Р Е Ш Е Н И Е
гр. Павликени 13.06.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Павликенският районен съд, гражданска колегия в публично заседание на
тринадесети май две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: Р.
Цариградска
При секретаря Ирена Илиева, като разгледа докладването от съдията Гр. Д. № 741 по описа за 2018 год.,
на Павликенския Районен съд, за да се произнесе взе предвид следното:
Предявени са обективно
кумулативно съединени установителни искове с правна квалификация чл. 422 ГПК,
вр. чл. 99 ЗЗД, вр. чл. 240, ал.1 ЗЗД; чл. 240, ал.2 ЗЗД; чл. 79, ал.1,
прел.1 ЗЗД, чл. 82 ЗЗД, както и чл. 92 ЗЗД.
Ищецът „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ ЕООД, гр.С., излага в исковата си молба, че по силата на Договор за
паричен заем №5376690/***.2017г., „***“ ООД предоставило в заем на ответника
сумата от 500лв., която следвало да върне ведно с договорната лихва на 7 равни
месечни вноски по 110,92лв., включващи част от главница, договорна лихва от
69,38лв. и такса за експресно разглеждане 207,06лв., като падежът на първата
вноска е 13.09.2017г., на последната -
12.03.2018г. Твърди, че не са извършени никакви плащания по договора.
Излага, че ответникът е поел задължение да представи обезпечение в 3-дневен
срок от сключване на договора, което не е сторил и поради това му е начислена
неустойка в размер на 207,06лв., а поради забавата ищецът извършил и разходи за
извънсъдебно събиране на вземането си, за което е договорено заплащане на сума
от 245лв. След датата на крайния
падеж -12.03.2018г. била начислена и
мораторна лихва върху главницата в размер на 37,64лв. до предявяване на
заявлението пред заповедния съд. Твърди, че вземането на кредитодателя е
прехвърлено на ищеца по договор за цесия от 01.12.2016г., за което ищецът като
пълномощник на цедента е уведомил длъжника с писмо с обратна разписка. Излага,
че след снабдяването му със заповед за изпълнение е възникнал правен интерес от
предявяване на иска, поради връчване на заповедта по реда на чл.47, ал.5 от ГПК.
Ищцовото дружество претендира да бъде
признато за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца следните
суми: 500лв. главница, 69,38лв. договорна лихва, 207,06лв. неустойка, 207,06лв.
такса за експресно разглеждане, 245лв. разходи за извънсъдебно събиране, за
които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК.
Претендира за направени по делото и по заповедното производство разноски. С
влязло в сила определение от 23.11.2018 е прекратено производството, в частта
за претендираната лихва за забава в размер на 37.64лв. и издадената заповед по
чл.410 от ГПК е обезсилена за тази сума.
В срока по чл. 131 ГПК, е постъпил писмен
отговор от назначения особен представител на ответника М.К.Д., който оспорва
предявените искове, както по основание, така и по размер. На първо място счита,
че ищецът, в качеството си на цесионер, не разполагал с процесуална легитимация
да предяви иска по чл. 422, ал.1 ГПК, тъй като длъжникът не е уведомен за
цесията от стария кредитор. По отношение на претендираната неустойка е наведено
възражение за нищожност на клаузата от договора поради неравноправност на
същата. Оспорва съществуването на задълженията за такса експресно разглеждане и
разходи и такси за събиране на вземането, като начислени без правно основание.
Моли за отхвърляне на предявените искове. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните
и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал.2 ГПК, намира
за установено следното от фактическа и правна страна:
По допустимостта и предмета на
производството
От приетото за послужване ч.гр.д. № *** по
описа за 2018г. на РС П. се установява, че ищецът се снабдил със заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК №***/***.2018г. за следните суми: 500.00 лв. главница
по договор за паричен заем № 5376690/***.2017г., 69.38лв. договорна лихва за
периода 13.09.2017г. - 12.03.2018г., 207.06лв. такса за експресно разглеждане
на документи, 207.06лв. неустойка за неизпълнение на задължение за периода
18.08.2017г. – 12.03.2018г., 245.00лв. разходи за извънсъдебно събиране на
задължението, 37.64лв. лихва за забава за периода 14.09.2017г.-23.06.2018г.,
ведно със законната лихва върху главницата от 27.06.2018г. до изплащане на вземането,
както и сумата 75.32 лв. разноски по делото, от които 25.32 лв. ДТ и 50.00 лв.
юрисконсултско възнаграждение. Заповедта е връчена на длъжника п ореда на
чл.47, ал.5 от ГПК, поради което на ищеца са дадени указания да предяви иск за
установяване на вземанията си – получени на 03.10.2018г. Претенциите, предмет
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. №
*** по описа за 2018 г. на ПРС, и предмет на настоящата искова молба са напълно
идентични, поради което и производството се явява допустимо. Искът е предявен
на 25.10.2018г. – в указания месечен срок.
С влязло в сила определение на настоящия
състав от 23.11.2018г. производството по делото е прекратено досежно иска с
правна квалификация чл. 86, ал.1 ЗЗД с предмет сумата 37,64 лв., представляваща
обезщетение за забава за периода 14.09.2017г.-23.06.2018г . Обезсилена е и
издадената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК в съответстващата част. Предмет
на производството са останалите предявени искови претенции.
По легитимацията на ищеца, доколкото
въпросът е общ по отношение на всички обективно кумулативно съединени искове,
той следва да бъде обсъден преди разглеждане на предпоставките за
основателността на всеки един от тях.
Неоснователен е доводът на ответника, че
тъй като цесионерът „Агенция за контрол на просрочени задължения" ООД не е
страна по договора за кредит, то той не е легитимиран да предявява искове с
правно основание чл. 422, ал.1 ГПК. Неоснователен е доводът, че уведомлението
за цесията е ненадлежно връчено. Действително, от изричния текст на чл. 99,
ал.3 и ал.4 ЗЗД следва, че поначало легитимиран да съобщи на длъжника за
извършената цесия е цедентът (предходнияткредитор). Това разрешение обаче,
намира приложение само в случаите, когато цесионерът не е снабден с нарочно
пълномощно от цедента да извърши от негово име съобщаването на цесията. Трайна
е практиката на ВКС, че ако цесионерът е надлежно упълномощен от цедента, той
може да извърши уведомяването по смисъла на чл. 99, ал.3 и чл. 99, ал.4 ЗЗД.
Така решение № 156/30.11.2015 г., постановено по т.д. № 2639/2014 г., ВКС, II
т.о., решение № 114 от 07.09.2016 г. по т. д. 362/2015 г. на II т.о., ВКС. На
лист 12 от делото е приложено нарочно пълномощно от „***“ ООД, с което
упълномощава ищеца да извърши уведомяването за извършената цесия на всички
длъжници, чиито задължения са предмет на цесията. Също съгласно константната
практика на ВКС уведомлението за извършената цесия може да се извърши и с
връчване на препис от исковата молба, точно какъвто е и настоящият случай.
(така р.114/ 07.09.2016г. по т.д. 362/2015г. на II т.о., ВКС, р.№3/
16.04.2014г. по т.д.№1711/2013г., I т. о., ВКС).
По иска с правно основание чл. 240, ал.1 ЗЗД
За да се уважи иск с правно основание чл. 240, ал.1 ЗЗД следва да са налице
следните материалноправни предпоставки, а именно: валидно сключен договор за
заем, предаване на заемната сума от
заемодателя на заемателя; настъпил падеж за връщане на заемната сума от
заемателя на заемодателя; липса на плащане от страна на заемодателя. По делото
не е спорно, а и се установява от събраните по делото доказателства, че на
14.08.2017 г. между ответника и „***“ ООД е сключен договор за предоставяне на
паричен заем „***“ № 5376690/***.2017г.
Съгласно чл.3, ал.2 от договора, същият има
силата на разписка. Договорът е надлежно подписан от ответника и в този смисъл
удостоверява предаването на заемната сума в размер на 500 лева от заемодателя
на заемателя. От чл. 3, ал.1, т.4 от договора се установява, че падежът на
последната вноска за връщане на главницата по заема е изтекъл на 12.03.2018 г.,
т.е. преди подаване на заявлението по чл. 410 ГПК. Договорено е връщане на 7
месечни вноски по 110,92лв., включващи част от главница, лихва, такса за
експресно разглеждане или общо 776,44лв. ГЛП по заема е 40,30%, а ГПР 49,46%.
Плащането на погасителните вноски е договорено по банков път на изрично
посочена в договора сметка на заемодателя, на касите на заемодателя или
посочените негови партньори или чрез И. Ответната страна не твърди и не представя
доказателства за извършени плащания по договора, поради което съдът приема, че
не е налице погасяване на никаква част от вземанията.
Предвид установеното, главницата е дължима
в пълен размер от 500лв., съответно предявеният иск за главницата с правно основание чл. 240, ал.1 ЗЗД следва да бъде уважен
изцяло. Като законна последица от уважаване на иска с правно основание чл. 240, ал.1 ЗЗД за главницата в размер на
500 лв., ответникът следва да бъде осъден да заплати и законната лихва върху
тази сума от датата на предявяване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК – 27.06.2018г., до окончателното й изплащане.
По иска с правна квалификация чл. 240, ал.2 ЗЗД.
За уважаване на този иск следва да бъде
установено следното: валидно сключен договор за заем, уговорка за заплащане на
възнаградителна лихва, настъпил падеж за заплащане на възнаградителна лихва,
неизпълнение от страна на заемодателя. По-горе бе обосновано наличието на
договор за предоставяне на паричен заем между ответника и „***“ООД, съгласно
чл.3, т.5 от който се начислява възнаградителна лихва при фиксиран годишен
лихвен процент в размер на 40.30%. От чл. 3, т.7 от договора е видно, че общата
договорена сума за плащане от длъжника е 776,44лв., която включва главницата от
500лв., такса за експресно разглеждане на заявката от 207,06лв. /чл.1, ал.3 от
договора/ и остатъкът от 69,38лв. е размерът на договорната възнаградителна
лихва. Крайната дата за нейното плащане е падежът на последната вноска –
12.03.2018г. Предявен е иск за същата сума, който предвид липсата на плащания
по договора се явява основателен и доказан и следва да се уважи изцяло.
По претенцията за заплащане на такса за
експресно разглеждане на кредита.
В чл.1, ал.2 и 3 от договора ответникът
заявява, че е избрал доброволно да се ползва от допълнителна услуга „експресно
разглеждане на документи за одобрение на паричен заем“, за която дължи такса от
207,06лв., разпределена за плащане към месечните вноски. При липсата на
заявление от заемателя и каквито и да било други доказателства в тази насока,
кредиторът не доказа да е извършил такава услуга, респективно искът за
заплащането й се явява неоснователен и недоказан и подлежи на отхвърляне. Извън
недоказаността, посочената клауза съдът приема за нищожна, като такава с неравноправен
характер. Съгласно чл.21, ал.1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.
По иска с правна квалификация чл. 79,
ал.1, предл.1 ЗЗД, вр. чл. 82 ЗЗД
Съгласно цитираните текстове от ЗЗД
кредиторът има право на обезщетение за действително претърпени вреди в резултат
от неизпълнението, което в процесния договор е доразвито в чл.9, ал.2 и 3 от
същия, като е предвидено при забава на плащането, заемателят да заплаща
законната лихва върху просрочената сума за всеки ден просрочие. В чл.13 от
договорът заемателят декларира, че е запознат и съгласен с Тарифа на „***“ ООД.
По делото /л.20-22/ е приложена тарифа, за която се твърди, че е посочената в
договора и същата касае допълнително задължение на длъжника да възстанови на
кредитора разходи за събиране на вземането, които при кредит като процесния се
формират както следва: на всеки четвърти и единадесети ден забава се заплащат
по 10лв., на всеки единадесети и двадесети и пети ден забава – по 15лв., като
максималният размер на начислените разходи не може да надвишава 175лв. В
договора има изрична договорка за неустойка при забава и тя е в размер на
законната лихва. Същевременно не е доказано и не може да си приеме от съда, че
тарифата /без ясно обяснено съдържание, посочена в договора/, е именно
представената от ищеца за допълнителни разходи. Не се доказа ответникът да е
поемал задължение да възстановява подобни разходи. За пълното следва да се
отбележи, че описаните в тарифата разходи за събиране нямат характер на
неустойка за забава, а на цена на допълнителните действия, които кредиторът би
могъл да извърши за събиране на просрочено вземане. В този смисъл, дори да
имаше уговорка за това плащане, то би било дължимо само при реално извършване
на действията от страна на кредитора. По изложените съображение претенцията за
заплащане на сумата от 245 лева за разходи по тарифата на кредитора следва да
бъде отхвърлена.
По иска с правна квалификация чл. 92 ЗЗД.
Претендира се заплащане на договорна
неустойка в размер на 207,06лв. Фактическите предпоставки за уважаване на иск с
правна квалификация чл. 92 ЗЗД са: валидно поето задължение от страна на
ответника, неизпълнение на това задължение или наличие на неточно или забавено
изпълнение, уговорка между страните, че за съответното неизпълнение, неточно
или забавено изпълнение ще се дължи неустойка в определен размер. В чл.5, ал.2
от договора за заем между „***“ ООД и ответника е предвидено, че при
неизпълнение на задължението по чл.5, ал.1 от същия, на заемателя се начислява
неустойка за неизпълнение в размер на 207,06 лв. Конкретното задължение, за
чието неизпълнение е предвидена неустойката е представяне от страна на
заемателя в 3-дневен срок от сключване на договора на обезпечение – поръчител
или банкова гаранция.
Основателно е възражението на ответника за
нищожност на тази клауза, която противоречи на добрите нрави и е в нарушение на
ЗПК. От систематичното тълкуване на чл.5 от Договора, предвидената неустойка
излиза извън типичните си обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция.
Същата е уговорена с цел да се заобиколи императивната разпоредба на чл. 19,
ал.4 ЗЗП, уреждащ максимален размер на годишния процент на разходите, поради
което на основание чл. 21 ЗЗП е нищожна и плащане по нея не се дължи. поред
чл.92 от ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като
обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно да се доказват.
Кредиторът може да иска обезщетение за по-големите вреди. В случая, според чл.4,
ал.2 от договора неустойката е дължима не при забава на задължението, а при
неизпълнение на задължението да се предостави обезпечение на кредитодателя чрез
осигуряване на поръчител, респ. банкова гаранция. От начина, по който е уредено
в чл.4, ал.2 от договора задължението на заемателя, обаче, може да се обоснове
извод, че изпълнението му ще бъде свързано със значителни затруднения. Това е
така, защото, от една страна, това задължение не е определено от кредитора като
предварително условие за сключване на договора, в какъвто смисъл е обичайната
практика, а от друга - изискванията към поръчителя са многобройни, като за част
от тях длъжникът не би могъл да получи в определения тридневен срок информация,
за да знае дали това лице е подходящо и отговаря на условията по чл.4, ал.1 от
договора. Прехвърлянето на тези задължения на заемополучателя, съчетано с
определянето на кратък срок за изпълнението им – само 3 дни, води до извод, че
клаузата е предвидена по начин, който да възпрепятства длъжника да я изпълни. По
този начин се цели да се създаде едностранно от кредитора предпоставка за
начисляване на неустойката, предвидена в чл.4, ал.2 от договора за заем. По
изложените съображения искът с правно основание чл. 92 ЗЗД следва да се
отхвърли като неоснователен.
По отношение на разноските:
При този изход на спора право на разноски
имат и двете страни. На основание чл. 78, ал.1 ГПК ищецът има право на разноски
пропорционално на уважената част от исковете. Същият е доказал заплащането на
държавна такса в размер на 224,68лв. и внесен депозит за особен представител на
длъжника в размер на 315,99 лв. Претендира на основание чл. 78, ал.8 ГПК вр.
НЗПП да му бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 350 лева.
Съдът намира, че при съобразяване на действителната фактическа и правна
сложност на делото присъденият размер на юрисконсултското възнаграждение следва
да бъде 200 лева. Общият размер на разноските на ищеца за исковото производство
възлизат на 740,67 лева, като по съразмерност следва да му бъдат присъдени 340,70
лева. За заповедното производство в полза на ищеца са присъдени разноски общо
75,32лв., като следва да му се присъдят по съразмерност 34,64 лева. Ответникът
не е направил разноски за разглеждане на исковото производство.
По изложените съображения съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на
М.К.Д., ЕГН **********,***, че дължи на „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С.,
бул. ***, представлявано от Р. Г. А. и Т. Я. К. – ***, сумата от 500.00 лв.
(петстотин лева) главница по договор за паричен заем №5376690/***.2017г.,
сключен между М.К.Д. и „***“ ООД, сумата от 69.38лв. (шестдесет и девет лева и
тридесет и осем ст.) договорна лихва за периода 13.09.2017г. - 12.03.2018г., ведно
със законната лихва върху главницата от 27.06.2018г. до изплащане на вземането.
ОТХВЪРЛЯ предявените искове за признаване
за установено по отношение на М.К.Д., ЕГН **********,***, че дължи на „Агенция
за контрол на просрочени задължения“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. С., бул. ***, представлявано от Р. Г. А. и Т. Я. К. – ***,
както следва: 207.06лв. (двеста и седем лева и нула шест ст.) такса за
експресно разглеждане на документи, 207.06лв. (двеста и седем лева и нула шест
ст.) неустойка за неизпълнение на задължение за периода 18.08.2017г. –
12.03.2018г., 245.00лв. (двеста четиридесет и пет лева) разходи за извънсъдебно
събиране на задължението по договор за паричен заем №5376690/***.2017г.,
сключен между М.К.Д. и „***“ ООД, като НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН.
ОСЪЖДА
М.К.Д., ЕГН **********,*** ДА ЗАПЛАТИ на основание чл. 78, ал.1 ГПК на
"Агенция за контрол на просрочени задължения" ЕООД, ЕИК *********
сумата от 340,70лв. (триста и четиридесет лева и седемдесет ст.), представляващи
съдебно деловодни разноски за исковото производство и сумата от 34,64 лева (тридесет и четири лева и шестдесет и четири
ст.) разноски за заповедното производство.
Решението подлежи на обжалване пред
Окръжен съд гр. Велико Търново в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Вярно с оригинала!
И. И.