Решение по дело №2362/2007 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С решение №109/25.05.2015г., постановено по гр.д. 548/2014г. по описа на РС – Петрич, първостепенният съд е признал за установено в правоотношенията между ”А. Б. Б., АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], район „В.”, булевард „М.” № 79, представлявано заедно от всеки двама от изпълнителните директори – Д. Д. И., Р. С. С. и С. В. Г. и Д. К. Б., ЕГН [ЕГН], от [населено място], област Б., ул.”Ч.” № 3, вход А, че съществува вземане на ищеца спрямо ответника като Д. К. Б., ЕГН [ЕГН], от [населено място] дължи на ”А. Б. Б. АД, ЕИК[ЕИК] паричните суми, за които е издадена Заповед № 68/24.01.2014г. за изпълнение по реда на чл.417 ГПК по ч.гр дело № 57/2014г. по описа на Районен съд-Петрич както следва: 13 951.26 лева, представляваща неплатена главница по Договор за потребителски банков кредит № 31724 от 23.07.2008г., Общи условия към него и Анекс №1 от 24.06.2010г.; 4 303.61 лева, представляваща вземания по просрочени лихви за периода, считано от 23.09.2010г. до 17.01.2014г., включително; 1 085. 25 лева, представляваща вземания по наказателни лихви за просрочена главница за периода, считано от 23.09.2010г. до 17.01.2014г., включително; 9 337. 58 лева, представляваща вземания за неустойки за периода, считано от 23.09.2010г. до 17.01.2014г.; 818.70 лева, представляваща вземания за лихви по преструктуриран кредит, съгласно Анекс №1 от 24.06.2010г. към Договор за потребителски банков кредит № 31724 от 23.07.2008г., и законна лихва върху главницата, считано от 22.01.2014г. до изплащане на вземането като е отхвърлил претенциите над уважения размер до претендирания като неоснователни.

Против решението е постъпила въззивна жалба, подадена от Д. К. Б., ЕГН [ЕГН] с адрес [населено място], ул. „Ч.“ №3, вх.А чрез повереника му – адв. Н. С..

Във въззивната жалба се релевират доводи за изтичане на предвидения в нормата на чл.147, ал.1 ЗЗД шестмесечен срок преди подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, тъй като последното плащане по процесния договор за кредит е извършено на 02.09.2010г, което превърнало кредита в предсрочно изискуем в края на 2010г. От друга страна посочва, че нотариалната покана до въззивника, не била връчена по законоустановения ред – не е връчена нито лично чрез нотариуса, нито по чрез служител в кантората, както е предвидено в чл.50 ЗННД. Поканата не била връчена и чрез предвидените в ГПК способи. Същата била връчена чрез куриерска фирма, като по този начин нотариусът не могъл да удостовери самоличността на лицето, получило пратката, както и съдържанието на връчения плик. Посоченото обуславяло извод, че вземането срещу въззивника не е станало изискуемо преди подавана на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Излагат се твърдения, че необосновано, първоинстанционният съд е приел като неоснователно възражението на жалбоподателя относно общите условия, тъй като единствено кредитополучателя бил запознат с тях, получил ги е и и ги е приел при подписване на договора. Нито един от поръчителите обаче, не бил направил такова изявление. Посочва се че районният съд не е изложил каквито и да било мотиви относно: възражението, че нито кредитополучателят, нито поръчителите са получили „Тарифа за лихвите, таксите и комисионните на банката“; възражението че нито кредитополучателят, нито поръчителите са получили Стандартния европейски формуляр, възражението за нищожност на клаузата, която дава възможност на банката да променя лихвените проценти произволно. На следващо място за представянето на посочените тарифа и Стандартен европейски формуляр не били ангажирани никакви доказателства.

Навежда се, че Районен съд- Петрич неправилно и в нарушение на чл.142 ЗЗД е отхвърлил възражението за прихващане, с което въззивникът е поискал да бъде прихваната недължимо платената от кредитополучателя сума в размер на 500 лева.

Оспорва като неправилен извода на първостепенния съд, че са установени волята, знанието и съгласието на въззивника с Общите условия, тъй като нито в договора, нито в анекса са възпроизведени клаузите на Общите условия или на тарифата, нито е възпроизведена информация за потребителски кредити, предоставена със стандартен европейски формуляр. Неизпълнението на разпоредбата на чл.5 З. обуславяло недействителността на договора и анекса по отношение на въззивника.

Поддържа се, че процесния договор за кредит е сключен на представена от банката бланка, поради което клаузите не били индивидуално определени, за каквито ги е приел първостепенния съд.

Излага съображения, че вземанията за месечни вноски представляват периодични плащания, поради което неправилен бил изводът на първоинстанционния съд, че същите не са такива. Неправилно била определена и датата, от която започвало да тече давностния срок, като според въззивника същият започвал да тече от настъпилата предсрочна изискуемост с неплащане на две поредни месечни вноски, а именно края на 2010, като по този начина към датата на подаването на Заявлението по чл.417 ГПК- януари 2014г. всички задължения били погасено по давност. В условията на евентуалност се сочи, че по давност са погасени всички претенции за лихви и неустойки, отнасящи се за повече от три години преди дата на подавана на заявлението по 417 ГПК.

Прави се искане за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната му част и вместо него да бъде постановено друго с което да бъдат отхвърлени изцяло предявените искове.С въззивната жалба не са направени доказателствени искания в хипотезата на чл. 266, ал.2 ГПК.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемото дружество „А. Б. Б., не е депозирало отговор на въззивната жалба.

В съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателят, редовно призован се явява лично и се представлява от адв. С.. Поддържа въззивната жалба, прави искане за отмяна на съдебното решение в обжалваната му част и претендира разноски по представен на основание чл.80 ГПК списък.

Въззиваемото дружество се представлява от адв. К.. Оспорва въззивната жалба и прави искане за потвърждаване на първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Претендира разноските и прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на въззивника.

Подадената въззивна жалба е постъпила в срок, от страна по делото, която има право и интерес да обжалва постановения съдебен акт, поради което същата е допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно, допустимо в обжалваната част, като разгледана по същество жалбата е частично основателна.

Съдът, като взе предвид становищата на страните и след като обсъди събраните по делото доказателства в рамките на въззивната жалба, намира следното:

Правилно първоинстанционния съд е установил фактическа обстановка по делото:

На 22.01.2014година [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място] е депозирало в Районен съд-Петрич заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист срещу С. Р. Р., ЕГН [ЕГН], в качеството на кредитополучател, В. Б. Ш. ЕГН [ЕГН] – в качеството на поръчител, Д. К. Б., ЕГН [ЕГН]- поръчител и Л. П. З., ЕГН [ЕГН]-поръчител, за сумите:- 13 951.26 лева, представляваща неплатена главница по Договор за потребителски банков кредит № 31724 от 23.07.2008г., Общи условия към него и Анекс №1 от 24.06.2010г.- 4 365.77 лева, представляваща вземания по просрочени лихви за периода, считано от 23.09.2010г. до 17.01.2014г., включително, 4 192.83 лева, представляваща вземания по наказателни лихви за просрочена главница за периода, считано от 23.09.2010г. до 17.01.2014г., включително,- 9 421.91 / лева, представляваща вземания за неустойки за периода, считано от 23.09.2010г. до 17.01.2014г., 818.70 лева, представляваща вземания за лихви по преструктуриран кредит, съгласно Анекс №1 от 24.06.2010г. към Договор за потребителски банков кредит № 31724 от 23.07.2008г., законна лихва върху главницата, считано от 22.01.2014г. до изплащане на вземането,- сумата в размер на 1 432.00 лева, представляваща разноски по съдебното производство, представляващи държавна такса държавна такса в размер на 655.00 лева и адвокатски хонорар в размер на 777.00 лева. Въз основа на заявлението е образувано ч гр дело № 57/2014година по описа на Районен съд-Петрич. РС- Петрич е издал в полза на заявителя заповед № 68/24.01.2014г. за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист срещу С. Р. Р., ЕГН [ЕГН], в качеството на кредитополучател, В. Б. Ш. ЕГН [ЕГН] – в качеството на поръчител, Д. К. Б., ЕГН [ЕГН]- поръчител и Л. П. З., ЕГН [ЕГН]-поръчител, с които е задължил последните солидарно да заплатят на заявителя горепосочените суми. На 24.04.2014година препис от заповедта е връчена редовно на длъжника Д. Б., който на 07.05.2014г. е депозирал възражение. З., надлежно уведомен за постъпилото от длъжника Б. е предявил иск в законоустановения едномесечен срок.

На 23.07.2008г. между ищцовото дружество и С. Р. Р. е сключен договор за потребителски банков кредит № 31724, по силата на който на Р. е отпуснат кредит в размер на 15 000лева. с краен срок за погасяване на кредита – 23.07.2018г. и погасяване на кредита чрез периодични плащания на погасителни вноски по главницата съгласно погасителен план, неразделна част от договора.

За обезпечаване задълженията на кредитополучателя по договора кредиторът е приел поръчителство от страна на В. Б. Ш., ЕГН [ЕГН], Д. К. Б., ЕГН [ЕГН], Л. П. З., ЕГН [ЕГН], с който поръчителите са се задължили да отговарят за същото, за което и кредитополучателя, в същия обем, солидарно към банката .

В полза на банката на основание чл. 10 и чл.11 от Общите условия /ОУ/е уговорено вземане за възнаградителна лихва, дължимо от кредитополучателя и платимо ежемесечно до 25-то число на съответния месец, върху усвоената и непогасена част от сумата на кредита до пълното й издължаване, в размер - съобразно действащата към момента на сключване на договора Тарифа за лихвите, таксите и комисионните на банката.

Съгласно чл.13 от ОУ в полза на кредитора/банката, е уговорено вземане в случай на просрочие от страна на кредитополучателя при изплащане на главницата, за обезщетение за забава в размер на законната лихва върху просрочената сума, независимо от начисляването и събирането на възнаградителната лихва.

На основание чл.14 от ОУ кредитополучателят дължи на банката неустойка в размер на 10 % месечно върху начислената и неплатена в срок лихва за забава.

Съгласно Анекс № 1/24.06.2010година, подписан от кредитора, кредитополучателя и поръчителите, страните са уговорили разсрочване плащането на следните суми: 13 531.12лева – редовна главница, 420.14лева-просрочена главница; просрочени задължения за неустойка и просрочена годишна лихва в размер на 921.18 лева. Уговорено е плащане на падежиралите задължения чрез заплащане на равни месечни вноски за срок от 24 месеца съгласно Приложение №1, представляващо неразделна част от договора, както и гратисен период за погасяване на главницата с плащане на текущо начисляваната лихва за срок от 4 месеца – до 23.10.2010година.

От приетите по делото заключения на съдебно-счетоводни експертизи се установява, че на 23.07.2008година кредитополучателят е усвоил кредита в пълен размер – 15 000лева, от която сума са удържани 300.00лева-еднократна такса, а остатъка - 14 700.00лева, е преведен по открита в банката-кредитор разплащателна сметка с титуляр кредитополучателя С. Р. Р.. Последното плащане от страна на кредитополучателя по процесния договор е извършено на 23.08.2010година, като считано от 23.09.2010г./падеж на следващата вноска съгласно погасителния план/ не са извършвани плащания в полза на кредитора. Към датата на изготвяне на заключението общата сума дължима и неплатена главница е в размер на 13 951.26 лева. Видно от заключенията общият размер на лихвата за просрочие на дължимата и неплатена главница, за периода от 23.09.2010г. до 17.01.2014г. е 4 303.61 лева, общия размер на уговорената от страните неустойка за същия период е 9337.58лева, а размерът на лихвата на преструктурирания кредит съгласно анекс №1 /24.06.2010година - 818.70лева.

От 15.10.2008г. базовия лихвен процент по сделката е увеличен от 8.1% на 8.6 %, като по този начин лихвата по процесния договор е била увеличена от банката-кредитор с 0.5 % т.е от 14% на 14.5%. Считано от 25.02.2009г. БЛП отново е бил увеличен банката - от 8.6 % на 8.9% като по този начин лихвата по договора е увеличена с 0.3% или от 14.5% е увеличена на 14.8%. В резултат на промяната размерът на месечните вноски по договора се е увеличил като общият размер на това увеличение за периода от датата на разрешаването на кредита до 17.01.2014година е 502.50лева. Вещото лице е посочило, че при определяне на лихвените проценти по процесния договор за кредит е спазена методика, утвърдена от УС на банката.

Съгласно Нотариална покана, рег. № 3304/20.06.2013г. по описа на Нотариус с рег. № 511 на НК с район на действие Районен съд-Петрич на 23.08.2013г. на поръчителя Д. Б. е връчена покана, с която е уведомен от ищеца, че отпуснатия потребителски кредит по договор № 31 724/23.07.2008г. е обявен за предсрочно изискуем. На длъжника е указан срок за доброволно погасяване на задълженията.

С оглед установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

Първоинстанционното производство е образувано по депозирана искова молба с която са предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.422 във връзка с чл.415, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД и чл.92 ЗЗД, чл.138 и сл ЗЗД.

Въззивният съд е съгласен с направения от районния съд извод, че по силата валидно облигационно правоотношение между страните за ответника като поръчител по процесния договор е възникнало задължението за изпълнение на следващите се от сделката задължения на кредитополучателя. Правилно първоинстанционният съд е възприел за несъмнено установен фактът, че последното плащане от кредитополучателя по процесния договор за кредит в изпълнение на дължимите суми е извършено на 23.08.2010година, от която дата до датата на приключване на съдебното дирене няма извършвани погасявания. Този извод се подкрепя от заключенията на съдебно-счетоводните експертизи, като не се оспорва от ответника. Ето защо обосновано първостепенния съд е достигнал до извода, че кредитополучателя и поръчителите се неизправна страна по сключения договор за кредит.

Настоящият съдебен състав споделя направените в атакуваното решение правни изводи за основателността на предявените установителни претенции за главница в размер на 13 951.26 лева, наказателна лихва за периода от 23.09.2010г. до 17.01.2014г. в размер на 1 085.25лева, неустойка за периода от 23.09.2010г. до 17.01.2014г. в размер на 9 337.58 лева, лихви по преструктуриран кредит съгласно анекс № 1/24.06.2010г. в размер на 818.70лева, поради което на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите в тази им част.

По изложените във въззивната жалба доводи счита следното:

Настоящият съдебен състав счита за неоснователен въведения с въззивната жалба довод, че няма надлежно съобщаване на волеизявлението на банката за настъпила предсрочна изискуемост, тъй като нотариалната покана до въззивника, не била връчена по законоустановения ред – не е връчена нито лично чрез нотариуса, нито по чрез служител в кантората, както е предвидено в чл.50 ЗННД. В приложената по делото нотариална покана, с която ответника е уведомен, че процесния кредит е обявен за предсрочно изискуем е извършено удостоверяване от нотариус Ш., според което на 23.08.2013г. екземпляр от тази покана е връчена на Д. К. Б.. Разпоредбата на чл.50 ЗННД предвижда възможност връчване от нотариус да бъде извършено по реда и условията на чл.37-58 ГПК. Връчването чрез куриерска фирма попада в предвидените в чл.37-58 ГПК способи за връчване. На следващо място удостоверяването на нотариуса за визираните факти, като такова извършено в неговата компетентност е достатъчно и не е необходимо да се изисква представянето на доказателства, че поканата е връчена. Ето защо при изложените факти е налице надлежно уведомяване на ответника за обявяване на предсрочната изискуемост на процесния кредит.

Правилен е направеният от първоинстанционният съд извод, че предсрочната изискуемост по процесния кредит е настъпила на 22.08.2013г., когато до ответника е достигнало волеизявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е достигнала до знанието на поръчителя Б.. Заявлението по чл.417 ГПК е представено в съда на 22.01.2014г., поради което същото се явява подадено преди изтичане на предвидения в нормата начл.147, ал.1 ЗЗД шестмесечен срок.

Неоснователен е изложения във въззивната жалба довод, че срокът е започнал да тече в края на 2010г., тъй като последното плащане по договора било на 02.09.2010, като било налице предвиденото в чл.34, б. „а” от ОУ просрочие на две поредни погасителни вноски и бил изтекъл срок повече от две години и половина преди депозиране на заявлението по чл.417 ГПК.

В постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 40 от 17.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 601/2014 г., I т. о., ТК е посочено, че „Моментът, в който настъпва предсрочната изискуемост на кредита, е датата, на която волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, е достигнало до длъжника - кредитополучател, и то ако към този момент са били налице обективните предпоставки за изгубване на преимуществото на срока. В този момент целият или неплатеният остатък по кредита е изискуем както по отношение на кредитополучателя, така и по отношение на поръчителя. Това е и началният момент на течението на 6-месечния срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД и отговорността на поръчителя би се погасила, ако към датата на подаване на заявлението за издаване за заповед за изпълнение срокът е изтекъл. В този смисъл е решение № 23/24.03.15 г. по т. д. № 1717/13 г. на ВКС, I т. о. Отговорността на поръчителя по договор за кредит, обезпечен с поръчителство, се погасява, ако към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417, т. 2 ГПК е изтекъл 6-месечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, чийто начален момент се определя от датата, на която волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, е достигнало до длъжника - кредитополучател и то ако към този момент са били налице обективните предпоставки за изгубване на преимуществото на срока.” /В този смисъл е и Решение № 92 от 16.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 467/2008 г., II т. о., ТК./

Съдът намира за неоснователен и доводът, че в настоящият казус единствено кредитополучателя е декларирал, че е запознат с Общите условия, получил ги и при подписване на договора и се е съгласил с тях, като нито един от поръчителите не е направил такова изявление. Съгласно чл.15 от приложения по делото договор за потребителски кредит № 31724/23.07.2008г. неразделна част от него са Общите условия за предоставяне на потребителски кредити на Банката. Този договор е подписан от ответника /поръчител по договора/ Д. Б., като в хода на първоинстанционното производство не е направено оспорване на автентичността на неговия подпис. Ето защо въззивният споделя направения в обжалваното решение извод за установена по несъмнен начин волята, знанието и съгласието на последния както относно клаузите на договора за кредит, така и относно Общите условия, погасителния план и всички приложения, представляващи неразделна част от договора. Настоящият съдебен състав приема като основателни изложените от районния съд аргументи за отсъствие на нарушение на чл.5 З., поради което същите не следва да бъдат преповтаряни.

Възражението на ответника за погасяване на вземанията на кредитора поради давност съдът, макар и изложено във въззивната жалба е било направено и в отговора на исковата молба, поради което е обсъдено от първоинстанционния съд. Настоящият съдебен състава споделя извода за неоснователност на възражението при изложените в обжалваното решение съображения. Неоснователно е и направено в условията на евентуалност възражение за погасяване по давност на всички претенции за лихви и неустойки. Обявяването на кредита за предсрочно изискуем е станало на 23.08.2013г., а заявлението по чл.417 ГПК е подадено на 22.01.2014г, поради не е изтекъл предвидения в чл.111 ЗЗД срок.

Настоящият съдебен състав не е съгласен с направения в атакуваното решение извод, че предвидените в ОУ клаузи, даващи възможност на банката да променя лихвения процент не са неравноправни, както и че същите са индивидуално уговорени, тъй като се съдържат не само в Общите условия, представляващи неразделна част от процесния договор за кредит, но и в анекс № 1/ 24.06.2010г., подписан лично от кредитополучателя и поръчителите в това число и ответника Д. Б..

Според чл. 17 от ОУ Тарифата и уговорените в Договора лихви могат да бъдат изменяни едностранно от банката във всеки един момент, ако преобладаващите пазарни условия налагат това. Промените се прилагат по Договора, считано от обявяването на измененията в банковите салони на банката.

Съгласно чл.31а от ОУ банката има право да променя по всяко време Тарифата за лихвите, таксите и комисионните, както и базовия си лихвен процент, ако преобладаващите условия налагат това.

Според чл. 32 от ОУ базовия лихвен процент се определя и променя с решение на управителния орган на банката, и същият представлява функция на цената на привлечения паричен ресурс за съответната валута.

Процесният договор за потребителски банков кредит е сключен на 23.07.2008г., поради което се подчинява на регламентацията на Закона за защита на потребителите. Въззивникът има качество на потребител по смисъла на §13, т.1 от ДР на З., а банката е търговец по смисъла на §13, т.2 от ДР на същия закон.

Съгласно чл.143 З. неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, при определени хипотези, регламентирани в цитираната правна норма. Разпоредбата на чл.145, ал.1 З. предвижда, че неравноправната клауза в договор с потребител се преценява, като се вземат предвид видът на стоката или услугата - предмет на договора, всички обстоятелства, свързани с неговото сключване към датата на сключването, както и всички останали клаузи на договора или на друг договор, от който той зависи. На основание чл.146, ал.1 З. неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално.

Дефиницията на клаузи, които не са уговорени индивидуално, се съдържа в чл.146, ал. 2 З., според която това са клаузи, изготвени предварително, при които потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им и е посочен пример за такива клаузи при договорите, сключвани при общи условия, като изброяването не е изчерпателно. В разглеждания казус възможността банката да променя едностранно лихвения процент се съдържат единствено в чл.17, чл.31а и чл.32 от Общите условия. Посочените клаузи са били изготвени предварително от банката и длъжниците не са имали възможност да влияят върху съдържанието им. Следва да се посочи, че още в отговора на исковата молба ответникът е направил възражение за нищожност на цитираните клаузи, като ищцовото дружество не е ангажирало каквито и да било доказателства, установяващи че същите са индивидуално уговорени. Посоченото обуславя извода, че тези клаузи не са индивидуално уговорени.

За да се даден отговор на въпроса дали същите са нищожни, е необходимо да се изследва дали те са неравноправна по смисъла на чл. 143 - 144 З..

В задължителното за националните юрисдикции Решение на С., постановено по преюдициално запитване по дело C-472/10, е прието, че "националната юрисдикция следва да прецени с оглед на член 3, параграфи 1 и 3 от Директивата неравноправния характер на клауза, съдържаща се в Общите условия на договора с потребители, с която продавач или доставчик едностранно предвижда промяна в свързаните с предоставяната услуга разходи, без обаче да описва ясно начина на определяне на тези разходи или да посочва основателно съображение за тази промяна. В рамките на тази преценка посочената юрисдикция трябва да провери дали, предвид всички съдържащи се в ОУД с потребители клаузи, сред които са и спорните, както и предвид националното законодателство, уреждащо правата и задълженията, които биха могли да допълват предвидените в разглежданите ОУД, съображенията или начинът на промяна на свързаните с предоставяната услуга разходи са уточнени по ясен и разбираем начин и евентуално дали потребителите имат право да прекратят договора".

Основателно съображение е всяко обективно обстоятелство, извън волята и контрола на страните по договора, което е било уговорено или установено преди или при сключване на потребителския договор, и което обективно води до увеличаване на цената на стоката или услугата.

В прието по делото заключение, вещото лице е посочило, че в [фирма] е разработена методика, утвърдена от УС на банката. Същата била приложима само при ценообразуване на продукти с кредитен характер. Основен принцип, по който се определял БЛП е установяване на минимална цена, под която кредитните продукти на банката не трябва да се предлагат. Критичната точка на предлагане се определя така, че да покрива всички разходи за продукта /като преки така и непреки,/ включително разходите за капитал, за привлечения от банката ресурс /отчитане на Фонда за гарантиране на влоговете/ и за задължителните минимални резерви, алтернативните разходи по привличане на допълнителен ресурс на между банковия пазар, както и на оперативните разходи на банката. Посочено е че при определяне на лихвените проценти е спазена цитираната методика и промяната е извършена съгласно действащата нормативна уредба на банката.

От анализа на посочените от вещото лице критерии, които биха довели до увеличаване на БЛП е видно, че същите не са подчинени на обективни критерии. Не е посочена и тежестта на изброените в методиката показатели при определяне на действащия към съответния момент лихвен процент, респективно с каква стойност ще бъде изменена възнаградителната лихва при промяна на някои от тези обстоятелства.

Също така не е установено и наличието на конкретно обективно обстоятелство, извън волята на страните, при настъпване на което да се изменя БЛП - с посочване конкретната стойност на изменението, като тази възможност да е в полза както на банката (при увеличаването му), така и на потребителя (при намаляването му).

Ето защо, въззивният съд счита, че банката е обезпечила за себе си правото на автономна преценка, направена от управителния да изменя БЛП, като го увеличава със ставка, която тя счете за целесъобразна. По този начин се накърнява принципът на добросъвестност, който е основополагащ в частноправните отношения при упражняване на породените от договора субективни права.

Съдът, счита че при неустановени в Общите условия и в цитираната Методика конкретни показатели и непредвидена възможност потребителят на банкови услуги да се откаже безусловно от договора (без да дължи такси, т. нар. наказателни лихви и пр., които по своето естество представляват компенсаторна неустойка за неспазване на уговорения и в полза на кредитора срок на договора (арг. чл. 70, ал. 2 ЗЗД) - при т. нар. предсрочно погасяване на кредита), поставя ответника в неравноправно положение по смисъла на чл. 143, т. 3, т. 10 и т. 12 З., като процесните клаузи са уговорени във вреда на потребителя и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя.

В конкретния казус не намира приложение и разпоредбата на чл. 144, ал. 2, т. 1 З., за прилагането на която е необходимо кумулативното наличие на две предпоставки: 1. доставчика на финансовата услуга да е поел задължението да уведоми другата страна за извършените без предизвестие едностранни промени в лихвения процент в 7-дневен срок и 2. другата страна по договора да може незабавно да го прекрати. Наличието на първата предпоставка може да се изведе от чл.17 на ОУ, според който „Промените се прилагат по Договора, считано от обявяването на измененията в банковите салони на банката”, като това може да се тълкува като предвиден за уведомяване на потребителя начин. По делото обаче липсват доказателства за наличието на втората предпоставка, а именно, нито в договора, нито в приложените към него Общи условия е предвидена такава клауза. Предвидената в чл. 5.2 от Договора и чл.15 и чл 29 от ОУ възможност за предсрочно погасяване на кредита се различава от едностранното прекратяване на договора, поради промяна в условия на сключване. За да е налице уговорено право потребителят едностранно да прекрати договора съгласно чл. 144, ал. 2, т. 1 З., следва за същият да не се породят неблагоприятни последици, като плащане на допълнителни такси, лихви, комисионни и т.н., каквито са предвидени при предсрочното погасяване на кредита.

Предвид упражнената дискреция от страна на банката и липса на обективни условия, извън нейната преценка, не е налице и предвиденото в чл. 144, ал. 3 З. изключение, че нормите на чл. 143, т. 7, 10 и 12 не се прилагат спрямо сделки с ценни книжа, финансови инструменти и други стоки или услуги, чиято цена е свързана с колебанията /измененията на борсовия курс или индекс или с размера на лихвения процент на финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги.

Окръжният съд счита, че с тези клаузи се създава значително неравновесие в отношенията между страните, като предоставя възможност по всяко време на действието на договора банката, чрез решение и по преценка на управителния си орган едностранно да определи размера на различни банкови такси, поради което същите са неравноправни.

Предвид изложените съображения, въззивният съд намира, че предвидените в чл.17, чл.31а и чл.32 клаузи като неиндивидуално уговорени и неравноправни са нищожни по смисъла на чл.146, ал.1 З..

Ето защо не са налице законовите предпоставки за ангажиране отговорността на ответника за дължимост на лихва над предвидения в договора за потребителски кредит от 23.07.2008г. размер. Видно от заключението на вещото лице увеличението на сумата по договора за потребителски кредит в резултат на увеличението на лихвения процент от датата на разрешаването на кредита до датата на подаването на заявлението по реда на чл. 417 ГПК- 17.01.2014 е 502,50 лева. В прието заключение е посочен размер на просрочена лихва за периода 23.09.2010г. – 23.11.2012г. – 4303,61 лева . От тази сума- 4303,61 следва да се извади сумата, 502.50 лв., като полученият резултат – 3801,11 лв. е размерът до който установителната претенция за вземания за просрочени лихви за периода 23.09.2010г. - 17.01.2014г.е основателна.

По тази причина решението на първоинстанционният съд, в частта му с която е признал за установено, че ответникът дължи на ищцовото дружество вземания за просрочени лихви за периода, считано от 23.09.2010г. до 17.01.2014г. в размер над 3801,11лв. следва да бъде отменено като неоснователно.

Предвид основателността на исковете следва да бъде разгледано възражението за прихващане.

Поради признаването нищожността на клаузите, въз основа на които е увеличен Базовия лихвен процент, съдът намира за основателно направеното възражение за прихващане. Същото обаче следва да се уважи в размера, за който е установено, че кредитополучателя е извършил плащания за лихви по процесния договор за потребителски кредит над първоначално уговорените с договора БЛП. От прието по делото заключение на съдебно- счетоводна експертиза /л. 84 от първоинстанционното дело/ се установява, че за периода 23.07.2008г. /дата на подписвана на договора за кредит/ до 23.09.2010г. /когато е последното плащане по договора/ кредитополучателят е платил недължимо, поради извършено увеличение на БЛП сума в размер на 175, 34лв /Тази сума е разликата между лихвата по погасителния план след изменение на БЛП и лихвата по погасителния план към 23.07.2008 за посочения период/. Предвид горното възражението за прихващане на Д. К. Б. ЕГН [ЕГН] срещу ”А. Б. Б.”, АД, ЕИК[ЕИК] представляващо вземане за недължимо платена лихва се явява доказано до сума в размер 175,34 лева, като за разликата над тази сума лева до предявения размер от 500 лева, е неоснователно.

Съгласно разпоредбата на чл.76 ЗЗД, този който има към едно и също лице няколко задължения, ако изпълнението не е достатъчно до погаси всичките, може да заяви кое от тях погасява. В настоящият случай ответникът е заявил, че претендира прихващане за сумата от 500 лева с претенцията на ищеца за сумата от 4365,77лева, представляващи вземания за просрочени лихви, поради което прихващане следва да бъде направено с това вземане на банката.

Предвид гореизложеното атакуваното съдебно решение следва да бъде отменено като неоснователно в частта в която е признато за установено, че ответникът дължи на ищцовото дружество вземания за просрочени лихви за периода, считано от 23.09.2010г. до 17.01.2014г. в размер над 3625,77лв. до 4303,61лв, поради: неоснователност на иска за установяване съществуването на вземане за разликата над 3625,77лв. до 4128,27лв, а за разликата над 4128,27лв. до 4303,61 лв. като погасен чрез прихващане с насрещно вземане на ответника Д. К. Б. ЕГН [ЕГН] в размер на 175,34лв., представляваща недължимо платена лихва, за която сума е издадена е Заповед за изпълнение № 68/24.01.2014г. по реда на чл.417 ГПК по ч.гр.дело № 57/2014г. по описа на Районен съд-Петрич.

В проведеното на 15.10.2015г. открито съдебно заседание процесуалния представител на въззиваемото дружество е направило възражение за прекомерност на претендираните от въззивника разноски по делото в частта им за адвокатското възнаграждение. Според чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, минималното адвокатско възнаграждение в настоящия казус е в размер на 1512,51. Предвид правната и фактическа сложност на делото /съединени искови претенции, възражения за нищожност на клаузи в договор, възражение за прихващане и др./, съдът намира, че договореното и платено от ответника адвокатско възнаграждение в размер на 2000 лева не се явява прекомерно.

При този изход на спора на основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът следва да понесе отговорността за сторените от ищеца разноски в заповедното, исковото и въззивното производство съобразно уважената част от предявените претенции. В заповедното производство ищецът е направил разноски в размер на 655 лв., представляващи заплатена държавна такса. В подаденото по ред на чл.417 ГПК заявление се прави искане за присъждане на разноски и за адвокатско възнаграждение в размер на 777 лв, без обаче да са представени доказателства за извършването на тези разноски. Съгласно задължителните указания на т.2 от ТР 6 от 06.11.2013 по тълк.дело 6/2012 на ОСГТК по правилата на чл.78 ГПК може да се присъдят само разноски, чието извършване е доказано. По делото не са приложени доказателства за заплатено в заповедното производство адвокатско възнаграждение, поради което същите не следва да бъдат присъждани. В хода на първоинстанционното производство ищецът е представил доказателства за извършени разноски в размер на 2387, а са въззивното производство са представени такива в размер на 500 лв. Съобразно уважената част на иска ответника следва да заплати на ищеца сумата от 3116,76 лева разноски по делото.

На основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът следва да заплати сторените от ответника разноски съразмерно отхвърлената част от предявените претенции /ответникът е представил доказателства за направени разноски както следва -2110лв. за първоинстанционното производство, и 2655лв. – за въззивното производство/, а именно сумата от 570,87лв.

Водим от горното, съдът

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение № 109/25.05.2015г., постановено по гр.д. № 548/2014 г. по описа на Районен съд- Петрич, В ЧАСТТА, в която е признато за установено, че Д. К. Б., ЕГН [ЕГН], от [населено място], област Б., ул.”Ч.” № 3, вход А дължи на ”А. Б. Б., АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], район „В.”, булевард „М.№ 79, представлявано заедно от всеки двама от изпълнителните директори – Д. Д. И., Р. С. С. и С. В. Г. вземания за просрочени лихви за периода, считано от 23.09.2010г. до 17.01.2014г. в размер над 3625,77лв./три хиляди шестстотин двадесет и пет лева и седемдесет и седем стотинки/ до 4303,61лв /четири хиляди триста и три лева и шестдесет и една стотинки/, за която сума е издадена е Заповед за изпълнение № 68/24.01.2014г. по реда на чл.417 ГПК по ч.гр.дело № 57/2014г. по описа на Районен съд-Петрич, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ иска за установяване съществуването на вземане за разликата над 3625,77лв./три хиляди шестстотин двадесет и пет лева и седемдесет и седем стотинки/ до 4128,27лв /четири хиляди сто двадесет и осем лева и двадесет и седем стотинки/ като неоснователен, а за разликата над 4128,27лв. /четири хиляди сто двадесет и осем лева и двадесет и седем стотинки/ до 4303,61 лв. /четири хиляди триста и три лева и шестдесет и една стотинки/ като погасен чрез прихващане с насрещно вземане на ответника Д. К. Б. ЕГН [ЕГН] в размер на 175,34лв /сто седемдесет и пет лева и тридесет и четири стотинки/, представляваща недължимо платена лихва, за която сума е издадена е Заповед за изпълнение № 68/24.01.2014г. по реда на чл.417 ГПК по ч.гр.дело № 57/2014г. по описа на Районен съд-Петрич.

ОТХВЪРЛЯ възражението за прихващане на Д. К. Б. ЕГН [ЕГН] срещу ”А. Б. Б.”, АД, ЕИК[ЕИК] за разликата над 175,34лева /сто седемдесет и пет лева и тридесет и четири стотинки/ до предявения размер от 500лева /петстотин лева/, представляващо вземане за недължимо платена лихва като неоснователно.

ПОТВЪРЖДАВА Решение 109/25.05.2015г., постановено по гр.д. № 548/2014 г. по описа на Районен съд- Петрич, в останалата му част.

ОСЪЖДА Д. К. Б., ЕГН [ЕГН], от [населено място], област Б., ул.”Ч.” № 3, вход А да заплати на ”А. Б. Б.”, АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], район „В.”, булевард „М.№ 79, представлявано заедно от всеки двама от изпълнителните директори – Д. Д. И., Р. С. С. и С. В. Г. сумата от 3116,76 лева /три хиляди сто и шестнадесет лева и седемдесет и шест стотинки/, представляваща направени по делото разноски съразмерно уважения размер на претенциите.

ОСЪЖДА ”А. Б. Б.”, АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], район „В.”, булевард „М. № 79, представлявано заедно от всеки двама от изпълнителните директори – Д. Д. И., Р. С. С. и С. В. Г. да заплати на Д. К. Б., ЕГН [ЕГН], от [населено място], област Б., ул.”Ч.” № 3, вход А сумата от 570,87лв. /петстотин и седемдесет лева и осемдесет и седем стотинки/ лева, представляваща сторени от ответника разноски по делото съразмерно отхвърлената част от предявените претенции.

Решението е постановено при привлечени на основание чл.219, ал.1 и ал.2 ГПК помагачи на страната на ответника Д. К. Б., трети лица, а именно: С. Р. Р., ЕГН [ЕГН], от [населено място], ул.”А.” № 26, В. Б. Ш.ЕГН [ЕГН], от [населено място], ул.”К.” № 16 и Л. П. З., ЕГН [ЕГН], от [населено място], ул.”К.” № 33.

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2