РЕШЕНИЕ
№ 1032
гр. Стара Загора, 04.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, VII-МИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на дванадесети ноември през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Свилен Жеков
при участието на секретаря Маргарита Огн. Николова
като разгледа докладваното от Свилен Жеков Гражданско дело №
20245530103265 по описа за 2024 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 103 - 257 от Гражданския процесуален
кодекс /ГПК/.
Предявени са обективно евентуално съединени установителни искове
както следва: 1/ с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1
ЗЗП вр. чл. 6, ал. 1 ЗПФУР и чл. 22 ЗПК /установителен иск за нищожност/ за
прогласяване недействителността на договор за паричен заем Standart 14 №
********/******** г. като нарушаващ разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10
и чл. 19, ал. 4 ЗПК /в евентуалност претендира за нищожни следните клаузи:
1/ чл. 1, ал. 3 от договор за паричен заем Standart 14 № ********/******** г. и
2/ чл. 4, ал. 2 от договор за паричен заем Standart 14 № ********/******** г./.
Ищецът Й. М. К. твърди, че на ********г. е сключил договор за паричен
заем № ******** с „Вива кредит“ ООД. Страните са се договорили за
отпуснатия заем да бъде в размер на 1500,00 лева, видът на вноската
двуседмична, а броят на погасителните вноски 30. В договора било посочено,
че годишният лихвен процент ще бъде в размер на 40,32%, а ГПР в размер на
1
49,37%. В чл.1, ал.3 от Договора било уговорено, че кредиторът предоставя па
потребителя допълнителна услуга по експресно разглеждане на искането за
заем, съгласно която па кредитополучателя ще бъде начислена допълнителна
такса в размер на 943,50 лева която ще бъде разсрочена за изплащане заедно с
погасителните вноски по заема. В чл.4, ал.1 страните уговорили, че заемателят
се задължава в срок до 3 три дни от сключване на договора да предостави на
заемодателя едно от следните обезпечения: Поръчител физическо лице, което
да отговаря на определени от кредитора условия или банкова гаранция. В ал. 2
на чл. 4 било уговорено, че в случай на непредставяне на обезпечението,
потребителят дължи неустойка в размер на 628,80 лева. Уговорено било също
така тази неустойка да бъде заплащана разсрочено, като в този случай
дължимата вноска ще бъде в размер на 115,32 лева, а общото задължение по
кредита ще е в размер на 3459,60 лева. Процесният договор бил нищожен на
основание чл.10, ал.1 вр. чл.22 ЗПК, тъй като не била спазена предвидената от
закона форма. Нарушено било изискването процесният договор да е написан
по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора да се представят
с еднакъв по вид, формат и размер шрифт не по-малък от 12, в два екземпляра
- по един за всяка от страните по договора. Небило предоставено на ищеца
копие от Общите условия и погасителен план, което било пряко нарушение на
императивните правила, установени със ЗПК, както и договорът не бил
подписан на всяка страница. Договорът за потребителски кредит бил нищожен
на основание чл.11, ал.1, т.10 вр. чл.22 ЗПК, тъй като не бил налице съществен
елемент от неговото съдържание, а именно годишният процент на разходите
/ГПР/ по кредита. В нарушение на императивните правила, в договора за
потребителски кредит ГПР бил посочен единствено като процент, но без
изрично да са описани и основните данни, които са послужили за неговото
изчисляване. Липсата на ясно разписана методика на формиране на ГПР по
кредита, а именно кои компоненти точно са включени в него и как се формира
посоченият в договора ГПР, което било в пряко противоречие с
императивните изисквания на чл.19, ал.1 вр. чл.10, ал.2 и чл.10а, ал.2 и 4 ЗПК.
Кредиторът не е посочил как се изчислява ГПР. Не е посочил включва ли се
към нея такса за експресно разглеждане, неустойка за непредоставяне на
поръчител, застраховка и т.н. По този начин потребителят няма реалната
възможност да изчисли реалният ГЛП, без същият да притежава специални
знания и умения. В договора единствено бил посочен годишен лихвен
2
процент по заема, без обаче да става ясно как тази стойност се съотнася към
ГПР по договора. Описаните в съдържанието на договора такси и разходи /в
това число възнаградителна лихва, такса експресно разглеждане и неустойка
за поръчител/ обаче водели до различен размер на ГПР от посочения.
Съгласно Решение от 20.09.2018г. по дело С-448/2017 г. на СЕС „На
непосочването на ГПР в договор за кредит трябва да се приравни ситуацията,
в която в договора се съдържа само математическа формула за изчисляването
на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване
данни. В подобна ситуация не може да се счете, че потребителят е напълно
запознат с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор към
момента на сключването му и следователно, че разполага с всички данни,
които могат да имат отражение върху обхвата на задължението му“. В глава
четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора преди сключване на
договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя
и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26
от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи: „В
условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да
не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без
предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите - членки следва
да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и
следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите
в случаите, в които те процедират по този начин“. Клаузата, с която в
процесния договор за паричен заем било уговорено, че заемателят дължи
неустойка, в случай че не предостави поръчител, е нищожна, както и че
същата противоречи на целта на закона, /чл.2 ЗПК/. Кредиторът, в случай, че е
преценил, че длъжникът не е отговарял на определени изисквания - да откаже
да сключи договора, Въпреки това на длъжника се вменявало задължение да
осигури документ едва след като кредитът е отпуснат, като ако не стори това
дългът му нараства, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава. По
този начин, вместо кредиторът да спазва целта на закона, а именно отговорно
кредитиране, той създавал предпоставки потребителят да изпадне в свръх
задълженост. В случая кредиторът начислявал неустойка, чието плащане
разсрочва заедно с периодичните вноски. Ако кредиторът действително е
имал желание и цел да му бъде предоставен поръчител или банкова гаранция е
3
могъл да отпусне кредита след предоставянето на такъв или да откаже
сключване на договор за паричен заем, каквато е обичайната практика при
предоставяне на кредити. Дори да се приеме, че страните са допускали
възможността потребителя да предостави поръчител или банкова гаранция и
„неустойката“ да не се дължи, това плащане не се явявало неустойка по
смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Счита, че тази
клауза била изцяло неравноправна и нищожна на основание чл.143, ал.2, т.5 от
Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, тъй като същата задължавала
потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано висока неустойка. Също така считам, че тази клауза не била
индивидуално уговорена, съгласно чл.146 ЗЗП. На следващо място клаузата с
която се уговаряло заплащане на възнаграждение за експресно разглеждане
била нищожна и противоречаща на закона, в пряко противоречие на ЗПК.
Съгласно чл.10а, ал.1 ЗПК кредиторът можел да събира от потребителя такси
и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски
кредит. Тези такси не можели по арг. от чл. 10а, ал.2 ЗПК да бъдат свързани с
усвояване и управление на кредита. В пряко нарушение на императивното
правило на чл.19, ал.1 вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК „Вива кредит“ ООД не е
включило в ГПР разходите за заплащане на „неустойка“ и допълнителна
услуга, като и двете по своята същност представляват печалба за кредитора,
надбавка към главницата, която се плаща периодично, поради което трябва да
е част от годишния лихвен процент /ГЛП/ и ГПР. При условие, че ГПР бил
законосъобразно описан, действителният такъв щял да възлиза многократно
над допустимия, а не както бил посочен в договора. Според императивната
разпоредба на чл.19, ал.4 ЗПК, ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България, което означавало, че лихвите и разходите по кредита не могат да
надхвърлят 50% от взетата сума. Счита, че с тези действия „Вива кредит“ ООД
е заобиколило изискванията на ЗПК за точно посочване на финансовата
тежест на кредита за длъжника, като съгласно чл.21, ал.1 ЗПК, всички
приложими към сключването, изпълнението, прекратяването и развалянето на
потребителски договори национални нормативни актове /ВПК, ЗПФУР,
ЗЕДЕУУ и др./ са приети в Република България, въз основа на
присъединяването ни към Европейския съюз и произтичащите от това
4
задължения за синхронизиране на българското законодателство е
европейското. Неизпълнението на задължението за правилно посочване на
размера на ГПР злепоставя и самата цел на Директива 2008/48/ЕО да има
единен съпоставим прозрачен пазар на кредитите, защото по този начин
потребителят не може да сравни продуктите адекватно. Целта на уредбата на
ГПР била чрез императивни норми да се уеднакви по еднозначен начин
изчисляването и посочването на ГПР на кредита и това да служи за
съпоставка на кредитните продукти и да ориентира икономическия избор на
потребителя. Сочи решение по дело С-714/22. Счита, че посочването в
договора на размер на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията
между страните, представлявало „заблуждаваща търговска практика по
смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от Закона за защита на потребителите, както
и по смисъла на правото на ЕС. Счита, че Договорът за потребителски кредит
е нищожен на основание чл.11, ал.1, т.9 вр. чл.22 ЗПК вр. чл.26, ал.1, пр.2 ЗЗД,
тъй като клаузата за възнаградителната лихва /ГЛП/ била нищожна поради
противоречие е добрите нрави. Липсвали каквито и да било условия за
прилагането на ГЛП. Нарушението било още по-съществено доколкото, нито в
договора, нито в погасителния план имало отбелязване какъв е общият размер
на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й
е главницата по кредита, за да може да се направи проверка дали посоченият
лихвен процент отговаря на действително прилагания от кредитодателя.
Визираната неяснота съществено ограничавала правата на потребителя и била
основание за недействителност на договора за кредит. Моли за прогласяване
на нищожността на договор за потребителски кредит №********, сключен
между страните, на основание чл.22 ЗПК във вр. с чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.,
евентуално на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.22, вр. с чл.11, чл.19 ЗПК, при
евентуалност прогласяване нищожността на чл.1, ал.3 - клаузата, с която се
начислява такса експресно разглеждане от сключения между тях договор за
потребителски кредит ******** и чл. 4, ал.2 - неустоечната клаузата от
сключения между тях договор за потребителски кредит ********.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата
молба, като е заел позиция за неоснователност на исковете. По отношение на
твърденията на ищеца, че договорът за паричен заем бил недействителен на
основание чл.22 ЗПК, поради неспазване на изискванията на чл.11, ал.1, т.9
ЗПК сочи, че по смисъла на §1, т.5 от ДР на ЗПК, фиксиран лихвен процент по
5
кредита бил лихвеният процент, предвиден в клауза на договор за кредит, по
силата на която кредиторът и потребителят уговаряли един постоянен лихвен
процент за целия срок на договора, а съгласно §1, т.5 от ДР на ЗПК лихвения
процент по кредита е лихвения процент, изразен като фиксиран или като
променлив процент, който се прилага на годишна основа към сумата на
усвоения кредит. В сключения договор бил посочен фиксиран ГЛП, а при
положение, че лихвения процент бил точно фиксиран в договора и е ясен за
страните, то не можело да се приеме, че са нарушени изискванията на чл.11,
т.9 ЗПК. Изискването в чл.11, ал.1, т.9 ЗПК за посочване на индекс или
референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент,
както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент
ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, било
неприложимо в настоящия случай, доколкото същото било приложимо при
променливи лихвени проценти, а в настоящия случай се касаело за фиксиран
годишен лихвен процент. Договорът съдържал и необходимата информация за
размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски.
Както националният закон, така и Директива 2008/48/ЕО не поставяли като
изискване към съдържанието на договора посочване на компонентите на всяка
една погасителна вноска- каква част от нея е за погасяване на главница и каква
част-за лихва. Възнаградителната лихва представлявала цената на
предоставяната от кредитора услуга - ползването на парични средства - и
поради това той бил свободен да определи какъв да е нейният размер.
Размерът на лихвата бил договорен в съответствие с принципа на свобода на
договарянето, предвиден в чл.9 ЗЗД. Въпреки това ищецът приемал, че тази
уговорка била нищожна и влече нищожност на целия Договор, поради
обстоятелството, че размерът на лихвата надвишавал трикратния размер на
законната лихва за забава. Позицията на ищеца оставала несподелена, тъй като
ЗПК не въвеждал лимит на възнаградителната лихва по договорите за
потребителски кредит, а единственото ограничение, предвидено в чл.19, ал.4
ЗПК, било ГПР да не е по-висок от петкратния размер на законната лихва.
Ответното дружество спазило това ограничение, тъй като ГПР съгласно
Договора не надвишавал този размер, а при изчисляването му бил включен
размерът на фиксирания годишен лихвен процент. Не било налице
противоречие с добрите нрави, а договорената възнаградителна лихва не
можела да се счете за прекомерна, водеща до противоправно
6
облагодетелстване на кредитора, доколкото, тъй като договорната лихва
представлявала цената, която потребителят заплаща на кредитора за това, че
ползва неговите парични средства. Именно това правело лихвата
възнаградителна, а не наказателна. Такава е била и волята на ищеца,
обективирана изрично в подписания от нея Договор. Договорната лихва по
своята същност представлявала „цена“ за ползване на парични средства за
определен период от време. При определяне на допустимия размер на
лихвения процент по договор за паричен заем трябвало да се изхожда от
спецификата на всеки кредитен продукт и не може да се слагат общи
ограничения за всички заеми. Чл.11, ал.1, т.10 ЗПК не изисквал в договора да
се посочи математически алгоритъм, по който се изчислява ГПР. Това е така,
защото в рамките на Европейския съюз, в това число и в България имало
нормативно предвидени две математически формули за изчислението на ГПР
/т.1 и т.2 от Приложение №1 към ЗПК/, които единствено можело да се
прилагат за изчислението на ГПР. Нормата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК не
предвиждала в договора за потребителски кредит изрично и изчерпателно да
бъдат изброени всички разходи, включвани в ГПР, а единствено да се посочат
допусканията, използвани при изчисляване на ГПР. Тези допускания или
предвиждания били изчерпателно изброени както в чл.19 от Директива
2008/48 на Европейския Парламент и на Съвета относно договорите за
потребителски кредити, така и в издадения в нейно изпълнение ЗПК и по-
точно в точка 3 от приложение №1 към чл.19, ал.2 ЗПК. Нямало нарушение и
на чл.19, ал.4 ЗПК, доколкото размерът не надвишавал пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена
с постановление на Министерския съвет на Република България. Що се касае
до твърденията на ищеца, че неустойката следвало да се включи при
калкулацията на ГПР и че поради невключването й посоченият в Договора
ГПР не бил действителен, сочи, че при изчисляване на ГПР чл.19, ал.3 от ЗПК
изрично изключвал плащания, възникващи при неизпълнение на задължения
по договора за потребителски кредит. Тази разпоредба идвала да покаже, че
освен да защити потребителя, законодателят е пожелал да насърчи
добросъвестното спазване на неговите задължения и стриктното им
изпълнение. В настоящия случай, размерът на ГПР бил посочен в договора,
като същият се формирал по определения в приложение №1 към ЗПК начин. В
този смисъл е и практиката на СЕС - определение от 16 ноември 2010г.,
7
Pohotovost', С-76/10, EU:C:2010:685, т.69 и 70. Ето защо, неустойката за
неизпълнение нямало как да бъде включена в ГПР, тъй като тя била едно
условно задължение, което не било известно дали ще възникне, тъй като
зависило от бъдещо несигурно събитие, а именно изпълнението на
задължението за обезпечаване на кредита от ищеца. Във връзка с твърдението
на ищеца, че не са предоставени общи условия и погасителен план към
договора за потребителски кредит, следвало да посоча, че процесният договор
не бил сключен при общи условия, а в Договора изрично били посочени броя
на вноските и датите за плащане на всяка една от тях. Тоест, всички условия
по отпускане и връщане на заема били инкорпорирани в самия договор,
поради което към същия не били прилагани ОУ и не бил изготвян погасителен
план, респ. не били описани в договора. По отношение на твърдението на
ищеца, че невключването на неустойката в ГПР водел до нищожност на
Договора, процесуалният представител на ищеца не съобразил разпоредбата
на чл.19, ал.3, т.1 ЗПК, в която било предвидено, че при изчисляване на
годишния процент на разходите по кредита не се включвали разходите, които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит. Следвало да се отбележи, че всеки заемател по договор
за потребителски кредит разполага с гарантираната от чл.29 ЗПК възможност
да се откаже от договора в 14-дневен срок, за която ищецът също е бил
информиран чрез СЕФ и от текста на самия договор. В случай, че упражни
правото си, той би дължал връщане единствено на получените в заем главници
и не би дължал начислените му поради непредоставяне на обезпечение
неустойки. Тоест, задължението за заплащане на неустойка е условно и
възникването му зависело изцяло от действията на потребителя. В този ред на
мисли и след като е разбрал, че е в невъзможност да изпълни задължението си
по чл.4, ал.1 от Договора и при положение, че не е пожелал да понесе
тежестта на неустойката по чл.4, ал.2 от Договора, то той е разполагал с 14
дни да се откаже от Договора и по този начин да избегне неблагоприятните за
себе си последици. Ищецът обаче не сторил това, от което следва, че той е
решил да ползва кредита и да изплати начислената му неустойка. Ищецът
неправилно считал, че поставянето на изискване за осигуряване на лично
обезпечение /поръчителство/ противоречи на целта на Директива 2008/48 и в
частност на предвидените в нея задължения на кредитора преди сключване на
договорите за кредит да направи оценка на кредитоспособността на
8
потребителя. Дружеството изпълнило задължението си по директивата и чл.
16 от ЗПК да оцени кредитоспособността на ищеца преди сключване на
Договора, която оценка се прави при разглеждане на заявката за кредит.
Напълно несъстоятелни и необосновани са твърденията, че посоченият в
Договора размер на ГПР не е реален, което било „заблуждаваща търговска
практика“ по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 ЗЗП, доколкото ищецът не
навежда никакви доводи в тази връзка, а схематично маркира само бланкетни
формулировки за неравноправност на клаузата. Досежно твърденията,
изложени в исковата молба, че процесната клауза за неустойка била нищожна,
тъй като била неравноправна, счита също за неоснователни. Съгласно
разпоредбата на чл.143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя. Неравноправните клаузи
не били обвързващи за потребителя - по арг. отчл. 6, параграф 1 от Директива
93/13/ЕИО. Съгласно разпоредбата на чл.146, ал.1 ЗЗП неравноправните
клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално.
Следователно, за да се приложи разпоредбата на чл.146, ал.1 ЗЗП, което да
доведе до нищожност, освен че клаузата трябва да е неравнопоставена,
трябвало да не е индивидуално уговорена между страните по договора. По
аргумент от противното на чл.146, ал.2 ЗЗП, индивидуално уговорени клаузи
са тези, които не са били изготвени предварително и потребителят е имал
възможност да влияе върху съдържанието им. В процесният случай Договора
е сключен по предложение /искане/ направено от кредитополучателя, от което
може да се направи извод, че му е дадена възможност да влияе върху
съдържанието на клаузите на договорите. Същият се е запознал с
преддоговорната информация, попълнил е въпросници за кандидатстване на
кредити, въз основа на които са договорени клаузите от договорите. Ищецът
не е бил поставена в положение на по-слаба страна от гледна точка на степента
му на информираност и на възможностите, които му се предоставят да
преговаря. Видно от съдържанието на Договора, услугата по експресно
разглеждане на документи било допълнителна услуга, от която клиентът
доброволно е избрал да се възползва от нея, като на основание чл.19 във
връзка с Приложение № 1 към чл.19, ал.2 ЗПК стойността на същата не
следвало да се прибавя при изчисляване на ГПР по договора. Експресното
9
разглеждане на документи не било действие по усвояване или управление на
кредита, а действие, което предхожда във времево отношение и усвояването и
управлението на кредита. Експресното разглеждане на документи нямало
задължителен характер, с което обстоятелството ищецът е бил запознат, както
и е избрал доброволно да ползва тази услуга срещу заплащане на такса в
конкретно посочен размер, което се потвърждава от чл.1, ал.3 от Договора.
Моли за отхвърляне на исковете.
В открито съдебно заседание, ищецът, редовно призован, не се явява, и
не се представлява. Депозира молба чрез процесуален представител по хода на
делото и моли съда да уважи предявените искове и да му присъди
направените разноски.
В открито съдебно заседание ответникът редовно призован, не се явява
и не се представлява. Депозира молба чрез процесуален представител по хода
на делото и по съществото на спора.
Съдът, след като взе предвид становищата на страните, прецени
събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено от
фактическа страна следното:
На основание чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК и поради съвпадащите изявления
на страните в исковата молба и отговора на исковата молба с доклада по
делото бяха обявени за безспорни между страните правнорелевантните
обстоятелства, че между тях има сключен договор за паричен заем Standart
14 № ********/******** г. с предоставена заемна сума от 1500,00 лв. и в него
е включена клауза за евентуално заплащане на неустойка за неизпълнение на
задължение в размер 625,80 лв., и клауза за заплащане на такса за експресно
разглеждане на документи от 943,50 лв. и заемната сума от 1500,00 лв. е била
предоставена на ищеца /така и договор за паричен заем Standart 14 №
********/******** г., л. 8-12 от делото/, също, че неустойката и таксата за
експресно разглеждане не са включени при изчисляване на ГПР /така
изрично и отговор на исковата молба/.
Съгласно договор за паричен заем Standart 14 № ********/******** г.,
сключен между „Вива кредит“ ООД и ищеца Й. М. К., страните са уговорили
предоставяне на кредит в размер на 1500,00 лв., с фиксиран годишен лихвен
процент 40,32%, и начин на връщане: 30 двуседмични вноски, всяка от които
10
по 94,36 лв., с краен срок на погасяване – 08.02.2024 г., с с уговорена такса за
експресно разглеждане документи за отпускане на заем от 943,50 лв. /чл. 31,
ал. 3 от договора/. В чл. 4, ал. 1 и ал. 2 от договора е уредено задължение за
ищеца - в тридневен срок от сключване на договора е следвало да предостави
обезпечение за изпълнение на задължението си – поръчители отговарящи на
определени изисквания и предоставяне на банкова гаранция, ипотека, особен
залог или ценна книга, като е уговорено при неизпълнение на това задължение
той да дължи неустойка в размер на 628,80 лв. /неустойка за неизпълнение на
задължение/.
При така установената фактическа обстановка, Старозагорски районен
съд прави следните правни изводи:
1/ По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1
ЗЗП, вр. чл. 6, ал. 1 ЗПФУР и чл. 22 ЗПК /установителен иск за нищожност/ за
прогласяване недействителността на договор за потребителски кредит №
********/******** г., като нарушаващ разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т.
10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК:
„Вива кредит“ ООД представлява финансова институции по смисъла на
чл. 3, ал. 2 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са
набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства, което е налице в случая. Това определя дружеството като кредитор
по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
След като по делото се установи възникналото облигационно
правоотношение между „Вива кредит“ ООД и ищеца, предоставяне на
заемната сума в размер на 1500,00 лв., следва по иска за недействителност да
се прецени дали този договор е действителен.
В случая е налице договор за потребителски заем сключен от
разстояние. Регламентацията на договора за потребителски кредит се
съдържа в Закона за потребителския кредит – ЗПК /Обн., ДВ, бр. 18 от
05.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г., приложима редакция – изм. и доп., бр. 58
от 30.07.2010 г., в сила от 31.08.2010 г. / – чл. 9, като това е договор, въз основа
на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
11
продължителен период от време, при което потребителят заплаща стойността
на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски
през целия период на тяхното предоставяне. Формата за действителност на
договора за потребителски кредит е писмена – чл. 10, ал. 1 ЗПК – на хартиен
или друг траен носител; по ясен и разбираем начин; в два екземпляра – по
един за всяка от страните по договора /дефиниция на понятието „траен
носител“ се съдържа в § 1, т. 10 от ДР на ЗПК – това е всеки носител, даващ
възможност на потребителя да съхранява адресирана до него информация по
начин, който позволява лесното й използване за период от време,
съответстващ на целите, за които е предназначена информацията, и който
позволява непромененото възпроизвеждане на съхранената информация/. ЗПК
допуска възможността договорът за потребителски кредит да бъде сключен от
разстояние, като в този случай съгласно чл. 5, ал. 9, кредиторът трябва да
предостави на потребителя стандартния европейски формуляр съгласно
приложение 2, а според чл. 5, ал. 13, когато договорът за предоставяне на
потребителски кредит е сключен по инициатива на потребителя чрез
използването на средство за комуникация от разстояние по смисъла на Закона
за предоставяне на финансови услуги от разстояние, което не позволява
предоставяне на преддоговорната информация на хартиен или друг траен
носител, както и в случаите по ал. 10 /при използването на телефон като
средство за комуникация или друго средство за гласова комуникация от
разстояние/, кредиторът, съответно кредитният посредник, предоставя
преддоговорната информация посредством формуляра по ал. 2 незабавно след
сключването на договора за потребителски кредит. Изискванията за
предоставяне на финансови услуги от разстояние са регламентирани в Закона
за предоставяне на финансови услуги от разстояние – ЗПФУР /Обн., ДВ, бр.
105 от 22.12.2006 г., приложима редакция – изм., бр. 82 от 16.10.2009 г., в сила
от 16.10.2009 г. /, като според чл. 6 договорът за предоставяне на финансови
услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител
като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние,
организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до
сключването на договора страните използват изключително средство за
комуникация – едно или повече. Дефиниция на понятието „финансова услуга“
се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПФУР – това е всяка услуга по извършване на
банкова дейност, кредитиране, застраховане, допълнително доброволно
12
пенсионно осигуряване с лични вноски, инвестиционно посредничество,
както и предоставяне на платежни услуги, а на „средство за комуникация от
разстояние“ – в § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР и това е всяко средство, което може
да се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице
едновременно физическо присъствие на доставчика и на потребителя.
Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор,
въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността
на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски
през целия период на тяхното предоставяне. Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11
ЗПК уреждат формата и съдържанието на договора за потребителски кредит.
Съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се сключва в
писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем
начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид,
формат и размер шрифт – не по-малък от 12 /дванадесет/, в два екземпляра –
по един за всяка от страните по договора.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК –
недействителност на договора за потребителски кредит, като последиците са
уредени в чл. 23 ЗПК - отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той
дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на
лихвата и другите разходи. Доколкото се касае за императивни разпоредби,
нарушението на които влече нищожност на целия договор за потребителски
кредит и тъй като самия ответник е релевирал възражения за нищожност в
тази връзка, съдът следва служебно да провери съответствието на договора
със същите. Това е така, защото ищецът има качеството потребител по
смисъла на § 13, т. 1 от ДР на Закона за защита на потребителите, според който
потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги,
които не са предназначени за извършване на търговска или професионална
дейност. В случая с отпускането на кредити в посочения по-горе размер в
13
полза на ищеца като физическо лице му е предоставена „финансова услуга“ по
смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП. Като потребител ищецът разполага със
защита срещу неравноправни клаузи, предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за
които съдът следи служебно. В този смисъл е и чл. 24 ЗПК, която разпоредба,
във връзка с неравноправните клаузи в договорите за потребителски кредит,
препраща към чл. 143 - 148 ЗЗП. Съдът е длъжен да следи служебно и за
наличието на клаузи, които противоречат на императивни разпоредби на
закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни – чл. 26, ал. 1, пр.
1 и пр. 2 ЗЗД. Преценката за нищожност в коментирания аспект се прави за
всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Освен това
съгласно Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. на ВКС по т.д. № 1/2020
г., ОСГТК и с новелата на чл. 7, ал. 3 ГПК /ДВ бр. 100/2019 г./ се предвиди
изрично задължение на съда да следи служебно за нищожността по чл. 146 ал.
1 от Закона за защита на потребителите, произтичаща от неравноправни
клаузи в договор, сключен с потребител. Изрично задължение да следи за
неравноправни клаузи в потребителските договори съдът има и в заповедното
производство. При установяването на такава клауза, на основание чл. 411 ал.
2, т. 3 ГПК, съдът отказва издаването на заповед за изпълнение. Дори още
преди тези промени по отношение задължението на националния съд да
преценява служебно неравноправния характер на договорните клаузи,
включени в потребителските договори следва е била налице категорично
установена съдебна практика /решение № 23/07.07.2016 г. на ВКС по т.д. №
3686/2014 г., І т.о./, която задължава първоинстанционният и въззивният съд
да следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни
обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителския
договор и да се произнасят, независимо дали страните са навели такива
възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при
преценка дали клаузите на договора са нищожни /т. 1 и т. 3 от Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение
№ 384/02.11.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1450/2010 г., I г.о. и определение №
751/17.08.2010 г. на ВКС по гр.д. № 2022/2009 г., I г.о./.
В разпоредбата на чл. 143, ал. 1 ЗЗП се предвиждат критерии, чрез които
може да се установи неравноправният характер на клауза в договор, сключен с
потребител. Съгласно посочената разпоредба неравноправни са: 1/ клауза,
сключена във вреда на потребителя; 2/ клауза, която не съответства на
14
изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните договорни
правоотношения и равнопоставеността на съконтрагентите; 3/ клауза, която
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца
или доставчика и потребителя.
Настоящият съд констатира, че процесният договор за кредит е
нищожен на две самостоятелни основания:
1/ Сред посочените по-горе изисквания е това по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК -
договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора. Съгласно разпоредбата на
чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР
на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит. От систематичното тълкуване на тази разпоредба с чл. 19,
ал. 1 и Приложение № 1 към ЗПК се достига до извода, че годишният процент
на разходите следва да бъде посочен в договора за потребителски кредит като
числова стойност, както и следва да бъде посочен начина на неговото
формиране, т.е. какво се включва в годишния процент на разходите. Тази
величина се посочва съгласно решение на СЕС от 19.12.2019 г. по дело №
С290/19 г. с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член
267 ДФЕС от Krajsky sъd v Trnave /Окръжен съд Търнава, Словакия/ Член 10,
параграф 2, буква ж/ от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити
и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, изменена с Директива
2011/90/ЕС на Комисията от 14 ноември 2011 г., трябва да се тълкува в смисъл,
че не допуска в договор за потребителски кредит годишният процент на
разходите да бъде посочен не като една-единствена ставка, а като диапазон
15
между минимална и максимална ставка. Посочените изисквания на закона да
се посочат взетите предвид допускания при изчисляване на ГПР не са
самоцелни, необходимо е на потребителя да се предостави пълна, точна и
максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с
кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор
дали да го сключи, като в този смисъл е и изискването на чл. 10, параграф 1, б.
„ж“ от Директива 2008/48/ЕО: да се посочат всички допускания, използвани за
изчисляването на този процент.
В този смисъл процесния договор за кредит формално отговаря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в тях е посочен годишен
процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Така посочения
размер обаче не съответства на действителния, съобразно поетите от
потребителя задължения. Това е така, доколкото уговореното задължение за
потребителя да учреди обезпечение и да заплаща възнаграждение на вноски за
това, дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за
паричен заем, при което като краен резултат следва да заплати на заемодателя
сума в общ размер съответно на 3459,60 лв. неправилно не е калкулирано в
годишния процент на разходите, предвиден в договора.
Изложеното се подкрепя от трайната практика на съдилищата в страната
постановена по въпроса следва ли неустойката за недаване на обезпечение
по договори за кредити да бъде включена в ГПР обективирана напр. в
решение № 369/14.12.2022 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. №
457/2022 г., решение № 2261/18.08.2022 г. на Софийски градски съд по
в.гр.д. № 14174/2021 г., решение № 1117/29.07.2022 г. на Пловдивски
окръжен съд по в.гр.д. № 1298/2022 г., решение № 974/11.07.2022 г. на
Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1136/2022 г., решение №
976/11.07.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1250/2022 г.,
решение № 713/27.05.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
887/2022 г., решение № 140/29.04.2022 г. на Пазарджишки окръжен съд по
в.гр.д. № 114/2022 г., решение № 553/03.05.2022 г. на Пловдивски окръжен
съд по в.гр.д. № 684/2022 г., в които е прието, че уговорена неустойка,
дължима при непредставяне на обезпечение, е разход по кредита, който следва
да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите – ГПР
/индикатор за общото оскъпяване на кредита/ – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, които
съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет
16
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България /основен лихвен процент плюс 10 %/, което означава, че лихвите и
разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в
договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК.
Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за
потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора
и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не включва
нотариални такси. В тази връзка предвидената неустойка в процесния договор
за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, която да се
кумулира към месечните погасителни вноски, води до скрито оскъпяване на
кредита. Дължима по уговорения начин на падежа на всяко следващо лихвено
плащане, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната
лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Същата излиза извън
присъщите й обезпечителна и обезщетителна функции. Принципно няма
пречка размерът на неустойката да надхвърля вредите от неизпълнението, но в
случая няма адекватен критерий за преценка на това надвишение, тъй като
неустойката обезпечава изпълнението на вторично задължение за
обезпечаване на главното задължение. Следователно и санкционната функция
в случая не е налице, тъй като само по себе си непредоставянето на
обезпечение не води до претърпяването на вреди. Основната цел на
процесната неустоечна клауза е, да доведе до неоснователно обогатяване на
заемодателя за сметка на заемополучателя чрез увеличаване на подлежащата
на връщане сума по договора. При това положение е нарушена разпоредбата
на чл. 19, ал. 4 ЗПК, предвиждаща че годишният процент на разходите по
кредита не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения. Посочената разпоредба е създадена за защита на
17
икономическите интереси на потребителя като по-слабата страна в
правоотношението при сключване на договор за потребителски кредит и целта
на същата е да не се допуска той да заплати за предоставения му кредит
необосновано високо възнаграждение на кредитора. Съгласно разпоредбата на
чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК при изчисляване на годишния процент на разходите по
кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, но
посочената разпоредба се отнася за неизпълнение на основното задължение на
потребителя – да върне предоставения му кредит, а не за неизпълнението на
други задължения. Да се приеме обратното означава, да се допусне
възможност за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК
чрез предвиждане в договора на разходи за неизпълнение на задължения,
различни от задължението за връщане на кредита, размерът на които да не се
включва в ГПР. Налице е именно такава хипотеза, тъй като при уговорено
задължение за потребителя да учреди обезпечение и да заплаща вноски за
това, дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за
паричен заем, като тези разходи не са взети предвид при изчисляване на
посочения годишен процент на разходите, в резултат на което последният не
съответства на действителния такъв, определен съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК и
изразяващ общите разходи по кредита. Непредоставянето на обезпечение не
води до претърпяването на вреди от кредитора, който съгласно разпоредбата
на чл. 16 ЗПК преди сключване на договора за кредит, следва да извърши
оценка на кредитоспособността на потребителя и да прецени дали да му
предостави кредит без обезпечение при спазване на императивната норма на
чл. 19, ал. 4 ЗПК, като риска от невръщането на кредита следва да се
калкулира в уговорената по договора лихва. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка
клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. В случая според
настоящия състав е налице заобикаляне на императивната разпоредба на чл.
19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на
разходите по кредита, а посочените в договора проценти на възнаградителната
лихва и на годишния процент на разходите, не съответстват на действително
уговорените такива и са нищожни. Поради това не може да бъде направен и
извод, че за потребителя съществува яснота относно точния размер на
задължението му и общата стойност на кредита.
18
Настоящият съд изцяло споделя изразеното в решение № 110/07.04.2022
г. на Пазарджишки окръжен съд по в.гр.д. № 64/2022 г. по поставения
въпрос дали неустойката има присъщите й функции, а именно обезпечителна,
обезщетителна и санкционна по отношение на задължението, във връзка е
което е уговорена, или в действителност представлява скрит разход по кредита
за потребителя по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, респ. увеличава цената на
финансовата услуга и подлежи на включване в годишния процент на разходите
и в общата сума, дължима от потребителя: В този случай кредитодателят
всъщност скрито променя параметрите на договора, по отношение на които
има уредба в ЗПК. С договореното задължение кредитополучателят да
предостави в тридневен срок след сключването на договора обезпечение,
кредитодателят на практика се освобождава от задължението си да извърши
предварителна оценка на риска, като отпуска кредит без да извърши такава, но
вменява в тежест на кредитополучателя в невъзможно кратки срокове и при
трудно изпълними условия да обезпечи кредита. Неизпълнението на това
изискване е обвързано с неустойка, която е значителна по размер, като по този
начин увеличава дължимата погасителна вноска. Чрез кумулиране на
неустойката към задълженията по договора на практика се стига до различни
стойности както на ГПР, така и на лихвата. По същество това представлява
порок на договора по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК, което води до
последиците, визирани в чл. 22 ЗПК. В случая така наречената неустойка би
трябвало да обезпечи изпълнението и евентуално да обезщети вредите от
неизпълнението на едно свързано с кредита акцесорно непарично задължение
на потребителя - да обезпечи кредита с банкова гаранция или поръчителство.
От непредставянето на обезпечение обаче не произтича вреда за кредитора,
ако кредитът се обслужва редовно. Неблагоприятните последици за кредитора
са свързани с евентуални затруднения при събирането на просрочено
необезпечено вземане, а те могат да настъпят едва след падежа на
задължението. Но дори и след това за кредитора е налице интерес от
представяне на обезпечението, тъй като ще получи банкова гаранция или
поръчител, т.е. втори солидарен длъжник, от който да претендира плащане. В
контекста на горното съждение е нелогично и неоправдано поставянето на
кратък 3-дневен срок от сключването на договора, в който потребителят да
представи обезпечението, след което това негово задължение да се замества от
неустойка с компенсаторен характер, сякаш кредиторът е изгубил интерес от
19
реалното изпълнение. Освен това се оказва, че ако потребителят не представи
обезпечението или го представи, но след срока, той би дължал неустойката
дори при редовно обслужван кредит. Уговарянето на такъв кратък срок и
възможността задължението да възникне при редовен кредит показва, че целта
на кредитора не е да обезпечи кредита, за да гарантира неговото събиране, а
да получи сумата от неустойката. Следователно действителната цел на
обсъжданата договорна клауза е да породи допълнително парично задължение
за потребителя, наред с това за връщане на главницата по кредита и
заплащането на възнаградителна лихва. Неустойката е предвидена да се
кумулира към погасителните вноски, като по този начин се отклонява от
обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване
на кредита. В същото време обаче неустойката не е обявена по този начин на
потребителя. Посоченият размер на разходите по кредита за потребителя като
ГПР нараства допълнително с размера на неустойката по договора. Включена
по този начин в размера на месечните погасителни вноски, неустойката по
същество се добавя към възнаградителната лихва на търговеца – заемодател и
поражда значително фактическо оскъпяване на ползвания заем, тъй като по
естеството си позволява на заемодателя да получи сигурно завишено плащане
и то в размер, равняващ се на сумата по кредита, без това оскъпяване да е
надлежно обявено на потребителя в съответствие с изискванията на
специалните норми, ограничаващи свободата на договаряне при
потребителско кредитиране /чл. 19 ЗПК/. Представянето като неустойка за
неизпълнение на действителната цена за ползване на необезпечен кредит явно
цели отклоняване на кредитора от задължението да посочи това плащане в
ГПР като основен критерий, ориентиращ потребителя в икономическата
тежест от сключената сделка. От една страна, неустойката е включена като
падежно вземане - обезщетение на кредитора, а от друга – същата е
предвидена в размер, който не съответства на вредите от неизпълнението и по
този начин заобикаля ограничението в чл. 19, ал. 4 ЗПК при определяне ГПР,
което обуславя нищожност на договорната клауза. Налице е и противоречие с
добрите нрави и добрите търговски практики, тъй като представлява уговорка
във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава
последния при неизпълнение на неговите задължения да заплати
20
необосновано високо обезщетение или неустойка /чл. 143, т. 5 ЗЗП/. Такава
разпоредба е в пряко противоречие и с добрите нрави, поради което е
нищожна и на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Действително както поддържа ответникът в отговора на исковата
молба, съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК при изчисляване на ГПР по кредита не
се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на
задълженията си по договора за потребителски кредит, но посочената
законова разпоредба визира неизпълнение на основно задължение на
потребителя по договора, а именно да върне предоставения му кредит, а не
неизпълнение на други задължения. Да се приеме обратното би означавало да
се допусне възможност за заобикаляне на императивни законови разпоредби
чрез предвиждане в договорите на разходи за неизпълнение на задължения -
различни от това за връщане на кредита, които разходи да не се включват в
ГПР. При сключването на процесния договор е налице именно такава хипотеза
– уговорено е задължение за потребителя да даде обезпечение, при
неизпълнението на което дължи неустойка, която като дължим се от него
разход не е взета предвид при определяне на ГПР, в резултат на което
последният е различен от посочените в договорите и не отговаря на
изискванията на чл. 19, ал. 1 ЗПК, като е нарушена и императивната норма на
чл. 19, ал. 4 ЗПК /така изцяло решение № 448/02.04.2024 г. на Пловдивски
окръжен съд по в.гр.д. № 3204/2023 г., решение № 180/06.02.2024 г. на
Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 3266/2023 г., решение № 553/03.05.2022
г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 684/2022 г., решение №
249/28.02.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 3313/2021 г.,
решение № 32/19.01.2022 г. на Благоевградски окръжен съд по в.гр.д. №
688/2021 г. решение № 21/07.01.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д.
№ 2692/2021 г./. Също решение № 415/31.03.2022 г. на Пловдивски окръжен
съд по в.гр.д. № 226/2022 г., решение № 341/17.03.2022 г. на Пловдивски
окръжен съд по в.гр.д. № 24/2022 г., в които се сочи, че действително,
съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК в ГПР не се включват разходите, които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
кредит, но в случая предвидената неустойка в договора за заем няма характер
на неустоечно съглашение, тъй като не се характеризира с присъщите за
неустойката обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции.
Неустойката е предвидена за неизпълнение на задължението на
21
заемополучателя да осигури обезпечение на отговорността си към кредитора
за заплащане на главното задължение по установения в договора ред.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер
и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на договора за паричен заем. Непредставянето на обезпечението
не води до претърпяването на вреди за кредитора, който, съгласно
разпоредбата на чл. 16 от ЗПК, следва да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя преди сключване на договора за кредит и
да прецени дали да му предостави кредит без обезпечение. В случая
уговорената в процесния договор неустойка за непредоставяне на гаранция
няма обезпечителна, обезщетителна или санкционна функция, а целта на
същата е да се предвиди допълнително възнаграждение за кредитора за
предоставянето на сумата /т.нар. скрита възнаградителна лихва/, уговорено в
противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и търговските
отношения и с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Неустойката, с оглед
условията на които следва да отговаря обезпечението и срока за
предоставянето му, е уговорена по начин, че да бъде максимално затруднено
изпълнението на задължението. Това е уговорена глобална сума в договора, с
начин на разсрочено плащане, аналогично на погасителните вноски по
договора, предварително заложена като разход в договора. Следователно тези
разходи се явяват добавък към погасителните вноски по кредита. Ето защо,
доколкото така уговорената сума не изпълнява присъщите на неустойката
функции за обезпечение изпълнение на задължението и обезщетение на
вредите от неизпълнение на последното, то се явява скрита печалба за
кредитора. По делото е безспорно, че сумата за неустойка по договора не е
била включена в ГПР – така изрично и отговор на искова молба.
Сходни са съображенията и по отношение на таксата за експресно
разглеждане на документи – в отговора на исковата молба също се признава,
че таксата за експресно разглеждане също както неустойката за неизпълнение
на задължение не е включена в размера на посочения ГПР от договора за
паричен заем като отново е нарушена и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Това
несъответствие е вероятно по причина че при изчисляването на ГПР не е
включена предвидената в чл. 1, ал. 3 от договора такса за експресно
разглеждане на документи/, като ответникът счита и излага правни
съображения в тази връзка, че тази такса не следва да се включва в размера на
22
ГПР посочен в договора за заем. Тези правни съображения не се споделят от
настоящия съд, като в практиката на Старозагорски окръжен съд
обективирана напр. в решение № 174/06.07.2022 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.т.д. № 133/2022 г., решение № 369/14.12.2022 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 457/2022 г. се приема, че когато в
ГПР не е включена таксата за експресно разглеждане и доколкото се касае за
възнаграждение по усвояването на кредита, по този начин реално се заобикаля
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК . С тази допълнителна такса се покриват
разходи, които следва да бъдат включени в ГПР, при което неговият размер би
надхвърлил законовото ограничение, регламентирано в чл. 19, ал. 4 ЗПК, което
води до нищожност на основание чл.19 ал.5 ЗПК. Освен това настоящият съд
споделя изразеното в решение № 1491/25.11.2022 г. на Варненски окръжен съд
по в.гр.д. № 1687/2022 г., решение № 294/08.03.2023 г. на Пловдивски
окръжен съд по в.гр.д. № 3277/2022 г., решение № 185/15.02.2023 г. на
Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 2991/2022 г., решение № 374/23.03.2023
г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 354/2023 г., решение №
240/28.07.2022 г. на Пернишки окръжен съд по в.гр.д. № 306/2022 г., решение
№ 28/06.02.2023 г. на Плевенски окръжен съд по в.гр.д. № 888/2022 г.,
решение № 40/20.02.2023 г. на Шуменски окръжен съд по в.гр.д. № 418/2022
г., /вж. и решение № 345/09.01.2019 г. на ВКС по т.д. № 1768/2018 г., II т.о./, че
въведената с договора за паричен заем такса за бързо разглеждане на
документи по същество се цели заобикаляне на ограничението на чл. 33 ЗПК и
въвеждане на допълнителни плащания, чиято дължимост де факто е изцяло
свързана с усвояване на кредита. Подобни клаузи противоречат на чл. 33 ЗПК,
тъй като преследват забранена от закона цел да се присъди още едно
допълнително плащане, чиято сума не е включена в размера на ГПР. На
практика дейността, за която е начислена тази такса, не е допълнителна
услуга, доколкото разглеждането на документите преди предоставянето на
заетата сума, дори и експресно, безспорно е типично действие по усвояване на
кредита и съставлява присъщ за основния предмет на договора разход, като
при това липсва яснота въз основа на какви критерии се прави
разграничение между „обикновено“ и „експресно“ разглеждане на
документи. Целта на таксите и комисионите по смисъла на разпоредбата на
чл. 10а, ал. 1 ЗПК е да се покрият административните разходи на кредитора
при предоставяне на допълнителни услуги, свързани с договора за
23
потребителски кредит, но различни от основната услуга по предоставяне на
кредит, като същевременно съобразно чл. 10а, ал. 2 ЗПК кредиторът не може
да изисква заплащане на такси за действия, свързани с управление на кредита,
тъй като те са част от дейността му по предоставяне на кредита, както и да
събира повече от една такса за едно и също действие. С оглед на изложеното
таксата за бързо разглеждане противоречи и на разпоредбата на чл. 10а, ал. 2
ЗПК, която забранява на кредитора да изисква заплащане на такси и
комисионни за действия, свързани с усвояването и управлението на кредита,
както и на разпоредбата на чл. 10а, ал. 4 ЗПК, която предвижда, че видът,
размерът и действието, за което се събират такси и/или комисиони, трябва да
бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит, доколкото
в случая не е ясна разликата между обикновено и експресно разглеждане на
документи. Констатираното противоречие на императивни законови
разпоредби води до нищожност на договорната клауза, предвиждаща
дължимост на такса за бързо разглеждане на документи. Освен това дейността
по бързо разглеждане на искането за отпускане на кредит, което включва в
себе си и дейността по оценка на риска при конкретния потребител, обаче, за
която е предвидена в процесния договор еднократна такса, няма характер на
такава допълнителна услуга, а представлява неизменна част от дейността на
кредитора по самото отпускане на кредита. В глава четвърта от ЗПК изрично
се урежда оценката на кредитоспособността на потребителя, която дейност
макар и посочена формално като предшестваща сключването на договора за
кредит, представлява неразривна част от същинската дейност на Банката
/кредитната институция/ - кредитор по отпускането, респ. усвояването на
кредита; тя е проявна форма на дължимата от кредитора грижа за собствените
работи при извършване на неговата основна дейност - кредитиране. Затова и в
чл. 18 от гл. четвърта на ЗПК е предвидено, че когато въз основа на извършена
проверка в ЦКР или в друга база данни, използвана в Република България за
оценка на кредитоспособността на потребителите, кредиторът откаже да
предостави кредит, той е длъжен да уведоми незабавно и безвъзмездно
потребителя за резултата от извършената проверка и за консултираната база
данни. В тази връзка и по аргумент за по-силното основание, няма да има
основание и при положителен отговор по молбата за отпускане на кредит да
се събира някаква такса от потребителя, чиято кредитоспособност е била
оценена положително от кредитора, независимо от това дали искането е било
24
разгледано в обичайните за кредитора срокове или пък е разгледано
приоритетно /бързо/. Следва да се има предвид и това, че бързото разглеждане
на едно искане за кредит е в интерес както на самия кредитополучател, но така
също е в интерес и на самия кредитор, който по този начин ускорява и
увеличава оборота на своята основна търговска дейност по отпускане на
кредити, така че не се касае за някаква допълнителна услуга оказвана на
кредитоискателя, която поради това да следва да се таксува допълнително, а
до дейност която е във взаимен интерес. Това означава, че за дейността на
кредитора по оценка на риска /или оценка на кредитоспособността на
потребителя / не се дължи никаква отделна такса или комисиона от
потребителя на кредитора и това е така, защото се касае за част от същинската
дейност на кредитора по отпускане на кредита при която е обичайно да се
извършва проверка и оценка на риска за всеки евентуален кредитополучател,
а не се касае за осигуряване на някаква допълнителна услуга, излизаща извън
предмета на дейност на кредитора, независимо от бързината на извършването
й. Също определение № 2730/25.07.2019 г. на Варненски окръжен съд по в.ч.т.
д. № 1107/2019 г., в което се сочи, че претендираната такса за бързо
разглеждане на документите, чрез които длъжникът кандидатства за
отпускане на кредита противоречи пряко на ал. 2 на чл. 10а ЗПК, която
забранява на кредитора да иска от потребителя заплащане на такси и
комисионни за действия, свързани с усвояване на кредита. А бързото
разглеждане на документи, респ. проверката на платежоспособността на
длъжника, е част от процедурата по усвояване на кредита. Съдът намира, че с
тази такса кредиторът цели да си набави допълнителни плащания извън
предвидените в закона. Изводът на съда за нищожността на тази уговорка се
подкрепя и от това, че липсва предоставяне на допълнителна услуга от страна
на кредитора, която да обоснове начисляването на претендираната от него
такса - не е ясно каква е разликата между експресното и обичайното
преглеждане на документите и дали въобще има друга процедура освен тази,
която е наречена от кредитора „експресно разглеждане на документи“.
Отделно от това уговореният размер на тази такса /943,50 лв./ представлява 55
% от размера на самия кредит /1500,00 лв./, като не е ясно въз основа на какви
критерии е формиран този необосновано висок размер, което е допълнително
основание да се приеме, че по същество тази уговорена „такса“ оскъпява по
скрит начин кредита, респ. ГПР, като основен критерии за длъжника при
25
определяне на финансовата тежест на кредита. Включена по този начин в
договора, тази такса по същество е добавък към възнаградителната лихва на
търговеца - заемодател и го обогатява неоснователно доколкото именно
лихвата би се явила цена на услугата по предоставения заем и в този смисъл
би представлявала и печалбата на заемодателя. Именно възнаградителната
договорна лихва обхваща печалбата на търговеца, но в случая съдът намира,
че клаузата за такса за експресно разглеждане от договора въвежда още един
сигурен източник на доход на икономически по-силната страна. От една
страна, таксата е включена като падежно вземане, а от друга - същата е
предвидена в размер, който е почти съизмерим с предоставената сума по
кредита. По този начин заобикаля и ограничението в чл. 19, ал.4 от Закона за
потребителския кредит /ЗПК/ при определяне ГПР - таксата представлява 55%
от заетата сума.
В обобщение – месечният размер на вноската е определен като сбор от
части от главница и договорна лихва, както и горница ежемесечно дължима
неустойка и такса за експресно разглеждане на документи. Тази неустойка за
непредставяне на обезпечение в определения срок и таксата за експресно
разглеждане на документи обаче не са отразени като разход при формирането
на оповестения ГПР, въпреки че са включени в общия дълг и месечните
вноски. Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на
изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При това положение и въз основа на
съвкупната преценка на всяка от уговорките настоящият съд счита, че макар
формално процесния договор да покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1
ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т.
10 – годишния процент на разходите по кредитите и общата сума, дължима от
потребителя, т.е. настоящият съд приема, че нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
която възпроизвежда текста на чл. 10/2/ на Директива 2008/48/ЕО е нарушена
поради некоректност на данните, които са посочени, а не поради непосочени
допълнителни данни, величини, допускания и обстоятелства, каквито не са
изрично разписани в нормата /така определение № 527/09.06.2022 г. на ВКС
по гр.д. № 151/2022 г., III г.о./. Настоящият съд констатира, че в нарушение на
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, в съдържанието на договора за кредит
относно ГПР, не са посочени, и взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите, по определения в приложение
№ 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК начин. Годишният процент на разходите по кредита
26
се изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се вземат предвид
посочените в него общи положения и допълнителни допускания. В процесния
случай в договора е посочен само ГПР без да се посочва как е формиран и
какво точно се включва в него, т.е. какви компоненти включва. В тази връзка,
според настоящия съдебен състав, въпросната неустойка и таксата за
експресно разглеждане не попадат в посочените изключения, поради което е
следвало да бъдат включени в ГПР, посочен в договора. На практика, касае се
за реален ГПР по договора различен от посочения от кредитора /така изцяло
решение № 369/14.12.2022 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. №
457/2022 г., решение № 260205/19.05.2021 г. на Старозагорски окръжен съд
по в.т.д. № 1038/2021 г./. При това положение и въз основа на съвкупната
преценка на всяка от уговорките настоящият съд счита, че макар формално
процесния договор да покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК,
вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 –
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на
потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите
по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и
посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните
продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи
да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите,
вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че
изключва валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е
оповестил действителен ГПР в договора за кредит ищецът е нарушил
изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка /така и
решение № 24/10.01.2022 г. на Софийски градски съд по в.гр.д. № 7108/2021 г.
решение № 181/16.02.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
3230/2021 г./. Освен това съгласно практиката на Съда на ЕС по тълкуване на
разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски кредити, която е
транспонирана в българското право посредством Закона за потребителския
кредит /Решение на Съда от 21.04.2016 г. по дело С377/14/, общият размер на
кредита включва всички предоставени на разположение на потребителя суми
и поради това не включва тези, които заемодателят използва за покриване на
27
свързаните със съответния кредит разходи и които на практика не се изплащат
на потребителя. В настоящия случай в договора за кредит в противоречие с
изискванията на директивата и ЗПК е посочен общ размер на кредита,
невключващ неустойката, което е оказало влияние върху точното изчисление
на ГПР по кредита. Налага се изводът, че в договора за кредит е налице
неточно посочване на ГПР по кредита, в резултат на което потребителят е
въведен в заблуждение относно действителната му цена, което следва да се
окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на
член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО.
Не на последно място следва да се посочи, че по отправено
преюдициално запитване, по тълкуване на българското законодателство, е
постановено решение от 21.03.2024 г. на СЕС по дело С- 714/22, с което е
прието, че член 3, буква ж/ от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в
смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор
за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител
приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при
предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се
отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер,
попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по
смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на
посочения член 3, буква и/, когато закупуването на посочените услуги се
оказва задължително за получаването на съответния кредит или те
представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните
разходи по този кредит. Прието е, че член 10, параграф 2, буква ж/ и член 23 от
Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за
потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член
3, буква ж/ от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този
договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на
неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния
потребител на предоставената в заем главница. Ще се посочи още, че в
решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10 на СЕС е прието, че посочването в
договор за кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна
информация относно общите разходи по кредита и следователно относно
цената, посочена в член 6, параграф 1, буква „г“/ от Директива 2005/29. След
като посочването на такъв ГПР подтиква или може да подтикне средния
28
потребител да вземе решение за сделка, което в противен случаи не би взел,
тази невярна информация трябва да се окачестви като „заблуждаваща“
търговска практика на основание член 6, параграф 1 от тази директива.
В случая при тълкуване на Закона за потребителския кредит в светлината
на цитираната Директива, при сключване на договора е допуснато соченото от
ищеца нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК относно минималното необходимо
съдържание, доколкото не е налице яснота от съответните компоненти на
задължението, как последното е формирано, какъв е размерът на общото
задължение и разход по кредита, след включване към тях и на задължението за
заплащане на неустойка.
Предвид горното посоченият в договора годишен процент на разходите
не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК
и изразяващ общите разходи по кредита. Налага се изводът, че в договора за
кредит е налице неточно посочване на ГПР по кредита, в резултат на което
потребителят е въведен в заблуждение относно действителната му цена, което
следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по
смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Според настоящия
състав на съда посочването в договора за кредит на годишен процент на
разходите, различен от действителния такъв, противоречи на разпоредбата на
чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради което следва да се приеме, че договорът за
кредит не съдържа посочване на годишния процент на разходите по кредита и
не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, което съгласно
разпоредбата на чл.22 от ЗПК води до неговата недействителност /така
определение № 50685/30.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 578/2022 г., III г.о.,
решение № 523/17.04.2024 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
449/2024 г./.
2/ Нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК – както се изясни неустойката и
таксата за експресно разглеждане следва да са включени в ГПР, тъй като това
е възнаграждение по самия договор за заем – чл. 19, ал. 1 ЗПК. В случая това
не е сторено и по този начин, заобикаляйки закона, се постига ГПР, по-голям
от петкратния размер на законната лихва. В договора трябва да се посочи
размера на лихвения процент, като в конкретната хипотеза в този процент
трябва да са включени неустойката и таксата, които са сигурна печалба за
кредитора. Те затова са уговорени и като сигурна част от дълга, като следва да
29
се заплащат разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска. След като това е
така, налага се извод, че договора за кредит противоречи на част от
императивните постановки на ЗПК. В случая следва да се приложи чл. 21, ал.
1 ЗПК, който гласи, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща
за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.
Нарушен е чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като не е посочен реалният годишен
лихвен процент. Доколкото лихвата е част от ГПР, е следвало да се посочи и
друг размер на ГПР, различен от този в договора. Това не е сторено, поради
което е нарушена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Посочените в договора за
кредит по-ниски стойности, представляват невярна информация и следва да се
окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика,
съгласно чл. 68г, ал. 4 от ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда
потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и не му позволява да прецени реалните
икономически последици от сключването на договора. ГПР не се уговаря
между страните. Той представлява стойност, която се изчислява съгласно
изискванията на Приложение 1 от ЗПК, въз основа на уговорените плащания.
Посочването на стойност по-малка от действителната съставлява нарушение
на законовата разпоредба. Не е ясно по какъв начин е формиран ГПР, неясни
са елементите, които включва /така изцяло решение № 143/27.04.2023 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 50/2023 г./. Обстоятелството, че
длъжникът се бил запознал със Стандартния европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителските кредити не променя
направените изводи по делото, защото този формуляр съдържа само общи
принципни положения.
В обобщение - в резултат на неточното посочване на прилагания ГПР,
потребителят е въведен в заблуждение относно действителната цена на
кредита, което съставлява нелоялна и заблуждаваща търговска практика по
смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Договорът за кредит
реално не съдържа посочване на ГПР, поради което не отговаря на
изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, поради което и съгл. чл.22 от ЗПК се
явява недействителен /така също определение № 50685/30.09.2022 г., на ВКС
по гр.д. № 578/2022 г., III г.о. решение № 730/31.05.2023 г. на Пловдивски
окръжен съд по в.гр.д. № 1067/2023 г., решение № 799/14.06.2023 г. на
Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1065/2023 г./. В решение №
30
1029/11.07.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1130/2023 г. се
сочи още, че некоректният ГПР води до завишаване на общия размер на
кредита /чл. 11, т. 7/ и лихвения процент по кредита /чл. 11, т. 9/.
Договорът за потребителски кредит към момента на подписването от
страна на кредитополучателят е нямал задължителното си съдържание по чл.
11 от Закона за потребителския кредит, тъй като не е съдържал основните
договорки. Ето защо е недействителен на основание чл. 26 ЗЗД, във вр. чл. 22
ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, поради което предявения
установителен иск е основателен. С оглед горните констатации, настоящият
съд намира, че на основание чл. 22 ЗПК, процесния договор е недействителен,
защото при сключването му не са спазени горепосочените императивни
изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9, 10 ЗПК /чл. 22 ЗПК/ - така изцяло актуалната
практика на Старозагорски окръжен съд напр. решение № 41/26.07.2021 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1128/2021 г., решение №
260205/19.05.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1038/2021
г./.
Отделно от това сборът на неустойката за неизпълнение на
задължение 628,80лв./ и таксата за експресно разглеждане на документи
/943,50 лв./ или общо 1572,30 лв. надвишава сумата по кредита /1500,00
лв./ и само това е достатъчно, за да бъде обявена за нищожнен договора за
заем, като неотговарящ нито на буквата на закона, нито на добрите
нрави.
По предявените евентуални искове следва да се посочи, че
доколкото бе признато, че процесният договор за потребителски кредит е
изцяло нищожен, то не е настъпило вътрешнопроцесуалното условие за
произнасяне по предявените евентуални искове, с които се претендира да
бъде прогласена недействителността на клаузите за договорна лихва,
такса за разглеждане на кредита и неустойка при неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение.
По разноските:
1/ Разноски на ищеца - при уважаване на установителния иск за
обявяване на нищожност на договора за потребителски кредит на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК, право на разноски има ищеца. Същият е претендирал
присъждането на разноски за адвокатско възнаграждение за два иска без да
31
държи сметка, че е предявил общо три иска /вж. петитум на искова молба/
един главен иск за нищожност на договора за потребителски кредит, който иск
е уважен и два евентуални иска за нищожност на две отделни клаузи
неустойка и такса експресно разглеждане/, които не са разгледани поради
несбъдване на вътрешнопроцесуалното условие за тяхното разглеждане.
Следователно на процесуалния представител на ищеца се дължат разноски в
общ размер на 480,00 лв. с ДДС лв. определено на основание чл. 38, ал. 1, т. 2
от ЗА вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/2009 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения единствено по уважения установителен иск с
правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП и чл. 22 ЗПК
/установителен иск за нищожност/ за прогласяване недействителността на
договор за потребителски кредит № ********/******** г. /основа за
изчисляване – 400,00 лв. съобразно цената на иска от 1000,00 лв./. Това е както
претенцията на ищеца за размер на адвокатското възнаграждение за един иск,
така и предложението в молба от 11.11.2024 г. на ответника по делото /л. 42 от
делото/.
С отбелязването в договора за правна защита и съдействие от
25.10.2021 г. /л. 46 от делото/ е изпълнено изискването на т. 1 от
Тълкувателно решение от 06.11.2013 г. на ВКС по тълк. дело № 6/2012 г.,
ОСГТК. Обобщено – дължи се адвокатско възнаграждение на
процесуалния представител на ищеца за уважения главен установителен
иск за нищожност на договора за потребителски кредит.
Неоснователно е възражението относно липсата на предпоставки за
предоставяне на безплатна правна помощ по реда на чл. 38 ЗА поради
следното - правилото, че на присъждане подлежат само действително
направените, т.е., заплатени разноски, не е абсолютно – изключения от него са
допустими, но само в изрично предвидените случаи. Според нормата на чл. 38,
ал. 2 ЗА, когато адвокатът е оказал безплатна правна помощ на нуждаещо се от
издръжка, материално затруднено лице или на свой роднина, близък или друг
юрист, при постановяване на благоприятно решение по спора за
представлявания, съдът осъжда насрещната страна да заплати на адвоката
възнаграждение в размер, не по-нисък от предвидения в наредбата на Висшия
адвокатски съвет по чл. 36, ал. 2 ЗА. За уважаване на искането по чл. 38, ал. 2
ЗА е достатъчно по делото да е била осъществена правна помощ без данни за
договорен в тежест на доверителя размер на възнаграждението по чл. 36, ал. 2
32
ЗА; заявление, че предоставената правна помощ е договорена като
безвъзмездна и липса на данни, които да го опровергават; отговорност на
насрещната страна за разноски съобразно правилата на чл. 78 ГПК.
В разглеждания случай ищецът е релевирал своевременно искане за
присъждане на разноски, като е представил списък на разноските по чл. 80
ГПК за процесуалния представител, предоставил безплатна правна помощ. По
делото е ангажиран и договор за правна защита и съдействие /л. 46 от делото/,
в който страните по упълномощителната сделка – ищцата, от една страна и
съответният адвокат, от друга страна, са направили съвпадащи изявления, че
правната помощ се предоставя като безплатна поради това, че ищцата е
материално затруднена – чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА /в случая доказателствената
тежест е за ответника – вж. определение № 163/13.06.2016 г. на ВКС по ч.гр.д.
№ 2266/2016 г., I г.о., определение № 515/02.10.2015 г. на ВКС по ч.гр.д.
№2340/2015г., I т.о./. Вж. и решение № 374/23.03.2023 г. на Пловдивски
окръжен съд по в.гр.д. № 354/2023 г., вкл. цитираните в него определение
№ 708/05.11.2015 г. на ВКС по гр.д. № 4891/2015 г., IV г.о., определение №
442/28.06.2019 г. по т.д. № 502/2019 г., II т.о., в които се сочи, че преценката
дали да се окаже безплатна правна помощ и дали лицето е материално
затруднено, или не, се извършва не от съда, а от самия адвокат и е въпрос на
договорна свобода между адвоката и клиента.
Не се споделя възражението на ответника по отношение на
присъждането на ДДС, тъй като В настоящата хипотеза, адвокатът е
регистриран по ЗДДС, следователно върху предвиденото минимално
възнаграждение в Наредба № 1 следва да бъде начислено ДДС съгласно § 2а
от ДР от същата наредба. Следователно, когато адвокат е предоставил правна
помощ и този адвокат е регистриран по ЗДДС, то върху възнаграждението се
начислява 20 % ДДС. А съответно в този размер се присъжда на страната, за
която изходът по делото е благоприятен и е получила правната помощ,
насрещната страна дължи да заплати възнаграждението с включен ДДС /така
както определение № 2797/29.10.2024 г. на ВКС по ч.т.д. № 2297/2024 г., II
т.о., определение № 60302/02.08.2021 г. на ВКС по ч.т.д. № 794/2021 г., II т.о.,
определение № 349/01.07.2021 г. на ВКС по к.ч т.д. № 1238/2021 г., така и
практиката на Старозагорски окръжен съд обективирана напр. в определение
№ 1301/31.10.2023 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 702/2023 г.
33
решение № 192/05.06.2024 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. №
20/2024 г./.
Възражението на ответника по отношение на броя искове няма да бъде
обсъждано, тъй като е присъдено едно адвокатско възнаграждение съобразно
уважения главен иск и липсата на произнасяне по двата евентуални иска.
Освен това ответникът дължи да възстанови на ищеца и сумата за
внесената държавна такса в размер на 60,00 лв. за изцяло уважения главен
установителен иск.
Така мотивиран и на основание чл. 235, ал. 1 ГПК, Старозагорски
районен съд,
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр.
чл. 146, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 6, ал. 1 ЗПФУР и чл. 22 ЗПК /установителен иск за
нищожност/ за прогласяване недействителността на договор за паричен заем
Standart 14 № ********/******** г. като нарушаващ разпоредбите на чл. 11,
ал. 1, т. 9, т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК недействителността на договор за паричен
заем Standart 14 № ********/******** г. сключен между Й. М. К., ЕГН:
********** и адрес: гр. ***********, кв. „***********“ № ****, вх. „**“, ет.
**, ап. **и „Вива кредит“ ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. „Люлин“ 7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, бл.
АТЦ, „Силвър център“, ет. 2, офис № 73Г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Вива кредит“ ООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Люлин“ 7,
бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, бл. АТЦ, „Силвър център“, ет. 2, офис № 73Г
да заплати на Й. М. К., ЕГН: ********** и адрес: гр. ************, кв.
„***********“ № ***, вх. „**“, ет. **, ап. ** сумата от 60,00 лв. /шестдесет
лева/ разноски за производството - държавна такса.
ОСЪЖДА „Вива кредит“ ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, ж.к. „Люлин“ 7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, бл.
АТЦ, „Силвър център“, ет. 2, офис № 73Г да заплати на основание чл. 38, ал.
1, т. 2 ЗАдв на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, БУЛСТАТ:
************и адрес: гр. *******, бул. „*************“ № ****, ет. **,
34
представлявано от Д. М. адвокатско възнаграждение в размер на 480,00 лв. с
ДДС /четиристотин и осемдесет лева/ за процесуално представителство на
ищеца по делото.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред
Старозагорски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
На основание чл. 7, ал. 2 ГПК, на страните да се връчи препис от
решението.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
35