№ 145
гр. Враца, 16.03.2023 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в закрито заседание на шестнадесети март през две хиляди
двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Евгения Г. Симеонова
Членове:Калин Тр. Тодоров
Пенка П. Петрова
като разгледа докладваното от Пенка П. Петрова Въззивно частно
гражданско дело № 20231400500099 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 274, ал. 1, т. 2 от ГПК.
Образувано е по частна жалба с вх.№374/30.01.2023г., депозирана от "Венков
Инженеринг“ ООД, е ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр. София, р-н
Сердика, кв. „Бенковски“, ул. „Оралица“ № 24 чрез адв. Ц.М.И. САК,против Определение №
900 от 12.12.2022 г. по гр.д. № 278/2022 г. по описа на Районен съд Мездра, с което е
отхвърлена молбата на жалбоподателя по чл. 248 ГПК за изменение на решение №
152/14.10.2022 г. по горното дело в частта за разноските. Счита Определението за
неправилно, незаконосъобразно и необосновано поради следните съображения:
Според жалбоподателя ответникът е дал повод за завеждане на иска по горното дело
и поради това не са налице предпоставките на чл. 78, ал. 2 ГПК за възлагане на разноските в
тежест на ищеца, а изложените от решаващия състав аргументи в обратния смисъл са
неправилни и необосновани. Не е вярно твърдението на ответника в отговора на исковата
молба, че до момента на получаване на исковата молба към него не е предявявана претенция
за процесното обезщетение. С приложената към исковата молба и приета по делото заповед
№ 965/06.08.2021 г. за налагане на дисциплинарно наказание и за прекратяване на трудово
правоотношение № 1480/18.03.2021 г., която е била изпратена по телепоща (приложена като
доказателство по делото) и получена от ответника на 18.08.2021 г., Р. Ф. С. е бил поканен
изрично да заплати процесното обезщетение. На стр. 2, абз. 1 от заповед № 965/06.08.2021 г.
пише изрично: „Служителят дължи обезщетение по чл. 221, ал. 2 КТ в размер на месечно
брутно трудово възнаграждение за срока на предизвестието“.Също така, на стр. 2, абз. 3 от
горепосочената заповед № 965/06.08.2021 г. пише изрично: „На следващо място, моля, да
считате настоящата Заповед за покана за явяване в адреса на управление на предприятието,
с цел оформяне и подписване на всички нормативно изискуеми документи при прекратяване
на трудовото правоотношение между страните, както и за уреждане на дължимите съгласно
1
КТ възнаграждения и обезщетения между страните, породени от настоящото трудово
правоотношение“.
Предвид горното безспорно е доказано по делото, че ответникът е бил запознат
преди завеждане на делото, че ищецът-работодател е упражнил правото си да претендира
следващото му се по закон обезщетение по чл. 221, ал. 2 ГПК и е бил поканен от ищеца-
работодател да го заплати. Въпреки това в един доста продължителен период ( от връчване
на заповедта за уволнение до предявяване на процесния иск е минал период над една
година), ответникът не е предприел никакви действия за погасяване на задължението.
Следователно, ответникът е дал повод за завеждане на процесния иск и не са налице
предпоставките за приложение на чл. 78, ал. 2 ГПК.
Горните обстоятелства обаче не са били взети предвид от решаващия състав нито
при постановяване на Решението, нито при постановяване на обжалваното определение,
поради което същото се явява неправилно и неподкрепено от безспорно доказаните факти
по делото.
Също така счита, с оглед направеното признание на иска и независимо от
обстоятелството дали са налице предпоставките по чл. 78, ал. 2 ГПК, на ответника не следва
да бъдат присъждани разноски поради следните два съществени аргумента, които
първоинстанционният съд е пропуснал да вземе предвид:
- По същество направеното признание на иска е процесуално действие на ответника,
с което същият се отказва от защита срещу иска, защото го счита за основателен и заявява,
че твърденията на ищеца отговарят на действителното правно положение, т.е.
претендираното право съществува, което пък води до съвпадане на насрещните позиции на
двете страни. Следователно в този случай няма необходимост от извършване на
процесуални действия по защита на ответника. Настоящият случай е именно такъв и
адвокатът на ответника не е извършвал каквито и да е процесуални действия по делото за
защита на ответника.
- Нещо повече, при признание на иска ГПК не предвижда възможност за ответника
да претендира разноски. Това следва от систематичното тълкуване на разпоредбите на чл. 78
ГПК, а именно - разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК (която урежда признанието на иска) е
преди разпоредбите на чл. 78, ал. 3 и ал. 4 ГПК (които регламентират правото на ответника
да претендира разноски). В този смисъл е и практиката на ВКС. Съгласно определение №
646 от 07.11.2017 г., постановено по ч.т.д. № 2565/2017 г., 2 ТО на ВКС „систематичното
място на разпоредбата на чл. 78 ал. 2 ГПК (преди разпоредбите на ал.З и ал.4 ГПК, които
регламентират право на ответника да иска разноски) обуславя извода, че в хипотезата на чл.
78 ал. 2 ГПК разноските на ищеца остават в негова тежест, но ответникът не е оправомощен
да иска от ищеца евентуални разноски за своята защита (състояща се от признание на иска).
С оглед гореизложеното, моли въззивният съд да постановени определение, с което
да отмените определение № 900 от 12.12.2022 г. по гр.д. № 278/2022 г. по описа на Районен
съд Мездра и да изменени решение № 152 от 14.10.2022 г. по горното дело в частта за
2
разноските, като присъди направените от „Венков Инженеринг“ ООД разноски по делото
съгласно представения по делото списък с разноски в общ размер на 373 лева, от които:
държавна такса за завеждане на иска по настоящото дело в размер на 52 лева, и адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство по горното дело в размер на 321 лева,
доказателства за заплащането на което са представени с депозирания по делото списък с
разноски.
Иска също съдът да отхвърли искането на ответника за присъждане на
претендираните от него разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева.
Частната жалба е подадена в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Жалбата е връчена на насрещната страна – ответника Р. Ф. С.. В указания срок от
същия, чрез процесуалния му представител адв. В. З., адвокат от АК-Враца, е постъпил
отговор с който оспорва изцяло частна жалба подадена от „Венков Инженеринг“ ООД , е
ЕИК *********, като неоснователна.
Според изложеното в отговора молбата за изменение на решението по горното дело
в частта за разноските е необоснована и недоказана .В същата се сочи, че на страница втора,
абзац първи от заповед № 965/06.08.2021 г. пише изрично: „служителят дължи обезщетение
по чл.221, ал. 2 от КТ в размер на месечно брутно трудово възнаграждение за срока на
предизвестието”. Цитира се и също така абзац три от страница втора от горепосочената
заповед.
Това твърдение не се подкрепя от събраните по делото доказателства.
Както в книжата по делото, така и в книжата изпратени на ответника липсва
страница втора, на която се позовава молителя „Венков инженеринг” ООД относно поканата
за обезщететението по чл.221, ал.2 от КТ касаеща претенция за обезщетение.
На страница 15 от делото е представена единствено страница 1 от посочената
заповед.Страница втора и цитираните от нея абз. първи и абз. три от заповедта не са налице.
Налице е пропуск от страна на ищеца да ги преснима и приложи, като доказателство.
Същото се отнася и до получените от ответника, където липсва страница втора на
тази заповед.
Намира за необосновано твърдението в жалбата, че ответника няма необходимост от
извършване на процесуални действия по защита.
Това щеше да е вярно ако ищецът след доброволното признаване на иска и
възстановяване на сумата беше поискал прекратяване на съдебното производството, поради
изпълнение на задължението.
Вместо това ищецът продължил процесуалните действия с неоснователна претенция
за разноските.
При това положение ответникът има правото на защита, за да обори тази
необоснована претенция. Необходимостта от защита е налична и към настоящия момент,
3
тъй като делото продължава и пред ОС-Враца.
Подобно твърдение е нарушаване гражданските права на ответника.
От изложеното е видно, че не е налице уведомление или покана за плащане за
обезщетение и в този смисъл намира постановеното от Районен съд - Мездра определение за
правилно и законосъобразно.
Настоящият състав за да се произнесе по основателността на жалбата взе предвид
следното:
Производството по гр. д. № 278/2022 г. по описа на МзРС, е образувано по иск на
"ВЕНКОВ ИНЖЕНЕРИНГ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София 1278, р-н Сердика, ж.к. Бенковски, ул. Оралица № 24, представлявано от управителя
А.В., против Р. Ф. С., ЕГН ********** от с. Игнатица, общ. Мездра, ул. „Рила“ № 4, с
искане да бъде осъден ответника да заплати на ищеца сумата от 1300 лв. дължимо
обезщетение за неспазен срок на предизвестие от работника, на основание чл. 221 ал. 1 КТ,
при прекратяване на трудов договор, на основание дисциплинарно уволнение, ведно със
законната лихва, считано от 04.03.22 г., до окончателното изплащане.
Исковата молба е връчена за отговор на Р. Ф. С. на 15.04.2022 г. Последният
депозира в срок отговор на 15.05.2022 г., с който признава изцяло предявения иск и
представя доказателства за заплащане на сумата от 1330лева на ищеца с преводно с
пощенски паричен превод чрез "Спиди".
С Решение № 152/14.10.2022 г. съдът е отхвърлил предявения иск, като погасен
чрез плащане в хода на процеса и осъжда „ВЕНКОВ ИНЖЕНЕРИНГ“ ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София 1278, р-н Сердика, ж.к.
Бенковски, ул. Оралица № 24, да заплати на Р. Ф. С., ЕГН **********, сумата от 400 лв.
деловодни разноски.
С молба от 21.11.2022 г. „ВЕНКОВ ИНЖЕНЕРИНГ“ ООД, ЕИК *********, отправя
искане с правно основание чл. 248 от ГПК за изменение на горното решение в частта за
разноските, като твърди, че ответникът е дал повод за завеждане на иска по горното дело и
поради това не са налице предпоставките на чл. 78, ал. 2 ГПК за възлагане на разноските в
тежест на ищеца, както и че и независимо от обстоятелството дали са налице
предпоставките по чл. 78, ал. 2 ГПК, на ответника не следва да бъдат присъждани разноски,
тъй като съгласно определение № 646 от 07.11.2017 г., постановено по ч.т.д. № 2565/2017 г.,
2 ТО на ВКС „систематичното място на разпоредбата на чл. 78 ал. 2 ГПК (преди
разпоредбите на ал.3 и ал.4 ГПК, които регламентират право на ответника да иска разноски)
обуславя извода, че в хипотезата на чл. 78 ал. 2 ГПК разноските на ищеца остават в негова
тежест, но ответникът не е оправомощен да иска от ищеца евентуални разноски за своята
защита (състояща се от признание на иска).
Депозираната молба е връчена на ответника, който чрез процесуалния си
представител адв. З. е депозирал отговор, с който заявява становище за неоснователност на
молбата по чл. 248 ГПК и излага съображения, които са заявени и с отговора на частната
въззивна жалба.
4
По депозираната молба с правно основание чл. 248 ГПК съдът се е произнесъл с
атакуваното Определение № 900 от 12.12.2022 г., като е отхвърлил искането за изменение на
решението в частта за разноските. Съдът е посочил, че в мотивите на решението са
изложени подробни съображения защо съдът приема, че с поведението си ответникът не е
дал повод за завеждане на делото и с оглед и направеното признание на иска, е приложил
чл. 78 ал. 2 ГПК, поради което е намерил, че не е необходимо да преповтаря тези
съображения.
В решение № 152/14.10.2022г съдът е приел, че вземанията за обезщетения по КТ
по естеството си са безсрочни парични вземания, които стават изискуеми след покана от
страна на кредитора - ищеца по делото. Ищецът не е ангажирал доказателства, че е поканил
ответника да му заплати обезщетение по чл. 221 ал. 2 КТ, тъй като в представеното по
делото копие от Заповед № 965/06-08-2021 г. за налагане на наказание дисциплинарно
уволнение се съдържат само мотиви за налагане на дисциплинарно наказание, но липсва
изявление от работодателя с което упражнява правото си да поиска и съответно да получи
обезщетение по чл. 221 ал. 2 КТ. Според първоинстанционния съд е необходима е изрична
покана дори и в заповедта да посочено, че ответника дължи обезщетение в посочен размер,
тъй като това има значение само за определянето му по основание и размер, но не и за
неговата изискуемост.
Настоящият съдебен състав като прецени установеното от фактическа страна
намира жалбата е неоснователна по следните съображения:
Отговорността за разноските е обусловена от защитата на материалното субективно
право, предмет на делото. Ето защо, тя е функция от изхода на спора относно предмета на
делото – спорното материално право. Разпоредбата на чл. 78, ал. 2 от ГПК въвежда
изключение от този принцип, ако с поведението си ответникът не е дал повод за завеждане
на делото и същият е признал иска. Внимателният прочит на разпоредбата дава основание
да се приеме, че приложението и е обусловено от кумулативното наличие и на двете
визирани в нея предпоставки като първата от тях отразява процесуалното поведение на
ответника – той трябва да признае иска, а другата – неговото поведение, което предхожда
образуването на съдебното производство – той не трябва да е дал повод за завеждане на
делото.
Няма спор, че ответникът по иска не само, че е направил признание на предявения
иск с правно основание чл. 221, ал. КТ, но и е заплатил претендираната сума след
получаване на исковата молба. Спорен е въпроса с поведението си ответникът станал ли е
причина за завеждане на делото.
С прекратяването на трудовото правоотношение възниква задължението на
ответника за изплати на ищеца обезщетение по чл. 221, ал.2 от КТ, при наличие и на
основание за дължимостта му. Това задължение обаче не е срочно и по отношение на него в
закона липсва разпоредба, аналогична на чл. 245, ал.2 от КТ.
В настоящия случай недоказани са твърденията на жалбоподателя - ищец, че с
приложената към исковата молба заповед № 965/06.08.2021 г. за налагане на дисциплинарно
наказание и за прекратяване на трудово правоотношение № 1480/18.03.2021 г., която е била
изпратена по телепоща (приложена като доказателство по делото) и получена от ответника
на 18.08.2021 г., Р. Ф. С. е бил уведомен за дължимостта на претендираното обезщетение и
съответно е поканен изрично да заплати процесното обезщетение.
В молбата по чл. 248 ГПК и в жалбата се твърди, че на стр. 2, абз. 1 от заповед №
965/06.08.2021 г. изрично е посочено, че „Служителят дължи обезщетение по чл. 221, ал. 2
КТ в размер на месечно брутно трудово възнаграждение за срока на предизвестието“, а в
абз. 3 от стр.2 изрично е посочено: „На следващо място, моля, да считате настоящата
Заповед за покана за явяване в адреса на управление на предприятието, с цел оформяне и
5
подписване на всички нормативно изискуеми документи при прекратяване на трудовото
правоотношение между страните, както и за уреждане на дължимите съгласно КТ
възнаграждения и обезщетения между страните, породени от настоящото трудово
правоотношение“.
Тези твърдения са останали недоказани както в първоинстанционното
производство, така и пред настоящата инстанция. По делото не е представена стр. 2 от
заповед № 965/06.08.2021 г., поради което не може да бъде установено съдържанието на
същата. Няма данни също, че тази страница от заповедта е връчена на ответника .
При това положение ищецът на когото е възложена доказателствената тежест не е
доказал твърдението си, че ответникът с поведението си е дал повод за завеждане на делото
и правилно районният съд е приел, че са налице условията на чл. 78 ал.2 ГПК и направените
от ищеца разноски следва да останат в негова тежест.
Настоящият съдебен състав намира за неоснователно и искането съдът да измени
първоинстанционното решение, като отхвърли искането на ответника за присъждане на
претендираните от него разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева.
Изложените в жалбата съображения за недължимост на разноски на ответника и
цитираното определение № 646 от 07.11.2017 г., постановено по ч.т.д. № 2565/2017 г., 2 ТО
на ВКС,съдът намира за неотносими, тъй като в цитираното определение е разгледан случай
при който искът е уважен изцяло, но е прието, че са налице условията на чл. 78 ал.2 ГПК. В
настоящия случай освен, че са налице условията на чл. 78 ал.2 ГПК, ответникът е заплатил
претендираната сума и поради тази причина искът е отхвърлен изцяло .
Съгласно трайно установената съдебна практика, отговорността за разноски
поначало зависи от изхода на делото, като при отхвърляне на иска (изцяло или частично)
няма основание разноските да се възлагат (изцяло, респ. съразмерно на отхвърлената част от
иска) в тежест на ответника. В тази насока е Определение № 592 от 13.10.2011 г. на ВКС по
ч. гр. д. № 492/2011 г., IV г. о., ГК.
Според цитираното определение когато предявеният иск е отхвърлен изцяло, то на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК ищецът дължи и следва да бъде осъден да заплати на
ответника всички претендирани и направени от последния разноски по делото; респ. ищецът
няма право на никакви разноски. При тази хипотеза - на отхвърляне на целия иск,
разноските по делото по никакъв начин не могат да бъдат възложени в тежест на ответника,
дори той да е дал повод за завеждане на делото или да не е признал иска. Това е така, защото
нито разпоредбата на чл. 78, ал. 2 от ГПК, нито друга разпоредба в закона дава основание за
такова разрешение.
Предвид изложените съображения и поради съвпадане на крайните изводите на
въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд обжалваното определение като
правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено.
На основание чл.274 ал.4 ГПК определението не подлежи на касационно
обжалване.
С оглед горното ВРАЧАНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД
6
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 900 от 12.12.2022 г.., постановено по гр. д. №
278 по описа на PC-Мездра за 2022г..
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7