№ 8440
гр. София, 12.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 166 СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА АЛ. АЛЕКСИЕВА
при участието на секретаря АНИТА Р. СТАМЕНОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА АЛ. АЛЕКСИЕВА Гражданско
дело № 20241110169274 по описа за 2024 година
Предявен е от ищцата Н. Н. Ж., ЕГН **********, срещу ответника
***************, ЕИК *********, иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. първо,
евентуално второ, евентуално трето ЗЗД вр. чл. 26, ал. 4 ЗЗД вр чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП,
чл. 143, т. 3 ЗЗП, чл. 19, ал. 4 ЗПК, чл. 33 , ал. 1 ЗПК за признаване за установено, че
клаузата на чл. 6 от сключения между страните договор за потребителски кредит №
******************/29.08.2024 г. за плащане на неустойка при непредоставяне на
обезпечение от страна на кредитополучателя, е нищожна поради противоречие със
закона, заобикаляне на закона и противоречие с добрите нрави.
Ищцата Н. Н. Ж. твърди, че е сключила договор за потребителски кредит с
ответника по делото ***************, ЕИК *********, по силата на който ответникът
предоставя заем на ищцата за сумата от 500 лева. Твърди, че в договора е включена
клауза, според която в срок от един ден след сключване на договора за потребителски
кредит ищцата е трябвало да предостави на кредитодателя обезпечение под формата
на банкова гаранция, гаранция от небанкова финансова институция или лично
обезпечение под формата на поръчителство от поне двама поръчители, които следва да
отговарят на определени в общите условия изисквания, като при неизпълнение на това
задължение ще дължи неустойка в размер от 420 лева на месец за периодите на
непредоставена гаранция. Поддържа, че процесната клауза е нищожна поради
противоречие за добрите нрави и заобикаляне на закона поради прекалено висока
стойност на дължимата неустойка спрямо размера на основното задължение и липса
на основна функция на неустойката – обезпечителната. Моли за уважаване на
предявения иск. Претендира разноски.
1
В срока по чл. 131 ГПК ответникът ***************, депозира отговор на
исковата молба. Твърди, че клаузата за неустойка има своите обезпечителна и
обезщетителна функция поради това, че кредитодателят започва да търпи вреди от
момента на предоставянето на паричната сума в заем и неустойката цели да обезпечи
възможността му да събере вземането си. Смята, че клаузата за неустойка при
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение не противоречи на
добрите нрави и не заобикаля закона. Моли за отхвърляне на иска. Претендира
разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и въз основа на събраните по
делото доказателства намира следното:
За уважаване на иска по чл. 26 , ал. 1 ЗЗД, в тежест на ищеца е да докаже, че
клаузата за неустойка, чието обявяване за нищожна се иска, противоречи на
материалноправните разпоредби на закона, заобикаля закона, евентуално противоречи
на добрите нрави. В тежест на ответника е да докаже, че оспорените клаузи са
индивидуално уговорени. В тежест на всяка от страните е да установи фактите, на
които основава изгодни за себе си последици.
Исковете по чл. 26, ал. 1 ЗЗД са предявени в условията на евентуалност, тъй
като никоя сделка не може да бъде нищожна на повече от едно основание. Съдът е
длъжен да разгледа основанията на нищожност, подредени според тежестта на порока:
от най-тежкия - противоречие на закона или заобикалянето му, към по-леките - липса
на основание, липса на съгласие, привидност, невъзможен предмет, противоречие на
морала или липса на форма. Когато съдът прогласи нищожността на сделката на едно
от сочените от ищеца основания, разгледани в поредността според тежестта на порока,
отпада вътрешнопроцесуалното условие, под което са предявени останалите
евентуално съединени искове, основаващи се на по-леки пороци /в този см. решение
№ 52 от 14.05.2021 г. по гр. д. № 4923/2019 г. на IV г. о., решение № 156 от 26.03.2021
г. по гр. д. № 4622/2019 г. на IV г. о., решение № 136 от 30.10.2020 г. по гр. д. №
4746/2019 г. на III г. о. и др. /
Процесният договор за кредит от 29.08.2024 г. попада в обхвата на чл. 9, ал. 1
ЗПК и има характеристика на потребителски договор, тъй като кредитополучателят е
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и § 13, т. 1 ДР ЗЗП. Следователно за него се
прилагат разпоредбите на чл. 143 и чл. 146 ЗЗП и защитата по ЗПК.
Между страните е безспорно, а и това се установява от писмените доказателства
по делото, че с него е уговорено предоставянето от ответника на ищеца на
потребителски кредит № ****************** на 29.08.2024 г. в размер на 500 лв., в
срок до 02.03.2025 г., при лихвен процент в размер на 38,75% годишен процент на
разходите в размер на 46,42 %,. Съгласно чл. 4, ал. 3 от договора за кредит,
кредитополучателят е длъжен да предостави на кредитора гаранция по кредита по
2
реда и условията, предвидени в общите условия. Съгласно чл. 3.2.1 от Общите
условия кредитополучателят следва да представи на дружеството гаранция по кредита
до края на следващия ден от сключването на договора за потребителски кредит,
издадена от банка, от небанкова институция или от двама поръчители, които получават
минимум 1500 лева лева брутно месечно възнаграждение и към датата на сключване
на договора за потребителски кредит не трябва да имат кредити с повече от 30 дни
просрочие. Банкова гаранция или гаранция, издадена от небанкова финансова
институция трябва да бъде за сума в размер на 558 лева. Съгласно чл.6, ал. 1 от
договора за кредит е уговорено задължение за заплащане на неустойка при
непредоставяне на гаранция на кредитора в размер на 420 лева. Страните са уговорили,
че неразделна част от процесния договор са Общите условия на Договора за кредит,
които са били получени от кредитополучателя. Между страните е безспорно, че
кредитополучателят не е предоставил исканото от кредитодателя обезпечение в нито
една от възможните според договора форми.
На първо място при съобразяване на константната съдебна практика следва да
бъде разгледан твърдяния порок, обуславящ нищожност поради противоречието със
закона. Доколкото се касае за договор за потребителски кредит, то на първо място
следва да се разгледат твърденията за противоречие с разпоредбите на ЗПК. Клауза, по
силата на която се предвижда дължимостта на неустойка в полза на кредитора и
съпоставянето с естеството на сключения договор за заем, налага извод, че тя
представлява скрито възнаграждение за кредитора. Въведените изисквания създават
значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да
се възпрепятства. Изискванията, които посочената клауза от договора въвежда за
потребителя, са на практика неосъществими за него. Не само правно, но и житейски
необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага с възможност да осигури
банкова гаранция в размер на цялото задължение на заемателя по договора или
физически лица - поръчители, отговарящи на всички поставени изисквания към него,
при положение, че кандидатства за отпускане на кредит в размер от 500 лева.
Поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то
кредиторът цели да се обогати. В аспекта на изложеното съдът приема, че
обсъжданата клауза от договора носи характеристиките на неравноправна такава по
смисъла на чл. 143 ЗЗП, тъй като е уговорена във вреда на потребителя. Същата не
отговаря на изискванията за добросъвестност и внася значително неравновесие в
правата и задълженията между страните и попада под хипотезата на чл. 143, ал. 2, т. 5
ЗЗП, тъй като задължава потребителя при неизпълнение на задължението си за
предоставяне на обезпечение по договора след неговото сключване да заплати
необосновано висока с оглед цената на договора за кредит за потребителя неустойка.
Съдът счита, че вземането за неустойка при несключване на обезпечение на
практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало
3
да бъде включено, както в лихвения процент по договора, така и в годишния процент
на разходите. По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането
на търговски клаузи и условия. В тази връзка, уговорената неустойка за
непредоставяне на обезпечение е разход, свързан с предмета на договора за
потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по договора.
Последното несъмнено води до съществено и необосновано оскъпяване на кредита и
обременяване на разходите по същия, които се възлагат в тежест на потребителя.
В аспекта на изложеното следва да се приеме, че след като неустойката не е
включена като разход по кредита в обявения в договора за кредит ГПР, то и този
договор не съдържа реалния размер на процента на разходите. Същият привидно не
нарушава изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, но в случай че неустойката бъде включена,
то процентът на разходите надхвърля многократно допустимия съгласно
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК размер. Следователно с процесния
договор за кредит се явява нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК вр. чл. 22
ЗПК, предвид че в договора за кредит не е посочен реалният размер на ГПР,
приложим към кредитния продукт. Текстът на последната норма не следва да се
възприема буквално, а именно - при посочен, макар и неправилно определен ГПР, да
се приема, че е изпълнено изискването на закона за съдържание на договора.
Годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на договора за
потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за
потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и
икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни
продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен
ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, което води
до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е
спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК В този смисъл Решение на СЕС от
20.09.2018 г. по дело С-448/17.
Воден от горните съображения, съдът приема, че предявеният главен иск за
прогласяване нищожността на клаузата за неустойка от договора за кредит, поради
противоречие на същия с посочените императивни материалноправни разпоредби на
закона е основателен и следва да бъде уважен на това основание.
4
По разноските:
При този изход на спора право на разноски има единствено ищецът. В тежест на
ответника следва да се възложи и заплатената от ищеца държавна такса в размер от 50
лв.
Претендирано е адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.
Претендирано е от адв. Г. адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2
ЗАдв. В този случай нарочно доказване на предпоставките за предоставяне на
безплатна адвокатска помощ в основното производство по делото не е необходимо да
се провежда /виж определение № 515/02.10.2015 г. по ч. т. д. № 2340/2015 г. на I т. о. на
ВКС/. Изявленията за наличие на конкретно основание за оказване на безплатна
помощ по чл. 38, ал. 1 ЗА обвързват съда и той не дължи проверка за съществуването
на конкретната хипотеза. Съгласно решението на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-
438/22 съдът не е императивно обвързан с фиксираните в Наредба № 1/2004 г.
минимални размери на адвокатските възнаграждения и може да определи
възнаграждение и в по-нисък размер. Нормите от наредбата могат да служат за
известен ориентир, но преценката на съда се формира с оглед вида на спора,
материалния интерес, вида и количеството на извършената работа и преди всичко –
фактическата и правна сложност на делото. / Определение № 1344 от 21.03.2024 г. на
ВКС по гр. д. № 2933/2023 г., III г. о., ГК, Определение № 683 от 20.03.2024 г. на ВКС
по ч. т. д. № 1345/2023 г., I т. о., ТК, Определение № 350 от 15.02.2024 г. на ВКС по ч.
т. д. № 75/2024 г., II т. о., ТК/ Ето защо, като взе предвид, че делото не се отличава с
фактическа и правна сложност, срочното разглеждане на делото без участие на
процесуални представители на страните, на оказалия безплатна правна помощ адвокат
следва да бъде определено възнаграждение в размер на 300 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от Н. Н. Ж., ЕГН **********, срещу
***************, ЕИК *********, иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД
НИЩОЖНОСТТА на клаузата на чл. 6, ал. 1 от Договор за потребителски кредит №
******************/29.08.2024 г., предвиждаща заплащане на неустойка при
непредоставяне на обезпечение от страна на кредитополучателя, поради противоречие
със закона.
ОСЪЖДА ***************, ЕИК ********* да заплати на адвокат Д. Г. сумата
в размер на 300 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за предоставена
безплатна правна помощ на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА на Н. Н. Ж. в исковото
производство пред СРС.
5
ОСЪЖДА ***************, ЕИК ********* да заплати в полза на Н. Н. Ж.,
ЕГН ********** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 50 лева (петдесет лева),
представляваща разноски по делото пред СРС.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6