М О Т И В И :
Производството е въззивно по реда на чл. 318 и сл. от НПК.
С присъда № 260018/03.12.2020
г., постановена по НОХД № 237/2020 г. Районен съд-Харманли е признал подсъдимия
А.А.И. *** за виновен в това, че на 31.10.2019 г. пред
заведение „Ф.“ в гр.************ причинил на Б.Ю.П. лека телесна повреда,
изразяваща се в контузия в областта на главата и шията, довела до причиняване
на страдание без разстройство на здравето, поради което и на основание чл.130
ал.2 вр. чл.78а ал.1 от НК е освободил същия от наказателна
отговорност и му наложил административно наказание „глоба в размер на
1 000 лева“. Със същата присъда подсъдимия А.И. е признат за невинен в
това на 31.10.2019 г. пред заведение „Ф.“ в гр.************, публично да е
извършил нещо унизително за честта и достойнството на Б.Ю.П. в нейно присъствие
чрез нанасяне на удари в областта на главата и шията, поради което е оправдан
по предявеното му обвинение за престъпление по чл.148 ал.1 т.1 вр. чл.146 ал.1 от НК. Подсъдимият А.И. е признат за
невиновен и за това на същата дата в гр.************, ул.“Г.“ № * противозаконно да е повредил чужда движима вещ – лек автомобил марка „****“,
модел „*******“ с рег.№ *******, собственост на Б.Ю.П.,
което деяние представлява маловажен случай, и затова е оправдан по обвинението,
предявено за престъпление по чл.216 ал.4 вр. ал.1 от НК. Подсъдимият А.И. е осъден да заплати на частния тъжител и
граждански ищец Б.П. сумата 500 лева, представляваща обезщетение за причинените
й неимуществени вреди от престъплението по чл.130 ал.2 от НК, ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от увреждането – 31.10.2019 г., до
окончателното й изплащане, а гражданският иск в останалата му част до пълния
предявен размер от 3 000 лева като неоснователен е отхвърлен. Отхвърлени
са изцяло като неоснователни предявените от Б.П. граждански претенции за обезвреда на неимуществени вреди, настъпили в резултат на
деянията, квалифицирани като престъпления по чл.148 ал.1 т.1 вр. чл.146 ал.1 от НК и по чл.216 ал.4 вр.
ал.1 от НК /съответно в размер на 2 000 лева и 502 лева/, за които
подсъдимият е бил признат за невиновен и оправдан.
Тази присъда е била обжалвана от
защитника на подсъдимия и от частния тъжител чрез своя повереник.
Защитникът атакува съдебния акт в
частта му, в която подсъдимият А.А.И. е признат за
виновен в извършване на престъпление по чл.130 ал.2 от НК. Твърди се
неправилност на присъдата и се предлага интерпретация на установените по делото
фактически положения по начин, различен от този, който възприел районният съд.
В конкретика се заявява, че конфликтът възникнал
между подсъдимия И. и свидетелят И. П. и се състоял в размяна на думи и удари без засягане
на телесната неприкосновеност на тъжителката П.. Поддържани и в хода на
съдебните прения, тези съображения се допълват с твърдението, че единствените
уличаващи подсъдимия доказателства произхождали от показанията на очевидно
заинтересовани от изхода на делото роднини на тъжителката и именно неправилното
им кредитирани от съда довело до постановяването на осъдителния акт. Искането
на защитника е за отмяна на присъдата в тази й част и постановяване на нова, с
която подсъдимият да бъде признат за невиновен по обвинението за причиняване на
лека телесна повреда на П..
Частната тъжителка обжалва
присъдата в частта, в която подсъдимия е бил признат за невинен и оправдан за
престъпленията по чл.148 ал.1 т.1 вр. чл.146 ал.1 от НК и по чл.216 ал.4 вр. ал.1 от НК. Макар и в
лаконичен вид, доводите в жалбата критикуват изводите на съда относно доказателствената необезпеченост на обвинението за
противозаконно повреждане на собствения на П. автомобил именно от подсъдимия И.
Ш., както и извода за отсъстваща съставомерност по
чл.146 ал.1 от НК на действията, насочени против телесната неприкосновеност на
пострадалата. Във връзка с последното оплакване повереникът
обосновава виждането за възникнала идеална съвкупност между деянията, квалифицирани
като „обида“ и „лека телесна повреда“, тъй като те, макар и осъществени с едно
и също по вид и съдържание противоправно действие,
накърнявали различни защитени правни сфери. Тази правна конструкция неправилно
било отхвърлена от съда, се сочи от повереника в хода
на съдебните прения, където се отхвърля еднопосочността на цитираната от първоинстанционния съд съдебна практика и се отрича
преследваната от подсъдимия цел да е
решаваща за извода какви защитени блага деятелността му е накърнила.
Така обосновани, исканията в жалбата са за отмяна на присъдата в нейната
оправдателна част и постановяване на друга, с която подсъдимият да бъде признат
за виновен в извършване на престъпленията па чл.148 ал.1 т.1 вр. чл.146 ал.1 от НК и по чл.216 ал.4 вр.
ал.1 от НК, а също да бъдат уважени в цялост отхвърлените граждански претенции
за обезщетяване на настъпилите в резултат на тези престъпления неимуществени и
имуществени вреди.
Частният тъжител чрез повереника оспорва жалбата на защитника. Застъпва тезата,
че причиняването на инкриминираната телесна повреда е било доказано по
безспорен начин от събраните пред първоинстанционния
съд доказателства и неразколебано от тези, ангажирани пред въззивния
съд.
Защитникът оспорва жалбата на повереника, като отрича да е било безспорно доказано
участието на подсъдимия в повреждането на лекия автомобил. Счита, че безспорно
е установено, че действията, довели до този резултат, са осъществени от друго
лице /сина на подсъдимия/, срещу което обвинение не било поддържано.
Подсъдимият е частният тъжител не вземат лично становище по жалбите.
В законоустановения
срок писмени възражения против жалбите не са постъпили. От въззивния съд
бяха събрани допълни доказателства – изслушани бяха показанията на свидетели,
които съдът служебно допусна, изискаха се справки. Така формираната доказателствена съвкупност установи следната фактическа
обстановка:
Присъдата, предмет на настоящата
проверка, не страда от процесуални пороци, които да налагат нейната отмяна и
връщане на делото в предходна фаза на наказателния процес. Доказателствената
дейност е била проведена съобразно законовия регламент, а оценъчната не е
надхвърлила лимита на доказателствения обем, нито е
била повлияна от нарушения при изграждането на вътрешното убеждение. В този
смисъл защитните твърдения за произволност на фактическите изводи са несподелими, поради тяхната изолираност от действителното
съдържание на съдебния акт, а и на практика поддържаните и от двете страни доводи
касаят правилността на фактическите и правни изводи, но не и
законосъобразността на процеса за тяхното формиране. Тези доводи са частично
основателни, тъй като доказателствата по делото действително установяват
различна от възприетата фактическа картина, а именно:
Към месец октомври на 2019 година
подсъдимият А.И., тъжителката Б.П., както и свидетелите М. П. и И. П. /съпруг и син на последната/ живеели в гр.************, като обитавали
различни части на квартал „Й.“. Те били познати, често общували, като подсъдимият и
свидетелят И. П. дълго поддържали и приятелски отношения. В даден момент между последните
двама мъже възникнал конфликт по повод породени у подсъдимия съмнения, че П. желае интимна връзка с неговата съпруга. На 31.10.2019 г. подсъдимият,
тъжителката, както и свидетелите М. П., И. П., И.С.Ч., В. З. Д. и А. Д. се намирали в питейното заведение „Ф.“ в гр.************, където присъствали на тържество по повод приключването
на местните избори. Подсъдимият и Д. пристигнали по-късно в заведението, като по време на престоя си там не
предизвикали конфликт, въпреки че видимо били употребили алкохол преди това.
Около час след началото на тържеството И. П. се отправил към изхода на помещението,
а виждайки това подсъдимият веднага тръгнал след него. Когато го приближил, го
бутнал и с висок тон му казал „Ти ли си най-големият?“. И. П. не отвърнал на думите му, но веднага след това подсъдимият му нанесъл удар
с ръка в областта на лицето. В този момент заведението напуснали тъжителката и
съпругът й М. И., които възприели състоянието на подсъдимия и адресираната към сина им
агресия. П. застанала в дясната страна на И.П. и срещу подсъдимия, към когото се
обърнала с думите „Чакай, защо удряш сина ми?“. Тогава подсъдимият посегнал към
П. с ръка, с която й нанесъл два удара – един в областта на главата /в горната
й част/ и един в областта на шията. В резултат на ударите, а и заради
провеждана към този момент терапия тъжителката изпитала неразположение
/прилошаване/. Междувременно на мястото на инцидента – района пред заведението,
пристигнали останалите посетители на тържеството, сред които и свидетелите Д., Ч. и Д. Д. не се намесил в продължаващия между И. П. и подсъдимия сблъсък. Действия по
преустановяването му предприел Ч., който се опитал с думи да помири двамата
мъже, а действията на Д. се изразили в опит да издърпа подсъдимия от конфликтната
зона, към която вече се били приближили останалите гости на тържеството, които
с общи усилия успели потушат свадата. Междувременно М. П. отвел съпругата си към автомобила им, а
след идването и на сина им, тримата отпътували към спешния медицински център,
където не им била оказана помощ, тъй като лекарският екип отсъствал.
Докато П. изчаквали извършването на преглед в спешния център, подсъдимият се снабдил
с продълговат дървен предмет /бухалка, кол/ и заедно със свидетелите А. Д., А. А. А. /син на подсъдимия/ и лицето С.М.Х. се отправили
към дома на П., намиращ се на ул.“Г.“ № *. Пред къщата бил паркиран микробус марка „****“,
модел „*******“ с рег.№ *******, собственост на тъжителката П..
Подсъдимият И. започнал да нанася удари с дървения предмет върху стъклата на
автомобила, като в даден момент такива действия извършил и синът му А., а после
и Д. Така те счупили предното панорамно стъкло на микробуса, двете стъкла на
задната врата, както и левите странични стъкла. В този момент в дома на П. се
намирала свидетелката Б. С. И., живееща на съпружески начала със свидетеля И. П. Провокирана от създалия се шум в резултат на извършените от подсъдимия
и придружителите му повреди на автомобила, тя погледнала през прозореца,
откъдето успяла да види и разпознае лицата, нанасящи удари върху прозорците на
колата, както и да чуе отправените от тях спрямо нея обидни думи. Отново намесата
на други лица прекратила предприетото от подсъдимия и съучастниците
му.
По повод отправен сигнал за
извършеното повреждане на автомобила на мястото пристигнали полицейските
служители А.А.И.
и А.Г.П.. Това станало около 1,5-2 часа след полученото съобщение за инцидента,
тъй като дежурната полицейска смяна била заета с охрана на пътно произшествие.
Познавайки нравите на живеещите в квартала, полицейските служители решили да
пристъпят към предотвратяване на последващ конфликт и
затова свидетелят П. останал до къщата на подсъдимия, а свидетелят И. се
насочил към дома на П. Там И. разговарял с М. П., И. П. и Б. И., които последователно разказали за
случилото се пред заведението „Ф.“ и за извършеното повреждане на микробуса. Назованите
от тях участници и в двете събития била причината подсъдимият А.И. да бъде
отведен в полицейския участък, където с него разговарял полицаят Р.И.Т.. Пред
него подсъдимият заявил, че след станалото пред заведението отишъл да търси
сметка от И. П., като взел със себе си дървен кол, а когато не открил П., се насочил към паркирания пред дома му микробус и подтикнат от яда си,
изпочупил стъклата му. С протокол за доброволно предаване /без дата/ А.И.
предал на полицейския служител Р.Т. 1 брой дървен кол с дължина от 90 см и
диаметър 2 см, бял на цвят с пластмасов накрайник в единия му край. В същия
протокол, поставен на л.19 от досието по ДП № 570/2019 г. по описа на
РУ-Харманли, приобщено към материалите на настоящото дело, подсъдимият
собственоръчно записал, че с дървения предмет счупил прозорците на микробуса на
И. П.
По делото са назначени две
съдебни експертизи – медицинска и оценителна. Съгласно заключението на първата,
базирано на писмени материали /издадено съдебно-медицинско удостоверение/
тъжителката П. е получила контузия в областта на шията и такава в областта на
главата, като и двете увреждания, проявени в болка, били настъпили в резултат
на въздействие с твърд тъп предмет. Причиненото разстройство на здравето
отзвучавало за 10-14 дни. Оценителната експертиза е остойностила
повредите на превозното средство – лек автомобил, като изводът й е, че
необходимите за възстановяването на вещта средства се равняват на 502 лева.
Изложената по-горе фактическа
обстановка установяват на първо място гласните доказателствени
средства – показанията на разпитаните по делото свидетели и обясненията на
подсъдимия, а също писмените доказателствени средства
и заключенията на назначените по делото експертизи. На пръв поглед разказаното
от свидетелите е противоречиво, но
задълбоченият прочит на показанията и оценката за вътрешната им устойчивост
всъщност отхвърля този извод. Така докато свидетелите И. П., М. П. и В. Д.
представят в детайли начинът, по който е възникнала свадата в района пред
заведението, а след това описват механизма, по който били нанесени ударите
върху горната част от тялото на тъжителката, то свидетелите А. Д. и И.С.
по-скоро отричат да е било извършено нападение върху Б.П., макар да потвърждават
физическия сблъсък между И. П. и подсъдимия, но с акцент върху други моменти -
нанесени върху самия свидетел побой от страна на И. П. /първия от тях/ и удари,
които подсъдимият понесъл от П. и които след прииждането на голяма група хора
били прекратени /свидетелят Ч./. Последните двама свидетели макар видимо да
подкрепят обясненото от подсъдимия, на практика го и опровергават, защото: и
двамата свидетели са категорични, че физическо съприкосновение между И. П. и
подсъдимия е имало и то се е изразило именно във взаимна размяна на удари,
бутане, падане на земята и предизвикана от това външна намеса, като както Д.,
така и Ч. характеризират конфликта като „бой“, а не така, както самият подсъдим
го описва в обясненията си – като побутване от страна на П. след отправената
към него реплика. Очевидно е, че посоченото от подсъдимия общуване не би довело
нито до необходимостта от включването на други лица в свадата, нито от
понасянето на удари от Д., още по-малко от нуждата за словесно успокояване на
лицата, за което Д. разказва в показанията. За коя част от инцидента
свидетелстват Ч. и Д. е важен въпрос, чийто отговор е наложителен не само в
аспекта на достоверността на казаното от тях, но и в аспекта на относимостта му към инкриминираната фактология.
Отговор на втория въпрос дават показанията на свидетелите И. П., М. П. и В. Д.
Съгласно представеното от първите двама, И. напуснал тържеството и тръгнал към
изхода на заведението, като в същия момент след него се отправил и подсъдимият
с исканото обяснение за проявеното отношение към съпругата му. Еднопосочни са
твърденията и на тримата, че в този момент пред заведението не е имало
струпване на хора, а тогава в конфликтната зона са се намирали първоначално И.
П. и подсъдимият, както и намиращия се отвън Д., който наблюдавал както
първоначалната разпра между двамата мъже, така и идването на тъжителката и
съпруга й. Свидетелят Д. е категоричен, че е възприел и ударите върху главата
на П., а преди това и ударът, насочен към И. П., като описва случилото се по
начин, напълно идентичен с този, който илюстрират показанията на останалите
двама очевидци – И. и М. П., а именно: Б. направила опит да защити сина си и
поискала да разбере каква е причината за грубостта на подсъдимия, в отговор на
което той я ударил в областта на главата. Тук е мястото да се посочи, че представеният
от свидетелите П. разказ е не само детайлно богат, вътрешно и взаимно
непротиворечив, но и напълно съвместим с информацията, която предоставят показанията
на свидетеля Д. В този смисъл твърдението на защитата, че казаното от
свидетелите П. бележи преднамерено уличаване на подсъдимия в неизвършено от
него деяние, са несъстоятелни, а възражението, че осъдителната присъда почива
единствено върху показанията на заинтересовани от изхода на делото лица –
очевидно неверни. Действително няма как показанията на сина и съпруга на
тъжителката да не бъдат ценени през призмата на близкото им родство с
поддържащата частното обвинение, но няма и как това обстоятелство да бъде
самостоятелна причина за игнориране на достоверността на свидетелския разказ,
щом той, както се посочи, е така логически, обемно и по хронология издържан, че
да не буди само принципно възможните съмнения за необективност, а и ако той е
синхронизиран с други доказателствени източници,
каквито в случая са показанията на очевидеца Д., чиято конкретност също не
поражда поводи за неистинност. А що касае твърдяното от Д. и Ч., то несъмнено
същото визира друг епизод на инцидента, развил се след нанесените върху
тъжителката удари – момента, в който Д. и Ч. са се озовали в района пред
търговския обект и са възприели ответната реакция на И. П., който очевидно не
се е отстранил незабавно от сблъсъка с подсъдимия, а е направил това след
пристигането на останалите празнуващи. Затова и твърдението на Ч., че не е
забелязал присъствието на тъжителката и съпруга й на мястото има своето логично
обяснения – когато този свидетел е отишъл в района, двамата съпрузи вече са
били тръгнали към колата и изчаквали сина си, за да отпътуват към спешния център.
А защо свидетелят Д. заявява, че именно към него е била насочена агресия от
страна на И. П. след разговора между подсъдимия и П. и защо именно подсъдимият
е бил „прибран“ в заведението след „боя“ са въпроси, на които нито неговите
показания, нито пък обясненията на И. дават отговори, съвместими с причините,
повода и развоя на конфликта. Не само тези, но и редица други присъстващи в
обясненията на И. факти като твърдението за афектирания син, изразения от
тъжителката гняв, неназованите
„момчета“, предчувствали „началото на бой“, са причините тези обяснения да
бъдат ценени като изцяло защитни, съдържащи само фрагменти, които могат да
обслужат формираната позиция срещу обвинението и и по тази причина
непредставящи фактическата картина в такава пълнота, която да позволи
използването им като доказателствено средство.
С такова естество е и обясненото от
подсъдимия относно втората част от инкриминираните събития – тези, развили се
на ул.“Г.“ № *. Освен отреченото от подсъдимия участие в този епизод, показанията на свидетеля
А. А. са тези, които потвърждават тази защитна линия.
Последните са явно недостоверни не само защото в детайлите си се отличават от
версията на подсъдимия, но и защото са видимо колебливи и нелогични. Така,
докато подсъдимият описва как забелязал сина си да взема дървен кол от дома им
и с него да се отправя към къщата на П., където бил настигнат от баща си едва когато стъклата
на автомобила бил вече счупени, то казаното от А. е коренно различно – той
твърди, че се насочил към дома на „А.“ /вероятно се има предвид свидетелят Д./, посетил свои роднини, именно тогава взел кола /не сочи точно откъде/ и
сам, но в присъствието на „много други лица“, които не назовава, потрушил прозорците на колата. И още – подсъдимият заявява,
че е пристигнал на мястото на този инцидент и прибрал сина си вкъщи, а казаното
от А. очевидно отхвърля това да е вероятно, защото съгласно разказа му
подсъдимия е нямало как да научи за действията му, за да предприеме тяхното
преустановяване. Различията между двете групи доказателствени
средства са явни, нетърпими и правещи невъзможно кредитирането на съдържащата
се в тях информация. Тази, която обаче представя свидетелката Б. И., се отличава с последователност и точност, а също и кореспонденция с други
доказателствени източници. И. ясно посочва кои лица са присъствали
пред колата в момента на нейното повреждане и кое е било лицето, което е
нанесло удари с кол върху прозорците. Категорична е, че това лице е бил
подсъдимият И., както и че на мястото са били още свидетелите Д., А. и лицето С.Х., които също удряли автомобила с въпросния предмет. В
този смисъл са били и сведенията, които подсъдимият е предоставил на свидетеля Р.Т.,
пред когото не само признал за увреждането на микробуса, но и обяснил причините
за това – бил ядосан от станалото преди това. В същата насока, макар и не с
такава категоричност, е било съобщеното от подсъдимия пред свидетеля А.А.И., в което той маркирал основните детайли на станалото,
демонстрирал знание относно автора на повреждането, като не изключил себе си
нито като присъстващ на събитията, нито като възможен участник в тях. Не може
да не се отчете и това, че именно подсъдимият е предал на полицейския инспектор
средството, с което деянието е извършено, и сам е записал, че с него е повредил
автомобила на П. В този смисъл напълно логично е твърдението на свидетеля А.,
че не знае как колът се е озовал в полицията и очевидно неистинно е посоченото
от него, че предметът е оставил „някъде в двора“, след като неговата баба го е
възпряла от по-сериозно увреждане на колата. При така установената невярност на
съдържащата се в показанията на А. информация първоинстанционният
съд не е имал повод да я кредитира и я постави в основата на своите фактически
и правни изводи, довели в крайна сметка да оправдаването на подсъдимия по
обвинението за престъпление по чл.216 ал.4 вр. ал.1
от НК. Направеният от въззивнитя съд анализ
обосновава противното заключение – че подсъдимият е извършил това престъпление
и затова по него той беше признат за виновен. Това, че в престъпното поведение
са взели участие и други лица не променя изводите за авторство и виновност – обвинение
за съучастие не е налице, но участието на подсъдимия в противоправното
повреждане е несъмнено, поради което и наказателната му отговорност следва да
бъде ангажирана, без тя да бъде утежнена, нито пък облекчена от
обстоятелството, че деянието е реализирано в съучастие с други лица.
Повреждането на чуждата движима вещ е умишлено. Видът на умисъла е пряк, а
свидетелство за това са всички обективни елементи на престъпната проява,
изразена в съзнателно, целенасочено и външно демонстрирано намерение за постигане
на общественоопасния резултат.
А съвкупната оценка на
доказателствата, отнасящи се до обвинението по чл.130 ал.2 от НК, сочи, че
решаващите изводи на първоинстационния съд са верни,
тъй като доказателствата по делото безспорно установяват, че подсъдимият е
нанесъл инкриминираните удари, причинили болка на тъжителката, както е
отбелязано в заключението на медицинската експертиза. И тук субективното
отношение на дееца към резултата обосновава прекият умисъл като форма на
вината, проявен в механизма и броя на нанесените удари.
Претенцията на частното
обвинение за инкриминираните действия, изразили се в удари върху тъжителката,
да бъде ангажирана отговорността на подсъдимия и за престъпление по чл.148 ал.1
т.1 вр. чл.146 ал.1 от НК, т.е. за публично нанесена
обида, не може да бъде удовлетворена. Предложената от повереника
правна конструкция, според която това престъпление се явявало в идеална
съвкупност с квалифицираното вече като съставомерно
поведение против телесната цялост на пострадалата, не е принципно невъзможна,
но случаят не илюстрира нейното осъществяване. Напълно правилно първоинстационния съд е посочил, че за да бъде извършено
престъплението „обида“ действията на подсъдимия следва да изразяват собствената
му негативна оценка или мнение за личността на пострадалия, а в субективен план
да бележат съзнателна насоченост към накърняването на това лично благо. В този
смисъл становището на повереника, според което
преследваният от дееца резултат не влияе върху съставомерността
по чл.146 ал.1 от НК, не може да бъде споделено, а предложеното еднопосочно
третиране на двете деяния независимо от намислената цел и обема на субективните
представи, категорично следва да се отхвърли. В разглежданата ситуация, за
която вече се прие, че е ударът е бил провокиран от намесата на тъжителката в
сблъсъка между сина й и подсъдимия, чиято агресия е била генерирана от решението
му да потърси сметка от И. П., т.е. тъжителката е станала неволен участник в
конфликта, няма как да се счита, че нанесения й удар е изобразил и негативни
оценъчни елементи за личността й и то при отсъствието на какъвто и да е мотив
за засягане на нейната чест и достойнство. Затова изложеното от съда виждане за
липсата на елементите от престъпния състав в чл.148 ал.1 т.1 вр. чл.146 ал.1 от НК е правилно, поради което то се
подкрепя от въззивния съд.
Признаването на подсъдимия за
виновен в извършване на престъпление по чл.130 ал.2 и по чл.216 ал.4 вр. ал.1 от НК рефлектира върху вида на отговорността,
която той следва да понесе. Приложението на института по чл.78а ал.1 от НК се
явява невъзможно, поради съдържащата се в разпоредбата на чл.78а ал.7 от НК
забрана за освобождаване от наказателна отговорност и замяната й с
административна при множество престъпления, каквито в случая са налице. Затова
наказанията е наложително да бъдат индивидуализирани по общите правила на глава
„пета“ от НК. Отнасянето им към конкретиката на
делото налага следния коментар: Подсъдимият А.А.И. е
роден на *** ***, ***** е /или живее на съпружески начала/, ******, ******. Не се констатират различни от
инкриминираните противоправни прояви, за които той да
е бил санкциониран, макар приложената по досъдебното производство характеристика да съдържа негативни оценки за социалния му
облик. Преобладаващите обаче положителни за личността му сведения налагат извод
за невисока обществена опасност в личен план. Не такава е обществената опасност
на престъплението по чл.130 ал.2 от НК – провокирано от желанието да се уреди
личен конфликт по непозволен начин, от намалените в резултат на употребения
алкохол задръжки, от намесата на П. във възникналата разпра и проявената
безконтролна агресия, то показва сериозно засягане на защитения сектор, макар и
не в степен, значително надхвърляща обичайната. Наред с това и отново в аспекта
на самото деяние следва да се отчете, че ударите са били нанесени на жена,
която е предизвикала гнева на подсъдимия единствено заради опита си да защити
своя син и освен това видимо е страдала от болест, намаляваща физическата и
психическа й устойчивост. За последното подсъдимият безспорно е има представи,
както сам посочва в обясненията си, в които подробно описва физическото
състояние на П. и изразява знание за заболяването й и провежданото лечение. Не
може да не бъде отчетено и това, че подсъдимият, макар и ръководен от
адресираната спрямо И. П. агресия, е нанесъл не един, а два удара в горната
част от тялото на тъжителката, въпреки че, както вече се посочи, е съзнавал
нейната уязвимост заради влошеното здраве и терапия. Така, съвкупният анализ на
изброените в чл.54 от НК индивидуализиращи наказанието обективни и субективни
параметри, води до заключението, че смекчаващите отговорността обстоятелства са
в личен план, а отегчаващите са свързани с механизма и характера на самото
деяние. Санкционната част на нормата в чл.130 ал.2 от НК предвижда три
алтернативни наказания – лишаване от свобода, пробация
или глоба. Най-подходящото от тях в случая е наказанието „пробация“,
тъй като нито най-тежкото, нито най-лекото биха съответствали на степента, в
която обществените отношения са били засегнати. А съотношението
смекчаващи-отегчаващи вината на подсъдимия обстоятелства сочи, че
продължителност от шест месеца би постигнала поправителните цели на закона,
най-вече защото това е първо за подсъдимия осъждане и прогнозата за неговото
превъзпитание с ниска по интензитет санкционна намеса е по-скоро благоприятна.
В тази връзка двете задължителни пробационни
мерки съдът намери за достатъчни за да
се постигне желаната поведенческа корекция и превенцията на бъдеща противоправна дейност.
Изложените съображения относно
личността на подсъдимия са валидни и при отмерването на наказанието за
престъплението по чл.216 ал.4 вр. ал.1 от НК, за
което законът предвижда също алтернативни наказания – лишаване от свобода и
глоба от сто до триста лева. И за това престъпление съдът намери по-тежкото от
двете по вид наказания за неподходящо, не само заради сравнително невисоката
стойност на нанесените повреди, но и защото социалната характеристика на
подсъдимия не сочи необходимост от санкциониране, свързано с лишаване от
свобода, напротив – наказанието глоба е това, което би подтикнало подсъдимия да
се въздържа от други такива прояви. Съобразно данните за имущественото
състояние на подсъдимия размерът на глобата беше определен на 200 лева.
На основание чл.23 ал.1 от НК
наложените за двете престъпления наказания бяха групирани и определено едно
общо наказание във вида и размера на по-тежкото от тях – пробация
с приложение на двете задължителни пробационни мерки
„задължителна регистрация по настоящ адрес за срок от шест месеца и
периодичност два пъти седмично“ и „задължителни периодични срещи с пробационен служител за срок от шест месеца“.
Уважен беше и предявеният от
тъжителката против подсъдимия граждански иск за причинените от деянието,
квалифицирано като противозаконно повреждане на чужда движима вещ, имуществени
вреди. Предпоставките за ангажиране на деликтната
отговорност на И. са налице – поведението е противоправно,
то е довело до неблагоприятно изменение в имуществената сфера на ищцата и е
извършено виновно. Вредите се състоят в разходите, които е необходимо да бъдат
направени за възстановяване на цялостта на вещта, а
стойността на последните според оценителната експертиза е 502 лева. Такъв е
размерът и на предявения от П. граждански иск, който поради казаното беше
изцяло уважен.
Определеното от първоинстанционния съд обезщетение за неимуществени вреди,
настъпили в резултат на телесното увреждане съдът намери за справедливо. То
напълно съответства на изживените от ищцата болки и на установената от експерта
продължителност – около 10-14 дни. Следва да се има предвид, че макар и с
изявена болезненост, физиологичните промени не са довели до видими морфологични
изменения, т.е. страдания от естетично естество не са констатират. Не се
установява и период на търпените болки, различен от този, който е прогнозирал
експертът, нито се твърди негативно влияние върху общото здравословно
състояние, освен прилошаването, което следва да бъде отчетено при отмерване на
репариращата сума. Така, макар първоинстанционния съд
да не е коментирал изброените по-горе фактори от значение за стойностната обезвреда, то определеното от него обезщетение се явява
съответно на тях, защото сума в размер на 500 лева е достатъчна, за да
компенсира неимуществената негативи и да възмезди всички елементи на
претърпения от ищцата физически дисконфорт.
Поради липсата на увреда на честта и достойнството на ищцата, тази гражданска
претенция се явява неоснователна и затова тя правилно е била отхвърлена от
съда.
Върху размера на уважения от въззивния съд граждански иск подсъдимият дължи държавна
такса в размер на 50 лева, каквато той беше осъден да заплати. В негова тежест
бяха възложени и разноските, направени от частния тъжител, като беше съобразен
фактът на оправдаване по едно от обвиненията, заради което направеният за
адвокатската защита разход беше намален от 1500 на 1 000 лева, към който
се добави стойността на внесената държавна такса в размер на 6,00 лева. Така
общия размер на дължимото от подсъдимия на тъжителя се изчисли на 1006
лева.
Така мотивиран, съдът постанови
присъдата си.
Председател: Членове:1. 2.