането и разноски по делото в размер на
2665 лева, от които 665 лева за заплатена държавна такса и 2000 лева –
възнаграждение за адвокат в заповедното производство и е издал
изпълнителен лист за събиране на вземанията по нея. Безспорно е също така,
че с формално писмено възражение по чл. 414, ал. 1 от ГПК, подадено на
25.02.2019 г. в срока по ал. 2 на с. чл., длъжникът е оспорил заповедта, което
обуславя наличието на правен интерес от предявяването на иска за
4
установяване на вземането по нея, като абсолютна процесуална предпоставка
за неговата допустимост, с оглед избягване на възможността за нейното
обезсилване при процесуално бездействие на кредитора и преодоляване на
отлагателния ефект на възражението върху изпълнителната ù сила, предвид
основанието за издаването ù- документ по чл. 417, т. 10 от ГПК, в която
хипотеза, по аргумент a contrario от чл. 420, ал. 1 от ГПК, подаденото в
законоустановения срок възражение спира изпълнението на заповедта. С
предявяването на установителния иск по чл. 422 от ГПК ищецът е предявил
при условията на евентуалност и осъдителен иск за същата сума, в случай, че
заповедта за изпълнение и издаденият въз основа на нея изпълнителен лист
бъдат обезсилени.
Безспорно е между страните по делото, че процесният запис на заповед
е издаден с обезпечителна функция по отношение на вземанията на поемателя
„Соф. АМ Лизинг“ООД като лизингодател по два договора, съответно с №
76757/12.09.2013 г. за лизинг на лек автомобил и с № 90077970/21.11.2013 г.
за лизинг на строителна техника, сключени с третото лице помагач
„Тарктур“ЕООД като лизингополучател, чийто управител и едноличен
собственик на капитала е издателят на ефекта - въззиваемата И. К.. Това
следва и от кореспондиращите помежду си твърдения на ответницата в
отговора на исковата молба и на ищеца „Соф. АМ Лизинг“ООД, посочени в т.
2 от допълнителната искова молба.
Безспорно е също така, че с договор № 76757, сключен на 12.09.2013 г.
„Соф. АМ Лизинг“ООД като лизингодател е предоставил на третото лице
помагач -„Тарктур“ЕООД- лизингополучател по него, представляван от
управителя му - ответницата И. И. К., в качеството на лизингополучател, при
условията на финансов лизинг лек автомобил марка „Ауди А8 4.2 TDI
QUATTRO“ на обща лизингова стойност от 114 405 лв., включваща ДДС,
главница, стойността на допълнителните разходи, вноски за застраховка
„Каско“ за първата година и договорна лихва, за срок от 24 месеца срещу
задължението на лизингополучателя за заплащане на лизингови вноски, чийто
размер и падежи са посочени в клаузата на чл. 8 от договора. Уговорена е
първоначална вноска в размер на 14538 лв., с включени допълнителни
разходи и лихва за разсрочване, платима на 12.09.2013 г., както и задължение
за изплащането на останалата част от лизинговата стойност през периода от
12.10.2013 г. до 12.09.2015 г., на 27 месечни лизингови вноски, всяка от които
5
в размер на 4034,61 лв., включваща 2966,63 лв.- главница и 1067,99 лв.-
възнаградителна лихва, с падеж до 12-то число на съответния месец, като три
от вноските, посочени в погасителния план, са в размер на по 1012 лв. и
представляват премия по застраховка „Каско“, която е за сметка на
лизингополучателя. В чл. 5 е предвидено право на лизингополучателя да
придобие собствеността върху автомобила, предмет на договора, след
изплащането на всички вноски, лихви, неустойки, данъци и изпълнение на
останалите задължения по него. В клаузата на чл. 47, т. 1 от договора,
страните са уговорили, че неизправната страна дължи на изправната такава
неустойка за забава при просрочие на задължението за заплащане на
лизинговите вноски и другите дължими по договора вземания, след датата на
падежа, в размер на 1 % от сумата за всеки просрочен ден, считано от датата
на падежа, но не повече от 30 % от лизинговата цена автомобила.
С договор № 90077970, сключен на 21.11.2013 г. „Соф. АМ
Лизинг“ООД като лизингодател е предоставил на третото лице помагач
„Тарктур“ЕООД като лизингополучател, представляван от управителя И. И.
К., при условията на финансово обвързан лизинг строителна техника – багер
марка JCB, модел JS240NC на обща лизингова стойност в размер на
135 908.08 лв., включваща ДДС, главница, стойността на допълнителните
разходи, вноски за застраховка „Каско“ за първата година и договорна лихва,
след чието изплащане и изпълнение на всички останали задължения по
договора, лизингополучателят има право да придобие собствеността върху
съоръжението. Уговорена е първоначална вноска в размер на 39 802 лв., с
включени допълнителни разходи и лихва за разсрочване, 30 000 лв., от която
е платима на 21.11.2013 г., а остатъкът от нея – на части, включени в
стойността на първите четири вноски по погасителния план. В клаузата на чл.
8 от договора е уговорено заплащане на лизинговата цена през периода от
21.12.2013 г. до 21.11.2015 г. на равни месечни лизингови вноски, всяка от
които по 4882,41 лв., от която: 3129,75 лв. главница и 1752,66 лв. – лихва, към
всяка от първите четири от които е включена и сумата от по 2450,50 лв.,
представляваща разсрочената остатъчна част от 9802 лв. от дължимата
първоначална вноска, а три от вноските са в размер на по 1050 лв.,
представляващи премия по застраховка „Каско“, която съгласно уговореното
е за сметка на лизингополучателя. В аналогичната на договора от 12.09.2013
г. клауза на чл. 47, т. 1 от договора, е уговорена мораторна неустойка,
6
дължима за забавено изпълнение на задължението за заплащане на
лизинговите вноски и другите вземания на уговорения падеж- по 1% за всеки
просрочен ден от периода на забавата, но не повече от 30 % от лизинговата
цена.
В първоинстанционно производство са приети основно и допълнително
заключение на съдебно-счетоводна експертиза, извършена от вещото лице Г..
Съгласно заключенията, всички начислени вноски по двата договора са
погасени от лизингополучателя „Тарктур“ЕООД, с изключение на сумата от
3320,56 лева, представляваща премия за застраховка „Каско и гражданска
отговорност“, отразени във фактура № 5435/28.12. 2015 г., която е отразена в
сметка „Вземания по съдебни спорове“. Според експертизата, неустойката за
забавени плащания по двата лизингови договора е съответно по договор №
76757/12.09.2013 г. в размер на 60610,53 лв. и по договор № 77970/21.11.2013
г. – на 50464,1 лв. Експертизата е установила, че по банковата сметка на
ищеца са отразени следните извършени от ответника плащания: на 21.04.2015
г. – 25305,49 лв; на 21.04.2015 г. – 89828,89 лв; на 29.12.2015 г. – 5672 лв. и на
02.03.2016 г. – 19963 лв., сумите по които са ползвани за погасяване на
начислени вноски. Установено е също, че претендираните от лизингодателя
неустойки, подробно посочени в уточнителната молба от 17.02.2020 г., не са
заплатени от лизингополучателя.
В пъровинстанционното производство са събрани гласни доказателства.
От показанията на свидетеля М. К. се установява, че лизингополучателят не н
е бил редовен с плащанията и след провеждани многократни телефонни
разговори са изпращани и имейли относно размера на задълженията и
просрочията по лизинговите вноски. В електронните писма , са били
посочвани просрочените задължения за незаплатени лизингови вноски,
подновени застраховки и възникнали допълнителни разходи. Свидетелката е
потвърдила истинността и авторството на писмената кореспонденция,
представена с отговора на исковата молба.
От показанията на свидетеля Х. С. се установява, че във връзка с двата
договора за лизинг комуникацията се осъществявала със свидетелката М. К.,
която е служител на ищцовото дружество. Заявил е, че в някои случаи, лично
е плащал суми по договорите в брой на каса, при което е била издавана една
бележка, след което така заплатените суми, били внасяни от служители по
7
банковата сметка на дружеството, като му е било предоставяно копие на
документа, оригиналът на който оставал при дружеството.
При горните данни, настоящият въззивен състав намира следното
:
Записът на заповед е едностранна формална сделка, с която издателят
се задължава при настъпване на падежа безусловно да заплати на поемателя
определена парична сума. Като абстрактна сделка валидността му не е
обусловена от наличието на основание (causa), по смисъла на чл. 26, ал. 2, изр.
второ от ЗЗД, за което при каузалните сделки законът е установил оборима,
разместваща доказателствената тежест, процесуална презумпция.
Основанието за плащане не е елемент от съдържанието на менителничния
ефект, поради което не е условие за неговата действителност, а оттам и за
валидното възникване на обективираното в него менителнично задължение,
независимо че обикновено то се поема с определена цел, свързана с
извънменителнични правоотношения, произтичащи от каузални сделки,
сключени между издателя и поемателя, които са житейска причина за
издаване на ефекта и по волята на страните образуват фактическо единство с
менителничното правоотношение, като съществуват паралелно с него. Затова,
при упражняване на правата си по ефекта кредиторът не е длъжен да доказва
наличието на извънменителничното правоотношение, послужило като
конкретна причина за издаването му. В производството по иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 от ГПК издателят може да противопостави на
поемателя относителните си (субективни) възражения, основани на
каузалните отношения, от които произтича вземането по ефекта, или такива
за ненастъпването на изискуемостта на паричното задължение, когато то е
обусловено от отлагателни или прекратителни модалитети (дилаторни или
перемпторни условия), или за неизпълнение на насрещно задължение на
поемателя, произтичащо от каузалното отношение (възражение за неизпълнен
договор). Ако длъжникът е направил такива релативни възражения, в негова
тежест е да установи при условията на пълно и главно доказване връзката
между записа на заповед и твърдяната каузална сделка, както и
правоотблъскващите, правопрекратяващи или правопогасяващи възражения,
които черпи от нея. В този случай, ако между страните не съществува спор
относно каузалното отношение, във връзка с което е издаден ефектът, в
тежест на кредитора е да докаже, че то е валидно възникнало от действителна
8
сделка, която е породила желаните от страните по нея правни последици.
Кредиторът- поемател по ефекта може да заяви и собствено твърдение за
наличие на каузално правоотношение, различно от твърдяното от длъжника
такова, в която хипотеза всяка от страните следва да докаже фактите и
обстоятелствата, от които черпи благоприятни за себе си правни последици.
Задължение на съда за изследване на каузалното правоотношение, от което
произтича вземането по ефекта, възниква когато твърдение за наличието на
такова е въведено като предмет на делото от някоя от страните, независимо
дали твърденията им относно конкретната каузална сделка се покриват, или
между тях съществува спор по този въпрос. В този смисъл е разрешението,
дадено в т. 17 от ТРОСГТК № 4/2013 г., според което при редовен от външна
страна менителничен ефект, каузалното правоотношение по повод или във
връзка с което е издаден записът на заповед подлежи на изследване само
когато довод за наличието на такова е въведен като предмет на делото чрез
относително възражение на ответника или от самия ищец – поемател по
ефекта. Процесният запис на заповед от 22.11.2013 г. е редовен от външна
страна и съдържа предписаните от нормата на чл. 535 от ТЗ реквизити,
обуславящи валидното възникване на поетото с него менителнично
задължение : наименованието „запис на заповед“ в текста на документа,
безусловно обещание на издателя да плати на поемателя посочената в него
парична сума, изричен падеж на задължението за плащане, на определен ден –
22.11.2016 г.; датата и мястото на издаване и подписа на издателя.
В производството по предявения иск с правно основание чл. 422 от ГПК
ответникът с отговора на исковата молба, а ищецът- с допълнителната
искова молба са въвели твърдение за наличието на каузални
правоотношения, спрямо които записът на заповед изпълнява
своеобразна обезпечителна функция, а именно договор за лизинг на лек
автомобил № 76757/ 12.09.2013 г. и договор за лизинг на строителна техника
№ 90077970/21.11.2013 г., сключени с лице, различно от издателя на
процесния запис на заповед- „Тарктур“ЕООД, чийто управител и едноличен
собственик на капитала е ответницата И. И. К. и за събиране на вземанията по
които е издаден процесният ефект. Доколкото въведените възражения за
изпълнение на главните задължения по лизинговите договори, евентуално за
погасяване на вземанията по давност биха обусловили извод за
несъществуване на менителничното задължение по записа на заповед,
9
каузалните правоотношения подлежат на изследване.
За да направи извод, че вземането на ищеца по процесния запис на
заповед не съществува, в обжалваното решение съдът е изложил
съображения, че поради липсата на идентичност между издателя на записа на
заповед и длъжника по каузалното правоотношение изпълнението на
задължението по едното правоотношение не води до погасяване на
задължението по другото, тъй като ответницата не е страна по двата
лизингови договора, длъжник по които е трето лице – „Тарктур“ЕООД, чийто
управител и едноличен собственик на капитала е ответницата И. К.. Затова е
приел, че гаранционно-обезпечителната цел, с която е издаден
менителничният ефект не може да бъде реализирана, а оттам- че
менителничното задължение по него е лишено от основание, поради което и
ищецът не може да претендира изпълнението му. Действително по въпроса за
наличието на субективно тъждество между длъжника по каузалното
правоотношение и издателя на запис на заповед, който дефинитивно е и
длъжник по ефекта (чл. 538, ал. 1 от ТЗ), като предпоставка погасяването на
задължението по каузалната сделка да рефлектира върху поетото с него
абстрактно задължение, по реда на чл. 290 от ГПК е формирана
противоречива практика. Според решение № 127 от 12.07.2013 г. по т. д. №
274/2012 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС и решение № 73 от 29.06.2016 г. по т. д. №
1025/2015 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС, менителнично правоотношение между две
лица не може да обезпечава вземане по каузално правоотношение между
други две лица, поради което правно значима е не всяка връзка между двете
правоотношения - менителнично и каузално, а само онази, при която
погасяването на задълженията по едното правоотношение има за последица
погасяване на задълженията и по другото правоотношение, каквато връзка е
налице единствено, когато страните по двете правоотношения съвпадат, като
страните по ефекта са такива и по каузалната сделка. Липсата на такова
субективно тъждество, според цитираните решения, изключва
самостоятелния характер на записа на заповед като правна сделка и го лишава
от спецификата му на абстрактен източник на безусловно задължение за
плащане на посочената в ефекта сума, откъдето следва, че вземането по него
не съществува, тъй като волята на ответника-издател не е била да се задължи
[лично] към поемателя, а да гарантира вземане, произтичащо от каузално
правоотношение между други правни субекти. В този случай, доколкото
10
гаранционно-обезпечителната цел, с която е издаден записът на заповед, не
може да бъде реализирана, задължението по него се явява лишено от
основанието, заради което е поето. Т. е. съгласно цитираната практика, при
липсата на субективен идентитет между длъжника по каузалната сделка и
издателя на ефекта, за се приеме, че последният е действителен, с оглед
волята на издателя да се задължи по него, следва да е налице друго
опосредстващо каузално правоотношение с гаранционно-обезпечителен
характер между него и кредитора по каузалната сделка, който е и поемател
по ефекта - договор за поръчителство (чл. 138 и следв. от ЗЗД) или за
кумулативно встъпване в дълг (чл. 101 от ЗЗД), защото само в този случай
погасяването на задълженията по едното ще рефлектира върху другото.
В обратния смисъл е постановеното по реда на чл. 290 от ГПК решение
№ 60061 от 27.07.2021 г. по т. д. № 232/2020 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС, според
което запис на заповед, който отговаря на формата и реквизитите, предвидени
в чл. 535 вр. чл. 536 от ТЗ, представлява източник на вземане по абстрактна
менителнична сделка и не е недействителен в хипотезата когато
издателят му не е задължено лице по каузално правоотношение, във
връзка с което е издаден или не е поел гаранционно-обезпечителна
отговорност по отношение на каузалното правоотношение. Прието е, че
при редовен запис на заповед, който установява наличие на валидно
възникнало в полза на поемателя вземане и когато е установена връзка между
него и каузално правоотношение между поемателя по записа на заповед и
трето за правоотношението по абстрактната сделка лице - длъжник по
каузалното правоотношение, както и при приета между издателя на записа на
заповед и поемателя обезпечителна връзка между записа на заповед и
каузалното правоотношение (със страни поемателя на запис на заповед и
трето лице-длъжник по каузалното правоотношение), погасяването на
задължението по каузалното правоотношение може да има погасителен ефект
върху задължението, основано на записа на заповед. Посочено е, че вземането
на поемателя на записа на заповед е обусловено от наличието на негово
вземане в качеството му на кредитор по каузалното правоотношение. Оттам
връзката между записа на заповед и каузалното правоотношение е правно
значима, тъй като погасяването на задължението по абстрактния документ,
може да доведе до погасяване на задължението по каузалното
правоотношение и обратно, като вътрешните отношения между издателя на
11
записа на заповед и някоя от страните по каузалната сделка, заради които е
издаден ефектът с гаранционно-обезпечителна функция по отношение на
него, са ирелевантни.
От анализа на цитираната практика е видно, че основанието да бъде
отречена действителността на записа на заповед в решение № 127 от
12.07.2013 г. по т. д. № 274/2012 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС и решение № 73 от
29.06.2016 г. по т. д. № 1025/2015 г., Т. К., не е формалната липса на
идентитет между неговия издател и длъжника по каузалната сделка, а
недействителността на самото менителнично волеизявление, поради
липсата на действително намерение на издателя на ефекта за
обезпечаване на чуждо задължение, произтичащо от каузално
правоотношение, по което издателят на ефекта не е страна. Когато обаче
гаранционно-обезпечителната функция на записа на заповед спрямо
каузалното правоотношение е безспорна между страните, следва да се приеме
за такова и намерението на неговия издател с поемането на менителничното
задължение да обезпечи задължението по каузалното такова, независимо, че
не е лично задължен по него, при липсата на други възражения за
опорочаване на волята му при неговото издаване. В случая между страните по
делото е безспорно, че записът на заповед от 22.11.2013 г. е издаден за
обезпечаване събирането на вземанията на лизингодателя „Соф. АМ
Лизинг“ООД по двата договора за лизинг, съответно с № 76757/12.09.2013 г.
и № 90077970/21.11.2013 г., сключени с лизингополучателя „Тарктур“ЕООД,
чийто едноличен собственик и управител е въззиваемата И. К., която е
подписала същите при осъществяване органното представителство на
дружеството. Ето защо обективираното в процесния запис на заповед
менителнично волеизявление е действително, като направено с цел
обезпечаване изпълнението на задълженията на „Тарктур“ЕООД като
лизингополучател по споменатите договори, поради което и с оглед
акцесорния характер на гаранционно-обезпечителното правоотношение,
заради което е издаден ефектът, погасяването на задълженията по каузалното
правоотношение, обуславя недължимост на поетото с него абстрактно
менителнично задължение.
Трайна е съдебната практика, вкл. и такава, формирана по реда на чл.
290 от ГПК, че погасяването по давност на вземането по каузалното
12
правоотношение, с което отпада възможността за принудителното му
събиране, обуславя недължимост на вземането по записа на заповед, издаден с
обезпечителна функция по отношение на него, независимо, че специалната
давност по чл. 531, ал. 1 от ТЗ срещу платеца не е изтекла, като се отрича
възможността чрез менителничния ефект да бъде създаден изпълнителен
титул за събиране на погасено по давност вземане по каузална сделка
(решение № 52 от 13.06.2017 г. по т.д. № 60103/2016 г.). В същия смисъл е и
практиката по чл. 534 от ТЗ, според която специалният иск за менителнично
неоснователно обогатяване въз основа на прескрибиран или преюдициран
запис на заповед е неоснователен, ако искът за вземането по каузалното
правоотношение, с гаранционно-обезпечителна функция спрямо което е
издаден ефектът, е погасен по давност, поради непредявяването му в
предвидените за съответното вземане в закона давностни срокове, доколкото
правото не счита за незаконно такова обогатяване на длъжника по ефекта, тъй
като не допуска принудително връщане на получената по възмезден договор
престация от едната страна, когато другата е пропуснала да упражни правата
си в срока на давността- чл. 118 от ЗЗД (така решение № 11 от 14.5.2019 по
т.д. №1574/1574 на ВКС, І т.о. Т. К.).
С оглед изложеното, ключов за изхода на спора по делото е въпросът за
погасяване по давност на исковете за вземанията по каузалните
правоотношения- двата договора за лизинг, обуславящо недължимост на
вземането по процесния запис на заповед, въз основа на който е издадена
заповедта за изпълнение.
Неоснователно е оплакването на жалбоподателя, че ответницата И. К.
не е направила своевременно възражение за погасяване по давност на
вземанията по каузалното правоотношение. С отговора на исковата молба
ответницата е релевирала субективното си възражение за издаване на записа
на заповед с обезпечителна функция по отношение на споменатите два
договора за лизинг, сключени с представляваното от нея дружество
„Тарктур“ЕООД, по което лизингополучателят е изправна страна, тъй като е
погасил чрез плащане всички дължими по него вземания на ищеца-
лизингодател. С отговора ответницата е направила и евентуално възражение
за погасяване на „заявените от ищеца искове по давност“, без да уточни дали
предмет на възражението са задълженията по каузалните правоотношения,
или менителничното задължение, произтичащо от записа на заповед, като
13
първоинстанционният съд не ù е дал указания да уточни възражението си.
Същевременно, във връзка с твърденията на ищеца в допълнителната искова
молба, че и към датата на подаването ù лизингополучателят „Тарктур“ЕООД
не е изпълнил задълженията си по двата договора за лизинг, с определение от
14.01.2020 г. съдът му е указал да посочи конкретния размер на неплатените и
към момента негови задължения по всеки един от тях поотделно, съответно за
главница, договорна, наказателна лихва и др. които претендира. Тези
указания ищецът е изпълнил с писмена молба с вх.№ 20510/17.02.2020 г.,
препис от която е бил връчен на ответницата в о.с.з. по делото на 16.06.2020 г.
В същото заседание процесуалният представител на ответницата, във връзка
със становището си по уточнителната молба, по същество е уточнил
собственото ù възражение за изтекла давност, като е посочил, че то касае
както абстрактното правоотношение по менителничния ефект, така и
вземанията по каузалното правоотношение. В доклада си по делото,
изготвен в същото заседание, съдът е приел, че това възражение не е
преклудирано, тъй като едва в същото заседание на ответницата е била
връчена уточнителната молба на ищеца от 17.02.2020 г., в която са посочени
конкретните незаплатени вземания на ищеца по каузалното правоотношение
и дните на просрочие. Това разбиране е правилно. От една страна, съдът е
пропуснал да укаже на ответницата да уточни предметния обхват на общо
заявеното с отговора на исковата молба възражение за изтекла давност, след
като с него за пръв път е въвел като предмет на делото субективното си
възражение, основано на каузалното правоотношение, а от друга – едва в
уточнителната молба ищецът е посочил конкретните незаплатени от
лизингополучателя вземания по двата договора и календарно периода, за
който ги претендира, поради което и съобразно чл. 114, ал. 1 от ЗЗД, едва
след нейното връчване в първото по делото о.с.з. на 16.06.2020 г. ответницата
е могла да прецени дали исковете за вземанията по тях са погасени с изтичане
на предвидената в закона давност. Ето защо следва да се приеме, че
възражението на ответницата се отнася както до специалната менителнична
давност по чл. 531, ал. 1 от ТЗ, така и за погасителната давност относно
вземанията по каузалните правоотношения- двата договора за лизинг.
Менителничната погасителна давност не е изтекла, тъй като от датата на
падежа на задължението за изпълнение на абстрактното менителнично
задължение –22.11.2016 г. до тази на подаване на заявлението за издаване на
14
заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК - 15.05.2018 г., към която ретроагира
предявяването на иска за установяване на вземанията по нея, съгласно чл.
422, ал. 1 от ГПК, не е изтекъл 3-годишният давностен срок по чл. 531, ал. 1
от ТЗ.
В уточнителна молба с вх.№ 20510/17.02.2020 г., ищецът е посочил, че
претендира вземанията си за неустойка по двата договора, уговорена в
клаузите на чл. 47, т. 1 от тях, за забавено изпълнение на задълженията на
лизингополучателя „Тарктур“ ЕООД за заплащане в уговорения срок на
дължимите лизингови вноски, в размер на 1 % от сумата на лизинговите
вноски и други дължими плащания за всеки просрочен ден, считано от датата
на падежа, но не повече от 30% от лизинговата цена на автомобила. От
уточнителна молба на ищеца следва, че претендираната сума от 17 000 евро,
частично от пълния размер от 69 519 евро, представлява сбор от начислените
неустойки, както следва: по договор за лизинг на лек автомобил №
76757/12.09.2013 г. за лизинг на лек автомобил „Ауди“ - за периода от
12.04.2014 г. до 12.04.2015 г. и по договора за лизинг на строителна техника
№ 90077970/21.11.2013 г. - за периода от 21.04.2014 г. до 21.03.2015 г. И по
двата договора неустойките са начислени в размер на 1 % на ден от
стойността на неизпълнените главни задължения, от датата на падежа, на
която лизингополучателят е изпаднал в забава до датата на извършеното със
закъснение плащане. Съгласно чл. 111, б. „б“ от ЗЗД, вземанията за
обезщетения и неустойки от неизпълнен договор се погасяват с тригодишна
давност. В идентичните клаузи на чл. 47, ал. 1 от двата договора, неустойката
е уговорена като мораторна и се дължи за всеки изминат ден след изпадане на
длъжника в забава- тя не се дължи въобще само когато искът за главното
вземане е погасен по давност, с което се погасява и акцесорното вземане,
макар давността за него да не е изтекла (чл. 119 от ЗЗД). Според чл. 114, ал. 4
от ЗЗД, при искове за неустойка за забава давностният срок започва да тече от
последния ден, за който се начислява неустойката. Ето защо, щом искът е
предявен след изтичане на повече от три години от изискуемостта на
задължението, погасяват се всички вземания за неустойки, които са били
дължими преди тригодишния срок от предявяване на иска, в случая преди
15.05.2015 г., доколкото заявлението за издаване на заповедта за изпълнение е
подадено на 15.05.2018 г., от която дата се счита фингирано предявен искът
за установяване на вземането по нея, съгласно чл. 422, ал. 1 от ГПК, когато е
15
спазен срокът по чл. 415, ал. 4 от ГПК. В случая крайната дата на периода, за
който се претендират неустоечните вземания по договор № 76757/12.09.2013
г. е 12.04.2015 г., а по договор № 90077970/21.11.2013 г. - 21.03.2015 г., като
и двете дати са извън периода от 3 години назад от датата на подаване
на заявлението– 15.05.2015 г. Ето защо следва да се приеме, че исковете за
вземанията по каузалните правоотношения са погасени по давност, което
обуславя недължимост на вземането по записа на заповед, издаден с
гаранционно-обезпечителна функция по отношение на тях, независимо, че
менителничната давност по чл. 531, ал. 1 от ТЗ за предявяване на пряк
менителничен иск относно произтичащото от него абстрактно задължение,
считано от посочения в ефекта падеж, не е изтекла. По тези съображения, в
частта, с която е отхвърлен искът с правно основание чл.422 от ГПК,
обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
Нормата чл. 269 от ГПК предвижда задължение на въззивния съд
служебно да се произнесе по допустимостта на решението, предмет на
инстанционен контрол в обжалваната му част. В случая, въззивната жалба на
„Соф. АМ Лизинг“ООД е насочена против цялото решение, включително и в
частта, с която съдът се е произнесъл с отхвърлителен диспозитив по
предявения като евентуален пряк менителничен, по който се претендира
осъждане на ответницата, като платец по записа на заповед, за заплащане на
същата сума. Недопустимостта на решението в частта по този иск
въззивникът е обосновал с твърдението, че не е настъпило
процесуалното условие, под което е предявен- обезсилването на заповедта за
изпълнение и издадения въз основа на нея изпълнителен лист.
Задължението на съда да се произнесе по предявеният евентуален иск е обусловено от
настъпването на процесуалния модалитет, обуславящ възникването му, а именно
отхвърлянето на главня предпочитан иск или прекратяване на производството по него.
Недопустимо е предявяването на евентуален иск, когато решението по предпочитания иск
не само не предполага разглеждането на евентуалния, а напротив- обуславя неговата
недопустимост. По начало евентуалният иск се предявява под вътрешнопроцесуалното
условие, изразяващо се в отхвърляне на предпочитания главен иск. За да бъде съдът валидно
сезиран с произнасяне по съществото на евентуалния иск той следва да е допустим, с оглед
наличието на положителните и липсата на отрицателните процесуални предпоставки,
обуславящи съществуването на правото на иск, включително и във връзка с изхода на спора
по предпочитания такъв. Затова евентуалният иск е недопустим, когато отхвърлянето на
предпочитания главен иск представлява пречка за неговото разглеждане по същество.
16
Предмет на иска по чл. 422 от ГПК е установяване на вземането по заповедта за изпълнение.
С решението, с което този иск е отхвърлен се отрича със сила на пресъдено нещо
съществуването на вземането по записа на заповед, въз основа на който е издадена
заповедта за изпълнение, като характерът му на установителен е обусловен единствено от
наличието на издадена заповед за изпълнение, която притежава изпълнителна сила. Затова,
последващото предявяване на осъдителен иск въз основа на същия ефект в отделно или в
същото производство е недопустимо, с оглед нормата на чл. 299 от ГПК- забрана за
пререшаването на спор, разрешен с влязло в сила решение. В случая предметът на
предявения като евентуален пряк менителничен иск по чл. 531, ал. 1 от ТЗ се обхваща от
обективните предели на силата на пресъдено нещо на специалния установителен иск
по чл. 422 от ГПК, с което съществуването на вземането по издадения от ответницата запис
на заповед е отречено, което обуславя недопустимост на осъдителния иск за вземането по
същия ефект, включително и когато е предявен като евентуален, при условията на обективно
съединяване в същото производство, доколкото самото настъпване на процесуалното
условие, под което е предявен- отхвърлянето на предпочитания иск, е пречка за разглеждане
по същество на евентуалния иск, поради отвод за пресъдено нещо. На следващо място,
трайна е практиката на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, че отмяната по реда на
чл. 419 от ГПК на допуснатото незабавно изпълнение на заповед по чл. 417 от ГПК и
обезсилването на издадения изпълнителен лист не рефлектират върху правния интерес от
установителния иск за вземането, предмет на заповедта за изпълнение, както и че след като
към момента на подаване на исковата молба е налице изпълнително основание за вземането
на кредитора – ищец, то предявяването на осъдителен иск за същото вземане, вкл. и под
формата на изменение на първоначално заявения петитум, е недопустим (решение №
19/23.02.2017 г., пост по т.д.№ 418/2016 г.; решение № 102/09.07.2010 год. по т.д. №
767/2009г.; решение № 168/1.10.2013 г. по т.д. № 1332/2013 г.; решение № 41/08.04.2015 г.
по т.д.№ №653/14 г. и др.). В случая, с определение № 11177/9.05.2019 г., пост. по ч.гр.д.№
4788/2019 г.). От това следва, че отмяната на разпореждането за незабавно изпълнение и
като последица от това- обезсилването на издадения изпълнителен лист, което по делото не
е и налице, изначално не е от естество да обуслови нито неоснователност, нито
недопустимост на предпочитания иск по чл. 422 от ГПК, а оттам и да функционира като
процесуално условие за разглеждане на осъдителния иск за същата сума, претендирана по
записа на заповед, въз основа на който е издадена заповедта за незабавно изпълнение.
По тези съображения, в частта, с която е отхвърлен предявеният като евентуален осъдителен
иск, квалифицират като такъв по чл. 535, т. 2 , чл. 538 и чл. 481, ал. 1 ТЗ, във връзка с чл. 44
ЗЗД, за същата сума, претендирана по същия запис на заповед, следва да бъде обезсилено
като недопустимо, на основание чл. 270, ал. 3, изр. първо от ГПК, а производството по иска-
прекратено.
В представения по делото договор от 6.02.2022 г. изрично е уговорено безплатно
осъществяване на защитата на въззиваемата И. И. К. в производството пред въззивната
инстанция от довереника по същия договор адв. Д., който в о.с.з. по делото на 18.03.2022 г. е
17
направил искане, на основание чл. 38 от Закона за адвокатурата, да му бъде присъдено
адвокатско възнаграждение в размер на 1550 лв., съгласно представения списък по чл. 80 от
ГПК. Минималният размер на адвокатско възнаграждение по чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1
от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, с оглед цената на
иска, възлиза на 1527.47 лв., поради което, предвид изхода на спора пред настоящата
инстанция и на основание чл. 38 от ЗАдв., то следва да бъде присъдено на адв. Д. в този
размер.
Воден от изложените мотиви, Софийският апелативен съд, търговско отделение, 3
състав
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА като недопустимо, на основание чл. 270, ал. 3, изр.
първо от ГПК, решение № 263291 от 20.05.2021 г. по гр.д.№ 5569/2019 г. на
Софийския градски съд, I г. о., 6 състав, в частта, с която е отхвърлен
предявеният като евентуален от „Соф. АМ Лизинг“ООД, с ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление в гр. София, бул. „Г. М. Димитров“, бл. 6
срещу И. И. К., с ЕГН **********, от гр. ***, бул. „***“ № ***, осъдителен
иск с правно основание чл. 535, т. 2 , чл. 538 и чл. 481, ал. 1 от ТЗ, във връзка
с чл. 44 от ЗЗД за сумата от 17 000 евро, претендирана като част от общата
сума от 69 519 евро по запис на заповед от 22.11.2013 г. с падеж 22.11.2016 г.,
ведно със законната лихва върху нея, считано от 15.05.2018 г. до
окончателното ù изплащане и ПРЕКРАТЯВА производството по този иск.
ПОТВЪРЖДАВА решение 263291 от 20.05.2021 г. по гр.д.№ 5569/2019
г. на Софийския градски съд, I г. о., 6 състав, в частта, с която е отхвърлен
като неоснователен предявеният от „Соф. АМ Лизинг“ООД срещу И. И. К.
иск с правно основание чл. 422, ал. 1, във връзка с чл. 415, ал. 1 от ГПК, за
установяване в отношенията между страните, че по запис на заповед от
22.11.2013 г. с падеж 22.11.2016 г. И. И. К. дължи на „Соф. АМ Лизинг“ООД
сумата от 17 000 евро, представляваща част от общата сума от 69 519 евро,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от 15.05.2018 г. до
окончателното ù изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК от
3.07.2018 г. по ч.гр.д. № 30856/2018 г. по описа на Софийския районен съд, 59
състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 38 от Закона за адвокатурата, във
18
връзка с чл. 7, ал. 2, т. 4 от от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. на ВАдвС,
„Соф. АМ Лизинг“ООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление в гр. София, бул. „Г. М. Димитров“, бл. 6, да заплати на адвокат
С. Ц. Д., с ЕГН **********, с адрес: гр. ***, ул. „***“№ ***, партер, офис 1,
адвокатско възнаграждение, в размер на 1527.47 лв.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на „Тарктур“ ЕООД, с
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр. София, ж.к.
„Хаджи Димитър“, ул. „Златица“ № 3, партер, като трето лице помагач на
страната на ответницата И. И. К..
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред
Върховния касационен съд в едномесечен срок от съобщаването му на
страните чрез връчване на препис от него, при наличие на предпоставките по
чл. 280, ал. 1 и 2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
19