Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 19.05.2020
год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІII-Б въззивен
състав, в публично съдебно заседание на четвърти февруари през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Десислава Йорданова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №8607 по описа за
2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл.258 и сл. от ГПК.
С решение от 15.10.2018 год., допълнено с решение от 17.05.2019
год., постановени по гр.дело №41120/2012 год. по описа на СРС, ГО, 163 с-в, са
отхвърлени предявените от „Г.Ф.“ ЕООД /със старо наименование „Пътно поддържане
София“ ЕООД/ срещу Р.М.Р. и Т. Г.М. с правно основание чл. 108 ЗС за признаване
за установено, че ищецът е собственик на недвижим имот, находящ се в
с.Бистрица, с площ от 2 500 кв.м., с
адрес: път III-181-181110 + 00, който
имот по кадастралната карта на с.Бистрица е съставен от имоти с идентификатори
04234.6980.231 и 04234.6980.232, идентични със стар имот №146 по ВКС за същия
терен, при граници: имоти с идентификатори 04234.6980.226, 144, 28, 145, 21
/така, както са показани на скици на л. 198 – 199 от делото/, по основание
договор за приватизация от 31.08.2005 год., евентуално на основание давностно
владение, упражнявано през периода от 2000 год. до 2015 год. и за осъждане на
ответниците да му предадат владението на гореописания имот, като ищецът е
осъден да заплати на всеки един от ответниците на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
направените разноски по делото в размер на по 454 лв.
Срещу
основното решение и допълнителното решение са подадени в законоустановения срок
по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивни жалби от ищеца „Г.Ф.“ ЕООД /с идентично
съдържание/. Жалбоподателят поддържа, че първоинстанционният съд не бил извършил
обстоен анализ на доказателствата по делото. По делото била представена
инвентарна книга на ДМА, в която в запис 201002 бил описан целият опорен пункт
Бистрица с цялата си площ от 7 000 кв.м. /формирана като сбор от спорните имоти
– 2 х 1 250 кв.м. на двамата ответници + площта на имотите, възстановени на Ст.
ф.и С.С., по отношение на които производството по
делото било прекратено/. По делото били представени доказателства, че
процесните имоти били заведени като актив на дружеството – договор за
приватизационна продажба от 31.08.2005 год., ведно с приложенията към него –
протокол за допълнително предаване на ДМА, запис за терена, скица на имота и
данни за стойността, под която е заведен обекта. С Тълкувателно решение №
4/2014 год. на ВКС по тълк.дело № 4/2014 год., ОСГК,
били променени съществено критериите за преценка относно приложимостта на чл.
17а ЗППДОбП /отм./. В рамките на възникнал спор
предоставянето на имуществото за стопанисване и управление на отделно държавно
предприятие можело да бъде доказано както чрез преки доказателства /самият акт
за предоставяне на това право/, така и с непреки доказателства – актове за
държавна собственост, в които изрично е записано, че определен имот е
предоставен за стопанисване и управление на определено държавно предприятие,
разделителни протоколи, имотни ведомости, записвания в инвентарните книги на
държавното предприятие и други подобни. Именно такива документи били
представени в частност по делото. СРС обаче неправилно бил приел, че те нямат доказателствена
стойност. Следвало да се има предвид и разпоредбата на чл. 23, ал. 6 от Закона
за търговския регистър и регистъра на юридическите лица с нестопанска цел –
съдът разполагал с пълен служебен достъп до досието на търговеца и бил в
състояние да провери всяко правоприемство по безспорен и категоричен начин.
Процесните имоти били предоставени от държавното Главно пътно управление на
държавното „Пътно поддържане“ ЕООД. С договора за приватизационна продажба от
31.08.2005 год. всички дялове от капитала на посоченото дружество били
прехвърлени на „Елаците мед“ АД – с последващо
наименование „Г.Ф.“ ЕООД. В случая СРС не бил изпълнил изискването на
горепосочената разпоредба. Освен това първоинстанционният съд не бил зачел
възражението, че ответниците нямат право да получат възстановяване в реални
граници. От друга страна съдът разполагал компетенцията по реда на косвения
съдебен контрол да провери законосъобразността на решенията на органите по
ЗСПЗЗ. Според актуалната съдебна практика, достатъчен бил обективният факт на
извършено строителство или за осъществено друго мероприятие на държавата, за да
се отрече възможността за възстановяване на собствеността върху земята в реални
граници по реда на ЗСПЗЗ – чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ. Ответниците нямали право да
получат възстановяване, тъй като събарянето на сградите, доколкото такова
въобще можело да се твърди с премахването на ламаринен покрив, било станало по
инициатива на самия ищец през 2015 год., далеч след датата на решението на ПК –
през 1999 год., а и след завеждането на настоящите искове. От събраните гласни
доказателства по делото чрез разпита на свидетелите Д.и П.се установявало, че
ищецът бил заплащал данък за процесния имот до 2012 год., като през 2015 год. в
него били прокарани ток и вода, като ищецът бил „изгонен“ от имота преди около
3-4 години. Следователно поне до 2015 год. ищецът бил ползвал имота спокойно и
несмущавано. Липсвали данни, че след решението на ПК ответниците са били
въведени законно в имота. Ответниците били имали възможността да предявят
правата си до изтичането на 10 години от датата на решението на ПК – 10.12.1999
год., а именно до 10.12.2009 год. Същевременно „Пътно поддържане“ ЕООД било
получило имота от държавното Главно пътно управление и от датата на учредяването
си – 21.09.2000 год. било въведено във
владението му. Ето защо моли обжалваните решения да бъдат отменени, а исковете
– уважени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Ответниците по жалбата Р.М.Р. и Т.Г.М. считат, че решенията на СРС следва да бъдат
потвърдени. Поддържат, че основният спорен между страните въпрос бил свързан с
това дали е налице законно застрояване в процесния имот към релевантния момент
– 01.03.1991 год. /датата на влизане в сила на ЗСПЗЗ/. Отговорът на този въпрос
щял да разреши конкуренцията на права между ищеца, като правоприемник и
приобретател на процесния имот на основание приватизационен договор от
31.08.2005 год. и ответниците, като реституирани собственици по ЗСПЗЗ. Правилото,
установено в чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ, било свързано с изключване /незачитане/ на
вещно-правното действие на прехвърлителната сделка, с
която имотът е прехвърлен /договор за приватизация/ – което обстоятелство
ищецът не бил доказал. Той не бил установил и наличието на законовото
изключение, установено с чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ – законно построяване на имота или
започнал законно разрешен строеж към 01.03.1991 год., при което договорът за
приватизация запазвал транслативното си действие и
това съответно изключвало правната възможност за реституиране на имота.
Следващият спорен между страните въпрос бил свързан с владението на имота през
периода от 2000 год. до 2015 год. Ищецът не бил уточнил характера на владението
си през периода от 2000 год. до 2005 год. – добросъвестно или недобросъвестно.
Твърдението, че бил плащал данъци за имота през процесния период, не обуславяло
извод, че е придобил имота въз основа на давностно владение. Ответниците били
установили, че наследодателите им, а след това те, са упражнявали необезспокоявано владение върху имота от 1999 год. – когато
той бил възстановен с решение на ПК-Панчарево. От събраните гласни
доказателства било видно, че през 1999 год. имотът бил заграден от
наследодателите на ответниците. ПК-Панчарево била преценила, че не са налице
пречките за реституция по чл. 10, ал. 7 и чл. 10б ЗСПЗЗ. Наличието на свободна
незастроена площ било основание за реституция, т.е. чл. 10б ЗСПЗЗ не бил пречка
за възстановяване на такава площ. Освен това ищецът не бил доказал, че към датата
на постановяване на решението на ПК-Панчарево е имало законно построена сграда
в процесния имот, нито се легитимирал като собственик на имота на основание ЗППДОбП /отм./. Затова не била налице и хипотезата на чл.
10, ал. 7 ЗСПЗЗ. Ищецът не бил доказал, че имотът е бил одържавен и
мероприятието, за което бил одържавен, е било изпълнено. На основание чл. 5,
ал. 2 ЗВСОНИ ищецът не можел да се позове на придобивна
давност, тъй като изтеклият давностен срок за имоти, подлежащи на
възстановяване по ЗСПЗЗ, не се зачитал. Давност започвала да тече от влизането
в сила на посочената разпоредба – ДВ, бр. 107 от 18.11.1997 год. От
заключението на вещото лице по съдебно-техническата експертиза било видно, че
имотът се владее от ответниците, които са го заградили с метални колове и
мрежи, като в кадастралния план били нанесени сглобяеми складови помещения от
железобетонни панели, покрити с ламаринен покрив, които понастоящем били
разрушени, като имало асфалтирана площадка. Вещото лице било констатирало, че
няма приет регулационен план, нито има одобрени строителни книжа за разрушените
постройки. Ищецът не бил представил и доказателства, че имот бил актуван като
държавна собственост, че е бил предмет на процесната приватизационна сделка,
както и че е правоприемник на дружеството, за което твърди, че е собственик на
имота. Претендират и присъждането на направените разноски по делото.
Софийски градски съд, след като
прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във
въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещните
страни, намира за установено следното:
Предявени са за разглеждане искове с
правно основание чл. 108 ЗС.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото
в жалбата.
Настоящият
съдебен състав счита, че основното и допълнителното решения на СРС са валидни и допустими. Не е
допуснато нарушение на императивни правни норми.
Решенията
са и правилни. Във връзка с доводите във въззивните жалби е необходимо да се посочи следното:
По
отношение на фактическата обстановка:
Установено
е, че с решение №11002.1 от 10.12.1999 год. на ПК-Панчарево, издадено по
преписка по заявление с вх.№1002 от 05.02.1992 год., е възстановено правото на
собственост на наследниците на Н.Б.М.в съществуващи /възстановими/ стари реални
граници на следния недвижим имот: пасище, мера от 2.500 дка., VIII категория, местност Рудищата,
имот №515146 по картата
на възстановената собственост на землището на с.Бистрица, при граници: имот
№515144 – пасище мура на наследниците на С.Л.Ф., имот №515028 – нива на Ц.М.Б.,
имот №515020 – нива на наследниците на А.П.Б., имот №515021 – ливада на
наследниците на И.Т.Б.и имот №100134 – полски път на кметството.
Горепосоченият
недвижим имот е бил поделен между Й.Н.М., Т.Г.М., Н.Д.Н.и Е.Д.Т., като по
силата на договор за доброволна делба от 03.06.2010 год. с нотариална заверка
на подписите с рег.№14991/2010 год. на нотариус Р.Д., с рег.№274 на НК, Й.Н.М.
получил в цял и изключителна собственост дял I: пасище, мера, с площ от 1.250 дка.,
представляващ имот №515218 по картата на землището на с.Бистрица-София,
при граници: имот №515144 – пасище мура на наследниците на С.Л.Ф., имот №515028
– нива на П.Г.Н., имот №515145 – пасище, мера на наследниците на М.Т.М.-Б.,
имот №515219 – пасище, мера на наследниците на Н.Б.М.и имот №100134 – полски път на кметството, а Т.Г.М., Н.Д.Н.и Е.Д.Т.–
дял II: пасище, мера, с площ
от 1.250 дка., представляващ имот №515219 по картата на землището на
с.Бистрица-София, при граници: имот №515218 – пасище, мера на наследниците на Н.Б.М.,
№ имот №515145 – пасище, мера на наследниците на М.Т.М.-Б., №515021 – ливада на
наследниците на С.З.С.и имот №100134 – полски път на кметството.
На
01.07.2010 год. Й.Н.М. продал на ответника Р.М.Р. гореописания недвижим имот
като дял I – видно от нотариален
акт за покупко-продажба на недвижим имот №74, т. IV, рег.№19203, дело №615/2010 год. на нотариус Р.Д.,
с рег.№274 на НК.
С решение
№ 1 от 21.09.2000 год. по ф.дело № 10227/2000 год. по описа на СГС, ФО, е било
регистрирано еднолично дружество с ограничена отговорност с фирма „Пътно
управление“ – София“ ЕООД, с капитал 359 000 лв., като дружеството поело
съответната част от активите и пасивите на „Пътно управление – София“ по
баланса към 30.06.2000 год. Видно е от общодостъпните данни в Търговския
регистър, че посоченото еднолично дружество с ограничена отговорност е
образувано по силата на Разпореждане № 6 от 29.06.2000 год. на Министерския
съвет на Република България, във връзка с което е бил съставен приемо-предавателен протокол между „Пътно управление –
София“ и „Пътно поддържане – София“ ЕООД.
На
31.08.2005 год. бил сключен договор за приватизационна продажба на 41 718 дяла,
представляващи 100 % от капитала на „Пътно поддържане – София“ ЕООД, между
Агенция за приватизация и „Е.-М.“ АД.
Като
доказателства по делото е приета инвентарна книга за дълготрайни активи на
„Пътно поддържане – София“ ЕООД – за сметка 201 – Земи /терени/, в която
фигурира Опорен /снегоринен/ пункт – Бистрица, с площ
от 7 000 кв.м. /с отразена дата на придобиване/експлоатация – 01.05.2005 год./.
Представени
са справка за земя и сгради и справка за сгради на „Пътно поддържане – София“
ЕООД, в които е отразен следния имот: Опорен /снегоринен/
пункт – Бистрица, находящ се на път III-181, км. 10+000 – земя с площ от 7 000 кв.м. и
сграда, за която е отразено че представлява сграда-навес и за същия няма
съставен акт за държавна собственост.
Горепосочения
имот е предмет на представения по делото приемо-предавателен протокол на
ДМА-Земя и сгради /по сметки 201 и 203/, подписан от представили на Областно
пътно управление – София и „Пътно поддържане – София“ ЕООД.
Установено
е въз основа на заключението на вещото лице по допусната и изслушана в
първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, което при
преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, че имот №515218 и
имот №515219 по картата на землището на с.Бистрица-София са били нанесени в
кадастралната карта на с.Бистрица като ПИ с идентификатор 04234.6980.231 с площ
от 1 250 кв.м. и имот с идентификатор 04234.6980.232 с площ от 1 250 кв.м. Тези
имоти по кадастралната карта били идентични общо с имот №515146 по картата на
възстановената собственост. За района, в който се намирали процесните имоти
нямало приет регулационен план. При огледа на място вещото лице констатирало,
че имотите били частично оградени с ограда от метални колове и мрежа с височина
от 1.60 м. Налице била стара асфалтова площадка, която била отразена и в
кадастралния план – к.л. Г-13-3-Б от около 1979 год., както и в кадастралния
план, изработен около 1965 год. В района
съществувала масивна стопанска сграда, която била нанесена във всички
кадастрални планове /1965 год. и 1979 год. – виж Приложение № 2 и Приложение №
3 към заключението/ и в кадастралната карта. В момента тази сграда била без
покрив, само с основи и части от стени. На югоизток от имот с идентификатор 04234.6980.232
имало още една постройка, която била нанесена във всички кадастрални планове и
в кадастралната карта – същата била изоставена и не се ползвала в момента.
По делото
са събрани гласни доказателства чрез разпита на свидетелите Г.Ж. Д.и В. Н.М./по
искане на ищеца/ и на свидетелите Л.Р.П.и Л.В.Ц./по искане на ответниците/. В показанията на посочените свидетели не се
съдържат съществени противоречия по отношение на значимите са спора
обстоятелства. Въззивният съд приема, че в
показанията на свидетелите Д.и М.не се съдържа конкретна информация относно
конструкцията на сградата /снегоринен пункт/, която е
съществувала в процесния имот, кога е била разрушена,
респ. докога е била ползвана от Областно пътно управление – София, респ. „Пътно
поддържане – София“ ЕООД, поради което и в посочената част същите не следва да
бъдат ценени. Показанията на първата от посочените свидетели не могат да бъдат
кредитирани и в частта им, в която се съдържат сведения за друга съществуваща
сграда /кантон/, тъй като са неотносими към предмета
на спора, а показанията на втория свидетел – в частта им, в която същият
изразява мнението си относно предназначението на терена и възможността му да се
ползва като земеделска земя, тъй като за изясняването на този въпрос за нужни съответно
специални и правни знания, с каквито същият не разполага. Въз основа на
показанията на посочените свидетели в останалата им част, които следва да бъдат
кредитирани като последователни, житейски логични и неопровергани от останалия доказателствен материал по делото се установява, че имотът
от 7 000 кв.м. бил използван от Областно пътно управление – София, като в
него имало снегоринен пункт, в който през зимата се
сваляли пясък, сол, за поддръжката на пътищата. Този имот бил ограден докато
ползването се осъществявало от Областно пътно управление – София, а след това
оградата била махната.
От
показанията на свидетелите П.и Ц., които следва да бъдат ценени като ясни,
убедителни, неопровергани от останалия доказателствен
материал по делото /в т.ч. от показанията на свидетелите, разпитани по искане
на ищеца/ и подкрепящи се от заключението по съдебно-техническата експертиза,
се установява, че след 2000 год. процесният имот бил
ползван от сем.М., които го почистили, заградили, сложили табло за ел.ток и
прокарали вода. Свидетелят Ц. заявява, че след 2000 год. не бил виждал в имота
машини, пясък, камиони и съоръжения.
По
отношение на правните изводи:
За да бъде
уважен иск, основан на нормата на чл. 108 ЗС, е необходимо да са налице
следните кумулативно дадени предпоставки:
ищецът да е собственик на вещта, предмет на иска /т.е. да докаже фактите, от които възниква за
него право на собственост върху имота/;
вещта да се намира във владение или държане на ответника и ответникът да
владее или държи вещта без основание
/т.е. за това фактическо състояние да липсва основание в отношенията между
страните/.
Установяването
при условията на пълно и главно доказване на първите две от горепосочените
предпоставки е било в тежест на ищеца съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК.
Ищецът
твърди, че правото му на собственост върху спорния недвижим имот е възникнало по
силата на договор от 31.08.2005 год. за приватизационна продажба на дялове,
представляващи 100 % от капитала на “Пътно поддържане – София“ ЕООД /търговско
дружество с държавно имущество, за което сочи, че е било образувано от
имуществото на Областно пътно управление – София/, евентуално – по силата на давностно владение, упражнявано през периода от 2000 год.
до 2015 год.
Първата
ответница от своя страна поддържа, че е реституиран собственик по реда на ЗСПЗЗ,
а вторият ответник – по силата на правна сделка, като сочи, че неговият праводател е реституиран собственик по реда на ЗСПЗЗ,
Според
Конституцията на НРБ от 1971 год., държавната собственост представлява единен
фонд /чл. 15/. При действието и е бил приет Указ №56 за стопанската дейност,
който за първи път предвижда възможност за създаване на държавни фирми като
самостоятелни правни субекти, които притежават собствено имущество /чл. 10, ал.
1 и чл. 20, ал. 1/. В Търговския закон, приет през 1991 год. и в сила от
01.07.1991 год., се регламентира възможността за образуване и преобразуване на
държавни предприятия в еднолични търговски дружества с държавно имущество. По
смисъла на чл. 1, ал. 2 от Закона за преобразуване и приватизация на държавни и
общински предприятия – ЗППДОбП /Обн., ДВ, бр.38 от
08.05.1992 год./ преобразуването на държавни предприятия означава разпределение
на имуществото, предоставено на тези предприятия от държавата, в акции и дялове
съгласно ТЗ, при което предприятието се трансформира в търговско дружество като
самостоятелен субект на правото, разполагащ със собствено имущество. В периода
от 01.07.1991 год. до влизането в сила на ЗППДОбП
през 1992 год. преобразуването на държавни предприятия в еднолични търговски
дружества се извършва с акт на ресорния министър. В този смисъл е разпоредбата
на чл. 1 от Закона за образуване на еднолични търговски дружества с държавно
участие /обн., ДВ, бр.55 от 12.07.1991 год./.
Първата
нарочна уредба на въпроса за вещноправните последици
от преобразуването се съдържа в Постановление № 201 на МС от
25.10.1993 год. за прехвърляне на вещни права върху
недвижими имоти при образуване, преобразуване и приватизирането на държавни предприятия
/Обн. ДВ – бр.93 от
02.11.1993 год./. Първата хипотеза, уредена в посоченото
постановление има предвид преобразуване на държавни предприятия в еднолични
търговски дружества с държавно имущество. Според чл. 1, ал. 1 от Постановление
№ 201/1993 год. собствеността върху недвижимите имоти и другото имущество,
което е било предоставено от държавата на предприятията за стопанисване и
управление, се внася в капитала на дружеството, освен ако в акта за
преобразуването е посочено друго.
Съгласно
чл. 17а ЗППДОбП /нов – ДВ, бр. 51 от 1994 год./, при
преобразуваните държавни предприятия в еднолични търговски дружества с държавно
имущество имуществото, предоставено за стопанисване или управление на тези
предприятия с акта на преобразуването, се предоставя в собственост на тези
дружества, освен ако в него не е предвидено друго. Посоченият нормативен акт е
отменен през 2002 год. със Закона за приватизация и следприватизационен контрол
/ЗПСК/, в която се съдържа идентична разпоредба - § 10, ал. 3 от ДР.
Според
задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 2Г от Тълкувателно решение
№ 4 от 14.03.2016 год. на ВКС по тълк.дело № 4/2014
год., ОСГК, за да се приложи нормата на чл. 17а от ЗППДОбП
/отм/, не е необходимо предоставеният за стопанисване
или управление имот да е заприходен нито в баланса на
държавното предприятие към момента на преобразуването, нито в баланса на
преобразуваното търговско дружество. В мотивите на посоченото Тълкувателно
решение е прието, че фактическият състав на придобивния
способ, уреден в чл. 17а ЗППДОбП /отм./, респ. чл. 1
от ПМС № 201 от 25.10.1993 год. за прехвърляне на вещни права върху недвижими
имоти при образуването, преобразуването и приватизирането на държавни
предприятия, включва: държавата да е собственик на конкретно имущество; това
държавно имущество да е било предоставено за стопанисване и управление на
държавно предприятие и с акта на държавния орган за преобразуване на държавното
предприятие в търговско дружество това имущество да не е изрично изключено от
имуществото, което се включва в капитала на търговското дружество. При
наличието на тези предпоставки вещно-транслативният
ефект настъпва по силата на самия акт за преобразуване на държавното
предприятие в търговско дружество и от момента на възникване на това търговско
дружество.
В рамките
на възникнал гражданскоправен спор предоставянето на имуществото за
стопанисване и управление на определено държавно предприятие може да бъде
доказвано както чрез преки доказателства – самият административен акт за
предоставяне на това право, така и с непреки доказателства – актове за държавна
собственост, в които изрично е записано, че определен имот е предоставен за
стопанисване и управление на определено държавно предприятие, разделителни
протоколи, имотни ведомости, записвания в инвентарните книги на държавното
предприятие и други подобни. Осчетоводяването или отразяваното в баланс,
инвентарна книга и/или друг подобен регистър, воден от държавното предприятие,
не е елемент от фактическия състав нито на предоставянето на държавното
имущество за стопанисване и управление, нито на уредения в чл. 17а от ЗППДОбП /отм./ придобивен способ,
нито на който и да било друг придобивен способ.
Заприходяването на имот в счетоводен баланс на едно юридическо лице, не може да
породи право на собственост в полза на това лице, ако то не е придобило
собствеността върху имота въз основа на осъществен придобивен
способ /сделка, придобивна давност и др./. То може да
има само непряко доказателствено значение за доказване на факта на предоставяне
на имота за стопанисване и управление на съответното държавно предприятие.
В Решение
№ 263 от 2010 год. на ВКС по гр.дело № 1157/2009 год., І г. о., ГК, е прието,
че за предоставяне на дадено имущество на държавно предприятие за стопанисване
и управление и преобразуване и приватизация на това предприятие, може да се
съди от всички допустими по ГПК доказателства, включително от данните дали
имуществото е заприходено по баланса на държавното
предприятие и на приватизираното дружество, дали е включено в капитала на
последното, дали имуществото е усвоено и се е използвало от държавното предприятие
или е изоставено, отстъпено или предоставено на трети лица, както и от всички
други данни и източници, от които могат да се направят изводи за горните
обстоятелства.
Процесите
на възстановяване на собствеността върху земеделските земи /уреден в ЗСПЗЗ/ и
на преобразуване и приватизация на държавните и общински предприятия протичат
успоредно. Обективно съществуват хипотези, при които земи, подлежащи на
възстановяване по ЗСПЗЗ, са били предоставени за стопанисване и управление на
държавни предприятия, впоследствие са включени в капитала на образуваните от
тях еднолични търговски дружества с държавно имущество и по този начин са
станали собственост на дружеството – ПМС № 201 от 25.10.1993 год. и чл. 17а ЗППДОбП /отм./, респ. § 10, ал. 3 ДР на ЗПСК. Посредством
приватизационна сделка, собствеността върху капитала на едноличното търговско
дружество или части от него преминава в трети лица. В първоначалната редакция
на ЗППДОбП /отм./ няма разпоредба, уреждаща колизията
на двете групи права – тези на правоимащите по ЗСПЗЗ и тези, които произтичат
от приватизационна сделка. Тази колизия е разрешена с § 6, ал. 6 /нов – ДВ, бр.
39/1998 год./ на ЗППДОбП /отм./, сега § 11 от ДР на
ЗПСК. Разпоредбата следва да се тълкува в смисъл, че при открита процедура за
приватизация, органът по възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ няма
правомощието да издава решение за реално възстановяване на собствеността върху
бившите земеделски земи, включени в капитала на приватизиращото се предприятие,
а следва да издаде решение за обезщетяване на предишните собственици по реда на
§ 6, ал. 6 ЗППДОбП /отм./, респ. § 11 от ДР на ЗПСК.
Ако все пак бъде издадено решение, с което собствеността се възстановява
реално, то ще е непротивопоставимо на купувача по
приватизационната сделка, съответно – на приватизираното търговско дружество.
Разпоредбата дава предимство на процеса на приватизация, който не може да бъде
възпрепятстван от реституционни претенции, ако те не са били уважени до този
момент. Същевременно тя регламентира още една пречка да реално възстановяване
на собствеността, аналогична на тази по чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ, при която бившите
собственици получават само обезщетение, но не и реална собственост върху
притежаваните земи /още по-малко заедно с приращенията,
извършени от собственика по приватизационния договор/. Възстановяването на
собствеността по ЗСПЗЗ настъпва с решението на поземлената комисия /сега ОСЗ/,
което има конститутивен афект. Затова то не може да
бъде зачетено, ако към момента на постановяването му земята е в процес на смяна
на собствеността или този процес вече е приключил с приватизационна сделка. При
спор за собственост дали конкретен имот, бивша земеделска земя, възстановен на
правоимащите по реда на ЗСПЗЗ, е подлежал на земеделска реституция или не,
респ. дали осъществената земеделска реституция с решение на поземлената комисия
като индивидуален стабилен административен акт е проявил конститутивно
действие, меродавен е моментът на преобразуване на държавната фирма със
съответното право на стопанисване и оперативно управление в еднолично търговско
дружество с държавно имущество. При преобразуването правото на стопанисване и
управление се трансформира в право на собственост на търговското дружество –
виж например Решение
№ 250 от 8.05.2014 г. на
ВКС по гр. д. № 3215/2013
г., II г. о., ГК, Решение № 49 от 15.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2843/2013 г., I г. о., ГК, Решение № 76 от
06.03.2009 г. на ВКС по гр. д № 5857/2007 г., I г. о., ГК, Решение № 205 от 8.07.2010
г. на ВКС по гр. д. № 4543/2008 г., I г. о., ГК.
Актът за
държавна собственост, когато такъв е създаден, има легитимиращ ефект, но той не
създава права. Когато не е издаден акт за държавна собственост, съдът следва да
преценява наличието на придобивното основание на
държавата по чл. 77 ЗС, като изхожда от преките и косвените доказателства по
делото за настъпилите юридически факти и относимите към тях правни норми.
Доказването на следващия елемент от основание по чл. 17а ЗППДОбП
/отм./, респ. § 10, ал. 3 ДР на ЗПСК – предоставянето на държавно имущество за
стопанисване и управление на конкретно държавно предприятие, може да става с
всякакви доказателствени средства – в този смисъл Решение № 12 от 08.06.2016
год. на ВКС по гр.дело № 3868/2015 год., I г. о., ГК.
В
разглеждания случай въз основа на съвкупната преценка на доказателствата по
делото въззивният съд приема, че имот, представляващ „Опорен
пункт – Бистрица“, находящ се на път III-181, км. 10+000, с площ от 7 000 кв.м. /в който не е спорно, че попада
имотът, възстановен с решението на ПК-Панчарево/ е бил зачислен в капитала на
„Пътно поддържане – София“ ЕООД. Както вече бе посочено установено е въз основа
на заключението по съдебно-техническата експертиза и показанията на
свидетелката Г.Ж. Джиджева, че преди това имотът е бил
използван от Областно пътно управление – София, като в него е имало снегоринен пункт.
Независимо
от включването на спорния имот в капитала на ищеца, въззивният
съд приема, че не е осъществен фактическия състав по чл. 17а ЗППДОбП /отм./, респ. § 10, ал. 3 ДР на ЗПСК, спрямо ищцовото дружество, тъй като по делото не е установено този
имот да е станал държавна собственост – той не е бил включен в регулация, не е
бил отреден за държавни или общински нужди, не са налице данни същият да е бил
причислен към държавния поземлен фонд съобразно чл. 21 ЗТПС /отм./, както и
такива за отчуждаването му на каквото и да е основание.
В тази
връзка следва да се посочи на първо място, че съгласно чл. 11 от Примерния
устав на ТКЗС /от 1950 год. – отм./, внесената от членовете на кооперативното
стопанство за общо ползване земя остава собственост на лицата, които са я
притежавали до включването й в стопанството, но не в реалните й граници, а в
границите на кооперативните блокове /виж и Тълкувателно решение № 1 по гр. д. № 11/1997 г. на ВКС, ОСГК/. На второ място, разпоредбите
на Закона за пътищата /ЗП/ – обн., ДВ, бр. 93 от 02.12.1969 год., отм., бр. 26 от
29.03.200 год., предвиждат правила за отчуждаване и временно ползване – глава
ІІІ. Съгласно чл. 10 от посочения нормативен акт, земите, принадлежащи на
кооперативни и обществени организации и на граждани, които са необходими за
строеж и реконструкция на пътищата, на техните съоръжения и принадлежности, се
отчуждават по реда на Закона за собствеността, съответно на Закона за плановото
изграждани на населените места, а държавните земи, необходими за тези нужди се
предават по установения ред на инвеститорите, преди да започне строителството,
като отчуждаването и предаването на обработваемите земи и пасища става по реда
на Закона за опазване на работната земя /ЗОРЗ/. В разпоредбата на чл. 11 от
закона е предвидено, че във връзка с изграждането и поддържането на пътищата
могат да се завземат за временно ползване срещу съответно обезщетение
обществени и кооперативни земи и земи на отделни граждани за взаимствени изкопи на пръст, за складиране на пътностроителни материали, за експлоатация на кариери и
направа на пътища до тях, както и за обходни пътища за обслужване на движението
по време на строеж или ремонт на постоянния път, като завземането се извършва
въз основа на заповед на началника на Главно управление на пътищата – за
републиканските пътища, и на заповед на председателя на изпълнителния комитет
на съответния окръжен народен съвет – за местните и ведомствените пътища.
Временното използване на обществени и кооперативни земи и земи на граждани за
нуждите, посочени в чл. 11 и 12, се допуска за срок до 3 години, след което
земята се връща годна за ползване съобразно с предишното си предназначение, а
ако се налага използването да продължи повече от 3 години или ако се прецени,
че след ползването земята не ще може да служи за предишното си предназначение,
тя се отчуждава по съответния ред – чл. 13. Нормата на чл. 16 ЗП /отм./
предвижда възможността в пътни участъци, където стават големи снегонавявяния, да се поставят в съседните имоти снегозащитни огради и съоръжения.
Следователно
при липсата на доказателства за провеждането на процедури по ЗП /отм./, респ.
по ЗОРЗ, както и предвид предвидената възможност за завземане само за временно
ползване на кооперативни земи /респ. земи на граждани/, въззивният
съд приема, че имотът не е загубил характера си на земеделска земя. Освен това
по делото нито не са релевирани твърдения, нито са
ангажирани доказателства, че спорният имот има характера на пътна принадлежност
по смисъла на § 18 от Правилника за приложение на Закона за пътищата /отм./,
респ. § 1, т. 4 от ДР на ЗП /действащ – обн. ДВ, бр.
26 от 29.03.2000 год./.
На
следващо място настоящият съдебен състав приема, че по принцип наличието на пречка
за възстановяване на собствеността съгласно чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ следва да се
извърши с оглед установените в чл. 24 ЗСПЗЗ критерии и дадените в разпоредбата
на § 1в ДР на ППЗСПЗЗ легални определения.
По реда на
ЗСПЗЗ на възстановяване подлежи правото на собственост върху земеделски земи по
смисъла на чл. 2 от закона, за които е установено, че са принадлежали на
лицето, претендиращо възстановяване на собствеността преди образуването на ТКЗС
или ДЗС и за които не са налице пречките за възстановяване на собствеността,
които законът изрично предвижда, че не позволяват реалното възстановяване. В
чл. 24, ал. 2 ЗСПЗЗ изрично е предвидено, че държавата запазва собствеността
върху земеделски земи, предоставени на научни, научно-производствени и учебни
заведения, включително на Министерство на транспорта, на местата за лишаване от
свобода на семепроизводствени и племенни стопанства,
овощни разсадници, пепиниери и маточници,
на горски разсадници и на ловни стопанства и на Министерство на регионалното
развитие и благоустройството, доколкото са необходими за тяхната дейност – в
размер, съответстващ на основната им дейност, определен от Министерство на
земеделието и горите след вземане на мнението на заинтересованите ведомства.
Тази разпоредба намира приложение само когато е налице съответно отреждане или
проведено мероприятие, което касае съответния обществен интерес, т.е. служи за
задоволяване на важни държавни нужди, нужди на
науката, културата, на сигурността и отбраната на страната, екологични и
благоустройствени нужди на държавата и общините. Когато обаче върху земите е
проведено друг вид мероприятие, а именно мероприятие, което е свързано с
дейността на производствонето предприятие,
разпоредбата на чл. 24, ал. 2 ЗСПЗЗ /както и на ал. 3 и 4/ не намира
приложение, тъй като производствената дейност удовлетворява друг тип нужди на
обществото, различни от посочените в чл. 24 ЗСПЗЗ. При наличието на подобно
мероприятие преценката дали съществува възможност за възстановяване на
собствеността по реда на ЗСПЗЗ следва да се извърши само с оглед на установените
в чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ критерии, т.е. доколко вследствие на проведеното
мероприятие имотът е запазил характера си на земеделски, продължава да се
използва като такъв или предназначението му е променено, изградените в него
съоръжения представляват част от производствената структура на дадено
предприятие и обслужват част от производствения му процес по начин, че тяхното
премахване би нарушило нормалното му протичане, включително когато върху имота
са извършени строителни дейности по смисъла на § 1в, ал. 1 ДР на ППЗСПЗЗ, т.е.
преценката е обусловена от специфичния вид и състояние на имота /виж например Решение № 552 от
15.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1226/2009 г., II г. о., ГК/.
Отделен е
въпросът, че посочените в чл. 24, ал. 2 ЗСПЗЗ ведомства имат върху тези
земеделски земи само право на ползване, което е различно по съдържание от
правото на стопанисване и управление по смисъла на чл. 17а ЗППДОбП
/отм./. Съгласно чл. 24, ал. 5 ЗСПЗЗ, земите по ал. 2 могат да се ползват само
за целите, за които са предоставени, и ползвателите им нямат право да ги
предоставят за ползване на трети лица. Поради това и разпоредбата на чл. 17 ЗППДОбП /отм./, респ. § 10, ал. 3 ДР на ЗПСК, е неприложима
по отношение на земеделските земи по чл. 24, ал.2 ЗСПЗЗ – виж Решение № 130 от
19.09.2014 год. на ВКС по гр.дело № 7177/2013 год., І г. о., ГК.
В частност
с оглед установеното състояние на имота въз основа на цененото заключение по
съдебно-техническата експертиза – стара асфалтирана площадка и стопанска сграда
без покрив, само с основи и части от стени, които са изоставени и не се
използват, настоящият съдебен състав приема, че не е налице пречка за
възстановяване на собствеността по чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ – наличното застрояване
в имота е отпаднало, като същото очевидно не е свързано с осъществяване на дейността
на ищеца, респ. на неговия праводател.
Ето защо
държавата не се е легитимирала като собственик на спорния имот, поради което и
внасянето му в капитала на ищеца няма вещно-прехвърлително
действие. Отделен е и въпросът, че решението на ПК-Панчарево, с което на
наследниците на Н.Б.М.е възстановено правото на собственост предхожда процедурата
по преобразуване на „Пътно управление – София“ в еднолично дружество с
ограничена отговорност с държавно имущество. В този смисъл макар спорният имот да е бил заприходен
и отразен в капитала на „Пътно поддържане – София“ ЕООД, това дружество никога
не е ставало негов собственик, тъй като държавата не е могла да му прехвърли
права, които няма. Не са налице пречките за реституция по чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ
и § 6, ал. 6 ЗППДОбП, респ. § 11 от ДР на ЗПСК. Релевираната главна претенция се явява неоснователна и
подлежи на отхвърляне.
Предвид сбъдването на вътрешнопроцесуалното
условие, под което е бил предявен евентуалния ревандикационен
иск, основан на придобивна давност, текла от 2000
год. до 2015 год., същият подлежи на разглеждане.
Владението като фактическо състояние е несмущавано,
непрекъснато, явно и несъмнително упражняване съдържанието на вещно право, в случая това на
собственост, през определен период от време, в случая
10 години, тъй като ищецът твърди да е
обикновен владелец – чл. 79, ал. 1 ЗС, което състояние включва обективен елемент – фактическа власт /corpus/ и субективен – намерение за своене
на обекта /animus/ – чл. 68, ал. 1 ЗС. Според презумпцията, установена в разпоредбата на чл. 69 ЗС, владелецът държи вещта като своя,
докато не се докаже, че
я държи за другиго.
Кумулативното установяване на горепосочените елементи от фактическия
състав на чл. 79, ал. 1 ЗС е било в тежест на ищеца при условията на пълно и
главно доказване – чл. 154, ал. 1 ГПК.
Съгласно т. 2 от Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 год. на ВКС по тълк. дело № 4/2012 г., ОСГК, придобивната давност
е способ за придобиване на право на собственост
и други вещни права върху чужда
вещ, чрез фактическо упражняване на тези права
в продължение на определен от закона
срок от време,
като изискуемото от чл. 120 ЗЗД вр. с чл. 84 ЗС волеизявление /позоваване/ не е елемент от
фактическия състав на придобивното основание по чл.
79 ЗС. В мотивите на Тълкувателното решение е прието, че
след като владението е съзнателен акт, то следва, че придобивната
давност е сложен юридически факт от категорията на правомерните юридически
действия, които по определение обхващат като свой елемент наличието на
представи и желания, насочени към установяването, придобиването, прехвърлянето,
изменението и погасяването на права и задължения /представляващи субективния
елемент от предметното им съдържание/, както и тяхното обективиране
чрез волево изявление, насочено към сетивното му възприемане от други с цел да
се разкрият тези преживявания и представи /представляващо обективния елемент от
предметното им съдържание/.
В разглеждания случай въз основа
на съвкупната преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства
настоящият съдебен състав счита, че ищецът не е установил по несъмнен и
категоричен начин, че през периода от 2000 год. до 2015 год. е упражнявал явна,
спокойна, несъмнена и непрекъсната фактическа власт върху спорния имот. Напротив
установено е, че ответниците са осъществили
фактически действия в имота и са предприели недвусмислени явни действия за
установяване на собствено владение. В този смисъл и при приложение на
неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената
тежест следва да се приеме, че ищецът не се легитимира като собственик на
спорния имот на твърдяното от него евентуално придобивно
основание.
Релевираните ревандикационни претенции
се явяват неоснователни и подлежат на отхвърляне, както законосъообразно
е приел и първоинстанционния съд.
Ето защо въззивните
жалби следва да бъдат оставени без уважение, а основното и допълнително решения
на СРС – потвърдено, като правилни.
По отношение на разноските:
При този изход на спора жалбоподателят няма право
на разноски.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК жалбоподателят
/ищецът/ следва да бъде осъден да заплати на всеки един от ответниците
действително направените разноски във въззивното
производство за възнаграждение за един адвокат в размер на по 900 лв.
Своевременно направеното от жалбоподателя възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК се
явява неоснователно, който извод следва от защитавания от всеки от ответниците материален интерес, приложимата в частност
разпоредба на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения и високата фактическа и
правна сложност на делото /заплатеният от всеки от ответниците
адвокатски хонорар, който е два пъти по висок от минимално предвидения, не е
прекомерен/.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решението от 15.10.2018 год. и допълнителното решение от 17.05.2019 год.,
постановени по гр.дело №41120/2012 год. по описа на СРС, ГО, 163 с-в.
ОСЪЖДА „Г.Ф.“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***, да
заплати на Р.М.Р. с ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски във въззивното производство
за възнаграждение за един адвокат в размер на 900 лв.
ОСЪЖДА „Г.Ф.“ ЕООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление:***, да
заплати на Т.Г.М. с ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски във въззивното производство
за възнаграждение за един адвокат в размер на 900 лв.
Решението подлежи на обжалване пред
Върховния касационен съд при условията
на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от
връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/