№ 232
гр. Враца, 16.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, I-ВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети септември през две хиляди
двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Надя Г. Пеловска-Дилкова
Членове:Мирослав Д. Досов
Катя Н. Гердова
при участието на секретаря Галя Цв. Иванова
като разгледа докладваното от Катя Н. Гердова Въззивно гражданско дело №
20251400500279 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано е въз основа на въззивна жалба вх.№ 1396/14.04.2025г. от “АМИГО
ФИНАНС” ЕООД, ЕИК ***, представлявано от П. И., със съдебен адрес за призоваване и
съобщения: *** чрез процесуалния си представител юрк. В. В. против Решение №
45/21.02.2025г. постановено по гр.д. № 181/2024г. по описа на Районен съд - Оряхово, в
частта, с което е прогласена на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във връзка с чл. 22 от ЗПК,
вр. чл, 11, ал.1,т. 10 от ЗПК нищожността на Договор за финансов лизинг №
AG***/17.07.2019г. със задължително придобиване на собствеността върху лизинговия
актив, сключен между „АМИГО ФИНАНС“ ЕООД (с предишно наименование „МОГО
БЪЛГАРИЯ“ ООД) („Дружеството“) и А. С. Л. и ответното дружество е осъдено да
заплати на ищеца сумата в размер на 6 951,36 лева, представляваща платена сума без
основание за периода от 17.07.2019г. до 06.03.2023г. по нищожен Договор за финансов
лизинг, както в частта, в която ответното дружество е осъдено да заплати разноски - за
държавна такса и адвокатско възнаграждение и въззивния съд да постанови решение, с
което да отхвърли тези искове, като неоснователни и недоказани, както и в частта, с
което е отхвърлен предявения насрещен иск за осъждане на А. С. Л. да заплати на
“АМИГО ФИНАНС” ЕООД сумата в размер на 7000.00 лева, представляваща част от
възнаграждението за ползване на лек автомобил „Kia Ceed“ с peг. № СВ***ТК,
собственост на ищцовото дружество.
В жалбата се инвокира оплакване за неправилност и необоснованост на
обжалваното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон.
Навеждат се доводи, че първоинстанционния съд е приел, че процесния договор за
лизинг има характер на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК и
извършил служебна проверка за нищожни клаузи в защита на потребителя. Приел, че
1
таксата за приоритетно разглеждане в размер на 300,00 лева и разходи за регистрация на
Лизинговия актив в КАТ в размер на 120,00 лева са нищожни.
Твърди, че изводите на съда са в противоречие със ЗПК и с Директива 2008/48 на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за
потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕО на Съвета. Съгласно
цитираните нормативни актове, разходите за допълнителни услуги, които са уговорени
към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител
приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит попадат в обхвата на
понятието „общи разходи по кредита за потребителя“, само когато закупуването на
посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те
представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този
кредит.
В процесния случай нито от Договора, нито от Общите условия към него, не се
установява таксата за приоритетно разглеждане да е задължителна за лизингополучателя -
ищец. Закупуването на допълнителната услуга не е предвидено като условие и
предпоставка за предоставяне на лизинга, поради което липсва основание разходите за
закупения пакет да бъдат включени в ГПР по кредита. На ищеца били предоставени
Общи условия към договори за финансов лизинг, сключвани от „МОГО БЪЛГАРИЯ“
ООД с физически лица — потребители, цитирайки чл. 3.8 от ОУ.
На ищеца било предоставено копие от тарифата към ОУ, заедно със Стандартен
европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити преди
подписването на Договора. Същият е избрал допълнителната незадължителна услуга за
приоритетно разглеждане на искането за лизинг, цитирайки текстове от ОУ.
От приложените по делото доказателства е видно, че искането за лизинг е получено
на 17.07.2019г. и в същият ден то е разгледано, кандидат-лизингополучателя е одобрен,
договора е сключен и Лизинговия актив е предаден на ищеца, за което е подписан
приемо-предавателен протокол. Заплащайки таксата за приорителтно разглеждане на
искането, ищеца е получил всички тези услуги за един ден, която такса е индивидуално
уговорена и предоставена на ищеца.
В жалбата се сочи още, че таксата за приоритетно разглеждане на искането за
лизинг е изключена от ГПР от законодателя и същата попада в изключението на чл. 19,
ал. 3, т. 2 от ЗПК. В случая покупната цена на Лизинговия актив е 8300,00 лева, на
каквато стойност същият е придобит от ответното дружество и предаден на ищеца, видно
от чл.2 от договора. Цената на Лизинговия актив се заплаща чрез първоначална вноска в
размер на 1 700,00 лева и кредит в размер на 6 600,00 лева. Същата не се заплаща
авансово, а нейната изискуемост е отложена във времето и тя е дължима само при
одобрен и сключен договор за лизинг/чл.3.9 от ОУ/.
Жалбоподателя твърди, че това отлагане на таксата за приоритетно разглеждане на
искането за лизинг не е част от общите разходи по кредита, както е приел
първостепенния съд. Тя не е задължителна, а се начислява само по желание на кандидат-
лизингополучателя и предхожда сключването на Договора.
Счита съдебното решение за необосновано с което е прието в мотивите, че
разходите за регистрация на Лизинговия актив в КАТ в размер на 120.00 лева
представляват такси, „свързани с „усвояване на кредита“ по смисъла на чл. 10а, ал. 2 от
ЗПК“. Сочи, че тази такса е административна такса, дължима на държавен орган за
предоставяне на административна услуга, а именно регистрацията на Лизинговия актив в
съответната Областна дирекция на МВР след закупуването му от продавача, изводимо от
разпоредбата на чл. 145, ал. 2 от ЗДвП. Следователно регистрацията в „службата за
регистрация на пътни превозни средства“ на МПС е задължение, вменено от
2
законодателя на всички лица.
Сочи, че таксата за регистрация КАТ отговаря на изискванията на чл.19, ал.3, т.2 от
ЗПК, тъй като при договора за финансов лизинг Дружеството, в качеството си на
лизингодател, е придобило посочения от ищеца-лизингополучател лек автомобил и част
от лизинга, т.е от услугата, е промяна на регистрацията на МПС в КАТ, свързано с
промяна на собствеността върху тази вещ. Поради това разходът за регистрация КАТ не
се включва в ГПР на основание чл.19, ал.3, т.2 от ЗПК, във вр. с чл.342, ал.2 от ТЗ и чл.
345, ал.1 от ТЗ и не е свързана с покупната цена, а представлява допълнителна
административна такса, свързана с вписването в съответните регистри на покупката на
Лизинговия актив. Вписването в регистрите на КАТ не е част от фактическия състав по
покупката на Лизинговия актив - неизпълнението на задължението за вписване води до
административна отговорност за Дружеството (както и за всеки купувач на МПС).
На следващо място, въззивника –ответник, счита, че заключението на приетата
ССчЕ е неправилна при изчисляване на ГПР, тъй като в него е отразено следното
уравнение: Х= 0,563436 х 100% = 49,8858 % или X = 49,89 % (л.192 и л.214 от делото),
като вероятно се касае за аритметична грешка допусната при изчисляване на ГПР. Сочи,
че неправилно вещото лице е включило двете такси(120 лв. и 300,00 лв.) към първата
вноска по лизинга (страница 13, параграф трети от заключението), като по този начин
безспорно се получава по-високо ГПР, което не отговаря на приложения ГПР по
Договора. В случая тези такси са заплатени авансово при подписването на договора, а не
на падежа на първата вноска (16.08.2019г.), поради което неправилно са добавени от
експерта към нея, като съдът не е отчел това противоречие в решението си.
На следващо място в жалбата се посочва, че договорът за финансов лизинг съчетава
елементи на договора за поръчка и на договора за наем и по своите правни последици е
близък до договора за продажба на изплащане срещу запазване на собствеността, както и
че същият може да се разглежда като форма на предоставяне на целево инвестиционно
кредитиране. В случая цената на лизинговия актив е 8 300,00 лева./чл.2 от договора/, като
от тази цена ищецът се задължил да заплати първоначална вноска в размер на 1 700,00
лева, с която се приспада покупната цена на лизинговия актив, а остатъкът в размер на 6
600,00 лева се предоставя под формата на кредит, за която сума следва да се изследва
наличието на неравноправни клаузи по ЗПК. Счита, че таксите за допълнителни услуги,
които са включени в договора, не са неравноправни с оглед изричната разпоредба на чл.
19, ал. 3, т. 2 от ЗПК и не са свързани с покупката на Лизинговия актив.
Жалбоподателя твърди, че съдът следвало да приложи разпоредбата на чл. 19, ал.5
от ЗПК, която е императивна и предвижда само частична нищожност. По приетата ССчЕ
е изчислен ГПР по договора в размер на 49.89%, включващ главницата и лихвата, докато
първостепенния съд е приел в мотивите си, че таксата за приоритетно разглеждане в
размер на 300,00 лева и разходи за регистрация на Лизинговия актив в КАТ в размер на
120,00 лева представляват разходи по усвояването на кредита, поради което следвало да
ги обяви за нищожни, а не да прогласява за нищожен целия договор за финансов
лизинг.Смята, че това "нарушение" води до частична нищожност на Договора, изводимо
от императивната разпоредба на чл.19, ал.5 от ЗПК, с която районния съд не се е
съобразил и постановил неправилно решение.
На следващо място жалбоподателя сочи, че атакуваното решение в частта, в която е
отхвърлен предявения от ответника срещу ищеца насрещен иск за заплащане на сумата в
размер на 7 000,00 лева, представляваща част от възнаграждение за ползването на
Лизинговия актив без основание за периода от 17.07.2019г. до 31.08.2023г. е неправилно,
немотивирано и необосновано, тъй като първоинстанционния съд го е отхвърлил с
мотиви, че прогласяването нищожността на Договора за финансов лизинг „не влече
3
нищожност на сключения между страните Договор за прехвърляне собствеността на
процесното МПС и настъпването на изискуемостта на вземането с правно основание чл.
59 ЗЗД евентуално би се дължало след влизане в сила на решение за прогласяване на
сделката за прехвърляне на собствеността върху процесния автомобил.
Сочи, че по силата на Договора за финансов лизинг от Дружеството е придобито
правото на собственост върху Лизинговия актив (лек автомобил „Kia Ceed“), след което е
предоставено ползването му на ищеца с приемо-предавателен протокол от 17.07.2019г. С
Договор за прехвърляне на собствеността върху МПС от 31.08.2023г. Лизинговият актив
е прехвърлен на ищеца, респ. за периода 17.07.2019г. - 31.08.2023г. ищецът е ползвал
Лизинговия актив по силата на Договора. Дружеството е било лишено от правото както
на ползване на Лизинговия актив, така и от правото да го отдаде под наем или лизинг на
трето лице. Излага фактически и правни изводи.
Жалбоподателя твърди, че от приетата ССчЕ общият размер на пазарния наем на
Лизинговия актив за периода 17.07.2019г. - 31.08.2023г. е 21 626,00 лева, като насрещният
иск е заведен като частичен от целия размер, а именно - за сумата 7 000,00 лева на
основание чл.59 от ЗЗД-неоснователно обогатяване. Счита, че в случая за
основателността на насрещния иск за 7000 лева е без значение дали сделката за
прехвърляне на правото на собственост върху МПС е прогласена за нищожна или не. За
исковия период дружеството е било собственик на МПС, ищеца е ползвал превозното
средство, а след като лизинговия договор е обявен за изцяло нищожен и в полза на Л. е
присъдено връщане на платената договорна лихва, поради което той е ползвал чужда
движима вещ, за която няма да плати никакво възнаграждение на собственика и по този
начин се е обогатил със сумата от 21626.00 лева. Цитира законови разпоредби то ЗПК.
Желае уважаване на насрещния иск за сумата 7 000,00 лева, предявен като частичен
иск от иск в размер на 21 626,00 лева, представляващ неоснователно обогатяване на
ищеца за сметка на ответното дружество от ползването на Лизинговия актив за периода
17.07.2019г. - 31.08.2023г.
С жалбата се прави искане да бъде отменено Решение № 45/21.02.2025г.
постановено по гр.д. № 181/2024г. по описа на Районен съд - Оряхово, в частта с което е
прогласена нищожността на Договора за финансов лизинг и ответното дружество е
осъдено да заплати на ищеца сумата в размер на 6 951,36 лева, представляваща платена
сума без основание за периода от 17.07.2019г. до 06.03.2023г. по нищожен Договор за
финансов лизинг, както в частта, в която ответното дружество е осъдено да заплати
разноски - за държавна такса и адвокатско възнаграждение и въззивния съд да постанови
решение, с което да отхвърли тези искове, като неоснователни и недоказани.
В условията на евентуалност, в случай, че съдът остави без уважение подадената
жалба в частта за пълно отхвърляне на предявените искове, то моли да ги отхвърли
частично, като прогласи за нищожна, на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК, единствено
клаузата на чл. 11 от Договора за финансов лизинг, регламентираща първоначалните
разходи по Договора, а именно: такса за приоритетно разглеждане в размер на 300.00
лева и Разходи по регистрация на Лизинговия актив в КАТ в размер на 120.00 лева.
В условията на евентуалност, в случай, че съдът отхвърли въззивната жалба
срещу решението по главния иск, моли да отмени решението в частта за насрещния иск,
като осъди ищеца да заплати на ответното дружество сумата в размер на 7 000,00 лева,
предявена като частичен от иск в общ размер на 21 626,00 лева, с която сума ищецът се е
обогатил без основание за сметка на ответника от ползването на Лизинговия актив - лек
автомобил Kia Ceed с ДК № СВ***ТК, собственост на Дружеството, за периода
17.07.2019г. - 31.08.2023г.
Претендира разноски пред двете инстанции.
4
В срока по чл.263,ал.1 от ГПК въззиваемата страна А. С. Л., чрез пълномощника
му адв. Р. Н. Р. от АК - Пловдив, е депозирал писмен отговор, с който оспорва въззивната
жалба и счита, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно и следва
да бъде потвърдено.
Сочи, че първостепенния съд приел за установено, че таксата за приоритетно
разглеждане и разходите за регистрацията в КАТ са разходите по кредит, които попадат в
определението „Общ разход по кредита за потребителя“ съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и
следва да бъдат включени във формулата за изчисляване на ГПР, видно и от
заключението на вещото лице по приетата ССчЕ, което е посочило ГПР в размер на
56,34%. Цитира практика на СЕС. Посочил е свои изчисления на ГПР по договора, които
потвърждават заключението на експерта.
В отговора се поддържа твърдението, че договора е нищожен поради противоречие
с добрите нрави, поради високата възнаградителна липва, въпреки, че
първоинстанционния съд не го е приел в решението си.
Относно жалбата на въззивника срещу отхвърления насрещен иск заявява, че
разпоредбата на чл. 23 ЗПК е недвусмислено ясна.
Счита, че правилно първостепенния съд е отхвърлил този иск предявен от ответното
дружество, тъй като ищеца е заплатил сума, многократно надхвърляща заетата сума в
размер на 6600 лв. и лишаването му от печалбата се дължи изцяло на неговото
поведение, изразяващо се в изготвяне на договор, който не е в съответствие с
императивните разпоредби на ЗПК.
Моли да бъде потвърдено първоинстанционното решение, като правилно и
законосъобразно.
Претендира разноски за адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА.
С въззивната жалба и с отговора страните не сочат доказателства и не правят
доказателствени искания.
Въззивната жалба е процесуално допустима, като подадена от лице с правен
интерес, в рамките на срока по чл.259, ал.1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт, поради
което следва да се разгледа по същество.
При констатираната редовност на жалбата, съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата. Първоинстанционното съдебно решение е валидно и допустимо, постановено в
съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита, предявено с
исковата молба на ищеца.
За да се произнесе по основателността на жалбата, настоящият съдебен
състав обсъди събраните пред районния съд доказателства поотделно и в тяхната
пълнота, във връзка с изтъкнатите от страните доводи, при което приема
следното от фактическа страна:
Районен съд-Оряхово е бил сезиран по предявен от А. С. Л., с ЕГН ********** с
постоянен и настоящ адрес ***, чрез адв. Р. Р. -АК Пловдив, против „АМИГО ФИНАНС“
ЕООД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***, иск с правно основание чл.
26, ал. 1, предл.1 от ЗЗД, за прогласяване нищожността на Договор за финансов лизинг №
AG***/17.07.2019 г., със задължително придобиване на собствеността върху лизинговия
актив, сключен между страните, като противоречащ на императивните изисквания на
ЗЗД, Закона за защита на потребителите и Закона за потребителския кредит и иск с
правно основание чл.55 ал.1 от ЗЗД за осъждане на ответника да върне на ищеца,
заплатената в периода 17.07.2019 г. до 06.03.2024 г. без правно основание сума в размер
на 1 000,00 лв. по нищожен Договор за финансов лизинг № AG***/17.07.2019 г., със
5
задължително придобиване на собствеността върху лизинговия актив, ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба до
окончателното й изплащане.
Претендира разноски. В подкрепа на иска са представени писмени доказателства.
В исковата молба ищеца навежда твърдения, че сключил Договор за финансов
лизинг № AG***/17.07.2019 г., със задължително придобиване на собствеността върху
лизинговия актив, с „Мого България“ ООД, със сегашно наименование “Амиго Финанс“
ЕООД, по силата на който ответното дружество се задължило да закупи и предостави за
ползване на ищеца МПС „Kia Ceed“ с рама № U5YHB316ABL058807. с продажна цена в
размер на 8300,00 лв.
Ответникът е закупил вещта от продавача, като ищецът е бил задължен да плати
първоначална вноска в размер на 1700,00 лв., такса за приоритетно разглеждане на
документи в размер на 300,00 лв., както и разходи за регистрация на Лизинговия актив в
размер на 120,00 лв. Сочи се, че остатъкът от 6600,00 лв. ищецът се е задължил да върне
на лизингодателя на 48 равни месечни вноски, при фиксиран годишен лихвен процент в
размер на 41,16 % и годишен процент на разходите - 49,88 %. Твърди се, че ищецът е
изпълнил задълженията си по договора и след изплащане на дължимите суми е придобил
собствеността върху лизинговия актив.
В исковата молба се сочи, че на основание чл. 3, ал. 3 от ЗПК, разпоредбите на ЗПК
се прилагат и за договори за лизинг, при които се предвижда възможност за закупуване
на стоката - предмет на договора.
Ищецът твърди, че сключеният Договор за финансов лизинг № AG***/ 17.07.2019г.
е нищожен и всички плащания над главницата в размер на 6600 лв. са лишени от
основание, поради което следва да бъдат върнати на ищеца. Сочи, че с договорения
фиксиран годишен лихвен процент в размер на 41,16 % се нарушават добрите нрави и се
внася неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на
финансова услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в ущърб на
кредитополучателя, поради което е налице нищожност на уговореното възнаграждение.
Ищеца твърди, че процесният договор е нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т.10
ЗПК във вр. с. чл. 22 ЗПК, тъй като действително приложения в кредитното
правоотношение ГПР е различен от посочения в договора, че кредиторът вписвайки в
контракта ГПР от 49,88 % е заблудил потребителя. Твърди, че посочените първоначална
такса за приоритетно разглеждане в размер на 300,00 лв. и разходи за регистрация на
Лизинговия актив в КАТ в размер на 120,00 лв. са разходи по кредита, които следва да
бъдат включени при изчисляването на годишния процент на разходите - индикатор за
общото оскъпяване на кредита - чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК.
Твърди, че ответникът нарушил императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК,
като не е включил в договорения ГПР от 49.88% разходите, които следва да извърши
ищеца за заплащане на горепосочените такси, поради което посоченият в договора
размер на ГПР, не съответства на действително прилагания от кредитора в кредитното
правоотношение.
Сочи, че посочения в договора размер на ГПР, не е реално прилагания в
отношенията между страните и представлява „заблуждаваща търговска практика“ по
смисъла на чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2. т. 1 от Закона за защита на потребителите.
Предвид неспазване изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и поради нарушаване
на изискванията на чл. 19, ал. 4 и ал. 5 от ЗПК ищецът смята, че целия договор за
финансов лизинг е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК, поради което претендира
връщане на платените суми по договора за възнаградителна лихва, ведно със законната
лихва от датата на подаване на исковата молба.
6
В срока за отговор по чл.131 ГПК е постъпил писвен отговор от ответника
“АМИГО ФИНАНС” ЕООД, чрез пълномощника му юрисконсулт Д. Д. К., с който
оспорва иска, като навежда доводи в тази насока. Сочи за неоснователно твърдението на
ищеца, че ГПР по договора за лизинг не е правилно изчислен и че в него трябва да бъдат
включени таксата за регистрация КАТ в размер на 120 лева и таксата за приоритетно
разглеждане в размер на 300 лева. Сочи, че в чл. 19, ал.3, т.1 и т.2 от ЗПК е предвидено,
че в ГПР не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на
задълженията си по договора и различни от покупната цена на стоката или услугата,
които потребителят дължи при покупка на стока или предоставяне на услуга, независимо
дали плащането се извършва в брой или чрез кредит.
Посочва, че таксата за регистрация КАТ отговаря на изискванията на чл. 19, ал.3, т.2
от ЗПК, тъй като при договора за финансов лизинг ответника, в качеството му на
лизингодател, е придобило посочения от ищеца-лизингополучател лек автомобил и част
от лизинга, т.е. от услугата, е промяна на регистрацията на МПС в КАТ свързано с
промяна на собствеността върху тази вещ. За да може лизингополучателят да ползва
лизинговия автомобил, същият следва да се придобие от лизингодателя и това да се
впише в регистрите на КАТ, лизингополучателят да се впише в свидетелството за
регистрация на превозното средство и едва след това МПС се предава на ищеца за
ползване. Поради тази причина в случая разходът за регистрация КАТ не се включва в
ГПР на основание чл.19, ал.3, т.2 от ЗПК, във вр. с чл.342, ал.2 от ТЗ и чл. 345, ал.1 от ТЗ.
Таксата за приоритетно разглеждане в размер на 300,00 лева се дължи единствено в
случаите на поискана такава допълнителна услуга от клиента, изразяваща се в
приоритетно разглеждане на искането му, независимо от реда на подаване на заявката,
видно от чл. 1.36 във вр. с чл. 3.7 и сл. от Общите условия. Сочи, че тази услуга е заявена
от клиента при кандидатстването му и е предвидена в индивидуално договорена клауза в
Договора.
Договорната лихва и ГПР са съобразени с изискванията на ЗПК и са напълно
действителни и законни. Конкретно ГПР е 49.88%, което съответства на чл.19, ал.4 от
ЗПК.
Сочи също за неоснователно твърдението на ищеца, че договорната лихва е в
размер по-висок от разписания в ЗПК. С измененията на ЗПК от 2014г. се въведе горна
граница на ГПР, по която да се прави преценка дали разходите по един кредит, в това
число и договорната лихва, са законосъобразни.
С писмения отговор на основание чл.211 ГПК ответника е предявил НАСРЕЩЕН
ИСК срещу ищеца, за осъждане на А. С. Л., с ЕГН **********, да заплати на “АМИГО
ФИНАНС” ЕООД, ЕИК ***, на основание чл.34 ЗЗД, сумата от 8300,00 лв.
представляващата платена продажна цена за придобиване правото на собственост върху
лек автомобил „Kia Ceed“ с peг. № СВ***ТК, предоставен на ответника по нищожен
договор за финансов лизинг № AG***, ведно със законната лихва, считано от 17.07.2019г.
до окончателното изплащане на вземането и за осъждане на А. С. Л., с ЕГН **********,
да заплати на “АМИГО ФИНАНС” ЕООД, ЕИК *** на основание чл.59 от ЗЗД, сумата от
1500.00 лева, представляваща част от възнаграждението за ползване на лек автомобил
„Kia Ceed“ с peг. № СВ***ТК, собственост на дружеството-ищец, без основание за
периода от 17.07.2019г. до 31.08.2023 г.
В насрещният иск се посочва, че на 17.07.2019г. между “АМИГО ФИНАНС” ЕООД
и А. С. Л. е сключен договор за финансов лизинг № AG0008879, с предмет на договора -
предоставяне ползването на лек автомобил „Kia Ceed“ с peг. № СВ***ТК за срок от 48
месеца. Това МПС е придобито съгласно Договор за покупко-продажба на МПС № РС***
от 17.07.2019г. сключен между „Мого България“ ООД и М. Б. Г. за сумата от 8300,00 лв.,
7
заплатена по банков път на продавача на 17.07.2019 г., ведно от приложен заверен
препис от платежното нареждане.
Лек автомобил „Kia Ceed“ е предоставено на ответника на 17.07.2019г. на адрес: гр.
София, ул. „***“ ***, за което е съставен приемно-предавателен протокол.
Впоследствие със споразумение от 29.10.2020г. и погасителен план към него,
ищецът по ИМ и ответник по Насрещния иск, е поискал отсрочване и разсрочване на
част от вноска № 14 и вноска № 15 за период от 4 месеца, считано от 16.10.2020 г.с оглед
на това, че ищецът е бил в неизпълнение на договора за финансов лизинг, като е имал
непогасени задължения.
В изпълнение на Договора за финансов лизинг, лизингодателя е прехвърлил на
31.08.2023 г. правото на собственост на А. С. Л., който е ползвал автомобила,
собственост на дружеството в периода от 17.07.2019г. до 31.08.2023г. включително.
В насрещният иск се сочи, че след като договора за финансов лизинг е прогласен за
нищожен по съдебен ред на основание чл.34 от ЗЗД, ответника следва да върне на ищеца
продажната цена за лек автомобил „Kia Ceed“ с peг. № СВ***ТК в размер на 6600,00 лв.,
ведно със законната лихва от 17.07.2019г. до окончателното изплащане на вземането.
Сочи се, че след като клаузата за договорна лихва по договор за финансов лизинг №
AG*** е прогласена от съда за нищожна и съгласно чл.34 от ЗЗД, когато договорът бъде
признат за нищожен всяка от страните трябва да върне на другата страна всичко, което е
получила от нея.
Сочи, че ответникът по насрещния иск е ползвал автомобила за посочения период и
при нищожност на договорната лихва по договора за лизинг, поради което няма да
заплати възнаграждение на ответника за използването на неговата собствена вещ.
Следователно ответникът по насрещния иск се е обогатил за сметка на дружеството-
насрещен ищец, като се претендира заплащане на пазарния наем за периода от
17.07.2019г. до 31.08.2023г. за лек автомобил „Kia Ceed“ с peг. № СВ***ТК с техническа
спецификация, съгласно Свидетелство за регистрация- част I /голям талон/ № *********.
Претендират се и направените по делото разноски.
А. С. Л.,чрез пълномощника си адв.Р. е депозирал писмен отговор на насрещната
искова молба, с който оспопва исковите претенции на ищеца по този иск като
неоснователни. Твърди, че за периода от 17.07.2019г. до 31.08.2023г А. С. Л. е заплатил
по договора за финансов лизинг сумата от 14542,95 лв., с която е върнал чистата сума, но
е цзаплатил и други разходи-възнаградителна лихва и такси.
Счита, че предявиния насрещен иск е неоснователен и моли да бъде отхвърлен.
В подкрепа на така изложените от страните твърдения в производството пред
районния съд са събрани писмени доказателства и са назначени съдебно-счетоводна
експертиза и съдебно-оценителна експертиза, чиито заключения не са оспорени от
страните.
По искане на ищеца в с.з проведено на 19.11.2024г./л.223 от делото/, съдът на
основание чл.214 от ГПК, е допуснал изменение на иска, чрез увеличение на
предявеният иск с правно основание чл.55 ал.1 от ЗЗД - от сума в размер на 1000.00
лв. представляваща недължимо платена лихва в периода от в периода 17.07.2019 г. до
06.03.2024 г. по нищожен Договор за финансов лизинг № AG***/17.07.2019 г., със
задължително придобиване на собствеността върху лизинговия актив, на сума в размер
от 6951.36 лева, представляваща недължимо платена лихва в периода от в периода
17.07.2019 г. до 06.03.2024 г., по нищожен Договор за финансов лизинг №
AG***/17.07.2019 г., със задължително придобиване на собствеността върху лизинговия
актив.
По искане на ответника в с.з проведено на 16.01.2025г./л.290 от делото/ на
8
основание чл.214 от ГПК, съдът е допуснал увеличение на предявения насрещен иск с
правно основание чл.59 ЗЗД, за осъждане на ищеца А. С. Л., с ЕГН **********, да
заплати на “АМИГО ФИНАНС” ЕООД, ЕИК *** сумата от 1500.00 лева, като същия се
счита предявен за сумата от 7 000,00 лв, представляваща част от сумата в размер на
21 626,00 лв., - възнаграждение за ползване на лек автомобил „Kia Ceed“ с peг. №
СВ***ТК, собственост на дружеството-ищец без основание за периода от 17.07.2019г. до
31.08.2023 г.
От събраните писмени доказателства по делото е установено, че между страните по
делото е сключен Договор за финансов лизинг № AG***/17.07.2019 г., със задължително
придобиване на собствеността върху лизинговия актив, по силата на който ответното
дружество се е задължило да закупи и предостави за ползване на ищеца А. С. Л. лек
автомобил „Kia Ceed“ с peг. № СВ***ТК, с рама № U5YHB316ABL058807 за продажна
цена в размер на 8300,00 лв. В изпълнение на договора, ответникът е закупил процесния
автомобил с договор за покупко продажба на МПС № РС*** от 17.07.2019г. от лицето М.
Б. Г. и на същата дата (17.07.2019г.) го предал на ищеца с Приемо-предавателен протокол
(л.59 от делото). При подписване на договора ищецът е платил първоначална вноска в
размер на 1700,00 лв., такса за приоритетно разглеждане на документи в размер на 300,00
лв., както и разходи за регистрация на Лизинговия актив в размер на 120,00 лв.
Съгласно сключеният договор остатъкът от продажната цена 6600,00 лв. ищецът А.
С. Л. е следвало да плати на лизингодателя на 48 равни месечни вноски с падеж на първа
погасителна вноска на 16.08.2019г. и последна вноска 16.07.2023г., при фиксиран
годишен лихвен процент в размер на 41,16 % и годишен процент на разходите - 49,88 %.
На 29.10.2020г. между страните е сключено допълнително споразумение към
Договор за финансов лизинг № AG***/17.07.2019 г., с който е изменен погасителния
план, като е отсрочено и разсрочено плащането на погасителните вноски - № 14 и №15.
На 21.08.2023г. ищецът е изпълнил задълженията си по договора и след изплащане
на дължимите суми е придобил собствеността върху лизинговия актив на 31.08.2023г., с
договор за прехвърляне на собствеността върху МПС в изпълнение на Договор за
финансов лизинг № AG***, с нотариална заверка на подписите.(л.78 от делото).
Според експертното заключението на ССчЕ, което първоинстанционния съд приел
за компетентно и обективно е видно, че в посочения в договора ГПР в размер на 49.88%
са включени само главница – 6 600,00 лева и договорна лихва – 6951.36 лева.
Вещото лице посочило, че размера ГПР, след включване начислените суми за
главница, възнаградителна лихва и такси за приоритетно разглеждане и регистрация на
лизинговия актив в КАТ, същият е в размер на 56.34%.
Експерта посочил, че в периода от 17.08.2019г. до 21.08.2023г. ищецът е внесъл по
Договор за финансов лизинг № AG***/17.07.2019 г. в полза на ответникът общо сумата
от 18 545.66 лева, с която изцяло е изпълнил задълженията си по договора, като от тази
сума платената възнаградителна лихва възлиза в размер на 6951.36 лева.
Вещото лице изчислило и размерът на ГПР съгласно погасителния план към
сключеното допълнително споразумение между страните към договора за финансов
лизинг, като посочило, че същият възлиза на 60.33%.
По искане на ответникът е допуснат допълнителен въпрос към вещото лице за
изчисляване размера на ГЛП и на ГПР по допълнителното споразумение към договора за
лизинг.
От допълнителното заключение на вещото лице се установява, че след изменение на
процесния договор с подписаното допълнително споразумение от 29.10.2020г., ГПР е в
размер на 48.63%, като вещото лице е взело предвид следните допускания – 6600 –
главница, 6 951.36 договорна лихва, 48 бр. погасителни вноски, 0.00 лева стойност на 14
9
и 15 погасителна вноска, 399.90 лева размер на 16,17,18,19 погасителна вноска,41.16% -
фиксиран годишен лихвен процент, 282.32 лева – размер на 1 месечна погасителна
вноска и 13 551.36 лева обща сума за плащане по договора.
От заключението на съдебно-оценителната експертиза се установява, че средният
размер на месечния пазарен наем на лек автомобил „Kia Ceed“ с peг. № СВ***ТК с
техническа спецификация, съгласно Свидетелство за регистрация-част I /голям талон/ №
********* в периода м.юли 2019г. – м.август 2023г. е в размер както следва: за 2019г. – в
размер на 376 лева, за 2020г. в размер на 405.00лева, за 2021г. – 434.00 лева, за 2022г. –
463.00 лева, за 2023г. в размер на 492.00 лева, а общият размер на пазарния наем на
процесният лек автомобил „Kia Ceed“ с peг. № СВ***ТК за периода от 17.07.2019г. до
31.08.2023г., включително възлиза на сумата в размер на 21 626.00 лева.
С оглед събраните по делото доказателства, с постановеното по делото Решение №
45/21.02.2025г. по гр.д. № 181/2024г. по описа на Районен съд-Оряхово,
първоинстанционният съд е приел, че сключеният между страните Договор за финансов
лизинг № AG***/17.07.2019 г., със задължително придобиване на собствеността върху
лизинговия актив сключен между А. С. Л. и „АМИГО ФИНАНС“ ЕООД, с ЕИК ***, не
отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и е недействителен на основание
чл.22 от ЗПК, тъй като в него липсва действителният процент на ГПР. В мотивите на
решението е посочено, че предвид недействителността на договора за финансов лизинг
на основание чл. 23 ЗПК ищецът дължи връщане единствено и само главницата по
договора, а именно продажната цена на лизинговия актив в размер от 8300 лв. и не
дължи лихва или други разходи по него. В случая сумата от 8300,00 лв. е погасена от
ищеца, видно от заключението на вещото лице по приетата ССчЕ. Посочено е, че
горепосоченото водело до извод за основателност на иска с правно основание чл.55 ал.1
от ЗЗД в претендирания размер на сумата от 6951.36 лева представляваща недължимо
платена лихва по Договор за финансов лизинг № AG***/17.07.2019 г., със задължително
придобиване на собствеността върху лизинговия актив.
Със същото решение първоинстанционният съд е отхвърлил предявеният Насрещен
иск с правно основание чл.34 от ЗЗД и чл.59 от ЗЗД от „АМИГО ФИНАНС“ ЕООД, с
ЕИК ***, със седалище и адрес на управление *** против А. С. Л., с ЕГН ********** с
постоянен и настоящ адрес ***, за осъждане на ищеца А. С. Л., с ЕГН **********, да
заплати на ответника “АМИГО ФИНАНС” ЕООД, ЕИК ***, сумата от 8300,00 лв.
представляващата платена продажна цена за придобиване правото на собственост върху
лек автомобил Kia Ceed с per. № СВ***ТК, предоставен на ответника по нищожен
договор за финансов лизинг № AG***, ведно със законната лихва от 17.07.2019 до
окончателното изплащане на вземането и за осъждане на ищеца А. С. Л., с ЕГН
**********, да заплати на “АМИГО ФИНАНС” ЕООД, ЕИК *** на осн. чл.59 от ЗЗД,
сумата от 7000.00 лева, представляваща част от възнаграждението за ползване на лек
автомобил Kia Ceed с per. № СВ***ТК, собственост на дружеството-ищеца без основание
за периода от 17.07.2019г. до 31.08.2023 г., като неоснователен.
От събраните писмени доказателства, неоспорени от страните и от приетата
съдебно-счетоводна експертиза, съдът приема за установено следното:
Безспорно е по делото, че е сключен Договор за финансов лизинг №
AG***/17.07.2019 г., със задължително придобиване на собствеността върху лизинговия
актив, с „Мого България“ ООД, със сегашно наименование “Амиго Финанс“ ЕООД,
съгласно който ответното дружество се задължило да закупи и предостави за ползване на
ищеца МПС „Kia Ceed“ с рама № U5YHB316ABL058807. с продажна цена в размер на
8300,00 лв. Остатъкът (6600 лв.) следвало да се изплати на 48 месечни вноски, при
фиксирана ГЛП от 41,16% и деклариран ГПР от 49,88%.
10
Ответникът е изпълнил задължението си и закупил вещта от продавача, като в
договора е посочено, че ищецът следва да заплати първоначална вноска в размер на
1700,00 лв., такса за приоритетно разглеждане на документи в размер на 300,00 лв., както
и разходи за регистрация на Лизинговия актив в размер на 120,00 лв.
Ищецът придобил собствеността върху лизинговия актив на 31.08.2023г., след
заплащане на дължимите суми по договора. Впоследствие с подписано споразумение от
29.10.2020 г. е изменен погасителният план поради забава.
Съгласно заключението на вещото лице по приетата ССчЕ в периода от 17.08.2019г.
до 21.08.2023г. е заплатил по Договора за финансов лизинг № AG***/17.07.2019 г. в
полза на ответника общо сумата от 18 545.66 лева, с която изцяло е изпълнил
задълженията си, от която 6951,36 лв. възнаградителна лихва, като реалният ГПР е
56.34%, съответно 60.33% след изменението.
В срока за писмен отговор, ответника е предявил НАСРЕЩЕН ИСК срещу ищеца
А. С. Л., с ЕГН **********, за осъждането му да заплати на “АМИГО ФИНАНС” ЕООД,
ЕИК ***, на основание чл.34 ЗЗД, сумата от 8300,00 лв. представляващата платена
продажна цена за придобиване правото на собственост върху лек автомобил „Kia Ceed“ с
peг. № СВ***ТК, предоставен на ответника по нищожен договор за финансов лизинг №
AG***, ведно със законната лихва, считано от 17.07.2019г. до окончателното изплащане
на вземането и за осъждане на А. С. Л., с ЕГН **********, както и да заплати на
“АМИГО ФИНАНС” ЕООД, ЕИК *** на основание чл.59 от ЗЗД, сумата от 1500.00 лева,
която впоследствие е увеличена на 7000,00 лв. представляваща част от възнаграждението
за ползване на лек автомобил „Kia Ceed“ с peг. № СВ***ТК, собственост на дружеството-
ищец, без основание за периода от 17.07.2019г. до 31.08.2023 г.
Експерта по приетата ССчЕ установил, че средният размер на месечния пазарен
наем на лек автомобил „Kia Ceed“ с peг. № СВ***ТК в периода м.юли 2019г. – м.август
2023г. е в общ размер на 21 626.00 лева, от която: за 2019г. – в размер на 376 лева, за
2020г. в размер на 405.00лева, за 2021г. – 434.00 лева, за 2022г. – 463.00 лева, за 2023г. в
размер на 492.00 лева, а общият размер на пазарния наем на процесният лек автомобил
„Kia Ceed“ с peг. № СВ***ТК за периода от 17.07.2019г. до 31.08.2023г., включително.
При така изложената фактическа обстановка, съдът прави следните правни
изводи:
I. ОТНОСНО иска с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във връзка с чл. 22 от
ЗПК, вр. чл, 11, ал.1,т. 10 от ЗПК за прогласяване нищожността на Договор за финансов
лизинг № AG***/17.07.2019г. със задължително придобиване на собствеността върху
лизинговия актив, сключен между страните по делото.
Съобразно изложеното от фактическа страна е видно, че е налице възникнало
правоотношение между страните по повод сключен Договор за финансов лизинг №
AG***/17.07.2019 г., със задължително придобиване на собствеността върху лизинговия
актив относно лек автомобил „Kia Ceed“ с peг. № СВ***ТК, с рама №
U5YHB316ABL058807 за сумата 8300,00 лв. Автомобила е предаден с приемо-
предавателн протокол от 17.07.2019г., като ищецът е платил първоначална вноска в
размер на 1700,00 лв., такса за приоритетно разглеждане на документи в размер на 300,00
лв., както и разходи за регистрация на Лизинговия актив в размер на 120,00 лв.
Остатъкът от продажната цена 6600,00 лв. съгласно договора, ищецът се задължил да го
плати на лизингодателя на 48 равни месечни вноски с падеж на първа погасителна
вноска на 16.08.2019г. и последна вноска 16.07.2023г., при фиксиран годишен лихвен
процент в размер на 41,16 % и годишен процент на разходите - 49,88 %. Впоследствие на
29.10.2020г. между страните е сключено допълнително споразумение към Договор за
11
финансов лизинг № AG***/17.07.2019 г., с който е изменен погасителния план, като е
отсрочено и разсрочено плащането на погасителните вноски - № 14 и № 15.
След изплащане на дължимите суми на 21.08.2023г. ищецът придобил
собствеността върху лизинговия актив на 31.08.2023г., с договор за прехвърляне на
собствеността върху МПС в изпълнение на Договор за финансов лизинг № AG***, с
нотариална заверка на подписите/л.78 от делото/.
Годишният процент на разходите е определен на 49,88%, като допусканията, при
които се изчислява ГПР, са посочени в т. 1.29. от ОУ. ГПР съгласно чл. 1.29.1. – чл. 1.29.3.
от ОУ включва лихва върху главница, лихва по разсрочен ДДС, ако договорът предвижда
такъв, и премии по застраховка „Автокаско“, ако такава се предвижда като задължително
условие за сключване на договор и свързаните с нея такси за оглед на лизинговия актив.
Съгласно чл. 12 от договора за лизинг не е уговорена застраховка „Автокаско“. В чл. 11
от договора са посочени такса за приоритенто разглеждане в размер на 300,00 лв. и
разходи за регистрация в КАТ в размер на 120,00 лв. Общият разход по кредита е
посочен съгласно т. 1.27 от ОУ.
Съгласно чл. 5.1. от ОУ лизингодателят придобива лизинговия актив от продавач
след сключване на договора за лизинг, заплащането на първоначалната вноска (тази от
1700,00 лв.), първоначалните разходи (тези от 120,00 лв. за регистрация в КАТ и 300,00
лв. за приоритетно разгреждане) и дължимия върху тях ДДС от лизингополучателя.
Съгласно чл. 8.6. от ОУ лизингополучателят заплаща всички данъци, такси, мита,
нотариални такси и други разноски във връзка с използването на лизинговия актив, като
за сметка на лизингополучателя са и застрахователните премии за застраховане на
лизинговия актив, винетни такси, наложени глоби и имуществени санкции в случай на
извършване на административни и други нарушения.
Съгласно заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза се
установяват следните факти: ищецът е заплатил на ответното дружество в периода от
17.08.2019г. до 21.08.2023г. по процесния договор за финансов лизинг №
AG***/17.07.2019 г. общата сума от 18 545.66 лева, с която изцяло е изпълнил
задълженията си по договора, като от тази сума платената възнаградителна лихва възлиза
в размер на 6951.36 лева.
Относно правната характерискита на договора за финансов лизинг, законотадетелят
в разпоредбата на чл.342, ал.2 ТЗ е посочил, че с договора за финансов лизинг /ДФЛ/
лизингодателят се задължава да придобие вещ от трето лице при условия, определени от
лизингополучателя, и да му я предостави за ползване срещу възнаграждение. В тзи
връзка е и съдебна практика обективирана в решение № 102/03.08.2010 г. по т. д. №
897/2009 г., ТК, ІІ ТО на ВКС. Разпоредбата в ал.3 предоставя възможност на
лизингополучателя да придобие вещта по време на договора или след изтичане на срока
му. Предвид посочените правни норми, разпоредбата на чл.344 ТЗ, съгласно която
лизингодателят има задълженията на наемодател по чл.230 ЗЗД, и препращащата норма
на чл.347, ал.2 ТЗ, основните задължения на лизингодателя по договора за финансов
лизинг са следните: 1/ да придобие вещта - предмет на договора за лизинг от трето лице
при условия, определени от лизингополучателя; 2/ да предаде лизинговия обект за
ползване на лизингополучателя и да му предостави свободното ползване в рамките на
срока на договора; 3/ да прехвърли на лизингополучателя собствеността на лизинговата
вещ в уговорения срок.
По своята същност финансовият лизинг представлява специфична финансова
операция за предоставяне на кредит във веществена форма по избор на
лизингополучателя. Задълженията на лизингополучателя са предвидени в разпоредбата
на чл.345 ТЗ: 1/ има задълженията на наемател съгласно чл.232 и чл.233, ал.2 ЗЗД, а
12
именно да си служи с вещта за определеното в договора ползване, а при липса на такова -
съгласно предназначението й, /чл.232 ЗЗД/, да плаща лизинговата цена и разходите,
свързани с ползването на вещта /чл.232, ал.2 ЗЗД/, да съобщава незабавно на
лизингодателя за повредите и посегателствата, извършени върху наетата вещ /чл. 233, ал.
2 от ЗЗД/.
Неоснователно е възражението в жалбата, че процесният Договор за финансов
лизинг № AG***/17.07.2019 г., със задължително придобиване на собствеността върху
лизинговия актив относно лек автомобил „Kia Ceed“ с peг. № СВ***ТК, с рама №
U5YHB316ABL058807 не попада в приложното поле на потребителските договори,
чиято правна рамка е уредена в ЗПК. Договорът за финансов лизинг е „финансова
услуга” по смисъла на параграф 13, т.12 от ДР на ЗЗП. (Решение № 188/09.05.2016 г.на
ВКС постановено по т.д. № 1787/2014 г. на II-ро т.о.). В случая договорът е сключен
между кредитор – финансова институция и потребител – физическо лице, което не
действа в качеството на търговец или професионалист. Предоставена е финансова услуга
срещу възнаграждение (лихва и такси), изразяваща се в разсрочено плащане на
продажната цена на автомобил. Договорът е със задължение за прехвърляне на
собствеността върху вещта в края на срока – т.е. той не е оперативен лизинг, а финансира
придобиването на вещ. Тези елементи обективират кредитен характер на
правоотношението, поради което върху договора следва да се прилагат изискванията на
ЗПК.
В случая Лизингополучателят А. С. Л., който е физическо лице ще се ползва от
защитата по чл.143 от ЗПП, който има качеството на „потребител” по смисъла на
параграф 13, т.1 ДР на ЗЗП.
След анализ на представените доказателства, настоящият съдебен състав приема, че
процесният договор за финансов лизинг има характеристиките на договор за
потребителски кредит, попадащ в обхвата на чл. 3, ал. 3 от Закона за потребителския
кредит, а оттам и на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП.
На следващо място не следва да се приема възражението на въззивника, което е в
насока, че таксата за приоритетно разглеждане (300,00 лв.) и таксата за регистрация на
МПС в КАТ (120,00 лв.) са допълнителни незадължителни услуги, които се заплащат по
Тарифа на кредитора и не следва да се включват при изчисляване на ГПР.
Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя. Легална дефиниция на понятието „общ
разход по кредита за потребителя“ се съдържа в §1, т.1 от ДР на ЗПК, а именно: всички
разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси и възнаграждения за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит.
Посочването на размера на ГПР в договора за потребителски кредит е необходимо,
защото дава на потребителя ясна представа за реалната цена на финансовата услуга и му
позволява да прецени икономическите последици от сключване на договора.
Посочените разходи не са доброволни, а се явяват условие за получаване на
финансирането и предоставяне на автомобила. Следователно, съгласно чл. 19, ал. 2 от
ЗПК, те задължително следва да се включат в ГПР, тъй като без тях кредитът не би бил
предоставен, респективно лизингът не би бил изпълнен. В процесния договор кредиторът
е посочил единствено абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР, без да
е разписана ясна методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита
(кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият от 49,88 % ).
Посочената годишна фиксирана лихва от 41.16% не е ясно как точно участва в него.
13
Безспорно се установява от заключението на вещото лице, че размерът на ГПР по
договора след включване начислените суми за главница, възнаградителна лихва и такси
за приоритетно разглеждане и регистрация на лизинговия актив в КАТ, същият е в
размер на 56.34%. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере
какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.
В случая изначално липсва яснота какъв е срокът за разглеждане на искането за
лизинг, а оттам и каква е конкретна полза или преимущество за лизингополучателя, респ.
ако не избере тази „допълнителна услуга“. Поради това съдът приема, че тази т.нар.
"допълнителна услуга" няма такъв характер, а представлява действие по усвояването на
кредита, за което кредиторът не разполага с възможността да събира отделна такса извън
сумата по общите разходи по кредита. Включените в договора допълнителни такси на
практика са действия, обслужващи усвояването и управлението на кредита, поради което
не може да се приеме, че се касае за допълнителни услуги по см. на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК
и същите са в разрез с изискването за добросъвестност, което води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя и са
неравноправни. Те са нищожни, защото липсват доказателства да са индивидуално
уговорени, като такъв извод не следва и от тяхното съдържание.
Съдът не споделя възражението на ответника, че таксите попадат под изключенията
на чл. 19, ал. 3, т. 1 и 2 от ЗПК, тъй като: не са разходи при неизпълнение на договора; не
представляват разходи, които потребителят би заплатил при покупка в брой –
регистрацията в КАТ се извършва от лизингодателя, а таксата за приоритетно
разглеждане не съществува при покупка в брой и е специфична за договорите с финансов
характер.
Следователно, съдът намира, че действително прилаганият ГПР е различен от
посочения в договора (49.88%), тъй като е изчислен без включване на всички
задължителни разходи, което води до нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 1 и 2
ЗПК.
В тази връзка, според настоящия съдебен състав, въпросните допълнителни услуги
не попадат в посочените изключения, поради което е следвало да бъдат включени в ГПР,
посочен в договора. Това означава, че е нарушен чл. 19, ал. 4 от ЗПК, който предвижда, че
годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България, т. е. по висок от около
50%. Съответно, съгласно чл. 19, ал. 5 ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи
определените по ал. 4, се считат за нищожни.
Съдът не споделя аргументацията на жалбоподателя, че следвало да се приложи
частична нищожност, тъй като чл. 19, ал. 5 ЗПК урежда частична нищожност при отделна
клауза, а не при нарушение, засягащо цялостния баланс и информираност на
потребителя. В случая става въпрос за прикриване на реалните разходи, което води до
подвеждане на потребителя относно реалната цена на кредита, поради което
нарушението е съществено и засяга цялата правна връзка. Следователно, не са налице
предпоставки за приложение на чл. 19, ал. 5 от ЗПК, и договорът следва да се прогласи за
изцяло нищожен.
В случая посочения размер на ГПР не отговаря на действителния, което води до
заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал.2, т. 4 ЗЗП и не дава
възможност да се определи действителния ГПР, като в същност е налице фактическа
липса на ГПР по смисъла на закона, а не фактическа грешка при изчисляването му, което
води до нищожност на целия договор по смисъла на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК. Доколкото в
процесния случай в уговорения ГПР не са включени всички действителни разходи, то
14
съдът намира, че е налице противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК и Договора е недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Този порок е самостоятелно
основание за нищожност на целия договор, на основание чл. 22 ЗПК и поради това
поглъща недействителността на конкретната клауза относно ГПР, на основание чл. 19, ал.
5, вр. ал. 4 ЗПК, за разликата над допустимия по ал. 4 размер. В този аспект се споделят
за основателни доводите на въззиваемата страна, че е правилен извода на първата
инстанция, че при нищожност на клаузата за ГПР се прилагат правните последици по
чл.22 и чл.23 от ЗПК.
Във връзка с наведенят довод в жалбата, че решението на първоинстанционния съд
е в противоречие със ЗПК и Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити е нуждо да се
отбележи, че в решението на СЕС по дело С-714/22 от 21.03.2024 г., постановено по
отправено преюдициално запитване, е прието, че член 3, буква ж) от Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно
договорите за потребителски кредити се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни
услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия
тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на
кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се
отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в
обхвата на понятието "общи разходи по кредита за потребителя" по смисъла на тази
разпоредба, а оттам и на понятието "годишен процент на разходите" по смисъла на
посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва
задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция,
предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит.
В подкрепа на горното се явява и разрешението в т. 7 от Решение на СЕС по дело С-
337/23 от 13.03.2025 г., постановено по отправено преюдициално запитване, с което
отново е прието, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР,
включващ всички предвидени в чл. 3, буква ж) от Директива 2008/48 разходи, то този
договор следва да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на
неговата нищожност води до връщане от страна на потребителя само на предоставената в
заем главница.
Съдът не споделя доводите на жалбоподателя наведени във въззивната жалба, че
тези два вида такси са индивидуално уговорени с лизингополучателя.
Съгласно чл. 146, ал.4 от ЗЗП, когато в договор между търговец и потребител
възникне спор относно това дали дадена клауза е индивидуално уговорена,
доказателствената тежест е върху търговеца.
Ответникът не представя доказателства за водени преговори или каквото и да е
участие на ищеца в изготвянето на условията относно въпросните такси. В представения
договор се съдържат преформулирани текстове, които препращат към Общи условия,
едностранно изготвени от търговеца. От съдържанието на договора и обстоятелствата по
сключването му се установява, че договорът е стандартен (бланкетен), предложен на
потребителя за подписване без възможност за договаряне на условията.
В тази връзка съдът приема, че таксите за регистрация и приоритетно разглеждане
не са индивидуално уговорени, а са част от стандартни договорни условия, което води до
извод, че потребителят е бил поставен в по-слаба позиция по отношение на
информацията, която следва да получи за реалната цена на кредита.
Съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК при недействителност на договора за
потребителски кредит потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита,
но не дължи лихва или други разходи по кредита. /Определение № 531/10,06,2022 г. на
15
ВКС по гр.д.№2589/2021 г., III г. о./.
В случая Лазириков е заплатил общата сума от 18545,45 лв., като с нея е заплатил
стойността на автомобила от 8300,00 лв., поради което не следва да връща получената
чиста стойност по договора за финансов лизинг.
Като е достигнал до същите правни изводи първоинстанционния съд е постановил
правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено в тази част.
II. ОТНОСНО иска с правно основание чл.55,ал.1, предл.1 от ЗЗД за осъждане на
ответното дружество да заплати на ищеца сумата в размер на 6 951,36 лева,
представляваща платена сума без основание за периода от 17.07.2019г. до 06.03.2023г. по
нищожен Договор за финансов лизинг и разноски.
При прогласяване нищожността на договора, ищецът има право да получи обратно
заплатените над главницата суми (възнаградителна лихва и такси), които са платени без
правно основание. В случая ищецът Л. е заплатил общата сума от 18545, 45 лв., от която
6951.36 лева, представляваща недължимо платена възнаградителна лихва в периода от
17.07.2019 г. до 06.03.2024 г., по нищожен Договор за финансов лизинг №
AG***/17.07.2019 г., със задължително придобиване на собствеността върху лизинговия
актив, която му се дължи от ответното дружество на отпаднало основание.
В заключение, предявеният иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на процесната
сума от ответника, като получена без основание, е основателен и доказан, както по
същество е приел и първоинстанционният съд, чиито правни изводи настоящият съдебен
състав споделя, при което въззивната жалба е неоснователна, а атакуваното решение,
като правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено и в тази част.
III. ОТНОСНО НАСРЕЩНИЯ ИСК с правно основание чл. 59 ЗЗД за сумата от
7000,00 лв. представляваща част от възнаграждението за ползване на лек автомобил Kia
Ceed с per. № СВ***ТК, собственост на дружеството-ищеца без основание за периода от
17.07.2019г. до 31.08.2023 г.
Дружеството „АМИГО ФИНАНС“ ЕООД е предявило насрещен иск за
неоснователно обогатяване на основание чл. 59 от ЗЗД, твърдейки, че Л. е ползвал вещ –
автомобил „Kia Ceed“ с рег. № СВ***ТК, без да заплаща възнаграждение за това
ползване, за период от над 4 години, в който дружеството е било собственик на МПС-то.
Съгласно разпоредбата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД, неоснователно обогатяване е налице,
когато едно лице е получило или запазило нещо за сметка на друго лице без правно
основание и е задължено да го върне. Ключовият елемент за приложимостта на нормата е
липсата на правно основание към момента на обогатяването.
За да е налице неоснователно обогатяване, законът изисква наличие на следните
кумулативни предпоставки: обогатяване на едно лице (в случая – Л. ); обедняване на
друго лице (в случая – „АМИГО ФИНАНС“ ЕООД); причинна връзка между
обогатяването и обедняването и липса на правно основание за имущественото
разместване.
Съдът приема, че всички изброени предпоставки са налице в конкретния случай,
поради следните съображения:
Между страните по делото е бил сключен договор за финансов лизинг на лек
автомобил Kia Ceed с рег. № СВ***ТК, който съдът е прогласил за нищожен, поради
нарушение на императивните правила на ЗПК и чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. В резултат на това се
приема, че между страните не е съществувало валидно облигационно правоотношение, на
основание на което Л. е ползвал автомобила. Установено е, че в периода от 17.07.2019 г.
до 31.08.2023 г. Л. (ответник по насрещния иск) е владел и ползвал автомобила,
собственост на „АМИГО ФИНАНС“ ЕООД, като през този период не е заплащал
възнаграждение за ползването на вещта. Липсата на валидно основание за това ползване
16
обуславя приложението на разпоредбата на чл. 59 от ЗЗД относно неоснователното
обогатяване.
От заключението на приетата счетоводно-оценителна експертиза, което не е
оспорено от страните, се установява, че пазарната стойност на възнаграждението за наем
на аналогичен автомобил за този период възлиза на 21 626,00 лв.. От своя страна, Л. е
заплатил по договора общо 18 545,66 лв., като от тази сума 6 951,36 лв. представляват
възнаградителна лихва, поради което не се отнася до възнаграждението за ползване. Така,
действителната стойност на платеното за ползване на автомобила е 11 594,30 лв., което е
значително под пазарната стойност. Следователно, налице е разлика от 10 031,70 лв., с
която Л. се е обогатил без правно основание за сметка на „АМИГО ФИНАНС“ ЕООД.
В случая е налице обедняване на ищеца (дружеството), тъй като автомобилът,
предмет на договора, е бил собственост на „АМИГО ФИНАНС“ ЕООД през целия исков
период от 17.07.2019 г. до 31.08.2023 г. Дружеството е било лишено от възможността да
използва автомобила, както и да го отдаде под наем или на лизинг на друго лице; като би
реализирало пазарен наем. Обогатяването на ответника Л. е пряко следствие от
невъзможността на дружеството да реализира доход от вещта, което обуславя наличието
на причинна връзка. Безвъзмездното ползване от страна на Л. е станало за сметка на
ищеца, който е предоставил автомобила.
Ищецът е предявил иска като частичен за сумата 7000,00 лв. от общо установеното
обогатяване в размер на 21626,00 лв., което частично предявяване не ограничава
основателността на иска, доколкото е доказано, че сумата от 7000,00 лв. е част от
действително получено имуществено преимущество от страна на ответника. В тази
връзка е заключението на вещото лице по приетата СОЕ, което е прието бъз възражения.
Възражението на ответника Л., че дружеството не следва да търси компенсация
поради своя вина за сключване на нищожен договор, е неоснователно, тъй като
задържането на чужд актив без възнаграждение при липса на основание винаги води до
неоснователно обогатяване и не може да се оправдае с довода, че другата страна е
недобросъвестна.
В случая са налице всички основания за уважаване на насрещният иск с правно
основание чл. 59 ЗЗД за сумата от 7000 лв., предявен като частичен от обща претенция в
размер на 21626,00 лв., представляваща имуществено обогатяване от страна на
ответника, който е ползвал чужда вещ без правно основание и без да заплати
възнаграждение за това.
С оглед несъвпадането на изводите на двете инстанции, решението на
първостепенния съд следва да бъде отменено в обжалваната част по предявения иск с
правно основание чл.59 от ЗЗД за сумата от 7000,00 лв., като неправилно и да се
постанови друго, с което иска да бъде уважен.
Решението на първостепенния съд е правилно и в частта за разноските, които съдът
е присъдил сумата от 1700,00 лв. на адвокат адв.Р. Р. от АК – пълномощник на ищеца А.
Л. осъществил неговото процесуално представителство по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА
за двата предявени иска с правно основание чл.26 от ЗЗД и чл.55 от ЗЗД. Определеният
размер на адвокатското възнаграждение е минимален, съобразен е с цената на
предявените искове с Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения. По делото на лист 10 и л.101 са представи сключени
между ищеца А. Л. и адвокат Р. Р. 2 бр. договори за правна защита и съдействие от
21.12.2023г. и от 13.08.2024г., в които е отразено, че правната защита и представителство
са безплатни на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА.
Първоинстанционния съд правилно с атакуваното решение е осъдил „АМИГО
ФИНАНС“ ЕООД, с ЕИК ***, да заплати на осн. чл.78 ал.6 от ГПК по сметка на РС-
17
Оряхово първоначална държавна такса за разглеждане на исковете по чл.26,ал.1 от ЗЗД и
чл. 55, ал.1 от ЗЗД в общ размер на 1376.84 лева.
Предвид горното решението на РС-Оряхово в частта за разноските е правилно и
законосъоразно и не следва да бъде отменено.
Относно предявеният и разгледан насрещен иск с правно сонование чл.34 от ЗЗД за
осъждане на А. С. Л. да заплати на “АМИГО ФИНАНС” ЕООД, ЕИК ***, сумата от 8300
лв. представляващата платена продажна цена за придобиване правото на собственост
върху лек автомобил Kia Ceed с per. № СВ***ТК, предоставен на Л. по нищожен договор
за финансов лизинг № AG***, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
17.07.2019г. до окончателното изплащане на вземането, първоинстанционното решение
не е обжалвано и е влязло в законна сила.
ПО РАЗНОСКИТЕ:
В резултат от изводите, до които настоящият съдебен състав достигна, решението на
първоинстанционния съд следва да се ревизира и в частта за разноските.
На основание чл.78, ал.3 от ГПК, съразмерно с уважената част от иска с правно
основание чл.59 от ЗЗД за сумата от 7000,00 лв., ответното дружество „АМИГО
ФИНАНС” ЕООД, ЕИК ***, има право на разноски за първата инстанция в общ размер
на 910,00 лв.(260,00 лв. заплатена държавна такса, 350,00 лв. внесен депозит за вещо
лице по приетата СОЕ и 300,00 лв. за юрисконсултско възнаграждение, предвид обема на
извършените процесуални действия на юрисконсулта и участието му във всяко открито
съдебно заседание) поради, което ищецът А. Л. следва да заплати на „АМИГО
ФИНАНС” ЕООД, ЕИК *** разноски в посочения размер.
Пред въззивната инстанция на ответното дружество „АМИГО ФИНАНС” ЕООД,
ЕИК ***, му се дължат разноски в размер на 140,00лв. заплатена държавна такса,
съразмерно с уважената част от жалбата.
На основание чл.78, ал.8 във вр. ал.3 от ГПК вр. чл.37 от ЗПП вр. чл.25, ал.1 от
НЗПП, съобразявайки извършената от юрисконсулта на ответното дружество дейност във
въззивната инстанция, съдът определи юрисконсултско възнаграждение в размер на
150,00 лева, предвид обема на извършените процесуални действия изразяващи се в
изготвяне и депозиране на въззивна жалба, без участието му в едниственото проведено
открито съдебно заседание.
За осъществената правна помощ пред въззивната инстанция пълномощникът на
ищеца - адвокат Р. Р. от АК-Пловдив е поискал да му бъдат присъдени разноски за правна
защита и съдействие при условията на чл. 38, ал.1, т. 2 ЗА в размер на 2040,00 лв.(1700
лева + 340,00 лв.) с ДДС, тъй като е регистриран по ДДС, съгласно приложената справка
от НАП/л.44 от делото/. С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
въззивното дружество следва да бъде осъдено да му заплати тази сума от 2040,00 лв. с
ДДС.
Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че съдът не може да присъжда
възнаграждение по чл. 38 ЗА, ако няма доказателства за наличие на предпоставките на
чл. 38, ал. 1 ЗА. Практиката на ВКС е в обратен смисъл - Опр.№ 50015/16.02.2024 год. по
т.д. № 1908/2022 г. на ВКС първо т.о., Определение № 191/16.01.2024 г. по ч.гр.д. №
2447/2023 г. на ВКС, II г.о.
Определение № 376 от 06.02.2025 г. на ВКС по к. ч. т. д. № 2613/2024 г. ,
Определение № 374 от 06.02.2025 г. на ВКС по к. ч. т. д. № 2606/2024 г., Определение №
381 от 06.02.2025 г. на ВКС по к. ч. т. д. № 2834/2024 г., Определение № 206 от 22.01.2025
г. на ВКС по ч. т. д. № 2650/2024 г., I т. о., ТК, Определение № 191 от 21.01.2025 г. на ВКС
по ч. т. д. № 2688/2024 г., II т. о., ТК. Съгласно тази практика на ВКС, получилата
безплатна адвокатска помощ страна не е длъжна да доказва пред съда наличието на
18
обстоятелствата по чл. 38, ал. 1, т. т. 1-3 от ЗАдв - достатъчно е правната помощ да е
предоставена безплатно на някое от тези основания и това да е отразено в договора
между страната и нейния адвокат или в пълномощното на последния. Осъдената за
разноски насрещна страна не може да оспорва правото на адвоката да получи
възнаграждение съгласно чл. 78 ГПК за нейна сметка по съображения, че в
действителност материалното състояние на безплатно представлявания не е затруднено.
За осъществената правна помощ пред въззивната инстанция пълномощникът на ищеца -
адвокат Р. Р. от АК-Пловдив е поискал да му бъдат присъдени разноски за правна защита
и съдействие при условията на чл. 38, ал.1, т. 2 ЗА. С оглед изхода на делото и на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК въззивното дружество следва да бъде осъдено да му заплати
тази сума.
Според постоянната практика на Върховния касационен съд, когато едната страна е
потребител, а спорът произтича от потребителски договор, делото не се квалифицира
като търговски спор, дори когато ответникът е търговец и договорът е сключен като част
от търговската му дейност/арг.ТР № 3/2019г. на ВКС и чл.113 от ГПК/.
Исковете с правно основание по чл. 26,ал.1 от ЗЗД, чл. 55,ал.1, предл.1 и по чл. 59
ЗЗД, които са предмет на въззивното обжалване са с цена над 5000,00 лв., поради което
въззивното решение подлежи на касационно обжалване, при условията и в срока,
предвидени в ГПК.
Водим от горното, Врачанският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 45/21.02.2025г. постановено по гр.д. № 181/2024г. по
описа на Районен съд - Оряхово, в обжалваната част, с която е прогласена на основание чл.
26, ал. 1 от ЗЗД във връзка с чл. 22 от ЗПК, вр. чл, 11, ал.1,т. 10 от ЗПК нищожността на
Договор за финансов лизинг № AG***/17.07.2019 г., със задължително придобиване на
собствеността върху лизинговия актив сключен между А. С. Л., с ЕГН ********** с адрес
*** и „АМИГО ФИНАНС“ ЕООД, с ЕИК ***(с предишно наименование „МОГО
БЪЛГАРИЯ“ ООД) представлявано от П. И., със съдебен адрес за призоваване и съобщения:
***, и с която „АМИГО ФИНАНС“ ЕООД е осъдено да заплати на А. С. Л. сумата от
6951,36 лева, представляваща платена сума без основание за периода от 17.07.2019г. до
06.03.2023г. по нищожен Договор за финансов лизинг, както и в частта, с която ответното
дружество е осъдено да заплати разноски - за държавна такса в общ размер на 1376.84 лева и
адвокатско възнаграждение на основание чл.38,ал.1,т.2 от ЗА в размер на 1700,00 лв., като
правилно и законосъобразно.
ОТМЕНЯ Решение № 45/21.02.2025г. постановено по гр.д. № 181/2024г. по описа на
Районен съд - Оряхово, в обжалваната част, с която е отхвърлен насрещният иск с
правно основание чл.59 от ГПК предявен от „АМИГО ФИНАНС“ ЕООД срещу А. С. Л. за
сумата от 7000,00 (седем хиляди) лева, предявен като частичен иск от сумата 21626,00 лева,
представляваща част от възнаграждението за ползване на лек автомобил Kia Ceed с peг. №
СВ***ТК, собственост на ищцовото дружество и вместо него постановява:
ОСЪЖДА А. С. Л. с ЕГН ********** от *** да заплати на „АМИГО ФИНАНС“
ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес: ***, представлявано от П. И., чрез юрисконсулт В.
19
В., сумата от 7 000,00 (седем хиляди) лева, предявен като частичен иск от сумата 21626,00
лева, представляваща неоснователно обогатяване от ползване без основание на лек
автомобил Kia Ceed с рег. № СВ***ТК за периода от 17.07.2019 г. до 31.08.2023 г.
ОСЪЖДА на основание чл.38, ал.2 вр. ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата, „АМИГО
ФИНАНС” ЕООД, ЕИК ***, представлявано от П. И., със съдебен адрес за призоваване и
съобщения: *** чрез процесуалния си представител юрк. В. В. ДА ЗАПЛАТИ на адв. Р. Н.
Р. от АК - Пловдив с адрсес: ***, сума в размер на 2040/Две хиляди и четиридесет/ лева с
ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция за оказаната
безплатна адвокатска помощ и съдействие на въззиваемата страна А. С. Л. с ЕГН
********** от ***.
ОСЪЖДА А. С. Л. с ЕГН ********** от *** ДА ЗАПЛАТИ на „АМИГО ФИНАНС“
ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес: ***, представлявано от П. И., направените по делото
разноски пред първата инстанция в общ размер на 910,00 (Деветстотин и десет) лева,
съразмерно с уважената част от иска.
ОСЪЖДА А. С. Л. с ЕГН ********** от *** ДА ЗАПЛАТИ на „АМИГО ФИНАНС“
ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес: ***, представлявано от П. И., направените по делото
разноски пред въззивната инстанция в общ размер на 290,00 (Двеста и деветдесет) лева,
съразмерно с уважената част от жалбата.
В останалата част Решение № 45/21.02.2025г. постановено по гр.д. № 181/2024г. по
описа на Районен съд - Оряхово, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният
насрещен иск с правно основание чл. 34 от ЗЗД от „АМИГО ФИНАНС“ ЕООД, ЕИК ***,
със седалище и адрес: ***, представлявано от П. И., чрез юрисконсулт В. В. против А. С. Л.
с ЕГН ********** от *** за сумата 8300,00 лв., представляващата платена продажна цена за
придобиване правото на собственост върху лек автомобил Kia Ceed с per. № СВ***ТК,
предоставен на Л. по нищожен договор за финансов лизинг № AG***, ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от 17.07.2019г. до окончателното изплащане на вземането,
НЕ Е ОБЖАЛВАНО И Е ВЛЯЗЛО В ЗАКОННА СИЛА.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
уведомяване на страните, че е изготвено.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
20