Р Е Ш Е Н И Е
№ ………….
Гр. София, 10.04.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО,
IV “Д” въззивен състав, в
публичното заседание на двадесети
февруари през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
СВЕТОСЛАВ
СПАСЕНОВ
при секретаря Екатерина
Калоянова, като разгледа
докладваното от съдия Кордоловска гр. дело № 4674 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.
С решение №
38705 от 13.02.2019
г. по гр. д.
№ 70635/2017 г. по описа на СРС, ГО, 33 състав по предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу А.Е.Г., ЕГН ********** осъдителни
искове с правно основание чл. 79 от ЗЗД вр.чл.150 от ЗЕ и чл. 86 от ЗЗД съдът е
осъдил А.Е.Г. да заплати на „Т.С." ЕАД
следните суми: сумата от 756,78 лв., представляваща главница за ТЕ за периода
01.05.2014 г. - 30.04.2015 г., 10,20 лв. главница за дялово разпределение, 144,92
лв. лихви за периода 14.09.2014 г. - 25.09.2017 г., 2,27 лв. лихва за забава
върху главницата за дялово разпределение за периода 30.09.2014 г. - 25.09.2017
г., ведно със законната лихва от депозиране на исковата молба - 04.10.2017 г.
до окончателното изплащане, за недвижим имот, находящ се в гр. София, ж.к. „Младост
1“, бл. 96, вх. Д, ет. 3, ап. 80, аб.№ 084926, както и да заплати разноски в
размер 950 лв.
Недоволен
от така постановеното решение, с което исковете с правно основание чл. 79 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД са уважени е останал ответникът А.Е.Г.,
който чрез особения си представител адв. Г.В., в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК го
обжалва при твърдения, че решението е неправилно, постановено в нарушение на
материалния закон и съдопроизводствените правила. Искането му към въззивната
инстанция е да отмени решението на СРС и отхвърли предявените искове.
Въззиваемата
страна „Т.С.“ ЕАД депозира молба от 19.02.2020 г., с която процесуалният
представител на дружеството моли да се даде ход на делото в отсъствие на негов
представител и да се отхвърли въззивната жалба. Прави възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение на въззивника и претендира
юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в
обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Както вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176
от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по
гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на
ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от
12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на
посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически
констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на
първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а
надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на
въззивното решение.
В случая, обжалваното първоинстанционно решение е
издадено от надлежен съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на
предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност, поради
което същото е валидно. Предвид изискванията на процесуалния закон за
служебната проверка на постановеното решение в обжалваната му част, съдът
счита, че не се установяват нарушения на съдопроизводствените правила във
връзка със съществуване и упражняване правото на иск, поради което
първоинстанционното съдебно решение е допустимо.
По доводите във въззивната жалба следва да бъде
отбелязано следното:
Предявеният пред първоинстанционния съд иск е
осъдителен, при правна квалификация чл. 79 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД, за дължимост
на суми начислени на ответника като стойност на получена и разходвана от него
топлинна енергия на процесния адрес.
Решаващият въззивен състав приема, че в тежест на
ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване пораждането и
съществуването на правото му да получи плащане на процесната сума, заявена в
исковата молба по реда на чл. 79 ЗЗД по предявените осъдителни искове.
Въззивната инстанция намира, че в правилно приложение
на материалния закон, чл. 149, ал. 1, т. 6 от Закона за енергетиката
първостепенният съд приема за доказано договорното отношение между главите
страни, досежно процесния топлоснабден обект, намиращ се в сграда етажна
собственост и от това, че в исковия период ищецът подава в нея топлоенергия за
битови нужди.
От представените по делото доказателства, а именно нотариален акт № 34, том III, дело №
412/2008 г. на нотариус В.Б.с peг. № 302 на НК, се установява, че наследодателката
на ответника Г.Ч.К.е придобила собствеността на процесното жилище на 21.03.2008
г. Наследственото правоприемство на ответника А.Е.Г., като съпруг на починалата
Г.Ч.К., се установява от справка за предоставяне на данни по реда на Наредба №
14/18.11.2009 г.
Следователно, анализът на събраните по делото
доказателства обосновава извода, че въззивникът А.Г. има качеството на потребител на топлинна енергия по
смисъла на §1,
т.42 от ЗЕ (отм. 2012 г.), който предвижда, че потребител на
топлинна енергия за битови нужди е физическо лице - собственик или
ползвател на имот, което ползва топлинна енергия. Действително с изменението на
посочената дефиниция на § 1, т. 42 (отм.) ЗЕ през 2006 г. е
изменена първоначалната дефиниция от приемането на закона, която гласи, че
потребителят на топлинна енергия за битови нужди е физическо лице, което е
собственик или титуляр на вещното право на ползване за топлоснабдения имот. Замяната
на изискването лицето да е титуляр на вещно право на ползване с по-широкото
понятие ползвател, не променя смисъла, който следва да се влага в понятието
ползвател, т.е. само лице, което е титуляр на вещно право на ползване, именно
поради липсата на промяна в дефиницията, дадена в чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Тази разпоредба е променена едва през 2012
г. и то само с оглед промяната на използвания в закона термин от потребител на
клиент. При все това и досега под клиент на топлопреносното предприятие по
отношение на имотите в сграда в режим на етажна собственост се разбира
собственикът на имота или лицето, притежаващо вещно право на ползване.
Следователно от приемането на ЗЕЕЕ (отм.) през 1999 г. и досега със ЗЕ под потребители на топлинна енергия за битови нужди се
разбират само собствениците и лицата с вещно право на ползване (ползватели в
този смисъл) на топлоснабдените имоти в сградите в режим на етажна собственост.
Топлинното счетоводство на сградата, в която се намира
процесния недвижим имот е осъществявано от „Т.С." ЕАД.
На основание чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката,
в сила от 09.12.2003 г., ДВ, бр. 107/2003, отношенията
по повод продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие и
потребителят на същата се уреждат от публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР. Предвид
липсата на данни по делото за възражение от ответника по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ
съдът намира, че приетите от „Т.С.“ ЕАД и одобрени от Комисията общи условия за
процесния период, публикувани най-малко в един местен и един централен
всекидневник са обвързващи между ищеца и ответника. Следователно решението е
обосновано в частта, с която СРС приема за доказано основанието (източниците на
вземанията, предмет на осъдителните искове).
Решението е обосновано и правилно в
частта, в която районният съд приема за доказан размера на задължението
за цена на топлинна енергия по отношение
на ответника А.Г. за сума в размер на 756,78 лв. за периода от 01.05.2014
г. до 30.04.2015 г. Изводът на СРС е направен при съвкупна преценка на
събраните по делото писмени доказателства, включително чрез заключенията на
съдебно-техническата и съдебно-счетоводната експертизи. От заключенията на изслушаните пред първоинстанционния съд СТЕ и ССчЕ,
които съдът кредитира като обективни и компетентни, се установява, че сумите за
топлинна енергия за имота на ответника са начислени в съответствие с
действащата към съответния период нормативна уредба.
Съгласно
заключението на СТЕ се установява,
че количеството на топлинна енергия за абонатната станция, находяща се на процесния
адрес се измерва и отчита съгласно ЗЕ от СТИ - общ топломер, монтиран в
абонатната станция, който се отчита в началото на всеки месец по електронен
път. През целия исков период технологичните разходи са отчислявани за сметка на
ищеца. ТЕ за отопление на имота е изчислявана на база коригиран отопляем обем
124 куб.м., тъй като отоплителните тела не са били демонтирани, а поради
необитаемост на жилището топла вода не е начислявана.
Доколкото
купувачът дължи цената на реално потребената енергия, то при определяне дължимата цена следва да се
вземат предвид не стойностите на прогнозния дял, а тези, които се формират в
резултат от изравняване, т.е сумите по изравнителните сметки. Според вещото лице по ССчЕ стойността на доставената
топлинна енергия за процесния период е 756,78 лв., а за дялово разпределение е
10,20 лв.
Основателността на иска за мораторна
лихва предполага наличие на главен дълг и забава в погасяването му. Моментът на забавата в случая се
определя съобразно уговореното от страните. Съгласно чл. 30 от Общите условия, купувачът
е длъжен да заплаща месечната сума за топлинна енергия в тридесетдневен срок
след изтичане на периода, за който се отнася, като при забава в плащането
потребителят дължи обезщетение в размер на
законната лихва.
Настоящият въззивен
състав споделя извода на СРС, че общият размер на обезщетението за забава върху
вземанията за главница за ТЕ в размер на 756,78 лева за периода от 01.05.2014
г. - 30.04.2015 г., считано от датата на настъпване на изискуемостта на всяко
от вземанията - т.е. за периода от 14.09.2014 г. до 25.09.2017 г., възлиза общо
на 144,92 лева, а върху вземанията за главница за дялово разпределение за
периода 30.09.2014 г. – 25.09.2017 г. възлиза на 2,27 лв. до който размер искът
по чл. 86 ЗЗД е основателен.
В упражнение на правомощията си по чл. 271
от ГПК въззивната инстанция е длъжна да потвърди решението в обжалваната му част.
С оглед изхода на делото, разноски
следва да бъдат присъдени на въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД на основание чл.
78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 37 ЗПП в размер на 100 лв.
При тези мотиви, Софийски градски съд
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 38705 от
13.02.2019
г. по гр. д.
№ 70635/2017 г. по описа на СРС, ГО, 33 състав в обжалваните части, вкл.частта
за разноските.
ОСЪЖДА А.Е.Г., ЕГН **********
със съд. адрес: ***, чрез особен представител адв. В., да заплати на „Т.С.“
ЕАД, ЕИК *********, с адрес: *** сумата от 100 лв., представляваща сторените в
производството разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание
чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ:1. 2.