Решение по дело №202/2025 на Административен съд - Русе

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административно- процесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл. 107, ал. 2 от Закона за автомобилните превози /ЗАвтП/.

Образувано е по жалба на С. И. С., чрез адвокат О. Б., срещу Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № РД-14-1323/11.03.2025 г., издадена от началник на Областен отдел „Автомобилна администрация“ – Русе /ООАА – Русе/, в частта по т. 2, с която на основание чл. 106а, ал. 1, т. 4, б. "б" и ал. 2, т. 3, във връзка с чл. 106а, ал. 7 от Закона за автомобилните превози на С. И. С. е приложена принудителна административна мярка – временно отнемане на свидетелството за управление на МПС № ********* до отстраняване на нарушението, но за не повече от една година.

В жалбата се релевират доводи за незаконосъобразност на оспорената заповед, поради противоречие с материалния закон и допуснати съществени нарушения на административнопроизвоствените правила. Поддържа, че липсват каквито и да е било доказателства, въз основа на които може да се приеме, че се касае за извършване на обществен превоз на пътници в нарушение на законовите изисквания. Сочи, че стореното няма регулярен и търговски характер, а се касае за пътуване с цел установяване разхода на гориво и техническото състояние на л.а. марка „Мерцедес“, модел „С320 ЦДИ“ с peг. № [рег. номер] и фактическа лична негова помощ на Д. Я. Д. и Д. Д. Д.. Иска се отмяна на оспорената заповед, в частта ѝ по т. 2. Претендира се присъждането на разноски.

Ответникът по жалбата - началникът на Областен отдел „Автомобилна администрация“ - Русе, редовно призован, не се явява и не се представлява в съдебно заседание от упълномощен представител.

От същия е изпратено писмено становище, в което оспорва жалбата като неоснователна и моли за потвърждаване на оспорената ЗППАМ. Намира за безспорно доказан факта, че жалбоподателят е извършил международен обществен превоз на пътници с МПС, за което няма издадено заверено копие към лиценз на Общността за такъв превоз. Прави възражение за прекомерност на претендирания от другата страна адвокатски хонорар, в случай, че надвишава предвидения в Наредба № 1/2004 г. минимален размер.

Административен съд - Русе, след като съобрази доводите на страните и след преценка на събраните по делото доказателства, намира за установено следното:

По фактите:

При извършване на проверка на 10.03.2025 г. от ИА „Автомобилна администрация“, при оказано съдействие на органите на РД „Гранична полиция“ - Русе, на 10.03.2025 г. около 14:25 часа в гр. Русе, в района на ГКПП „Дунав мост“, било установено, че жалбоподателят – С. И. С. – управлява лек автомобил „Мерцедес С 320 ЦДИ“, категория М1, рег. № [рег. номер], собственост на М. Й. К., с който извършва международен обществен превоз на 2 /един/ брой пътници от България до Румъния. От направената справка в информационните масиви на ИА „Автомобилна администрация“ контролните органи установили, че международният обществен превоз на пътници е извършен без за МПС с рег. № [рег. номер], да има издадено заверено копие към лиценз на Общността и същият да е вписан в списъка на МПС към лиценз, издаден от МТС. При тези данни проверяващите са приели, че се извършва нерегламентиран превоз на пътници в нарушение на чл. 6, ал. 1 от ЗАвтП. Срещу водача е съставен АУАН № 334510/10.03.2025 г. /л.3 от преписката/, предявен на жалбоподателя и подписан от него без възражения на същата дата – 10.03.2025 г., което е отразено в самия акт. При проверката са снети писмени обяснения от пътуващите в посочения автомобил лица - Д. Д. Д. и Д. Я. Д., както и от водача С.. В съответствие с разпоредбата на чл. 44, ал. 2 от АПК сведенията са приподписани от служителите на ИААА, пред които са дадени. От снетите обяснения на пътуващите се установява, че Д. е заплатила сумата от 100 лева на лицето Д. Я. Д., организирал транспорта на г-жа Д. от Р. България за Р. Румъния /гр. Букурещ/, който от своя страна следва да ги предаде на водача С. И. С.. В обясненията си Д. е посочил, че организира превоза до гр. Букурещ - Р. Румъния, след като се е обадил на свой приятел /С. И. С./ да извърши въпросният превоз, тъй като той нямал автомобил. За транспортната услуга е уговорил заплащане на сумата от 100 лева на водача. Г-н С. се е съгласил да извърши транспортната услуга. При тези данни и предвид констатациите, съдържащи се в АУАН, е издадена оспорената ЗППАМ № РД-14-1323/11.03.2025 г. от началник ООАА – Русе, като в частта по т. 2, на основание чл. 106а, ал.1, т.4, б.„б“ и ал.2, т.3, във връзка с чл. 106а, ал.7 от Закона за автомобилните превози /ЗАвтП/ е приложена принудителна административна мярка – временно отнемане на свидетелството за управление на МПС № ********* на С. И. С. – до отстраняване нарушението, но за не повече от една година.

В мотивите на заповедта органът е приел, че водачът С. извършва превоза срещу заплащане или икономическа облага, без да са спазени нормативните изисквания за извършване на международен обществен превоз на пътници, а от събраните от пътуващите лица сведения има достатъчно данни за извършвания превоз, както и за възмездност на същия, поради което случаят не може да се квалифицира като "споделено пътуване".

Видно от разписката, съдържаща се в самия акт, ЗППАМ е връчена на С. С. на 11.03.2025 г.

С оглед изясняване на релевантни за правния спор факти и обстоятелства, по делото са разпитани като свидетели лицата Д. Я. Д. и Д. Д. Д.. В показанията си свидетел Д., братовчед на жалбоподателя, заявява, че С. С. живее и работи в Италия, като в началото на м. март 2025 год. се завърнал в България. Същият решил да закупи в Р България л.а. марка „Мерцедес“, владението на което му било предадено преди да бъде сключен договор за покупко-продажба на МПС. Заявява, че двамата били помолени да закарат Д. до Румъния от негов познат и, че със С. е имал уговорка, тъй като същият е искал да провери техническото състояние на лекия автомобил, с който да се завърне в Италия. Свидетелят твърди, че не е предоставил пари за превоз на жалбоподателя, а единствено за гориво, тъй като Д. му е дала пари за закупуването на гориво, за такса мост и винетка в Румъния. Заявява, че със жалбоподателя са се разбрали да си споделят разходите за пътуването и, че друг път не е пътувал него.

Свидетелката Д. Д., без родство със страните, в показанията си заявява, че се е обадила на чичо си, за да говори с човека, който е искал да провери техническото състояние на своята кола за осъществяване на превоз до Румъния /Букурещ/, също така в показанията си заявява следното: „Аз им дадох 100 лева да си поеме разходите за отиване и връщане“.

Жалбата срещу оспорения акт е подадена директно до Административен съд – Русе на 24.03.2025 г.

Правни изводи:

Жалбата е подадена в законоустановения срок от надлежна страна срещу акт, който подлежи на самостоятелен съдебен контрол, съгласно разпоредбата на чл. 107, ал. 2 от ЗАвтП, поради което подлежи на разглеждане. Разгледана по същество, тя е основателна.

Съгласно чл. 107, ал. 1 от ЗАвтП принудителните административни мерки по чл. 106 и 106а се прилагат с мотивирана заповед на изпълнителния директор на Изпълнителна агенция "Автомобилна администрация" или упълномощени от него длъжностни лица. Видно от т. 4 от приложената Заповед № РД-01-67/29.02.2024 г., издадена от изпълнителния директор на ИААА /л.1 от преписката/, на издателя на оспорения акт – началник на ООАА - са делегирани правомощия да прилага с мотивирани заповеди ПАМ по чл. 106 и чл. 106а от ЗАвтП. Поради това, съдът приема, че оспорената заповед, е издадена от материално и териториално компетентен орган.

Оспорената заповед е в необходимата писмена форма и има реквизитите, изискуеми по чл.59, ал.2 от АПК, включително са посочени фактически и правни основания. Същата се позовава и препраща и към съставен АУАН за извършено административно нарушение от страна на жалбоподателя.

При извършената служебна проверка съдът не установи съществени нарушения на административнопроизводствените правила, които да водят до ограничаване правата на адресата на акта и да представляват самостоятелно основание за отмяна на оспорения административен акт съгласно чл. 146, т. 3 АПК.

Съдебният контрол за материална законосъобразност на обжалвания административен акт обхваща преценката налице ли са установените от административния орган релевантни юридически факти /изложени като мотиви в акта / и доколко същите се субсумират в посочената като правно основание за неговото издаване правна норма, съответно - дали се следват разпоредените с акта правни последици. С оглед нормативното предписание на посочената като правно основание за издаване на оспорената Заповед № РД-14-1323 от 11.03.2025 г. в обжалваната й част разпоредба на чл. 106а, ал. 1, т. 4, б. "б" от ЗАвтП съдът приема, че заповедта е постановена при неправилно приложение на материалния закон и при липса на законово регламентираната предпоставка за прилагане на процесната принудителната административна мярка, като съображенията за това са следните:

Съгласно чл. 6, ал. 1 от ЗАвтП обществен превоз на пътници и товари се извършва от превозвач, който притежава лиценз за извършване на превоз на пътници или товари на територията на Република България, лиценз за извършване на международен превоз на пътници или товари – лиценз на Общността, удостоверение за регистрация за извършване на "Пътна помощ" или удостоверение за регистрация – за извършване на таксиметрови превози на пътници, и документи, които се изискват от този закон.

Безспорен факт по делото е, че на 10.03.2025 г. жалбоподателят С. И. С. е управлявал МПС лек автомобил [Марка], категория М1, рег. № [рег. номер], като в същото са пътували и 2 бр. пътници. Жалбоподателят не оспорва и констатацията, че за управляваното от него МПС няма издадено заверено копие към лиценз на Общността и същото не е вписано в списък на моторните превозни средства към лиценз, издаден от МТС. Нормата на § 1, т. 1 от ДР на ЗАвтП съдържа легална дефиниция на понятието "обществен превоз", а именно: превоз, извършван за чужда сметка или срещу заплащане и икономическа облага, който се извършва с моторно превозно средство. А съгласно § 1, т. 2 от ДР на ЗАвтП дейността на лице, което извършва услуги по извършване на превоз на пътници с моторно превозно средство за чужда сметка или срещу заплащане или икономическа облага, представлява превоз на пътници по смисъла на закона. В нормата на § 1, т. 56 от ДР на ЗАвтП е дефинирано за целите на същия закон понятието "икономическа облага", която е всяка икономическа изгода, която лицето не би получило при нормални пазарни условия или обратно – ще избегне разходите, които обичайно се отчисляват от собствените му финансови ресурси, като по този начин се попречи на последиците от безпрепятственото действие на пазарните механизми.

В описанието на приетите от органа факти в оспорения акт не се съдържа израз, който да изясни коя от трите хипотези на обществен превоз по смисъла понятието, залегнал в § 1, т. 1 от ДР на ЗАвтП, е реализирана в случая - превоз, извършван за чужда сметка/1/, срещу заплащане/2/ или икономическа облага/3/. В частта от ЗППАМ, мотивираща наложените ПАМ, органът е пояснил, че превозът е извършен срещу заплащане или икономическа облага. В показанията си св. Д. заявява, че не е предоставил пари за превоз на жалбоподателя, а единствено за гориво, тъй като Д. му е дала пари за закупуването на гориво, за такса мост и винетка в Румъния. От своя страна св.Д., заявява, че е дала 100 лева за поемане на разходите за „отиване и връщане“.

Трайна е съдебната практика, според която в изпълнение на възложената му съгласно чл. 170, ал. 1 АПК тежест на доказване, административният орган е длъжен да докаже, че е извършено плащане или има уговорка за извършване на плащане на услугата "превоз", като заплащането на тази услуга е различно от плащането само на част от разхода на гориво (при т. н. споделено пътуване), който разход е само един от компонентите, формиращ цената на услугата превоз – в т. см. Решение № 70 от 5.01.2015 г. на ВАС по адм. д. № 6864/2014 г., VII о., Решение № 2234 от 27.02.2015 г. на ВАС по адм. д. № 8892/2014 г., VII о., Решение № 14081 от 21.12.2015 г. на ВАС по адм. д. № 5205/2015 г., VII о.. Разпределянето на разхода за гориво между пътниците в МПС не само не покрива пълната цена на услугата "превоз на пътници", но и не може да се определи като икономическа облага за водача по смисъла на горецитираната законова дефиниция. Ето защо съдът приема, че изложените в оспорената ЗППАМ и приети от органа като установени факти не реализират хипотезата на "обществен превоз на пътници", която е заложена в нормата на чл. 106а, ал. 1, т. 4, буква "б", визирана като правно основание за налагане на оспорената ПАМ в частта по т. 2 от оспорената заповед.

В случая, освен че прилагането на обжалваната ПАМ не е доказано от гл. т наличието на материалноправната предпоставка по чл. 106а, ал. 1, т. 4, б. "б" от ЗАвтП, същата не се основава и на необходимост от налагане на ограничението за постигане на предвидената в закона цел.

Правният резултат, който законът цели с прилагането на принудителните административни мерки по чл. 106а, ал. 1 ЗАвтП, е преустановяване на административни нарушения, извършвани при превоз на пътници и товари. В случая като правно основание за издаване на заповедта по т. 2 са посочени разпоредбите на чл. 106а, ал. 1, т. 4, б. „б“ и ал. 2, т. 3, във връзка с чл. 106а, ал. 7 от ЗАвтП. Съгласно разпоредбата на чл. 106а, ал. 1, т. 4, б. „б“ за преустановяване на административните нарушения се прилага следната принудителна административна мярка: временно отнемане на СУМПС на водач, който извършва обществен превоз на пътници или товари с моторно превозно средство, без да има издадено удостоверение за обществен превоз на пътници или товари или не е включено в списък към удостоверение за регистрация за извършване на таксиметров превоз на пътници, или без да има заверено копие към лиценз на Общността – до отстраняване на нарушението, но за не повече от една година.

Правото на ефективно средство за защита, гарантирано с чл.13 от Конвенцията за защита на правата на човека, изисква всеки, чиито права и свободи са нарушени, да има вътрешноправни средства за тяхната защита. В действащата към датата на издаване на заповедта редакция на чл. 106а, ал. 1, т. 4, б. „б“ ЗАвтП законодателят е предвидил максимална продължителност на мярката от 12 месеца, като продължителността на действието й зависи от поведението на адресата на мярката – мярката има действие „до отстраняване на нарушението“. Колкото по-скоро нарушителят отстрани нарушението, толкова по-скоро ще се преустанови действието на мярката, съответно нейните неблагоприятни последици. Чрез това законодателно решение интензивността на държавната принуда се поставя в зависимост от поведението на нейния адресат. В случая обаче предвид липсата на посочена в заповедта нарушена законова разпоредба не става ясно какви действия и/или бездействия следва да предприеме превозвачът, за да се приведе в съответствие с изискванията на административния орган, както и при какви обстоятелства органът би приел, че нарушението е отстранено. Пренасянето на текста на нормата на чл. 106а, ал.1, т.4, б.“б“ от Закона за автомобилните превози в съдържанието на акта за прилагане на мярката, лишава жалбоподателя от ефективно средство на защита срещу акта в частта за срока на мярката. Следователно макар и в заповедта да е предвидено, че мярката се прилага до отстраняване на нарушението, продължителността й фактически се свежда до максималния срок от 12 месеца, с което е нарушен принципът на съразмерност и по-конкретно разпоредбата на чл. 6, ал. 2 АПК, която предвижда, че административният акт и неговото изпълнение не могат да засягат права и законни интереси в по-голяма степен от най-необходимото за целта, за която актът се издава. Безспорно е, че една от целите на закона е да се осигури безопасност на автомобилните превози на пътници, но това трябва да става със законосъобразни средства (в този смисъл Решение № 8825 от 23.07.2021 г. по адм. дело № 5045/2021 г. на ВАС, Решение № 7663 от 25.06.2021 г. по адм. дело № 5911/2021 г. на ВАС, Решение № 6454 от 28.05.2021 г. по адм. дело № 13522/2020 г. на ВАС, Решение № 7662 от 25.06.2021 г. по адм. дело № 4579/2021 г. на ВАС).

По изложените съображения, съдът намира, че оспорената заповед, в частта по т. 2, е незаконосъобразна и следва да бъде отменена.

При този изход на делото в полза на жалбоподателя се дължат разноски, произтичащи от заплатено адвокатско възнаграждение и внесена държавна такса. Разноските за заплатено адвокатско възнаграждение са в размер на 1200 лева като доказателство за тяхното извършване, съгласно разясненията по т.1 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, съставлява отбелязването за заплащането в брой на възнаграждението в представения договор за правна защита и съдействие от 19.03.2025 г. на л. 25 от делото и внесена държавна такса в размер на 10 лева. От страна на ответника е направено възражение за прекомерност на претендирания от жалбоподателя адвокатски хонорар, в случай, че същият надвишава предвидения в Наредба № 1/2004 г. минимален размер. Съгласно чл. 8, ал. 3 от Наредбата, за процесуално представителство, защита и съдействие по административни дела без определен материален интерес, извън случаите по ал. 2, възнаграждението е 1000 лв., съответно 1200 лв. с ДДС. Адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, не са с включен ДДС, поради което при окончателното им определяне се дължи начисляване на ДДС в размер на 20 %, тогава, когато адвокатът е регистриран по ДДС, какъвто е и настоящият случай, тъй като на съда е служебно известно, че адвокат О. Б. е регистриран по Закона за данъка върху добавената стойност. Предвид това следва да бъде осъдена Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“ гр. София, да заплати на С. И. С. деловодни разноски общо в размер на 1210 лева.

Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, съдът

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № РД-14-1323 от 11.03.2025 г. на началник Областен отдел „Автомобилна администрация“ - Русе в частта, с която на основание чл. 106а, ал. 1, т. 4, б. "б" и ал. 2, т. 3, във връзка с чл. 106а, ал. 7 от Закона за автомобилните превози на С. И. С. е приложена принудителна административна мярка – временно отнемане на свидетелството за управление на МПС № ********* до отстраняване на нарушението, но за не повече от една година.

ОСЪЖДА Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“ гр. София да заплати на С. И. С. [ЕГН], с адрес гр. Русе, ул. „Филип Станиславов“ №2, вх. 7, ет. 3 направените по делото разноски в размер на 1210 лева.

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния административен съд в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.