№ 478
гр. П., 30.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – П., ХIX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на втори април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Ангел Ташев
при участието на секретаря Наталия Димитрова
като разгледа докладваното от Ангел Ташев Гражданско дело №
20245220104947 по описа за 2024 година
Производството е образувано след като с Определение № 61/26.11.2024 г, на смесен
петчленен състав на ВАС и ВКС, за компетентен съд е избран РС П..
Постъпила искова молба от А. Д. К., ЕГН **********, с адрес: гр. П., ул. „С. З.” № 21,
с адрес за призоваване: гр. П., ул. „Х. О.” №2, ет.2, чрез адвокат С. Б. от АК П., против
Регионална дирекция по горите гр. П. с адрес: гр. П., бул. „А. С.” № 50, представлявано от
директора В. В., с която се иска от съда да постанови решение, с което да осъди ответника,
да заплати на ищеца сумата в размер на 1306,36 лева, от които 1001,88 лева, представляваща
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода от 04.12.2017 г. до 11.07.2018
г., заедно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда до
окончателното изплащане на сумата и мораторна лихва в размер на 304,48 лева за периода
от 28.03.2019 г. до 25.03.2022 г..
В исковата молба ищцата твърди, че била служител на Регионална дирекция по
горите, въз основа на служебно правоотношение, което било прекратено със Заповед № ЧР-
29/04.12.2017 г. на директора на Регионална дирекция по горите. Длъжността която
изпълнявала преди това била главен експерт „Стопанисване и защита на горските
територии”, отдел „Експерти - горско стопанство”, дирекция „Горско стопанство” с ранг IV
старши. Тази заповед била отменена като незаконосъобразна с Решение № 1061 от
27.02.2018 г. по адм.д. № 1021/2017 г. по описа на Административен съд - П., потвърдено с
Решение № 3620 от 13.03.2019 г. по адм.д. № 4341/2018 г. на ВАС. Впоследствие служебното
правоотношение на ищцата отново било прекратено със Заповед № ЧР-96/28.03.2019 г.,
която не била обжалвана и влязла в сила. От връчването на Заповед № ЧР-29/04.12.2017 г. на
1
04.12.2017 г. до 11.07.2017 г. ищцата била без работа. Счита, че за този период работодателят
й дължи обезщетение по чл.61, ал.2 ЗДСл за неизползвания платен годишен отпуск, което
той няколкократно отказал да й изплати, въпреки отправените покани.
Сочи, че след 28.03.2019 г. на три пъти поканила доброволно ответника да й заплати
дължимото й се обезщетение за неползван платен годишен отпуск, но последният отказвал.
Твърди, че на основание чл.61, ал.1 ЗДСл се дължи компенсация на неизползвания
платен годишен отпуск при прекратяване на служебното правоотношение. За периода
04.12.2017 г. - 11.07.2018 г. трудовият й стаж възлизал на 7 години 7 месеца и 11 дни.
Съгласно условията на служебното й правоотношение за този период имала платен годишен
отпуск от 18 дни. Размерът на паричното обезщетение се определяло съобразно размера на
основната заплата, определена на държавния служител към датата на прекратяването на
правоотношението му - чл.61, ал.3 ЗДСл. За базово възнаграждение е взета сумата, въз
основа на която са й заплатили средно месечното обезщетение при прекратяване на
служебното правоотношение или сумата от 1150 лева. Дневната й надница съобразно
определената й основна заплата на дневна база е била в размер на 55,66 лева. Следователно
за период от 18 дни, дължимото й се обезщетение за неплатен годишен отпуск следвало да е
в размер на 1 001,88 лева.
Счита, че обезщетението било дължимо при прекратяване на правоотношението, след
тази дата страната, която не е изпълнила задължението си в срок дължи мораторна лихва, за
периода от 28.03.2019 г. (датата на заповедта за прекратяване на служебното ми
правоотношение) до 25.03.2022 г. (датата на предявяване на исковата молба), което било в
размер на 304,48 лева.
Претендира разноски.
В хода по същество ищцата се представлява от адвокат С. Б. от АК П., който моли съда да уважи
исковата претенция в цялост, като основателна и доказана.
В срока по чл.131, ал.1 от ГПК ответникът депозира отговор на исковата молба, в
който оспорва предявената искова претенция. Счита, че исковата молба е нередовна.
Счита, че претенцията на ищцата е погасена по давност.
Оспорва твърдението в исковата молба, че Заповед № ЧР-29 от 04.12.2017 г. на
директора на Регионална дирекция по горите - П. е връчена на К. на 04.12.2017 г.. Сочи, че
заповедта е издадена на 04.12.20217 г., но е връчена на 05.12.2017 г., от която дата е
прекратено и правоотношението.
Не оспорва, че заповедта е отменена с Решение № 106/27.02.2018 г., постановено по
административно дело № 1021/2017 г. по описа на Административен съд - гр. П., потвърдено
с Решение № 3620/13.03.2019 г., постановено по адм. дело № 4341/2018 г. по описа на
Върховен административен съд на РБ.
Посочва, че във връзка с постъпило в РДГ - П. заявление с per. № РДГ09-
2452/26.03.2019 г. от А. Д. К., с което същата заявява, че няма да се яви, за да заемете
длъжността главен експерт „Стопанисване и защита на горските територии“ в срока по
2
чл.122, ал.1 ЗДСл, на 28.03.2019 г. е издадена Заповед № ЧР-96/28.03.2019 г. на директора на
РДГ - П. за прекратяване на служебното й правоотношение на основание чл.103, ал.1, т.2,
във връзка с чл.122, ал.1, чл.104, ал.1 и чл.108, ал.1 от ЗДСл, която заповед е получена от К.
на 28.03.2019 г..
Сочи, че нормата на чл.125 ЗДСл определя времевите рамки, в които исковата
претенция може да бъде предявена. Срокът за предявяване на този иск започва да тече от
датата, на която съдебното решение (с което е отменена заповедта за прекратяване на
служебното правоотношение) е влязло в сила. При изложените по-горе фактически
обстоятелства, се установява, че Решение № 3620/13.03.2019 г., постановено по адм. дело
№4341/2018 г. по описа на ВАС е окончателен съдебен акт, което не подлежи на обжалване и
с който влиза в сила решението, с което е отменена заповедта на директора на Регионална
дирекция по горите - П. за прекратяване на служебното правоотношение. Решението на ВАС
е влязло в сила в деня на постановяването му - 13.03.2019 г.. Следователно, при
съобразяване на чл.125 ЗДСл, крайната дата, на която ищцата можела да предяви иск по реда
на чл.61, ал.2 от ЗДСл е 13.03.2022 г. В случая исковата молба е депозирана в съда на
25.03.2022 г., т.е. същата е просрочена, поради което искът следвало да се отхвърли изцяло
като погасен по давност.
Посочва, че цитираното решение на СЕС в ИМ не било приложимо в случая, тъй като
ищцата не се явила в срока по чл.122, ал.1 ЗДСл да заеме предишната си длъжност.
Счита, че на следващо място в случая неоснователно се претендирало присъждане на
обезщетение за допълнителен платен годишен отпуск по чл.50, ал.2 ЗДСл. Посочва, че
основният размер на платения годишен отпуск е определен нормативно в размер на 20
работни дни - чл.56, ал.1 ЗДСл, а предвиденият допълнителен размер до 12 работни дни по
чл.50, ал.2 ЗДСл бил предвиден при реално упражнено изпълнение на задълженията от
страна на държавния служител извън работно време по определен от органа по
назначаването и конкретизиран размер на този отпуск. В случая ищцата претендира
заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода 04.12.2017 г. -
11.07.2018 г., през който е останала без работа и определен общо в размер на 18 дни, част от
който очевидно е извън предвидения по чл.56, ал.1 ЗДСл. Смята, че не са налице
основанията на ищцата да и се полага допълнителен отпуск, тъй като през процесния период
реално не е престирала труд.
Оспорва, че и се дължи обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за
периода от 04.12.2017 г. до 11.07.2018 г. в размер на 1001,88 лева. Сочи, че основната заплата
на ищцата към датата на прекратяване на служебното й правоотношение е 950 лева, а не
1150 лева, както посочва тя. Посочва, че ищцата е ползвала целия си отпуск за 2017 г. в
размер на 32 дни. Т.е. към момента на прекратяване на служебното й правоотношение на
05.12.2017 г. ищцата е нямала право на платен годишен отпуск за 2017 г., поради което
неоснователно претендирала да й бъде присъдено обезщетение за неизползван платен
годишен отпуск за месец декември 2017 г..
Оспорва твърдението в исковата молба, че поради това, че обезщетението е дължимо
при прекратяване на правоотношението, след тази дата страната, която не е изпълнила
задължението си в срок дължи мораторна лихва. Не било вярно твърдението, че на ищцата й
се дължи обезщетение за забава в размер на 304,48 лева за периода от 28.03.2019 г. до
3
25.03.2022 г.. Смята, че началният момент евентуално следва да бъде 05.08.2020 г., когато
ищцата е изпратила заявление с peг. № РДГ09-5078/04.08.2020 г., депозирано в РДГ - П. на
04.08.2020 г., с което е поискала да й се изплати обезщетение за неизползван платен годишен
отпуск, което има характер на покана за плащане.
На следващо място счита, че поради неоснователността на главната претенция,
неоснователна се явява и акцесорната претенция.
В проведеното съдебно заседание, процесуалният представител на ответника -
юрисконсулт Б. моли съда да постанови решение, с което да отхвърли предявената искова
претенция в цялост, евентуално частично. Депозира писмена защита
Съдът, като съобрази правните доводите на страните, събраните писмени
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК,
намира за установено следното от фактическа страна:
С доклада си по делото съдът е приел за безспорно между страните и ненуждаещо се
от доказване, че ищцата е била служител на Регионална дирекция по горите, въз основа на
служебно правоотношение, което било прекратено със Заповед № ЧР-29/04.12.2017 г. на
директора на Регионална дирекция по горите. Длъжността която изпълнявала преди това
била главен експерт „Стопанисване и защита на горските територии”, отдел „Експерти -
горско стопанство”, дирекция „Горско стопанство” с ранг IV старши. Тази заповед била
отменена като незаконосъобразна с Решение № 1061 от 27.02.2018 г. по адм.д. № 1021/2017
г. по описа на Административен съд - П., потвърдено с Решение № 3620 от 13.03.2019 г. по
адм.д. № 4341/2018 г. на ВАС. Горното се установява и от приложените по делото писмени
доказателства.
От приложената по делото Заповед № ЧР – 96/28.03.2019 г. на Директора на
Регионална дирекция по горите – П. се установява, че предвид постановените съдебни
решения, служебното правоотношение на ищцата било отново прекратено, считано от
28.03.2019 г., на основание чл.103, ал.1, т.2 ЗДСл, тъй като служителят не се явил да заеме
реално предишната си длъжност в 2-седмичен срок от влизане в сила на съдебното решение.
Тази заповед не е била оспорена и същата е влязла в законна сила.
По делото е приложено заявление на ищцата, адресирано до ответника с вх. №
РДГ09-2452/26.03.2019 г., с което работодателят е уведомен от ищцата, че не желае да бъде
възстановявана на заемната длъжност преди прекратяване на трудовото правоотношение,
както и че желае да и бъде изплатено обезщетение за неползвания отпуск за 2018 г. и до м.
март 2019 г.. Във връзка с това заявление е приложен отговор, в който работодателят
заявява, че не и се дължи обезщетение по чл.61 ЗДСл, като излага подробни съображения.
От приложеното заявление изходящо от ищцата с вх. № РДГ09-5078/04.08.2020 г. се
установява, че последната е поканила отново ответникът да й изплати полагащото й се
обезщетение за неизползван годишен отпуск от датата на незаконното уволнение 04.12.2017
г. до дата 11.07.2018 г., като в него изрично е посочено, че е направила това и със заявление с
вх. № РДГ09-2452/26.03.2019 г.. Сходни по съдържание са и заявления с вх. № РДГ09-
4
8158/16.12.2020 г. и вх. № РДГ09-1010/09.12.2021 г., с които отново ищцата иска да й бъде
изплатено дължимото й се обезщетение.
От приложените копия на трудовата книжка, както и от извършената служебна
констатация се установява, че в процесния период няма отразяване на трудовото
правоотношение между ищцата и друг работодател.
От заключението на вещото лице по изготвената ССчЕ пред АС П. се установява, че
платеният годишен отпуск, за една календарна година, който се полага на ищцата, е в размер
на 20 работни дни и допълнителен годишен отпуск в размер на 12 работни дни или общо 32
работни дни. За периода 04.12.2017 г. до 11.07.2018 г. полагаемият годишен отпуск е в
размер на 19 работни дни. Обезщетението за неизползван годишен отпуск следва да бъде в
общ размер 19 работни дни или 1057,54 лева при база за изчисляване в размер на 55,66 лева
на ден при основно възнаграждение в размер на 1155 лева.
От заключението на вещото лице по изготвената ССчЕ пред РС П., което съдът
кредитира като компетентно изготвено и даваща отговор на поставените въпроси се
установява, че полагащият се платен годишен отпуска на ищцата е за периода 01.01.2018 г.
до 10.07.2018 г., тъй като за 2017 година няма неизползван платен отпуск. За една
календарна година ищцата имала право на платен годишен отпуск - 20 работни дни основен
отпуск и допълнителен платен годишен отпуск за ненормирано работно време в размер на
12 работни дни или общо 32 дни. За периода от 01.01.2018 г. до 10.07.2018 г., лицето имало
право на отпуска 17 работни дни /основен и допълнителен отпуск/. Експертът изчислява
вариант на дължимото обезщетение на база работна заплата 1155 лева – за 17 дни е посочен
размер 946,22 лева, а размерът на дължимата мораторна лихва за периода 28.03.2019 г. до
25.03.2022 г. върху сумата от 946,22 лева е в размер на 383,51 лева. В случай, че основното
възнаграждение е в размер на 950 лева, то размерът на обезщетението е 778,26 лева за 17
работни дни. Дължима мораторна лихва за периода от 05.08.2020 г. до 25.03.2022 г. върху
сумата в размер на 778,26 лева е 129,29 лева. Размерът на обезщетението само върху
основния годишен отпуск в размер на 20 дни работни дни е за 11 работни дни в размер на
503,58 лева. Дължима мораторна лихва за периода от 05.08.2020 г. до 25.03.2022 г. върху
сума в размер на 503,58 лева е 83,66 лева.
В проведеното съдебно заседание вещото лице поддържа и допълва заключението си.
Съдът, като съобрази правните доводите на страните, събраните писмени
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК,
намира за установено следното от правна страна:
Съгласно нормата на чл.61, ал.1 ЗДСл забранява се компенсирането на платения
годишен отпуск с парично обезщетение, освен при прекратяване на служебното
правоотношение.
Безспорно между страните по делото е, че със Заповед № ЧР – 29/04.12.2017 г. на
Директора на Регионална дирекция по горите - П., считано от 05.12.2017 г., по инициатива
на органа по назначаването, било прекратено служебното правоотношение на ищцата като
5
служител на длъжността главен експерт „Стопанисване и защита на горските територии“,
отдел „Експерти – горско стопанство“, дирекция „Горско стопанство“ на основание чл.107а
ЗДСл, както и, че въпросният административен акт е отменен като незаконосъобразен с
влязъл в сила на 13.03.2019 г. съдебен акт.
Фактическият състав на обезщетението по чл.61, ал.1 ЗДСл включва два елемента:
прекратяване на трудовото правоотношение и наличието на неизползван платен годишен
отпуск, като в разглеждания случай се установяват по делото и двете посочени
предпоставки. Относимата съдебна практика в настоящия казус е Решение на СЕС по
съединени дела С-762/18 и С-37/19 от 25.06.2020 г., относно приложението на чл. 7, пар. 1 от
Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 04.11.2003 г., което с
влизането в сила на Договора от Лисабон на 1 декември 2009 г. решение на съда на СЕС е
задължително и за другите национални юрисдикции, пред които е повдигнат идентичен
въпрос. В мотивите си Съда на Европейския съюз посочва, че когато работникът не е в
съС.ие да изпълнява задълженията си по непредвидима и независеща от волята му причина,
например поради болест, правото му на платен годишен отпуск не може да се обвързва със
задължението действително да е работил. По-нататък Съдът отбелязва, че точно както
неработоспособността поради болест, лишаването на работника от възможност да работи
заради уволнение, обявено впоследствие за незаконно, по принцип е непредвидимо и не
зависи от волята на този работник. Оттук Съдът стига до извода, че периодът от незаконното
уволнение на работника до възстановяването му на работа трябва да се приравни на период
на действително полагане на труд за целите на определянето на размера на платения
годишен отпуск, на който той има право. Затова работникът, който е уволнен незаконно, а
по-късно възстановен на работа в съответствие с националното право вследствие на
отмяната на уволнението му с решение на съда, има право на полагаемия се за този период
платен годишен отпуск. Решението на СЕС следва да се тълкува корективно, тъй като
случаят наподобява института на пропусната полза при положение, че работника е имал
право да ползва платен годишен отпуск, но поради незаконното уволнение това право е
нарушено и следва да се дължи обезщетение за настъпилите вреди. В цитираното решение
от СЕС обаче изрично се отбелязва, че ако незаконно уволненият работник или служител е
имал нова работа в периода от незаконното уволнение до възстановяването му на
предишната работа, работникът може да иска платен годишен отпуск за периода, в който е
бил на новата работа, само от новия работодател. Или ако е работил на друга работа през
периода от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването му на първата
работа, съответният работник не може да претендира по отношение на първия си
работодател право на годишен отпуск за периода, през който е работил на друго място,
съответно няма право на обезщетение за неползван платен годишен отпуск. В тази връзка
следва да се отбележи, че от приложеното заверено копие на трудовата книжка на ищцата, се
установява че в процесния период ищецът не е бил в трудово правоотношение с друг
работодател. Следователно не е прекъсната причинно-следствената връзка с работодателя,
който я е уволнил незаконно и невъзможността да ползва платен годишен отпуск при него.
6
Прието е също и че при последващо прекратяване на трудовия договор този
работник/служител има право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен
отпуск за периода от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването му на
работа. В настоящия случай е безспорно, че трудовото правоотношение на ищцата е
прекратено със Заповед № ЧР – 96/28.03.2019 г. на Директора на Регионална дирекция по
горите – П., считано от 28.03.2019 г., т.е. от момента на прекратяването на
правоотношението с цитираната заповед, за ищцата е възникнало право да получи
обезщетение по чл.61, ал.1 ЗДСл за периода от предходното прекратяване на
правоотношението до 11.07.2018 г..
Тук е моментът да се разгледа и възражението на ответника, че вземането е погасено
по давност, тъй като съдът счита, че възможно най-ранният момент, от който е започнала да
тече е 28.03.2019 г. – момента на прекратяване на трудовото правоотношение. Не се споделя
довода на ответника, че това е 13.03.2019 г., когато е постановено Решение № 3620 от
13.03.2019 г. по адм.д. № 4341/2018 г. на ВАС, с което Заповед № ЧР-29/04.12.2017 г. на
директора на Регионална дирекция по горите. Това е така, защото правото за изплащане на
обезщетение по чл.61, ал.1 ЗДСл възниква не с отмяна на заповедта, а с прекратяването на
правоотношението с последната заповед, т.е. от 28.03.2019 г. и до 25.03.2022 г. – когато е
депозирана исковата молба, не е изтекъл срок по-дълъг от 3 години, поради което
възражението се явява неоснователно.
Също следва да се разгледа и възражението на ответника – дали в обезщетението
следва да се включи и допълнителният отпуск по чл.50, ал.2 ЗДСл или само основният по
чл.56, ал.1 ЗДСл, съдът намира следното:
Съгласно чл.56, ал.1 ЗДСл, държавен служител, който има най-малко 4 месеца
служебен, трудов, и/или осигурителен стаж, има право на редовен платен годишен отпуск в
размер на 20 работни дни. Тази разпоредба е приложима в случая, тъй като не е спорно, че
ищцата има трудов стаж повече от 4 месеца. Неприложима е в случая хипотезата на чл.50,
ал.2 ЗДСл, тъй като тя предполага осъществено изпълнение на задълженията извън
установеното работно време, а съгласно разпоредбата на чл.50, ал.3 ЗДСл, в правомощията
на органа по назначаване е да определи реда за изпълнение на задълженията извън работно
време и размерът на допълнителния отпуск, което в случая не е налице, тъй като ищцата не
е престирала реален труд.
Ето защо обезщетението следва да се определи на база основния отпуск от 20 дни
годишно. Определени пропорционално на дните, през които е било прекратено служебното
правоотношение и предвид заключението на ССчЕ, за ищцата е възникнало право да ползва
следните дни платен годишен отпуск в периода от 01.01.2018 г. до 11.07.2018 г. - 11 работни
дни, като обезщетението за тях е на стойност 503,58 лева. Съдът счита, че възнаграждението
въз основа, на което следва да се определи базата за изчисление на дължимото се
обезщетение е 950 лева, който размер се установява от приложените по делото писмени
доказателства – фишове за работна заплата за месец ноември 2017 г. и месец декември 2017
г..
7
По изложените съображения исковата претенция следва да се уважи до
горепосочения размер и в периода от 01.01.2018 г., тъй като вещото лице е категорично, че
за 2017 г. ищцата няма неизползван платен годишен отпуск до 11.07.2018 г. и отхвърли до
претендирания размер от 1001,88 лева и за периода от 04.12.2017 г. до 31.12.2017 г., като
неоснователна.
Като законова последица от уважаване на главната претенция, в полза на ищцата
следва да се присъди и законната лихва от датата на депозиране на исковата молба –
25.03.2022. до окончателното изплащане на сумата.
По претенцията с правно основание чл.86 ЗЗД.
Главното задължение е парично и при забавеното му изпълнение работодателят
дължи лихва. Поради договорния характер на отговорността на работодателя и липсата на
законова уредба относно началната дата, от който се дължи лихва върху обезщетението,
следва да се приложат общите правила на Закона за задълженията и договорите относно
неизпълнение на задълженията.
Съгласно чл.86, ал.1, изр.1 ЗЗД при неизпълнение на парично задължение длъжникът
дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. При безсрочните
задължения, каквото е това по чл. 61, ал.1 ЗДСл, длъжникът изпада в забава, след като бъде
поканен от кредитора. Или поканата като условие за изпадане на длъжника в забава е
абсолютно необходима, когато няма определен срок за изпълнение. От доказателствата по
делото се установи по категоричен начин, че ищцата е поканила ответника със заявление с
вх. № РДГ09-2452/26.03.2019 г. /дори преди издаването на Заповед № ЧР – 96/28.03.2019 г./
да и заплати обезщетение за неползвания платен годишен отпуск за 2018 г. и до м. март
2019 г., в т.ч. и процесният период, поради което и претенцията за мораторна лихва се явява
основателна за периода от 28.03.2019 г. до 25.03.2022 г.. Относно размера на претенцията,
съдът приема, че същият е в размер на 152,90 лева, изчислен по правилото на чл.162 ГПК и
с помощта на лихвен калкулатор /https://www.calculator.bg/1/lihvi_zadaljenia.html/. Над този
размер, до претендираната сума от 304,48 лева исковата претенция следва да се отхвърли.
При този изход на делото ответникът следва да бъде осъден по правилата на чл.78,
ал.1 ГПК да заплати на ищцата направените от нея съдебни разходи в размер на 298,50 лева,
съразмерно на уважената част от исковата претенция.
На основание чл.78, ал.3 ГПК право на разноски има и ответникът в размер на 201
лева, съразмерно на отхвърлената част от исковата молба.
На основание чл.78, ал.6 ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати по сметка
на РС П. сумата от 100 лева държавна такса в производството.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА Регионална дирекция по горите гр. П. с адрес: гр. П., бул. „А. С.” № 50
8
ДА ЗАПЛАТИ на А. Д. К., ЕГН **********, с адрес: гр. П., ул. „С. З.” № 21, с адрес за
призоваване: гр. П., ул. „Х. О.” №2, ет.2, по иска с правно основание 61, ал.1 ЗДСл, сумата
от 503,58 лева, представляваща обезщетение за неизползваният платен годишен отпуск на
ищцата за периода от 01.01.2018 г. до 11.07.2018 г., ведно със законната лихва от датата на
предявяване на исковата молба – 25.03.2022 г. до окончателното изплащане на вземането,
като отхвърля исковата претенция за сумата над 503,58 лева, до първоначално
претендирания размер от 1001,88 лева и за периода от 04.12.2017 г. до 31.12.2017 г. като
неоснователна.
ОСЪЖДА Регионална дирекция по горите гр. П. с адрес: гр. П., бул. „А. С.” № 50
ДА ЗАПЛАТИ на А. Д. К., ЕГН **********, с адрес: гр. П., ул. „С. З.” № 21, с адрес за
призоваване: гр. П., ул. „Х. О.” №2, ет.2, по иска с правно основание 86 ЗЗД, сумата от
152,90 лева, представляваща обезщетение за забавено плащане върху сумата от 503,58 лева,
за периода от 28.03.2019 г. до 25.03.2022 г., като отхвърля исковата претенция за сумата над
152,90 лева, до първоначално претендирания размер от 304,48 лева като неоснователна.
ОСЪЖДА Регионална дирекция по горите гр. П. с адрес: гр. П., бул. „А. С.” № 50
ДА ЗАПЛАТИ на А. Д. К., ЕГН **********, с адрес: гр. П., ул. „С. З.” № 21, с адрес за
призоваване: гр. П., ул. „Х. О.” №2, ет.2, на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 298,50 лева,
представляваща разноски по делото, съразмерно на уважената част от исковата претенция.
ОСЪЖДА А. Д. К., ЕГН **********, с адрес: гр. П., ул. „С. З.” № 21, с адрес за
призоваване: гр. П., ул. „Х. О.” №2, ет.2, ДА ЗАПЛАТИ на Регионална дирекция по горите
гр. П. с адрес: гр. П., бул. „А. С.” № 50, на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 201 лева,
представляваща разноски по делото, съразмерно на отхвърлената част от исковата
претенция.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.6 ГПК, във вр. с чл.83, ал.1, т.1 ГПК Регионална
дирекция по горите гр. П. с адрес: гр. П., бул. „А. С.” № 50, ДА ЗАПЛАТИ по сметка на РС
П. сумата от 100 лева, представляваща дължимата държавна такса за производството.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред Окръжен съд П. в двуседмичен срок от
съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – П.: _______________________
9