Р Е Ш Е Н И Е
№ ................/27.10.2020 г.
гр. Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ
РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ,
LII
състав, в открито
съдебно заседание, проведено на първи октомври две хиляди и двадесета година, в
състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ЕВГЕНИЯ МЕЧЕВА
при участието на секретаря
Величка Велчева,
като разгледа докладваното
от съдията
гражданско дело № 1567 по
описа на съда за 2020 г.,
за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството по делото е образувано
по предявени от Г.Г.Г., ЕГН **********, с адрес: ***,
срещу Областна дирекция на МВР – гр. Варна, с адрес: гр. Варна, ул. „Цар
Калоян” № 2, обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл. 181, ал. 1 вр.
чл. 142, ал. 1 ЗМВР и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на
ищеца следните суми: сумата 4320 лв., представляваща сбор от ежемесечно
дължимите суми за храна в размер на 120 лв. всеки месец за периода 01.02.2017
г. – 31.01.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на подаване на исковата молба в съда – 06.02.2020 г. до окончателното й
изплащане, както и сумата 623.87 лв., представляваща обезщетение за забавено
плащане върху главницата /върху неизплатената сума за храна в размер на 120 лв.
месечно за периода 01.02.2017 г. – 31.07.2019 г./, начислено за периода
01.03.2017 г. – 29.01.2020 г.
В исковата си молба и уточняващата
молба към нея ищецът Г.Г.Г. излага, че от 2007 г. е
държавен служител, като със заповед от 02.02.2017 г.
на министъра на вътрешните работи е преназначен за държавен служител в ОДМВР –
Варна, съгласно чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР. Посочва, че за времето от 01.02.2017
г. до 29.01.2020 г., както и към настоящия момент, заема длъжността „главен
юрисконсулт“ в сектор „Координация, административно и правно обслужване“ към
отдел „Административен“ при ОД на МВР – Варна. Излага, че до 01.02.2017 г. му е
изплащана ежемесечно левовата равностойност на полагащата се храна на
служителите на МВР, съгласно разпоредбата на чл. 181, ал. 1 ЗМВР. След тази
дата не му е начислявана и изплащана левовата равностойност на полагащата му се
като служител на МВР храна. Счита, че доколкото законодателят изчерпателно е
посочил в разпоредбата на чл. 142, ал. 1 ЗМВР кои са служителите на МВР, то
следва и нормата на чл. 181, ал. 1 ЗМВР да се прилага еднакво по отношение на
всички служители на МВР. Поддържа, че размера на левовата равностойност на
храната е определен на сумата 120 лв. месечно. Посочва, че служителите на МВР
по чл. 142, ал. 1, т. 1 ЗМВР не са посочени в последващи
заповеди на министъра на вътрешните работи, издадени в периода от 2017 г. до
настоящия момент, поради което и на тях не им е предоставяна храна, съответно
не им е заплащана левовата й равностойност. Счита това за празнота в
подзаконовата нормативна база, като тези служители, сред които е и той, са
поставени в по-неблагоприятно и неравностойно положение спрямо всички други
служители, които полагат труд по трудово или служебно правоотношение в МВР.
Поддържа, че разпоредбата на чл. 181, ал. 1 ЗМВР е императивна, поради което на
всички служители на МВР следва да се осигурява храна или левовата й
равностойност. По изложените съображения моли предявените искове да бъдат
уважени.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК
ответникът Областна дирекция на МВР – гр. Варна е депозирал писмен отговор на
исковата молба, чрез процесуалния му представител – юрк.
Богдана Йорданова. Поддържа становище за допустимост, но неоснователност на
предявените искове. Не оспорва обстоятелството, че през периода 01.02.2017 г. –
31.01.2020 г., както и към настоящия момент, ищецът е заемал длъжността „главен
юрисконсулт“ в сектор „КАПО“ към отдел „Административен“ при ОД на МВР – гр.
Варна. Излага, че съгласно чл. 142, ал. 2 ЗМВР в МВР има три категории
служители, служебното правоотношение на които е регламентирано в три различни
закона. През 2017 г., след изменение и допълнение на ЗМВР, служебните
правоотношения на държавни служители в МВР, за които се прилага разпоредбата на
пар. 86 от ПЗР на Закон за изм. и доп. на ЗМВР /ДВ,
бр. 14/2015 г./ и които към влизане в сила на този закон заемат длъжности за
държавни служители с висше образование и притежаващи такова, се преобразуват в
служебни правоотношения по Закона за държавния служител, считано от датата на
влизане в сила на този закон. Съгласно пар. 69, ал. 6
от ПЗРЗИДЗМВР, при назначаване на служителите по ал. 1 се определя индивидуална
основна заплата не по-ниска от определеното към датата на влизане в сила на
този закон възнаграждение, определено по реда на ЗМВР и включващо заплата за
длъжност, допълнително възнаграждение за прослужено време и за научна степен и
левовата равностойност на храната по чл. 181, ал. 1. Поддържа, че след 02.02.2017 г. на ищеца Г.Г. не е
изплащана левовата равностойност за храна, поради обстоятелството, че на същия
е определена индивидуална основна заплата, включваща и левовата равностойност
на храната по чл. 181, ал. 1 ЗМВР. Твърди, че нормата на чл. 181, ал. 1 ЗМВР не
следва да се разглежда чрез съпоставяне с останалите норми в ЗМВР, доколкото
законодателят изрично е определил статутът на служителите по чл. 143, ал. 1, т.
2 ЗМВР да е по ЗДСл, в който не се предвижда предоставянето на храна или
левовата й равностойност. Посочва, че този извод се подкрепя и от направеното
изменение на чл. 181, ал. 4 ЗМВР, в който изрично се посочва, че на служителите
по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР се осигурява безплатна храна при извършване на дейности,
свързани със специфичния характер на труда, както и ободряващи напитки при
полагане на труд през нощта от 22:00 часа – 06:00 часа. По изложените
съображения моли предявените искове да бъдат отхвърлени.
В проведеното по делото открито
съдебно заседание ищецът се явява и представлява лично. Поддържа становище за
основателност на предявените искове и моли същите да бъдат уважени. Представя
писмена защита.
Ответникът се представлява от
процесуалния му представител – юрк. Богдана
Йорданова, която оспорва исковите претенции и моли същите да бъдат отхвърлени.
Съдът, след като взе предвид
становищата на страните, събраните по делото доказателства и съобрази
приложимия закон, прие за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявени
са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 181, ал. 1 вр. чл. 142, ал. 1 ЗМВР и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
По
делото е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване на основание чл.
146, ал. 1, т. 3 и 4 ГПК, че между страните е налице служебно правоотношение,
по силата на което ищецът Г.Г.Г. заема длъжността
„главен юрисконсулт“ в сектор „Координация, административно и правно
обслужване“ към отдел „Административен“ при Областна дирекция на МВР – гр.
Варна; че през процесния период 01.02.2017 г. –
31.01.2020 г. ищецът реално е полагал труд на заеманата от него длъжност при
ответника; че през посочения период на ищеца не е изплащана отделно левовата
равностойност за храна; че месечният размер на левовата равностойност за храна през
процесния период е 120 лв. всеки месец; че левовата
равностойност за храна се изплаща на служителите, на които се дължи, заедно с
основното месечно възнаграждение /заедно с работната заплата/ на служителя,
чийто падеж е последният ден на месеца, за който се дължи възнаграждението /на
текущия месец/.
За основателността на така
предявените искове в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и
главно доказване,
че е бил в служебно
правоотношение с ответника и е полагал реално труд в процесния
период; размера на левовата равностойност за храна; падежа на задължението за
плащане на левовата равностойност за храна и размера на обезщетението за
забава.
В тежест на ответника при доказване на горните факти е да докаже, че
е изправна страна по съществуващото между страните служебно правоотношение,
съответно да установи правоизключващите си
възражения, от които черпи изгодни за себе си правни последици, а именно, че
при определяне на възнаграждението на ищеца е включена и левовата равностойност
на храната по чл. 181, ал. 1 ЗМВР, съгласно пар. 69,
ал. 6 ПЗРЗИДЗМВР.
Съгласно пар. 69, ал. 1 ПЗРЗИДЗМВР /в сила от 01.02.2017 г./,
служебните правоотношения на държавните служители в МВР, за които се
прилага §
86 от Закона за изменение и допълнение на Закона за Министерството на
вътрешните работи /ДВ, бр. 14/2015 г./ и които към датата на влизане в сила на
този закон заемат длъжности за държавни служители с висше образование и
притежаващи висше образование, с изключение на тези от Медицинския институт на
Министерството на вътрешните работи и на тези по § 70, ал.
1, т. 1,
се преобразуват в служебни правоотношения по Закона
за държавния служител, считано от датата на влизане в сила на този
закон.
Основният спорен въпрос в
производството е изцяло правен и той се свежда до това дали след преназначаването
на ищеца като държавен служител в ОДМВР-Варна със заповед № 8121К-1035/02.02.2017 г. на министъра на вътрешните работи на същия
следва да се заплаща отделно левовата равностойност за храна по чл. 181, ал. 1 ЗМВР, съответно дали тази левова равностойност е включена в определената му от
м. февруари 2017 г. основна работна заплата.
В настоящото производство
от ответната страна бяха представени и приети по делото като писмени
доказателства фишове за работните заплати на ищеца – общо 5 бр. за периода
01.11.2016 г. – 31.03.2017 г. /л. 127 – л. 131 от делото/. Прави впечатление,
че преди ищецът да бъде преназначен като държавен служител /тоест за времето,
през което е работил по трудово правоотношение при ответника/ основната му
заплата е била в размер на 1087 лв., като на отделен ред при определяне на
възнаграждението му е начисляван % за прослужено време /клас/, който през м.
ноември 2016 г. е бил в размер на 20 %, а през м. декември 2016 г. вече е 22 %.
На отделен ред е начислявана и получаваната левова равностойност за храна в
размер на 120 лв. месечно. През м. януари 2017г. /непосредствено преди
преназначаването му като държавен служител/ същият е получил брутно трудово
възнаграждение в размер на 1450.14 лв. Видно от фишовете за заплати през м.
февруари и м. март 2017 г. основната заплата на служителя е определена на 1614
лв.
И това е
така, доколкото в разпоредбата на пар. 69, ал. 6 ПЗРЗИДЗМВР изрично е
предвидено, че при назначаването на служителите по
ал. 1 се определя индивидуална основна заплата, не по-ниска от определеното към
датата на влизане в сила на този закон възнаграждение, определено по реда
на Закона за Министерството на
вътрешните работи и включващо заплата за
длъжност, допълнително възнаграждение за прослужено време и за научна степен и
левовата равностойност на храната по чл.
181, ал. 1 ЗМВР.
Тоест,
самият закон определя начина, по който следва да се формира основната заплата
на служителя и в нея нормативно е включено както допълнителното възнаграждение
за прослужено време, така и левовата равностойност на храната. Ето защо,
считано от м. февруари 2017 г., предвид настъпилото преназначение, в работната
заплата на ищеца вече не се начисляват на отделен ред нито възнаграждението за
прослужено време /т. нар. клас/, нито левовата равностойност на храната по чл.
181, ал. 1 ЗМВР. Защото същите вече са инкорпорирани в определената му
индивидуална работна заплата, включени са в нея. Това е видно и от
коментираните по-горе фишове, доколкото след предназначението ищецът по никакъв
начин не е ощетен, а напротив – определената му основна заплата е дори
по-висока от получаваната от него до този момент /1614 лв. – през м. февруари
2017 г.; 1450.14 лв. – през м. януари 2017 г./.
В този
смисъл и само на това основание съдът приема предявеният иск за заплащане на
суми за левова равностойност за храна за неоснователен. Основният мотив на
ищеца е, че във фишовете му за работна заплата след м. януари 2017 г. на
отделен ред не е начислявана такава сума с основание „храна“, както до момента.
Това действително е така, но ищецът не държи сметка на обстоятелството, че
същата вече се формира в основната му заплата като държавен служител. Ето защо
признаването за основателен на един такъв иск би довело до неоснователно
обогатяване за ищеца – да получи два пъти едно и също възнаграждение /доколкото
вече веднъж го е получил реално като част от заплатената от работодателя в процесния исков период основна заплата/, което не следва да
бъде допускано от съда.
Според
ищеца, ответникът не установи какво всъщност включва индивидуалната му заплата.
В писмената си защита акцентира и на обстоятелството, че от страна на последния
не бяха представени доказателства, от които да е видно, че сумата за храна е
включена в основната му заплата. Действително в настоящото производство,
вероятно и предвид заинтересоваността на процесуалния представител на ответника
от изхода на спора, доколкото същият е ищец по друго дело за заплащане в негова
полза на неплатени суми, представляващи левовата равностойност за храна, не бе
проведена докрай адекватна защита на интересите на ответника. От една страна,
формално се оспори основателността на исковите претенции, а от друга – се
направи опит за признание на обстоятелството, че от м. февруари 2017 г. сумата
за храна не е включвана към работната заплата.
В същото
време обаче именно представените фишове за работни заплати и внимателният им
анализ /дори и без ползването на специални знания в тази връзка, с оглед и
липсата на направено такова искане/ дават на съда достатъчно основания да
направи заключението си и обоснования си извод, че тази сума за храна, тези процесни 120 лв. месечно, всъщност са начислени на ищеца и
са му изплатени като част от вече формираната на основание на закона /пар. 69, ал. 6 ПЗРЗИДЗМВР/ индивидуална основна заплата.
Същите ежемесечно са получавани от ищеца като част от заплатата му, поради
което и повторното им претендиране отделно от заплатата е необосновано.
По
изложените съображения съдът приема, че така предявеният иск е неоснователен и
недоказан и следва да бъде отхвърлен.
За пълнота на изложението
съдът намира за нужно да отбележи, че законът – чл. 181, ал. 3 ЗМВР предвижда
предоставянето на храна, съответно на левовата й равностойност, на служители на
МВР, които извършват специфични дейности, съответно работят през нощта. Това
обаче е различно от разпоредбата на чл. 181, ал. 1 ЗМВР, съгласно която на служителите на МВР се осигурява храна или левовата
и равностойност. Съдът споделя виждането, че на ищеца се дължи такава левова
равностойност като служител на МВР, но както вече посочи по-горе в изложението,
същата е иманентна част от определената му основна заплата като държавен
служител и не следва да се присъжда отделно от нея. В тази връзка е възможно
определени служители на МВР да получават допълнително суми за храна именно с
оглед спецификата на изпълняваната от тях дейност и характера на осъществяваните
задължения извън работната им заплата. Това обаче не означава, че на ищеца
следва да бъде признато такова право, доколкото изпълняваната от него работа не
предполага някакъв специфичен характер на труда.
Предвид направените изводи
за неоснователност на така предявения главен иск, неоснователен е и акцесорният иск за заплащане на обезщетение за забава,
поради което същият следва да бъде отхвърлен само на това основание.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ
предявените от Г.Г.Г., ЕГН **********, с адрес: ***, срещу Областна дирекция
на МВР – гр. Варна, с адрес: гр. Варна, ул. „Цар Калоян” № 2, обективно кумулативно съединени искове
с правно основание чл. 181, ал. 1 вр. чл. 142, ал. 1 ЗМВР и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца следните
суми: сумата 4320 лв., представляваща сбор от ежемесечно дължимите суми за
храна в размер на 120 лв. всеки месец за периода 01.02.2017 г. – 31.01.2020 г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
исковата молба в съда – 06.02.2020 г. до окончателното й изплащане, както и
сумата 623.87 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане върху
главницата /върху неизплатената сума за храна в размер на 120 лв. месечно за
периода 01.02.2017 г. – 31.07.2019 г./, начислено за периода 01.03.2017г. –
29.01.2020 г.
Решението подлежи на обжалване пред Варненски окръжен съд в двуседмичен срок
от съобщаването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: