Решение по дело №53/2011 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

С решение 35/22.04.2013 година, постановено по гр.дело № 463/2012 година, Момчилградският районен съд признал за установено по отношение на Я. Й. Т. / А. Ю. С./ и А. И. Т., и двамата с от С.,О., че А. Ю. С. и Ш. С. С. и двамата от С., О. са собственицина недвижим имот, находящ се в С., О. и представляващ едноетажна масивна жилищна сграда с приземен етаж, със застроена площ от 87 кв.м, състояща се от три стаи, кухня, баня и коридор на приземния етаж и три стаи, кухня, баня и коридор на първия етаж, построена на основание учредено право на строеж върху държавен поземлен имот, представляващ УПИ /парцел/ХІІс пл.сн. №85,от кв.15 по плана на С., О., с графично измерена площ от 680 кв.м., при граници на УПИ XII: улица; УПИ XI с пл.сн. № 86; УПИ ІІ, с пл.сн. № 84; УПИ VI и УПИ VII, на основание чл.124, ал.1 от ГПК вр. чл.79, ал.1 от ЗС. С решението отхвърлил предявения насрещен иск от Я. Й. Т. /А. Ю. С./ и А. И. Т., и двамата от С., О. против А. Ю. С. и Ш. С. С. от С., О. за ревандикиране на недвижим имот, представляÔащ едноетажна масивна жилищна сграда с приземен етаж, със застроена площ от 87 кв.м, състояща се от три стаи, кухня, баня и коридор на приземния етаж и три стаи, кухня, баня и коридор на първия етаж, построена на основание учредено право на строеж върху държавен поземлен имот, представляващ УПИ /парцел/ ХІІ с пл.сн. №85 от кв.15 по плана на С., О., с графично измерена площ от 680 кв.м, при граници на УПИ XII: улица;УПИ XI с пл.сн. № 86 ; УПИ ІІ,с пл.сн. № 84;УПИ VI и УПИ VII, на основание чл.108 от ЗС като неоснователен и недоказан. Отхвърлил предявения насрещен иск от Я. Й. Т. /А. Ю. С./ и А. И. Т., и двамата от С.,О. против А. Ю. С. и Ш. С. С. от С., О. за заплащане на сумата от 6000лв., представляваща обезщетение за ползването на недвижимия имот, за периода от 01.01.2009год. до 03.01.2013год., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 03.01.2013год. до окончателното й заплащане с правно основание чл.59 от ЗЗД вр. чл.86 от ЗЗД, като неоснователен и недоказан. Осъдил Я. Й. Т. /А. Ю. С./ и А. И. Т., и двамата от С.,О. да заплатят на А. Ю. С. и Ш. С. С. от С., О.направените по делото разноски в размер на 864.41лв.

Въззивното производство е образувано по подадена жалба от Я. Й. Т. /А. Ю. С./ и А. И. Т., които обжалват първоинстанционното решение като неправилно, необосновано и постановено в нарушение на материалния закон. Изводът на решаващия съд, че ищците са собственици на процесния недвижим имот на основание изтекла в тяхна полза придобивна давност, бил неправилен. От събраните по делото доказателства се установило противното, а именно, че ищците живеят в имота и го държат за жалбодателите, но не установили, че владеят имота явно, непрекъснато, несъмнено, което да е демонстрирано и манифестирано спрямо тях и обществото. На следващо място съдът не взел предвид обстоятелството, че св. Ю. И., на възраст 92 год., баща на ищеца А. С., живее в едно домакинство с него, т.е. ищците се грижат за него, което пораждало зависимост и давало основание за заинтересованост от изхода на делото, поради което показанията му не следвало да се кредитират. Освен това показанията на този свидетел били и противоречиви. От друга страна, ответниците доказвали собствеността си с нотариален акт №100, том IV, рег.№ 3189 ,дело № 700/2012 г. Никой не оспорил, а и всички свидетели и писмени доказателства категорично сочели, че процесният имот е построен от жалбодателите през 1976 год. на основание учредено право на строеж върху държавен поземлен имот, с лични средства и труд, за което им били издадени всички необходими строителни документи и разрешителни за това. Установено било също безспорно, че живели в имота си 15-16 години преди да заминат за Р.Т. При това положение съдът неправилно направил изводите си относно осъществено давностно владение от ищците А. С. и Ш. С. върху процесния имот, вследствие на което отхвърлил насрещния иск за ревандикация с правно основание чл.108 от ЗС като неоснователен и недоказан. По същите съображения неправилно бил отхвърлен и насрещният иск за заплащане на сумата от 6000 лв., представляваща обезщетение за ползването на имота без основание за периода от 01.01.2009 г. до 03.01.2013г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 03.01.2013г. до окончателното й изплащане, с правно основание чл.59 от ЗЗД вр. чл. 86 от ЗЗД, тъй като същият бил безспорно доказан. По изложените съображения жалбодателите молят въззивния съд да отмени обжалваното решение, вместо което да постанови друго по съществото на спора, с което да отхвърли установителния иск по чл. 124 ГПК и уважи насрещните искове така, както са предявени. Претендират заплащане на направените в съдебните инстанции разноски. В съдебно заседание жалбодателите чрез представителя си по пълномощие поддържат въззивната жалба.

В срока по чл. 263, ал.1 ГПК е постъпил отговор от ответниците А. Ю. С. и Ш. С. С., и двамата от С., общ. Момчилград чрез представителя им по пълномощие, с който въззивната жалба се оспорва като неоснователна. В съдебно заседание ответниците лично и чрез представителя си по пълномощие поддържат становището, дадено с отговора и молят обжалваното решение да се потвърди като правилно.Претендират заплащане на направените по делото разноски във въззивната инстанция.

Въззивният съд, след преценка на изложените в жалбата оплаквания, съобразно чл. 269 ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба е подадена в срок и от страна, която има правен интерес от обжалването, поради което е допустима. Разгледана по същество е неоснователна, а първоинстанционното решение е правилно, като съображенията за това са следните:

Предявен за разглеждане от първоинстанционния съд е иск с правно основание чл. 124 ГПК – за признаване за установено по отношение на ответниците Я. Й. Т. / А. Ю. С./ и А. И. Т., и двамата с от С.,О., че А. Ю. С. и Ш. С. С. и двамата от С.,О. са собственицина недвижим имот, находящ се в С., О. и представляващ едноетажна масивна жилищна сграда с приземен етаж, със застроена площ от 87 кв.м, състояща се от три стаи, кухня, баня и коридор на приземния етаж и три стаи, кухня, баня и коридор на първия етаж, построена на основание учредено право на строеж върху държавен поземлен имот, представляващ УПИ /парцел/ ХІІс пл.сн. №85 от кв.15 по плана на С., О., с графично измерена площ от 680 кв.м, при граници на УПИ XII: улица; УПИ XI с пл.сн. № 86; УПИ ІІ, с пл.сн. № 84; УПИ VI и УПИ VII, на основание изтекла в тяхна полза придобивна давност за времето от 1992 година до 2002г. Не оспорват обстоятелството, че къщата е построена от ответниците, че последните са живели в същата до изселването им през 1989г. в Р. Т. Твърдят, че през 1992г. се уговорили ответниците да им продадат къщата си, за което ищците им платили 25 000 лв. Оттогава живеели в къщата със съзнанието, че са станали нейни собственици поради купуването й и направили съществени подобрения. До 2012г. живеели спокойно в къщата, когато първият ответник дошъл в с. Нановица и поискал ищците да освободят имота. Това обосновавало интереса им от водене на иска по чл. 124 ГПК.

Приети за разглеждане от първоинстанционния съд са предявени от ответниците насрещни обективно съединени искове за ревандикация на процесния имот по чл. 108 ЗС и за заплащане на обезщетение за ползването му за времето от 01.01.2009 год. до 03.01.2013 год. в размер на 6000 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 03.01.2013год. до окончателното й заплащане с правно основание чл.59 от ЗЗД вр. чл.86 от ЗЗД. Ответниците се легитимират като собственици на спорния имот с нотариален акт за собственост на недвижим имот на основание чл. 587, ал.1 ГПК, № 100 от 14.12.2012г., том ІV, рег. 3189, дело № 700/2012г. на нотариус Г. Г., рег. № 459 на Нотариалната камара. Последният е издаден въз основа на следните представени документи: удостоверение № 83/06.02.1976г. за учредяване право на строеж; скица на имота № 302/06.12.2012г. на О. М.; Техническо описание № 317/06.12.2012г.; удостоверение за данъчна оценка № 19/22.10.2012г. и удостоверение за идентичност на лица с различни имена.

Не се спори по делото, че страните са двама братя и съпругите им; че процесната къща е построена от ответниците през 1976г. с учредено право на строеж; както и че до изселването им през 1989г. в РТ. последните живяли в къщата. Не е спорно и обстоятелството, че ищците понастоящем са във владение на процесната къща; че партидите за ток и ВиК услуги са на името на ответника А. Ю. С., като консумираните количества ток и вода, включително местен данък за къщата, се заплащат от ищците. Съдът приема за установено и обстоятелството, че ищците като семейство са заживели в къщата през 1992г., тъй като същото не е опровергано от представените от ответника доказателства, вкл. последният не доказва и твърдението си, че през 1999 година упълномощил брат си-ищецът да пази къщата, като евентуален начален по-късен момент на заживяване на неговото семейство в къщата.

Спорът се свежда до това дали в десетгодишния период от заживяването в къщата през 1992 година до 2002 година, ищците са осъществявали фактическа власт върху същата като са я своили необезпокоявано, явно и непрекъснато със знанието на ответниците, съответно отблъсквайки тяхното владението, вследствие на което са станали нейни собственици на основание изтекла в тяхна полза придобивна давност, на каквато се позовават или са държали имота през целия този период за ответниците и последните не са изгубили собствеността си.

За да отговори на тези въпроси, въззивният съд обсъди събраните по делото доказателства, а именно: свидетелят Ю. И. – баща на А. Ю. С. и Я. Й. Т. /А. Ю. С./ установява, че синът му А. заживял в къщата през 1991-1992 година и това станало така, тъй като другият му син А. след като се изселил в Т. няколко години по-рано, там си построил къща на един етаж, но тъй като нямал пари да я довърши, се разбрал с брат си А. последният да му даде 35 000 лв., а за него да остане къщата в С. /спорният имот/. А. дал тези пари на брат си и по този начин купил къщата от него. Показанията на свидетелите М., С. и С. установяват, че до 2012г. нямало никакъв спор за къщата. Било им известно, че А. С. е купил къщата от брат си, че живеел със семейството си в нея от началото на 90-те години, направил й ремонт като на собствена къща, обработвал градината, на които действия брат му А. С. не се противопоставил. Установяват също, че същият в последните 20 години си бил идвал в С. изключително рядко-един или два пъти, като последният път бил именно през 2012 година.

Тези свидетелски показания не са опровергани от други доказателства по делото. В тази връзка е неоснователен доводът на въззивниците, че св. Ю. И. като баща на ищеца А. С., при който той живее, е заинтересован и пристрастен, тъй като този свидетел е баща и на ответника А. С., т.е. родствената връзка е еднаква по отношение и на двамата. Напротив, именно качеството на родител на този свидетел, включително почтената му възраст, мотивират съда да приеме, че сочените от него факти относно уговорката между двамата братя за къщата са били точно такива, каквито са описани от този свидетел, като показанията му са логични и последователни и съвпадат с обстоятелствата, изложени от ищците в исковата молба относно начина и причините за придобиване на имота. Именно продажбата на къщата, макар и същата да не е станала в изискуемата от закона форма и да не е породила вещно-прехвърлителен ефект, е дало основание на ищците да заживеят в къщата през 1992 година със съзнанието, че са станали нейни собственици и да променят отношението си към същата- от къщата на брата А., като към своя собствена, като са сложили началото на 10-годишната придобивна давност в своя полза. Показанията на св. И. освен това се подкрепя и от показанията на останалите свидетели, обсъдени по-горе. Фактът на необезпокоявано владение върху имота се подкрепя и от обстоятелството, че едва през м.декември 2012г., след подаване на исковата молба от ищците, ответниците се снабдили с констативен нотариален акт за собственост по документи /вероятно свидетели по обстоятелствена проверка биха установили обстоятелствата, сочени от ищците/; като индиция за това е и, че през целия период от 1992 година до 2012г., продължил 20 години, по никакъв начин не се намесвали и не са пречили на ищците да живеят в къщата.

Въз основа на горното се налагат следните изводи: при заявен положителен установителен иск за собственост на имот, придобит по давност, основателността на претенцията на владеещият имота несобственик се обуславя от прякото и пълно установяване на фактите на явно, необезпокоявано и непрекъснато владение с намерение за своене в продължение на повече от 10 години, каквото съдът приема за доказано от ищците. На следващо място, за да произведе ефект придобивната давност е необходимо намерението за своене на имота да е демонстрирано по отношение на действителния собственик, както и да е налице позоваване на придобиването, в случая - пред първоинстанционния съд като компетентен орган да обяви настъпилите от това последици. С оглед на обсъденото по-горе, настоящият състав намира, че са налице всички елементи по чл. 79, ал.1 ЗС, за да бъде признато, че ищците са собственици на спорния имот по силата на оригинерен придобивен способ – придобивна давност.

По отношение на нотариалния акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот на ответниците по реда на чл. 587 ГПК: следва да се посочи, че с Тълкувателно решение 11/2012г. от 21.03.2013г. на ОСГК на ВКС е прието, че този вид нотариален акт не се ползва с материална доÛазателствена сила по чл. 179, ал.1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, тъй като такава е присъща на официалните свидетелстващи документи за факти. При оспорване на признатото с акта право на собственост, тежестта за доказване се носи от оспорващата страна, без да намира приложение редът на чл. 193 ГПК. В случая ответниците по насрещния ревандикационен иск са оспорили собствеността на ищците по силата на нотариалния акт с отговора на насрещния иск, като в тяхна тежест е било провеждането на пълно обратно доказване, че признатото право се е погасило, каквото доказване настоящият състав приема, че ответниците по насрещния иск по чл. 108 ЗС са провели по обсъдените по-горе съображения.

Впрочем, настоящата инстанция напълно споделя мотивите на първоинстанционния съд в тази насока и препраща към тях на основание чл.272 от ГПК.

Предвид изложеното, въззивната жалба е неоснователна. Обжалваното решение, като правилно, следва да бъде потвърдено.

При този изход на делото въззивниците следва да бъдат осъдени да заплатят на ответниците по въззивната жалба направените във въззивната инстанция разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 770 лева.

Мотивиран от горното, Окръжният съд

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 35/22.04.2013г., постановено по гр.дело № 463/2012 година по описа на Момчилградския районен съд.

ОСЪЖДА ОСЪЖДА Я. Й. Т. /А. Ю. С./, ЕГН * и А. И. Т., ЕГН * и двамата с постоянен адрес в С., О. да заплатят на А. Ю. С., ЕГН * и Ш. С. С., ЕГН *, с постоянен адрес в С., О. сумата в размер на 770 лева, представляващи разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното производство.

Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните при наличие на основанията по чл. 280 ГПК.

Председател: Членове: 1. 2.