№ 70
гр. Н., 28.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – Н., III-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и трети януари през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Петър Сл. Петров
при участието на секретаря Атанаска Д. Ганева
като разгледа докладваното от Петър Сл. Петров Гражданско дело №
20242150100735 по описа за 2024 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по предявени искове с правно основание чл.26, ал.1 от
ЗЗД, във връзка с чл.22 от ЗПК, и чл.26, ал.1, във връзка с чл.143, ал.2, т.5 и т.19 от ЗЗПт, и
по чл.55, ал.1 от ЗЗД. Ищецът В. Р. Г. с ЕГН **********, с адрес: град О., улица С.г. № 7,
община Н., твърди, че между него и ответника „С.к.“ АД, ЕИК ****, със седалище и адрес
на управление: град Ш., пл. О. № ***, представлявано от изпълнителния директор С.Н.Т., е
сключен Договор за потребителски кредит № 555632 / 05.06.2019г., по силата и в
изпълнение на който на 06.06.2019г. на В. Р. Г. е предоставена главницата по кредита в
размер на 400 лева, а съгласно чл.20 от договора ищецът се е задължил да заплати и
неустойка в размер на 999,25 лева за непредоставяне на обезпечение по чл.17 от договора.
Предвидената в този размер неустойка представлява скрито оскъпяване или лихва, разход на
длъжника и възнаграждение за кредитора, включително и поради неизпълнимите изисквания
към потребителя относно обезпечението. Тъй като неустойката представлява разход, той
също е следвало да бъде включен при изчисляване на годишния процент на разходите (ГПР)
по кредита съгласно чл.11, ал.1, т.10 от ГПК. Включването на тези разходи обаче би имало за
последица, че размерът на ГПР ще бъде над размера, предвиден в чл.19, ал.4 от ГПР. Това
означава, че договорът е нищожен на основание чл.22 от ЗПК. Самата неустойка,
предвидена в чл.20 от договора за потребителски кредит, е нищожна на основание чл.26,
ал.1, предл. 3 от ЗЗД, тъй като тя не осъществява обезщетителна функция, уговорена е в
нарушение на изискванията на добросъвестността. Клаузата, с която е уговорена, е
неравноправна по смисъла на чл.143, ал.2, т.19 от ЗЗПт, тъй като е в интерес само на
финансовата институция, а на потребителя се причинява вреда от нейното заплащане.
1
Ищецът е заплатил в полза на ответника по договора за кредит сумата в размер на 1 400
лева. След като договорът е нищожен, на основание чл.23 от ЗПК той дължи връщане само
на главницата по кредита в размер на 400 лева, поради което ответникът се е обогатил
неоснователно за негова сметка със сумата в размер на 1 000 лева. Моли договорът за
потребителски кредит да бъде признат за нищожен, а ответникът да бъде осъден да му
заплати сумата в размер на 100 лева, представляваща част от дължимата сума в размер на
1 000 лева, с която той неоснователно се е обогатил за негова сметка, ведно със законната
лихва, считано от предявяване на иска. При условията на евентуалност, моли да бъде
признато за установено, че клаузата на чл.20 от процесния договор за потребителски кредит,
с която е уговорена дължима от потребителя неустойка, е нищожна поради накърняване на
добрите нрави, а ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сумата в размер на 100
лева, представляваща част от уговорената неустойка от 999,25 лева, с чието заплащане
ответникът се е обогатил неоснователно за негова сметка, ведно със законната лихва,
считано от предявяване на иска.
В отговора на исковата молба ответникът „С.к.“ АД изразява становище за
неоснователност на предявените искове. Потвърждава за сключения между страните договор
за потребителски кредит, като договорът е сключен от разстояние като част от системата за
предоставяне на финансови услуги, посочва, че като кредитор е изпълнил задължението си
да предостави на ищеца уговорената сума по кредита в размер на 400 лева, която ищецът се
е задължил да върне заедно с уговорената договорна лихва. Признава и за съдържащата се в
договора за кредит клауза за неустойка, която обаче кредиторът не е длъжен да претендира.
Намира тази клауза за валидна, тъй като същата е уговорена за неизпълнение на непарично
задължение, като неустойката е начислена за целия период на действие на договора за
кредит, през който заемателят не е предоставил обезпечение за неизпълнението по договора
за кредит, по който начин е налице виновно неизпълнение от негова страна, а в случая
неустойката не излиза извън присъщите й функции и не води до неоснователно обогатяване
за сметка на заемателя, а с нея е предвидено да се обезщети кредитора за вредите, които е
претърпял от неизпълнението на задължението на заемателя да предостави обезпечение на
кредита. Затова отрича клаузата за неустойка да противоречи на добрите нрави,
включително и с оглед нейния размер, а ако се окаже прекомерна, нейният размер може да
бъде намален. Ищецът не е бил в невъзможност да изпълни задължението си по
обезпечението на кредита по начина, описан в договора, с чието съдържание той е бил
запознат преди сключването на договора за кредит, но в случая той е действал
недобросъвестно още по време на преддоговорните отношения между страните.
С последваща молба, подадена от ищеца, чрез процесуалния му представител, е
изменил размера на претенцията си по чл.55, ал.1 от ЗЗД като е увеличил от 100 лева на
1000 лева. Изменя размера и на евентуалния иск пак на основание чл.55, ал.1 от ЗЗД от 100
лева до 539,32 лева, представляваща събраната от ответника неустойка по договора, с която
сума ответникът се е обогатил неоснователно.
С протоколно определение съдът е допуснал на основание чл.214, ал.1 от ГПК
2
изменение на предявените искове по чл.55, ал.1 от ЗЗД съгласно заявеното от ищеца
увеличение на техния размер.
В съдебно заседание ищецът не се явява и не се представлява. С отделна молба,
подадена от упълномощен от ищеца адвокат, последният заявява, че поддържа исковите,
включително и след направените изменения на осъдителните искове.
Ответното дружество не се представлява в съдебно заседание нито от законен нито
от процесуален представител. С писмена молба, подадена от упълномощен адвокат, същият
заявява, че поддържа доводите, изложени в отговора на исковата молба и искания за
отхвърляне на предявените искове като неоснователни. При условията на евентуалност
прави възражение за прекомерност на заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение.
Въз основа на събраните по делото писмени доказателства съдът прие за
установено следното от фактическа страна:
На 05.06.2019г. в град Ш. между „С.к.“ АД, от една страна в качеството му на
заемодател, и В. Р. Г., от друга страна в качеството му на заемател, е сключен Договор за
потребителски кредит № 555632, по силата на който заемодателят се е задължил да
предостави на заемателя кредит под формата на паричен заем в размер на 400 лева. Между
страните не се спори, респ. признава се от заемодателя и от заемателя, че първият е
изпълнил задължението си по договора и е предоставил на ищеца уговорената сума по
кредита. Потребителят от своя страна се е задължил да върне главницата по кредита ведно с
договорната лихва, или общо сумата в размер на 459,93 лева, чрез заплащане на 7 броя
месечни вноски през периода от 05.07.2019г. до 05.01.2020г. Уговореният лихвен процент по
кредита е 36%, а ГПР е 53,17%. В чл.17 от договора за кредит е въведено задължение на
заемателя в срок до 3 дни от получаване на заемната сума да осигури действието на трето
физическо лице, изразяващо се в поемане на солидарно задължение в полза на заемодателя
за връщане на всички дължими погасителни вноски, разходи и неустойки или неотменяема
банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на
„С.к.“ АД всички задължения на заемателя по договора за кредит в срок от един работен
ден, считано от датата, на която банката е получила писмено искане от страна на „С.к.“ АД
за заплащане на тези задължения. Срокът на валидност на банковата гаранция трябва да
бъде най-малко 30 дни след падежа на последната вноска. С чл.19 от договора са въведени
следните изисквания, на които да отговаря третото лице-поръчител в кумулативна
наличност, а именно: навършена възраст 21 години; минимален осигурителен брутен доход
– 1 500 лева; валидно трудово или служебно правоотношение при последен работодател – 6
месеца; липса на записи в ЦКР относно просрочия, под наблюдение, загуба и други; да не е
поръчител по съществуващ кредит в която и да е банкова или небанкова институция.
Съгласно чл.20 от договора за кредит, в случай, че заемателят не изпълни
задължението си, посочено в чл.17, същият дължи на заемодателя неустойка в размер на
999,25 лева, която се начислява пропорционално към всяка вноска по кредита и е отразена в
погасителния план, неразделна част от договора за кредит. Така в погасителния план освен
сумата по главницата и договорната лихва, които следва да бъдат погасни чрез вноските, или
3
общо сумата в размер на 459,93 лева, във всяка една погасителна вноска е сключена и
неустойката за неосигуряване на поръчител по кредита в общ размер на 539,32 лева, по
който начин сумата, която ищецът-потребител е предвидено да заплати на кредитора по
договора за кредит, възлиза общо в размер на 999,25 лева, а 7-е броя месечни погасителни
вноски е предвидено да бъдат равни – всяка от тях в размер на 142,75 лева.
Ищецът е представил доказателства, че на 31.01.2020г. е извършил в полза на
ответника плащане на сумата в размер на 1 400 лева, а като основание за плащането е
посочено „погасяване“.
При така приетото за установено от фактическа страна съдът направи следните
правни изводи:
Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън
рамките на своята професионална компетентност, а ответникът като финансова институция
по смисъла на чл.3, ал.1 от ЗКИ е предоставил кредита в рамките на своята търговска
дейност, т.е. страните по договора за кредит имат качеството съответно на потребител по
смисъла на чл.9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор по смисъла на чл.9, ал.4 от ЗПК. Сключеният
между страните договор по своята правна характеристика и съдържание представлява
договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и последици следва да се
съобразят с изискванията на специалния закон – ЗПК, в релевантната за периода редакция.
Предвид неравностойното положение между страните по правоотношението ЗПК предвижда
редица специални правила, рефлектиращи върху действителността на облигационното
правоотношение – Глава VI на ЗПК. Всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща
за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна – чл.21, ал.1 от ЗПК.
Според настоящия съдебен състав уговорената в чл.20 от договора за
потребителски кредит № 555632/05.06.2019г. неустойка за неизпълнение на задължение за
осигуряване на обезпечение на заема чрез поръчител или банкова гаранция, същата следва
да се счита за нищожна. Неустойката е форма на договорна отговорност, която служи за
обезщетяване на вредите от неизпълнението, като предварително установява размер на тези
вреди, без да е необходимо да ги доказва. В това се изразява типичната за неустойката
обезщетителна функция. Уговорената в настоящия договор неустойка е нищожна поради
накърняване на добрите нрави, когато излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. На първо място не е ясно как е определена
посочената неустойка, като в договора няма посочен метод за това. На следващо място
същата е обвързана с уговорката за предоставяне на обезпечение по чл.17 от Договора, във
връзка с клаузите на чл.9 от Общите условия. Уговорените условия са поставени по такъв
начин пред заемателя, че е невъзможно тяхното неизпълнение дори и в по-дълъг срок. В
случая е въведен изключително кратък срок за представяне на тези обезпечения – 3-дневен
от усвояване на сумата, което лишава заемателя от предварителна яснота за възможните
тежести, които би понесъл ако сключи договора. Въведени са редица и изключително
обусловени и сложни условия, на които да отговаря този поръчител, в голямата си част
несъобразени с конкретния размер на предоставения заем, които освен това са и
4
кумулативно предвидени, т.е. неизпълнението на едно от тях винаги води и до неизпълнение
на задължението и респ. до възникване на задължението за заплащане на неустойката. Ако
пък заемателят е в състояние за уговори обезпечение от банкова институция, е житейски
необяснимо по каква причина не би поискал кредитиране от банката, а от това търговско
дружество. Самият кредитор ясно е показал, че неустойката е уговорена при неравноправни
условия, като още с погасителния план е заложил месечните суми, които следва да се дължат
както по заема, така и за неустойката по чл.20 от договора. Това означава, че на практика
неустойката би се дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за
внасяне на договорените вноски. Основното задължение на длъжника по договора за
потребителски кредит е да върне предоставените му в заем парични средства, да заплати
уговореното възнаграждение за ползването им и съответно реалните разходи по събиране на
задължението, но с процесната неустойка възстановяване на тези вреди не се гарантира,
поради което с неустойката не се осъществява обезщетителната й функция, а е послужила за
неоправдано и непосочено в договора оскъпяване на заема и увеличаване на заемната
тежест на длъжника.
Липсва и обезщетителният елемент, тъй като изначално не е ясно какви вреди
на кредитора би покрила тази неустойка. В интерес на кредитора е да подсигури длъжник,
който да бъде надежден и от когото да се очаква точно изпълнение на договорните
задължения, като проверката за кредитоспособността на потребителя следва да предхожда
вземането на решението за отпускане на кредита, за което на кредитора са предоставени
редица правомощия да изисква и да събира информация (чл.16 и сл. от ЗПК) и едва след
анализа й да прецени дали да предостави заемната сума. С така въведеното задължение за
представяне на обезпечение следва, че кредиторът не е извършил предварителна проверка
на възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля
изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение.
Не може да се приеме, че изпълнява и санкционната функция, тъй като
задължението на кредитополучателя, отнасящо се до осигуряване на поръчител, не е
определено като предварително условие за сключване на договора, а регламентираните
изисквания към поръчителя съдът преценява като утежнени и затрудняващи получаването
на информация за тях, чието реално изпълнение е невъзможно в тридневен срок от
усвояване на сумата, като по този начин се нарушава принципа на добросъвестност и
равнопоставеност на страните. Това цели да създаде предпоставки за начисляване на
неустойката, като във всяка от периодичните вноски е включена част от нея, т.е. води до
оскъпяване на кредита. Неустойката не е обоснована от вредите на кредитора при
неизпълнение на задължението за връщане на дължа, от размера на насрещната престация,
от която кредиторът би бил лишен при неизпълнение, а произтича от неприсъщо за договора
за кредит задължение на длъжника, което не е свързано с изпълнение на основното
задължение на длъжника по договора, а възниква впоследствие от липса на обезпечение чрез
поръчителство или банкова гаранция.
Претендираната неустойка противоречи на чл.143, т.5 от ЗЗПт, който предвижда
5
забрана за уговаряне на клауза, задължаваща потребителя при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Цитираната
разпоредба не прави разграничение относно вида на неустойката, а се акцентира върху
нейния необосновано висок размер, какъвто е настоящия случай. Както се посочи по-горе,
не е ясно какви вреди на кредитора би покрила тази неустойка, а в случая нейният размер е
драстично завишен – според погасителния план размерът й надвишава този на получената
главница, а според чл.20 от договора за кредит, размерът й е два пъти и половина над
отпуснатия заем, което води до реализиране на по-висок доход за кредитора, който не е
предварително обоснован и регламентиран.
Като договорен подход неустойката цели да заобиколи забраната на чл.143, т.3 от
ЗЗПт, защото както се посочи по-горе, със задължението за представяне на обезпечение
следва, че кредиторът не е извършил предварителна проверка за възможностите за
изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на
последния последиците от неизпълнение на това свое задължение.
Самият договор за потребителски кредит отговаря от външна страна на
установените в разпоредбата на чл.10, ал.1 от ЗПК изисквания за писмена форма, на хартиен
носител, като всички елементи на договора са предоставени с еднакъв по вид, формат и
размер шрифт. В съответствие с чл.1, ал.1, т.7 от ЗПК в договора е посочен общия размер на
кредита 459,93 лева, включващ главницата и договорната лихва.
Съгласно чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит следва да
съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или
референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и
периодите, условията и процедурите по промяна на лихвения процент, ако при различни
обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за
всички лихвени проценти. Горните изисквания за свързани с възможността за промяна на
първоначално уговорения лихвен процент. В случая лихвеният процент е уговорен като
постоянен, а не променлив, поради което е достатъчно да бъде посочен неговия размер,
което е сторено в договора. При фиксиран лихвен процент не е необходимо посочване на
обстоятелствата по чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК, като не важи изискването за посочване на
методика за определянето му.
Съгласно нормата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит
се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите (ГПР) по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
По отношение на ГПР, същият е фиксиран в договора за потребителски кредит
6
като абсолютна процентна стойност – 53,17%, но дори само с този размер е нарушена
императивната разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК.
Съгласно даденото от СЕС разрешение, чл.3, б.Ж от Директива 2008/48 трябва да
се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор
за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при
разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на
заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски, попадат
в обхвата на понятието „общи разходи по кредита на потребителя“ по смисъла на тази
разпоредба, а оттам и понятието „ГПР“, по смисъла на посочения чл.3, б.И, когато
закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния
кредит или те представляват конструкция, предназначена да покрие действителните разходи
по този кредит. С оглед съществения характер на посочването на ГПР в договор за
потребителски кредит, за да се даде възможност на потребителите да се запознаят с правата
и задълженията си, както и с оглед изискването при изчисляването на този процент да се
посочат всички разходи по чл.3, б.Ж от Директива 2008/48, следва са се приеме, че
посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от
възможността да определи обхвата на своето задължение по същия договор както
непосочването на този процент. По тези съображения е прието, че чл.10, пар.2, б.Ж и чл.23
от Директива 2008/49 трябва да се тълкува в смисъл, че когато в договор за потребителски
кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в чл.3, б.Ж от тази директива
разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита освободен от лихви и
разноски така, че обявяването на неговата нищожност да води до връщане от страна на
съответния потребител на предоставената в заем главница.
От горните задължителни указания по тълкуването на Директива 2008/48, както и
от цитираната в решението по дело С-714/22 предходна практика на СЕС следва, че
преценката за неравноправност и поради това – нищожност по смисъла на чл.146, във връзка
с чл.143 от ЗПК на посочените в ГПР и ГЛП в договор за потребителски кредит е релевантна
и за преценката относно нищожността на целия договор съгласно разпоредбата на чл.22 от
ЗПК.
В случая така посоченият размер на ГПР не отразява действителния такъв, тъй
като в него не са включени част от разходите по кредита, а именно възнаграждението,
уговорено под формата на неустойка за непредставяне на обезпечение, което обаче
задължително следва да бъде включено в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т.1
от ДР на ЗПК. Възнаграждението в полза на кредитора е разход, свързан с предмета на
договора за потребителски кредит, която свързаност обуславя извод, че разходът за
възнаграждение в полза на кредитора му е известен още при сключването на договора за
кредит, което се потвърждава и от обстоятелството, че неустойката се дължи заедно с
кредита, и което изрично е предвидено в чл.10.4 от Общите условия. По този начин се цели
това възнаграждение да бъде изведено извън рамките на договора за потребителски кредит
така, че то да не попада нито в понятието „общи разходи по кредита за потребителя“, нито в
7
понятието „ГПР“ по смисъла на Директива 2008/48. Така се цели да се прикрият
действителните разходи по кредита, тъй като възнаграждението, уговорено като
„неустойка“, представлява разход, който потребителят следва да заплати във връзка със
сключването и изпълнението на договора за кредит, и който е известен на кредитора към
момента на сключването му, поради което следва да бъде отчетен като „общи разходи по
кредита“ и следва да бъде взет предвид при определяне на ГПР по договора за
потребителски кредит, което не е сторено в процесния договор за кредит. Липсата на този
разход при изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на чл.11,
ал.1, т.10 от ЗПК, водещо до недействителност на договора на основание чл.22 от ЗПК.
Искът с правно основание чл.26, ал.1, във връзка с чл.22 от ЗПК е основателен и
следва да бъде уважен като бъде обявен договора за кредит за нищожен. Предвид
установената недействителност на договора за потребителски кредит, разпоредбата на чл.23
от ЗПК предвижда потребителят да връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихви и други разходи по кредита, а нищожността е пречка за възникване на задължение по
коментираната неустоечна клауза, поради което платените суми по нея и над сумата по
дължимата главница от 400 лева до пълния размер на плащането от 1 400 лева, а именно
разлика от 1 000 лева, са предадени при начална липса на основание и подлежат на връщане
съгласно чл.55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД. Ето защо и след като съдът достигна до извод за
нищожност не само на клаузата за неустойка, но и на целия договор за кредит, платената
сума в частта й от 1 000 лева, която е и предмет на иска по члч.55, ал.1 от ЗЗД, се явява
получена без правно основание и се дължи връщането й на ищеца.
Като законна последица от уважаване на иска, главницата от 1 000 лева следва да се
присъди ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба –
28.06.2024г.
Предвид крайния изход на делото, като и с оглед обстоятелството, че ищецът е
направил изрично и своевременно искане за разноски по настоящото производство, на
основание чл.78, ал.1 от ГПК, единствено на същия следва да се присъдят такива в размер в
общ размер на 1 185 лева, включваща 85 лева за платена държавна такса и 1 100 лева за
платено адвокатско възнаграждение.
На ответника не се следват разноски на основание чл.78, ал.3 от ГПК с оглед
основателността на предявените от ищеца искове, поради което претенцията му за
заплащане на направените по делото разноски в размер на 1 200 лева за платено адвокатско
възнаграждение, се явява неоснователна и като такава следва да бъде оставена без уважение.
Така мотивиран, Н.ският районен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на Договор за потребителски кредит № 555632
от 05.06.2019г., сключен между „С.к.“ АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление:
град Ш., пл. О. № ***, представлявано от изпълнителния директор С.Н.Т., от една страна в
8
качеството му на заемодател, и В. Р. Г. с ЕГН **********, с адрес: град О., улица С.г. № 7,
община Н., от друга страна в качеството му на заемодател, поради противоречието му със
закона.
ОСЪЖДА „С.к.“ АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: град Ш., пл.
О. № ***, представлявано от изпълнителния директор С.Н.Т., ДА ЗАПЛАТИ на В. Р. Г. с
ЕГН **********, с адрес: град О., улица С.г. № 7, община Н., сумата в размер на 1 000 лв.
(хиляда лева), като недължимо платена по клаузата за неустойка, обективирана в чл.20 от
Договор за потребителски кредит № 555632 от 05.06.2019г., сключен между „С.к.“ АД, ЕИК
****, със седалище и адрес на управление: град Ш., пл. О. № ***, представлявано от
изпълнителния директор С.Н.Т., от една страна в качеството му на заемодател, и В. Р. Г. с
ЕГН **********, с адрес: град О., улица С.г. № 7, община Н., от друга страна в качеството
му на заемодател, ведно със законната лихва, считано от 28.06.2024г. до окончателното й
изплащане.
ОСЪЖДА „С.к.“ АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: град Ш., пл.
О. № ***, представлявано от изпълнителния директор С.Н.Т., ДА ЗАПЛАТИ на В. Р. Г. с
ЕГН **********, с адрес: град О., улица С.г. № 7, община Н., сумата в размер на 1 185 лв.
(хиляда сто осемдесет и пет лева), представляваща направени по делото съдебно-деловодни
разноски.
ОТХВЪРЛЯ претенцията на „С.к.“ АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление: град Ш., пл. О. № ***, представлявано от изпълнителния директор С.Н.Т., за
осъждане на В. Р. Г. с ЕГН **********, с адрес: град О., улица С.г. № 7, община Н., да му
заплати сумата в размер на 1 200 лв. (хиляда и двеста лева), представляваща направени по
делото разноски за платено адвокатско възнаграждение., като неоснователна.
Решението подлежи на обжалване пред Бургаския окръжен съд в двуседмичен срок
от съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – Н.: _______________________
9