Р Е Ш Е Н И Е
№504
гр.
Русе, 16.12.2019 год.
РУСЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданска колегия, в публично
заседание на шести декември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ВЕЛКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА МАГАРДИЧИЯН
ЗОРНИЦА ТОДОРОВА – МЛ. СЪДИЯ
при участието на секретаря Недялка
Неделчева, като разгледа
докладваното от мл. съдия ТОДОРОВА в.гр.д.
№ 792 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Подадена е въззивна жалба от М.Р.Р., ЕГН
**********,***, чрез адв. М. Р., срещу Решение № 1548
от 08.10.2019 г., постановено по гр.д. № 2042/2019 г. по описа на Русенски
районен съд, ХІІ състав. В жалбата се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушения
на материалния и процесуалния закон, и необоснованост. Твърди се, че
първостепенният съд за да отхвърли иска е приел, че по делото не е доказано, че
волеизявлението на ищцата е отправено вследствие на отправена заплаха по
смисъла на чл. 30 от ЗЗД, а същевременно възражението на ищцата за унищожаемост на волеизявлението не е включено в доклада по
чл. 146 от ГПК и във връзка с него първостепенният съд не е разпределил доказателствена тежест между страните, което представлява
съществено процесуално нарушение. Твърди се също така, че свидетелските
показания на свидетеля К. Р. са преценени неправилно и непълно от
първостепенния съд, доколкото от показанията на същия се установява, че ищцата
е била много разстроена и плачела, когато му съобщила, че била обвинена във
фалшифицирането на документ, и била уволнена. Сочи се, че времето, мястото,
начина и обстановката, в която е подадено заявлението за прекратяване на
трудовия договор, навеждат на извода, че ищцата въобще не е имала намерение и
желание да прекрати трудовото си правоотношение, което се потвърждава от
разпитаните свидетели.
С жалбата се иска обжалваното решение да бъде отменено и
вместо него постановено друго, с което предявените искова да бъдат уважени.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната страна, в който се изразява
становище за нейната неоснователност.
Въззивната жалба е подадена в законоустановения
срок, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което се явява процесуално допустима
и като такава, следва да се разгледа по същество.
Съгласно
нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По останалите въпроси той
е ограничен от посоченото в жалбата.
При изпълнение
правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен
състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.
По отношение
правилността му, по наведените от жалбоподателя доводи за неправилност на първоинстанционното решение, настоящият състав приема от
фактическа страна следното:
Производството пред първоинстанционния съд е образувано по искове с правно
основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ.
С обжалваното решение
са отхвърлени предявените обективно съединените искове с правно основание
чл.344 ал.1 т.1, т.2 и т.3 във връзка с чл.225 ал.1 от КТ, от М.Р.Р., ЕГН:**********,***
срещу *******, за отмяна на Заповед №941/08.02.2019 г. на *******, с
която е прекратено трудовото и правоотношение на основание чл.325, ал.1 т.1 от КТ; за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност *******; както и
за заплащане на обезщетение по чл.225 ал.1 от КТ в размер на 7155.24
лв., дължимо в периода 11.02.2019 г.- 11.08.2019 г., ведно със законната
лихва, върху него от считано от 08.04.2019 г. до окончателното му изплащане.
Страните не спорят, а
и от представените по делото доказателства се установява, че въззивницата е работила по трудово правоотношение при
ответника по силата на трудов договор № 39/04.09.2014 г., изменен с
Допълнително споразумение № 757-15/11.01.2019 г., на длъжността *******
На 08.02.2019 г. въззивницата е подала заявление до работодателя, с което е
изявила желание за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно
съгласие, считано от 11.02.2019 г., видно от приложеното заявление с вх. № 2080
от същата дата. Върху същото заявление е отбелязано изявление на работодателя
от дата 08.02.2019 г. за приемане на молбата за прекратяване на трудовия
договор по взаимно съгласие, считано от 11.02.2019 г.
Със Заповед №
941/08.02.2019 г. трудовият договор, сключен с въззивницата
е прекратен на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ въз основа на подаденото от
последната заявление. Заповедта е връчена на работника на 11.02.2019 г. при
отказ, удостоверен с подписите на двама свидетели.
Със заявление с вх. №
2089/11.02.2019 г. въззивницата е уведомила
работодателя си, че оттегля предходното си заявление за прекратяване на
трудовия договор, което оттегляне видно от резолюцията върху заявлението, не е
прието от работодателя.
С нотариална покана,
връчена на 12.02.2019 г., въззивницата е поканила въззиваемото дружество да я допусне до работното й място.
Представена е
разпечатка от електронно съобщение с превод на български език от *******,
отговарящ за училищата с искане за потвърждение, че детето С.С. С. е записан в училище във връзка с получена служебна
бележка.
Представена е и
служебна бележка с изх. № 160/16.10.2018 г., издадена от ******* за уверение, че С.
С. С. е записан като редовен ученик в *******
Представени са
Заповед на *******за утвърждаване на дневен режим на работа през учебната 2018/2019
година, както и Дневен режим на работата за същата година.
По делото е
представено копие от трудовата книжка на въззивницата.
При първоинстанционното разглеждане на делото са събрани гласни
доказателства посредством разпита на свидетелите К.Р., П. Б., М. Й. и С. Г..
В своите показания
свидетелят К.Р. споделя, че е съсед с М.Р., близки са, редовно се виждат и си
споделят. На 08.02.2019 г. М. му позвънила много разстроена, след което дошла у
дома му и плачейки казала „уволниха ме от работа“ за някаква бележка, за
фалшифициране на подписи. На 11.02.2019 г. двамата отишли в училището и жена на
име С. й казала да подаде молба за напускане. Когато отишли в училището М.
искала да започне работа, но те не са се съгласили. Свидетелят заявява, че не е
присъствал, когато Р. подала молба за напускане на 11-ти, той само я придружил,
но те не я допуснали в училището. Посочва, че не е присъствал на срещата със
С., бил отвън и изчаквал ищцата, като последната му разказала за случилото се.
Вечерта на 8-ми споделила, че са й казали да напусне работа.
Свидетелката Б. в
своите показания изнася данни, че работи като ******* и към месец февруари 2019
г. е била на тази длъжност. Работното й време като *******е първа смяна от
07.00 часа до 15.30 часа. Свидетелката споделя за имейл, получен от Холандия
със запитване дали детето С. С. е ученик в училището и по този повод била
проведена среща с ищцата. Посочва, че след като разгледала цялата документация,
получена от Холандия, видяла превода на служебна бележка и забелязала, че на
мястото на ***** стои друг подпис, както и печат на преводач с името М.Р..
Свидетелката се усъмнила за нередовност и споделила това със *******Т. И., и
двете сигнализирали на *******за нередовностите, тъй
като трябвало да дадат отговор на запитването. В присъствието на свидетелката и
на *******Т. И., директорката на училището извикала М.Р., като я попитала за
служебната бележка. М. казала, че знае за тази бележка, че тя я е подписала, а
за превода й помогнала нейна позната, която знае езика. Свидетелката споделя,
че М.Р. изпитала чувство на вина и изказала съжаление за случилото се.
Свидетелката заявява, че не е присъствала на подаването на заявлението за
напускане. Директорката И. й казала, че това поведение не кореспондира на
професията, която изпълнява и с работата й в училище. Свидетелката посочва, че
редовно остава извън работно време и затова
в 17 ч. била още там. Посочва, че доколкото й е известно детето С. С. е
внук на ищцата – дете на дъщеря й. В момента, в който са установили случилото
се, детето не е било записано в училището, било отписано и му издали
удостоверение за преместване в Холандия.
Свидетелката М. Й. в
своите показания споделя, че работи като ******* и към февруари 2019 г. е била
на тази длъжност. Спомня си, че на тази дата, петък, в края на работния ден
*******– г-жа И. я извикала и й показала комплект с документи с въпроса дали й
прави нещо впечатление. Свидетелката разгледала документите и на един от
документите на чужди език забелязала, че подписът под директор не е на *****,
както и, че било изписано името М.Р.. Директорката й разказала за случилото се,
на което свидетелката я попитала какво смята да предприеме, а директорката й
показала заявление за напускане от ищцата. На въпрос за документите,
директорката й отговорила, че е длъжна да информира органите, но в понеделник
щяла да решава този въпрос. Тогава Р. казала, че съжалява, а свидетелката
напуснала кабинета и ги оставила сами. Работното време на свидетеля е от 8.00
часа до 16.30 ч.
Свидетелката С. Г. в
своите показания изнася данни, че работи на длъжност *******, с работно време
до 16.30 ч. Г-жа Р. се явила следобед, малко след 16 часа в нейната канцелария
за да подаде заявление. Заявлението било изготвено пред нея. Свидетелката
заявява, че тогава не е знаела за причината за напускането. Посочва, че със
сигурност й е казала, че в заявлението трябва да посочи дата, от която да се
счита прекратен договора – това го казва на всички. На следващия работен ден –
11 – ти, Р. дошла сутринта за да подаде ново заявление, с което да оттегли
предходното. Свидетелката посочва, че в края на всеки ден носи всички входирани при нея документи на г-жа И.. Така се случило и
на 08-ми – занесла всички документи, включително заявлението за напускане на
г-жа Р., което било резолирано към г-жа М. за изготвяне на всички необходими
документи. В понеделник, когато свидетелката отишла на работа, г-жа Р. била
пред кабинета й, била видимо притеснена и подала две заявления, едното – за
оттегляне на заявлението за напускане, а другото за изискване на документите,
които са пристигнали в училището. Свидетелката посочва, че не е разговаряла с
ръководството на училището преди подаването на заявлението от г-жа Р..
В хода на делото е
прието заключение на
съдебно-икономическа експертиза, вещото лице по която е посочило размера на претендираното обезщетение по чл. 225 от КТ за периода от
11.02.2019 г. до 11.08.2019 г., изчислено на база последното брутно трудово
възнаграждение за пълен работен месец, получено от ищцата за месеца преди този
на прекратяване на трудовия договор.
При разглеждането на въззивното производство съдът е констатирал, че при
разглеждането на спора първоинстанционният съд е
допуснал заявеното във въззивната жалба съществено
процесуално нарушение, свързано с непълнота на изготвения от него доклад и
неправилно разпределена доказателствена тежест. Въззивният съд е разпределил тежестта на доказване относно
твърденията за упражнена принуда при формиране на волеизявлението на въззивницата за прекратяване на трудовото й правоотношение
с работодателя, като е указал в нейна тежест доказването на този факт. В тази
връзка и на основани чл. 266 от ГПК, въззивният съд е
допуснал до разпит посочения от въззивницата свидетел
– Ф. А..
Свидетелят Ф. А. в
своя разпит, който е съпруг на М.Р. споделя, че двамата са женени от 1985 г.,
имат три деца и четирима внука. От 5-6 години работи в *****, където работила
до месец февруари 2019 г. Двамата имат внук, който е от Холандия. Той учил в
***** през тази учебна година, съпругата му изпратила писмо с превод в
Холандия. Документът бил бял лист, без логото на училището, за да се потвърди,
че детето учи там. Доколкото знае, в училището се получило някакво писмо от
Холандия и някоя от колежките на жена му уведомила директорката, която я
обидила и я накарала да напусне работа. Директорката й казала: „Веднага напиши
молба и напусни“. Съпругата му се прибрала много разстроена заради случилото
се. На другия ден отишли двамата в училището, но не я допуснали да влезе –
охраната обяснил, че директорката е забранила.
Въз основа на така
установените правнорелевантни за спора факти от първоинстанционния и въззивния
съд, съдът приема следното от правна страна:
Основното възражение, въведено с въззивната жалба е относно това налице ли са предпоставките
за прекратяване на трудовото правоотношение на въззивницата
с работодателя на основание чл. 325, ал.1, т. 1 от КТ в контекста на
направеното в по-късен момент оттегляне на волеизявлението за прекратяване от
страна на работника, както и относно това дали волеизявлението й за
прекратяване на трудовия договор е валидно, или е опорочено поради твърдяната
от същата осъществена принуда от страна на работодателя. Както е приел в
мотивите си първоинстанционният съд, за да е налице
основанието по чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ за прекратяване на трудовото
правоотношение, следва да се установи наличие на обща воля между страните по
договора за прекратяване на неговото правно действие за в бъдеще. Предложението
за прекратяване на трудовия договор на това основание може да изхожда от всяка
от страните по него, като не е необходимо страната да излага конкретни
съображения за това. За да произведе правно действие, волеизявлението на
страните следва да бъде отправено в писмена форма. Страната, към която е
отправено волеизявлението е длъжна да вземе отношение по него и да уведоми
другата страна в 7 – дневен срок от получаването му. В случай, че не стори
това, смята се, че предложението не е прието.
Взаимното съгласие е постигнато в момента, когато съвпаднат двете
писмени волеизявления за прекратяване на трудовия договор. В този смисъл
трудовото правоотношение може да бъде прекратено на разглежданото основание,
само ако и доколкото двете страни по него за изразили воля за това. Предвид
изложеното и като съобрази събраните доказателства, настоящата инстанция
напълно споделя изводите на първостепенния съд относно деня, в който страните
по трудовото правоотношение са постигнали взаимно съгласие за прекратяването му
– на 08.02.2019 г. въззивницата е отправила писмено
заявление с точно и ясно изявление за прекратяване на договора, което е прието
от работодателя на същия ден, видно от отбелязването върху самото заявление.
Съгласието на работодателя може да се изразява и без отделно уведомяване на
работника или служителя, ако в посочения по-горе срок е издал заповед за
прекратяване на трудовия договор, какъвто е и настоящия случай. Няма пречка
също така страните да постигнат съгласие и относно прекратяване на трудовото
правоотношение в различен момент, както е сторено в случая (решение №
1865/18.02.2006 г. по гр. д. № 1374/2003 г. на ВКС, ІІІ ГО). По-късното
оттегляне на заявлението за прекратяване на трудовия договор не би могло да
породи правни последици в отношенията между страните, доколкото същото е
направено на 11.02.2019 г. – след като то вече е достигнало и прието от
работодателя. В тази хипотеза за да породи действие оттеглянето на
волеизявлението се изисква съгласие на работодателя, каквото в случая липса,
доколкото работодателят изрично е изразил несъгласие с така отправеното
оттегляне.
Другият спорен въпрос
между страните по делото е дали е налице порок на волята на работника при
отправяне на волеизявлението за прекратяване на трудовото правоотношение.
Страната по договора може да претендира унищожаване на волеизявлението й за
прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл.30, вр. с чл.44 ЗЗД, само когато насрещната страна по договора
или друго лице са оказали въздействие върху психиката й, като е била принудена
да отправи едностранното волеизявление за прекратяване на трудовия договор чрез
използване на средства за психическа принуда, водещи до изявяване на воля,
която е изтръгната по непозволен начин – чрез създаване на страхови
представи за живота, здравето, честта или имуществените й интереси ( в този
смисъл Решение № 216/17.07.2012 г. по гр. д. № 724/2011 г. на ВКС, ГК, ІV ГО).
В конкретния случай от събраните гласни доказателства действително се
установява, че инициираното от въззивницата
прекратяване на трудовото й правоотношение е по повод на създалия се проблем с
издадена служебна бележка от името на *****, удостоверяващо данни за внука на въззивницата. Въпреки това всички свидетели, присъствали на
разговора между *******и въззивницата, посочват че
последната е била спокойна, не е изглеждала притеснена, а единствено е изразила
съжаление за постъпката си в израз на чувството й за вина. Извод за изразено притеснение от страна въззивницата може да се изведе от показанията на
свидетелката С. Г., което обаче е възприето от последната едва на 11.02.2019
г., когато Р. е посетила канцеларията й за да подаде оттегляне на
заявлението. Действително от показанията
на свидетелите К.Р. и Ф. А. се установява, че вечерта след случилото се на
08.02.2019 г. същата е била много разстроена и притеснена. Същевременно обаче,
гласните доказателства не изясняват твърдените от въззивницата
факти за осъществена принуда при изразяването на волеизявлението й за
прекратяване на договора, доколкото същите не пресъздават преки впечатления
относно осъществяването на самия факт, а пресъздават разказаното от въззивницата. При съвкупния анализ на свидетелските
показания и съпоставяйки с писмените такива, съдът намира, че нарушеното
емоционално състояние на въззивницата е породено от
разкриването на нейната недобросъвестна постъпка от страна на ръководството на
училището, както и заради последиците от последвалото прекратяване на трудовия
й договор, последното обаче като последица от нейно валидно волеизявление за
прекратяването му.
От друга страна,
възможността работодателят да подаде сигнал до компетентните органи или да
упражни правомощията си по образуване на дисциплинарно производство и
уведомяването на работника за това му намерение, не би могло да се окачестви
като принуда, доколкото това е негово правомощие и едновременно задължени при
разкриване на дисциплинарни нарушения и наличие на съмнения за извършено
престъпление. Страхът от наказателно преследване, породен като чувство от
страна въззивницата не би могло да доведе до порок
във волеизявлението по смисъла на чл. 30 от ЗЗД, доколкото същият е проявен от
самия факт на узнаване за извършеното от работодателя и не би могло да се
квалифицира като принуда (заплаха), осъществена от работодателя. В този смисъл
съдът намира, че казаното от *****, че постъпката на въззивницата
не е съвместима с изпълняваната длъжност представлява по съществото си оценка
на постъпката, което не би могло да се квалифицира като психически натиск върху
нея.
Както беше посочено
по-горе, от съвкупния на доказателствата по делото, се установява, че
притесненията и негативните емоции у въззивницата са
предизвикани от факта на узнаване за стореното от нея от цялото ръководство на
училището, както и поради осъзнаването от нейна страна за възможността да й
бъде потърсена наказателна отговорност за извършеното от нея. Дори и в момент
на силно емоционално състояние, волеизявлението не е опорочено, поради което е
породило правните последици на чл. 325, ал. 1, т. 2 от КТ след приемането му от
работодателя.
Въз основа на
изложеното, въззивната жалба се явява неоснователна,
а обжалваното решение правилно, поради което следва да бъде потвърдено.
При този изход на
делото право на разноски има въззиваемата страна,
която е направила своевременно искане за това, съобразно представения списък по
чл. 80 от ГПК. Същата е сторила разноски за адвокат, видно от представения
договор за правна защита и съдействие с уговорено и платено възнаграждение в
размер на 600 лева. Въз основа на изложеното на въззиваемата
страна следва да се присъдят разноски в размер на 600 лева за адвокатско
възнаграждение, които на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК остават в тежест на въззивницата.
Воден от горните мотиви, Русенски окръжен съд
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1548 от 08.10.2019 г.,
постановено по гр.д. № 2042/2019 г. по описа на Русенски районен съд, ХІІ състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78,
ал.3 ГПК М.Р.Р., ЕГН **********,***, да заплати на ******* – гр. Русе, ЕИК *********, представлявано от ***** И.
И., сумата от 600 лева – разноски за въззивното производство да адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на
обжалване пред ВКС, при наличие на предпоставките по чл. 280 от ГПК, в
едномесечен срок от съобщението.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.