Р Е
Ш Е Н И Е
№
260326
гр.
Кюстендил, 10.05.2021 год.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
Кюстендилският районен съд,
гражданска колегия, в открито заседание на двадесет и осми април две хиляди
двадесет и първа година, в състав :
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: АНДРЕЙ РАДЕВ
при участието на съдебният секретар
ЯНКА АНГЕЛОВА, като разгледа
докладваното от съдия РАДЕВ гр.д. № 1844/ 2020 год., за да се произнесе, взе
предвид следното:
„АГЕНЦИЯ ЗА
КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление на дейността – гр. София, ул. „Панайот Волов“ № 29, ет.3, чрез юрк.
Ивайло Терзиев, е предявило против Т.Д.Ф. ***, искове да бъде признато за
установено по отношение на ответника наличието на вземане на ищеца към него за
сумите, както следва: 839,00 лв. – незаплатена главница по Договор за паричен
заем № 3305432/23.08.2018 г.; 100,68 лв.
– договорна лихва за периода от 22.09.2018 г. до 19.06.2019 г.; 638,85 лв. –
неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на
обезпечение; 45,00 лв. – разходи и такси за извънсъдебно събиране на
просроченото задължение;88.25 лв. – обезщетение за забава (мораторна лихва)
върху непогасената главница за периода от 20.06.2019г. до 09.06.2020г., ведно
със законната лихва върху сумите, считано от 16.06.2020 г. до изплащане на
вземането.
Претендират се
и сторените разноски в производството разноски.
В срока по чл.
131 от ГПК ответникът не е изразил становище по исковете и обстоятелствата, на
които същите се основават.
КРС, след като
обсъди събраните по делото доказателства приема за установено следното:
На 23.08.2018 г. между ответницата в
настоящото и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: ********* бил сключен Договор за
паричен заем № 3305432 за сума в размер на 1150 лв., която Ф. следвало да върне
съобразно условията на договора – на десет броя месечни вноски при фиксиран
лихвен процент по заема – 35%, ГПР 41,87 % и общо дължима сума от 1342,40 лв.
Последната вноска била дължима на 19.06.2019г. Съгласно чл. 3 от Договора
същият има значението на разписка досежно удостоверяване на обстоятелството за
реалното получаване и усвояване на предоставената в заем на ответницата сума.
(л. 6 до 8).
На 30.01.2017г. между кредитора и
ищцовото дружество бил сключен Рамков договор за прехвърляне на парични
задължения (цесия), по силата на който, ведно с Приложение № 1 към него,
представляващо неразделна част от същия, процесните вземания срещу длъжника
били цедирани на ищеца в производството (спр. л. 10 до 16 от делото).Видно от
представеното на л. 17 от делото писмено доказателство е, че на осн. чл. 99,
ал.3 от ЗЗД цедентът потвърдил писмено станалото прехвърляне на
вземания.Установи се още, че цедентът е упълномощил цесионера последният да уведомява
длъжниците от името на кредитора за станалото прехвърляне (спр. л. 19 от
делото).Представено е и Уведомление по чл. 99 от ЗЗД, адресирано до
ответницата, без данни за получаване на същото от последната (л. 18).От
приетата съдебно-счетоводна експертиза, изготвена от в.л. С.Т. се установи, че Ф.
е усвоила сума в размер на 1150 лв. Същата следвало да върне такава, ведно с
неустойка, в размер на 2255,10 лв. на 10 бр. вноски по 225,51 лв. всяка.
Постъпилите за погасяване суми от по 225,51 лв. на 20.09.2018г.;30.10.2018г.; и
13.12.2018г. отишли за погасяване на 311 лв. главница; 91,72 лв. договорна
лихва и 273,85 лв. неустойка. Дължимият остатък от задължението към 15.06.2020
г. възлизал на 1707,90 лв., от които: 839 лв. – главница; 100,68 лв. –
договорна лихва; 638,85 лв. – неустойка; 45,00 лв. разходи за извънсъдебно
събиране; 84,37 лв. – законна лихва за периода 20.06.2019г. – 15.06.2020 г.
Горната фактическа обстановка се
установява и доказва от посочените доказателства.
Съобразявайки установеното съдът
счете, че исковете са допустими, а по
същество частично основателни. Мотивите
на съда са следните:
По допустимостта на исковите
претенции:
Производството по чл. 422 ГПК,
вр. с чл. 415 ГПК
е специално и е пряко обвързано със заповедното по чл. 410 и сл. ГПК. Тази пряка обвързаност
произтича от обстоятелството, че искът по чл. 422 ГПК
се счита за предявен от подаване на
заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, като целта на исковото производство
е да се установи вземането на ищеца от
ответника - длъжник, така както същото е заявено в
заявлението и съответно в издадената заповед за изпълнение. Искът по чл. 422 ГПК
трябва да има за предмет съдебното установяване на
вземане, идентично със заявения в заповедното производство
дълг. Тази идентичност е процесуална
предпоставка за допустимост, за наличието на
която съдът следи служебно. При разминаване в
произнасянето на съда по заповедното и
исковото производство,
би се стигнало до недопустимо разминаване в
претенциите /СПН би следвало да се
създаде относно всички съществени елементи на
правоотношенията./ В конкретния случай сочената по-горе идентичност между
страните и предмет е налице, искът е предявен съобразно указанията на
заповедния съд по ч.гр.д. № 907/2020г. на КРС и в срока за това действие
(поради депозирано в срок възражение срещу заповедта за изпълнение), поради
което съдът приема, че искът е допустим.
По основателността на претенцията:
Не е спорно по делото, а това се установява и от приетите в същото писмени
доказателства, че между длъжника и кредитора е налице облигационно
правоотношение, чийто правопораждащ юридически факт е сключеният на 23.08.2018г.
между тях Договор за паричен заем № 3305432.
Кредиторът е прехвърлил процесното вземане с договор за цесия, като за извършената цесия било изпратено уведомление до
ответника, за което обаче няма доказателства да е получено.
Във връзка с горното следва да се посочи, че по правило с договора за
прехвърляне на вземания кредиторът прехвърля вземанията си на трето лице, като за това не е необходимо съгласие на длъжника. За да
произведе действието си спрямо него обаче, цесионният договор следва да му бъде
съобщен от предишния кредитор съгласно разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД. Уведомяването на длъжника е предвидено с цел същият да
узнае за договора за цесия с оглед изпълнение на задълженията му на новия
кредитор и също така да го защити срещу ненадлежно изпълнение на неговото
задължение на лице, което вече не е носител на правата по съответния договор.
В съдебната практика се приема, че уведомлението може да се връчи на длъжника
и заедно с исковата молба, който факт следва да се зачете съгласно чл. 235 ал.3
от ГПК. Липсва и законово ограничение съобщаването на цесията да се извърши от
новия кредитор, който действа като пълномощник на стария кредитор, което
действие се възприема за валидно и поражда правно действие.
При тази правна постановка, настоящият състав намира, че Т.Ф. е надлежно
уведомена за извършената цесия посредством връчването на уведомлението за това
като приложение към исковата молба на 05.01.2021 г. Съдът отчита и
обстоятелството, че ищцовото дружество е надлежно упълномощено от цедента да
уведомява длъжниците за станалото прехвърляне на вземанията, поради което и
считано от посочената дата цесионният договор е породил действието си и спрямо
ответника в настоящото, за който кредитор на вземането се легитимира ищцовото
дружество.
По иска за
главница в размер на 839,00 лв.:
За основателността на главната
претенция следва да са налице следните материалноправни предпоставки
(юридически факти), а именно: 1. валидно сключен договор за заем; 2. предаване
на заемната сума от заемодателя на заемателя;
3. настъпил падеж за връщане на заемната сума от заемателя на
заемодателя; 4. липса на плащане от страна на заемодателя.
По делото са установени горните предпоставки - Договорът е надлежно
подписан от ответника и в този смисъл удостоверява предаването на заемната сума
(страните са уговорили, че същият има силата на разписка – арг. от чл. 3 от
същия), падежът на последната вноска за връщане на главницата по заема е
настъпил на 19.06.2019 г. и преди подаване на заявлението по чл. 410 ГПК –
16.06.2020 г. От заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна
експертиза, неоспорено по същество от страните, което съдът кредитира като
компетентно и обективно, се установява, че след извършените по кредита
погашения, относими към размера на главницата, остатъкът от последната възлиза
на сума от 839,00 лв., идентична с претендираната такава, поради което
предявеният иск за главница с правно основание чл. 240, ал.1 ЗЗД следва да бъде
уважен в пълния си претендиран размер, а именно – 839,00 лв.
Като законна последица от горното ответникът следва да бъде осъден да
заплати и законната лихва върху тази сума от датата на предявяване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 16.06.2020
г., до окончателното й изплащане.
Досежно договорната лихва в размер на
100,68 лв.:
По
правната си характеристика договорната лихва е възнаграждение, което длъжникът
на пари или на заместими вещи трябва да престира на кредитора, защото е ползвал
същите. В съдебната практика е прието, че противно на добрите нрави е да се
уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната
лихва, а когато възнаградителна лихва е уговорена по обезпечен и по друг начин
заем (напр. ипотека), противно на добрите нрави е да се уговаря лихва за
забава, надвишаваща двукратния размер на законната лихва - решение №
906/30.12.2004 г. на ВКС по гр.д. №1106/2003г., ІІ г.о., решение
№378/18.05.2006г. на ВКС по гр.д.№315/2005г., ІІ г.о., решение №
1270/09.01.2009 г. на ВКС по гр.д. №5093/2007г., ІІ г.о. и др. В случая към
момента на сключване на процесния договор – 23.08.2018 г., е била приета
разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК (нова-ДВ, бр.35 от 2014 г., в сила от
23.07.2014 г.), съгласно която годишният процент на разходите не може да бъде
по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерски съвет на
Република България/годишният процент на разходите включва общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи – лихви, други преки или косвени
разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора, изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит – чл.19, ал.1 ЗПК. Съответно възнаградителната лихва е компонент от ГПР и
размерът й подлежи на преценка от кредитодателя, като единственото условие,
същата заедно с другите елементи на ГПР общо да не надвишава максимално
допустимия размер. В случая ГПР е в размер на 41,87 % и не е нищожна, т. к. не
надхвърля размера, предвиден в чл. 19, ал. 4
и ал. 5 от ЗПК.
Това обуславя основателност на претенцията и в тази част.
По отношение на сумата за неустойка
в размер на 638,85 лв.
В случая от съдържанието на
чл. 4 от процесния договор е видно, че заемателят се е задължил в
3-дневен срок от подписване на договора да предостави обезпечение
– две физически лица - поръчители, които да удостоверят
с документ от работодателя си размера на трудовото си възнаграждение; нетният
размер на осигурителния им доход да е над 1000 лв.; да работят по безсрочен
трудов договор; да не са заематели или поръчители по друг договор за паричен
заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД; да нямат неплатени осигуровки за
последните две години; да нямат задължения към други банкови или финансови
институции, или ако имат – кредитната им история в ЦКР на БНБ една година назад
да е със статут не по-лош от 401 „ Редовен“ като поръчителите подписват договор
за поръчителство ИЛИ валидна банкова гаранция с бенефициер заемодателя,
за сумата по чл. 2, т.7, със срок на валидност – 30 дни след крайния срок за
плащане на задълженията по договора. Съдът намира така уговорената
клауза за неустойка за нищожна поради излизане извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Чрез нея се цели набавяне на средства за
кредитора, без последният да дължи насрещна престация. Освен това тя е
начислена не доколкото длъжникът не е изпълнил главното си задължение, а
производно на него, друго такова – задължението да представи обезпечение. Тук
съдът следва да посочи, че преценката за възможността вземането да бъде
обезпечено е на кредитора и той следва, след тази преценка, да съобрази дали да
предостави паричния ресурс, а не обратното – физическото лице да се санкционира
финансово заради неправилната преценка на кредитора относно възможността да се
обезпечи вземането. Нещо повече, така уговорена, неустойката генерира
допълнителни приходи за кредитора дори в хипотезата на изпълнение на главното
задължение в срок, което безспорно е в остро противоречие с принципа на
добросъвестността. И тъй като противоречието между
клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на договора,
то следва извода, че в конкретния случай не е налице валидно неустоечно
съглашение и съобразно разпоредбата на чл. 26, ал. 1 във вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази си част
договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е
пречка и за възникване на задължение за неустойка по чл. 4 от договора. Ето
защо претенцията за неустойка за неизпълнение на договорно задължение за
предоставяне на обезпечение в размер на 638,85
лева ще се отхвърли изцяло, поради противоречието на клаузата от процесния
договор на добрите нрави.
По отношение на сумата в
размер на 45,00 лв., представляваща разходи и такси за извънсъдебно събиране:
Съгласно
чл. 10а, ал.2 ЗПК не се допуска заплащането на такси и комисиони за действия,
свързани с усвояването и управлението на кредита, каквато характеристика има
настоящата. Действията по извънсъдебно събиране на
задължението са такива по управление на кредита. Уведомяването на длъжника за допусната от него забава и предупреждение за
последиците от нея, посредством телефонни обаждания, изпращане на писма,
електронни съобщения, поддържането на нарочен служител, ангажиран с дейността
по събиране на вземането са типични
действия по управление на лош кредит и
съставляват присъщ за основния предмет на
договора разход. Този вид дейност на
кредитора се компенсира и се взема
предвид при определяне размера на възнаградителната лихва, чийто ценообразуващ
елемент е. Оттук следва, че уговарянето на бъдещите разходи във фиксиран размер, събиран
по силата на самия договор и въвеждането
на отделна такса за същата дейност
несъмнено придава на клаузата неустоечен характер и
предполага неоснователно обогатяване на кредитора. Отделно, начислената
такса не е резултат от предоставена от кредитора на длъжника услуга, за да
дължи той заплащането на такса за нея. Предвид изложеното, претендираната сума
също е недължима като резултат от уговарянето й в неравноправна клауза, поради
което е нищожна. Предвид горното, претенцията в посочената част ще бъде
отхвърлена като неоснователна.
По основателността на
претенцията за лихва за забава в размер на 88,25 лв. за периода 20.06.2019г. –
09.06.2020 г.
Страните са уговорили, че при забава на
плащането, на която и да е погасителна вноска, кредитополучателят дължи на
кредитодателя лихва за забава в размер на законната лихва – чл. 8 от договора.
Претендирано е обезщетение за забава в размер на 88.25 лв.
Съгласно приетото по делото
заключение на вещото лице Т. лихвата за забава, за периода 20.06.2019г. до
15.06.2020 г. възлиза на 84,37 лв. Периодът, за който се претендира лихва обаче
е 20.06.2019г. до 09.06.2020г., за който период е и произнасянето на заповедния
съд. В този период дължимата лихва, изчислена от съда чрез общодостъпния в
интернет калкулатор за изчисляване на законна лихва, възлиза на 82,97 лв., до
който размер претенцията ще бъде уважена, а до пълния претендиран такъв от
88,25 лв. – отхвърлена като неоснователна и недоказана.
По разноските:
С оглед изхода
от спора и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на ищеца се следват
деловодни разноски с оглед уважената част от иска. Според пълномощното на л. 20
от делото той е бил представляван от юрисконсулт. Размерът на дължимите
разноски за възнаграждението му в този случай следва да се определи по
указанията в разпоредбата на чл.78, ал.8 от ГПК, като сумата от 100 лв. съдът счита за справедлива с оглед правната
и фактическа сложност на делото. Така в полза на ищцовото дружество ще се
присъди сумата от 367,86 лв. (от общо
сторени разноски 615,76 лв.)
На ответната страна също се следват
деловодни разноски по арг. от нормата на чл. 78, ал. 3 от ГПК, но искане в
т.см. не е било заявено, а и няма данни за сторени такива.
Доколкото исковата претенция е свързана с
установяване на задълженията, посочени в заповедта за изпълнение издадена в
предходно заповедно производство, вкл. и разноските за него, с оглед изхода от
делото и задължителните указания по т. 12 от ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на
ОСГТК на ищеца се следва сума в размер на 50,32 лв. (от общо уважени по заповедта такива в размер на 84,24
лв.)
Съгласно
задължителните указания на т. 13 от
Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г.,
ОСГТК, издадената заповед за изпълнение и изпълнителният лист не
подлежат на обезсилване, поради отхвърляне
на иска, предявен по реда на чл. 422,
респ. чл. 415, ал.
1 ГПК. От това следва, че
по заповедното производство не следва да се издава изп. лист за отхвърлената
част от претенцията.
Водим от горното, съдът
Р
Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между
страните, че Т.Д.Ф., ЕГН: **********,*** дължи и
следва да заплати на „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ ЕООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление на дейността – гр. София, ул.
„Панайот Волов“ № 29, ет.3 сумите, както следва: 839,00 лв. – незаплатена главница по Договор за паричен заем № 3305432/23.08.2018г.; 100,68 лв. – договорна лихва за периода от 22.09.2018г. до
19.06.2019г.; 82,97 лв. –
обезщетение за забава (мораторна лихва) върху непогасената главница за периода
от 20.06.2019г. до 09.06.2020г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 16.06.2020 г. до изплащане на вземането, за които суми е издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 289/17.06.2020г.,
в производството по ч.гр.д. № 907 от описа на Районен съд - Кюстендил за 2020
г., КАТО
ОТХВЪРЛЯ КАТО НЕОСНОВАТЕЛНИ предявените от „АГЕНЦИЯ
ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление на дейността – гр. София, ул. „Панайот Волов“ № 29, ет.3 против Т.Д.Ф.,
ЕГН: **********,*** искове за заплащане на сумите, както следва: 638,85 лв. – неустойка за неизпълнение
на договорно задължение за предоставяне на обезпечение; 45,00 лв. – разходи и такси за извънсъдебно събиране на
просроченото задължение, ведно със
законната лихва върху сумите от датата на депозиране на заявлението до
изплащане на задълженията, както и горницата
над 82,97 лв. до претендирания размер от 88,25 лв. – обезщетение за забава
(мораторна лихва) върху непогасената главница за периода от 20.06.2019г. до
09.06.2020г.
ОСЪЖДА Т.Д.Ф., ЕГН: **********,*** да заплати на „АГЕНЦИЯ ЗА
КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление на дейността – гр. София, ул. „Панайот Волов“ № 29, ет.3, сумата от 367,86 лева (триста шестдесет и седем
лева и осемдесет и шест стотинки) – разноски за исковото производство и сумата
от 50,32 лв. (петдесет лева и
тридесет и две стотинки) - разноски за производство по частно гр. д. № 907/2020
г. на РС – гр. Кюстендил.
Решението подлежи на обжалване С ВЪЗЗИВНА ЖАЛБА ПРЕД Окръжен съд-Кюстендил
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: