№ 1418
гр. София, 13.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на седми юни през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Теменужка Симеонова
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Десислава Ал. Алексиева
при участието на секретаря Михаела Огн. Митова
като разгледа докладваното от Теменужка Симеонова Въззивно гражданско
дело № 20211100515034 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение от 03.09.2021 г. по гр.д. № 58226/19 г., СРС, І ГО, 26 с-в е
признал за установено на основание чл. 422 ГПК, че В.А. Л., ЕГН ********** дължи на
„М.Б." ЕАД ЕИК ******* сумата от 15 000 лв., представляваща непогасена
главница по Договор за банков кредит от 03.06.2008 г., сключени с "Ю.Б."
АД, както и сумата от 1148,94 договорна възнаградителна лихва за периода
21.07.2008 г. - 25.03.2016, лихва за забава в размер на 2072,34 лева за
периода 25.03.2016 г. - 03.08.2017 г. и 7,92 лева такси по кредита, ведно със
законната лихва върху главницата от 08.04.2019 г. до окончателното плащане,
като е отхвърлил иска за възнаградителна лихва до пълния предявен размер
от 3913,12 лева. Осъдил е В.А. Л., ЕГН ********** да заплати на „М.Б." ЕАД ЕИК
******* сумата от 1698,09 лв. разноски в настоящото производство и направени
разноски в заповедното производство по гр д. 20018/2019 г. 26 състав, СРС.
Осъдил е В.А. Л., ЕГН ********** да заплати на Софийски районен съд сумата от 300
лв. разноски за изготвяне на съдебно-графическа експертиза.
С определение от 11.11.2021 г. по гр.д. № 58226/2019 г., СРС, І ГО, 26 с-
в е отхвърлил искането за изменение на решението в частта за разноските.
1
Решението в частта, в която съдът е признал за установено на основание чл.
422 ГПК, че В.А. Л., ЕГН ********** дължи на „М.Б." ЕАД ЕИК ******* сумата от 15
000 лв., представляваща непогасена главница по Договор за банков кредит от
03.06.2008 г., сключени с "Ю.Б." АД, както и сумата от 1148,94 договорна
възнаградителна лихва за периода 21.07.2008 г. - 25.03.2016, лихва за
забава в размер на 2072,34 лева за периода 25.03.2016 г. - 03.08.2017 г. и 7,92
лева такси по кредита, ведно със законната лихва върху главницата от
08.04.2019 г. до окончателното плащане, в частта, в която е осъдил В.А. Л., ЕГН
********** да заплати на „М.Б." ЕАД ЕИК ******* сумата от 1698,09 лв. разноски
в настоящото производство и направени разноски в заповедното
производство по гр д. 20018/2019 г. 26 състав, СРС, както и е осъдил В.А. Л., ЕГН
********** да заплати на Софийски районен съд сумата от 300 лв. разноски за
изготвяне на съдебно-графическа експертиза е обжалвано с въззивна жалба от
ответника В.А. Л., ЕГН **********, чрез назначения особен представител адвокат Л.Н. Д. от САК, с
адрес за извършване на дейността гр.София, бул. „******* с мотиви, изложени в жалбата.
Развитите подробни доводи следва да бъдат групирани, а именно: неправилно
призоваване на ответницата за заповедното и исковото производство и за
уведомлението за цесията, като същата е била известна в обществото с
фамилията М., но не е била призовавана по този начин. Във връзка с
извършената цесия се твърди, че особеният представител не е процесуално
легитимно лице, на което да бъде съобщавана цесията. По отношение
договорът за револвиращ кредит се сочи, че са налице пороци, обуславящи
нищожността на цялото съглашение във връзка с чл.58, ал.1, т.1 и т.2 ЗКИ, а
при условията на евентуалност, ако съдът приеме, че цялото съглашение не е
нищожно, то моли да се приеме, че в процесния договор се съдържат
нищожни клаузи, а именно чл.4, ал.1 и ал.3, чл.5, чл..6, ал.1 и ал.2, чл.7 и
чл.21 от договора, като се моли да бъдат прогласени за нищожни поради
накърняване на добрите нрави съгласно чл.26, ал.1, предл. 3 ЗЗД, тъй като
предвидената с тях възможност за едностранно увеличаване на лихвата по
кредита над първоначално договорения лихвен процент, без посочване в
договора на методиката и промяната и тежестта на отделните компоненти,
формиращи БЛПМФ, както и таксите и комисионните по банковия продукт
би могла да доведе до извод за неравностойност на насрещните престации и
значително неравновесие между правата и задълженията на страните. Развити
са подробни доводи в тази насока.
2
Моли съда да прогласи, че сумата 3 913,12 лв., представляваща
възнаградителна лихва и наказателна лихва по чл.4 и чл.5 от Договора за
кредит за периода от 21.07.2008 г. до 25.03.2016 г., сумата от 2 072,34 лв.,
представляваща начислена законна лихва за периода от 25.03.2016 г. до
03.08.2017 г. и сумата от 228,60 лв./ такава в договора не съществува/ не се
дължат като изчислени на нищожно основание. Същите не се дължат поради
изтекла погасителна давност и нищожност на клаузите и предвидената
възможност от страна на банката за едностранно увеличение на лихвите без
ясна методика в договора на отделните компоненти за покачване на лихвите,
както и таксите и комисионните по банковия продукт.
Направено е възражение за изтекла тригодишна погасителна давност за
всички вземания по договора, на основание разпоредбата на чл.6, ал.3 от
договора, с която се уговаря събиране на таксите по чл.6, че при липса на
недостатъчност на суми по посочените в чл.6 сметки, банката има право
служебно да начисли заемната сметка със съответната сума над лимита,
която представлява неразрешен овърдрафт, който става незабавно изискуем.
Сочи се, че в решението неправилно са приложени разпоредбите за давност,
предвид, че цялата договорна възнаградителна лихва, претендирана от
21.08.2008 г. до 25.03.2016 г. е погасена по давност. Направено е и
възражение относно размерът на възнаградителната лихва по договора за
кредит, който не следва да надвишава трикратния размер на законна лихва.
Моли съда да се произнесе и по отношение на разноските за първата и
втората инстанции съобразно отхвърлената и уважена част от иска.
Въззиваемата страна „М.Б.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес
на управление: гр.София, бул.*******, представлявано от изпълнителния
директор Б.А., чрез пълномощника по делото юрисконсулт С.Д. оспорва
въззивната жалба. Претендира разноски за въззивната инстанция във вид на
юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв. и депозит за особен
представител в размер на 579,90 лв.
Съдът, след като обсъди по реда на чл.236, ал.2 от ГПК събраните по
делото доказателства и становища на страните, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
надлежна страна и е процесуално допустима.
3
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалвана му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо,
поради което въззивният съд дължи произнасяне по отношение на
правилността му.
От фактическа страна:
Предявен е иск с правно основание 422, ал.1 във вр. с чл.415 от ГПК,
във вр. с чл.430, ал.1 и ал.2 от ТЗ от „М.Б.“ ЕАД, ЕИК ******* срещу В.А. Л.,
ЕГН **********.
Ищецът „М.Б.“ ЕАД твърди, че между "Ю.Б." АД и ответника ЕТ „В.Л.-
В.“/в последствие заличен/ е сключен Договор за банков кредит от 03.06.2008
г., с който на ответника е предоставена сумата от 15 000 лв. С договор за
прехвърляне на вземания/цесия/ ищецът придобил вземането срещу
ответника, поради което твърди наличие на правен интерес за предявяване на
настоящия иск. Същият твърди, че е уведомил ответника за прехвърленото
вземане с писмо, изпратено на адреса на длъжника. Към момента
задължението на ответника е: 15 007,92 лв. главница, договорна лихва в
размер на 3913,12 лв. за периода от 21.07.2008 г. до 25.03.2016 г., мораторна
лихва в размер на 2072,34 лева за периода 25.03.2016 г. - 03.08.2017 г. Ищецът
е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение на основание чл. 410 ГПК, по което заявление е образувано ч.гр.д.
20018/2019 г. и е издадена заповед за изпълнение като за нея ответникът е
уведомен и в законноустановения срок подал възражение срещу нея. Предвид
това, ищецът в срока по чл. 422 ГПК е предявил своя иск, чрез който отправя
искане към съда да бъде поставеното решение, с което спрямо ответника да
бъде прието за установено вземането на ищеца.
Ответникът В.А. Л., чрез назначения си по делото особен представител адвокат Л.Н. Д. от
САК в срока по чл. 131 ГПК е депозирал отговор на исковата молба, с който е
оспорил исковете с твърдения, аналогични в подадената въззивна жалба.
По делото е приет Договор за банков кредит продукт „Бизнес
револвираща линия“ ВL17838 от 03.06.2008 г., сключен между „Ю.И Е.Д.Б.“
АД/ сега "Ю.Б." АД и В.А. Л., с който кредиторът е предоставила на
4
ответника сумата от 15 000 лв. кредитна линия /овърдрафт/ за срок от 120
месеца. С Договор за цесия от 21.06.2017 г. „М.Б." ЕАД е придобило
вземането по договора за кредит. Цедентът е упълномощил „М.Б." ЕАД да
уведоми кредитополучателя за направената цесия. Кредитополучателят е
уведомен за направената цесия със съобщение от ЧСИ по реда на чл. 47 ГПК,
а също така и с получаване на исковата молба и доказателствата към нея,
съдържащи договора за цесия и пълномощното кредитополучателя се е
уведомил на направеното прехвърляне на вземането. Било е прието
заключение на ССЕ, от което се установява, че неплатеният остатък по
кредита е главница в размер на 15 000 лв., договорна лихва в размер на
3684,52 лв. за периода 21.08.2008 г.-25.03.2016 г., лихва за забава в размер на
2072,34 лв. за периода 25.03.2016 г.-03.08.2017 г. и 7,92 лв. такси по кредита.
Вещото лице е посочило, че сумата по процесния договор е усвоена чрез
отпускане на кредитен лимит по банкова сметка на ЕТ на ответника, посочена
в процесния договор за кредит, като от сметка са изпълнени множество
операции, с които сумата е усвоена-теглена на каса на 04.06.2008 г. за 14 000
лв., комисионна за отпускане на кредит 200 лв., други такси, второ теглене на
каса за 600 лв. на 11.06.2008 г. и т.н. вещото лице е посочило, че договорната
лихва е изчислена при прилагането на лихвен процент както следва базов
лихвен процент малки фирми/ БЛПМФ/ увеличен с надбавка 2, 75%, което
към датата на сключване на договора е било 13,85 %, действащ до 20.08.2008
г. От 21.08.2008 г. до 20.10.2008г. приложимият лихвен процент е увеличен с
0,5 % и главницата е олихвена с 14,39 %, за периода 21.10.2008 г.-20.11.2008
г. с 15,35 %, за периода след 21.11.2008 г. приложеният договорен лихвен
процент е 16,85 %. Вещото лице изрично е посочило, че не са му били
представени документи за движението на БЛПМФ и основанието за
промяната му, като в чл.4, ал.3 от процесния договор е регламентирана
промяната му и влизането в сила. Вещото лице е посочило също, че се
претендират начислени и неплатени такси по кредита, различни от таксите за
обслужване на сметка, които са били начислявани докато е имало лимит по
кредита, като тези допълнителни такси са в общ размер от 7,92 лв. за периода
30.09.2008 г.-31.12.2009 г.
От правна страна:
Настоящата инстанция намира, че законосъобразно ответникът е
призован по реда на чл.47 ГПК, залепено е уведомление по чл.47, ал.1 ГПК,
5
извършена е справка за връчване по месторабота, но не е осъществено
връчване на книжата и е бил назначен особен представител по реда на чл.47,
ал.6 ГПК, като по този начин интересите на ответника са били защитени.
Относно извършената цесия, въззивната инстанция намира, че ответницата е
уведомена за прехвърленото вземане не с писмото, изпратено на адреса на
длъжника, а с получаването на адресираното до него уведомление от
назначения му особен представител като приложение към исковата молба по
настоящото дело по предвидения за това процесуален ред, като за това има
установена трайна съдебна практика. С връчване на уведомлението на
назначения особен представител цесията е породила действие в отношенията
между ищеца-нов кредитор/“М.Б.“ ЕАД и ответника-длъжник В.А. Л.,
съгласно изричната разпоредба на чл. 99, ал. 4 ЗЗД, т.е. легитимиран кредитор
за вземането срещу В.А. Л., произтичащо от сключения с „Ю.И Е.Д.Б.“ АД/
сега "Ю.Б." АД/ Договор за банков кредит продукт „Бизнес револвираща
линия“ ВL17838 от 03.06.2008 г., е ищецът/цесионер “М.Б.“ ЕАД.
В решение № 78 от 09.07.2014 г. по т.д. № 2352/2013 г., Т.К., ІІ т.о. на
ВКС е посочено, че с решение № 2352/2013 г., по т.д. 12/2009 г. състав на
ВКС, ІІ т. о., се е произнесъл по реда на чл.290 ГПК, че поради отсъствие на
специални изисквания в закона за начина, по който длъжникът следва да бъде
уведомен от цедента за извършената цесия, цесията следва да се счете за
надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента
уведомление е връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с
която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното
вземане; Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за
съществуването на спорното право, получаването на уведомлението от
цедента, макар и като приложение към исковата молба на цесионера, следва
да бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед императивното
правило на чл.235, ал.3 ГПК. Аналогично становище е застъпено и в решение
№ 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т. о., постановено по спор
между същите страни след допускане на касационното обжалване. В това
решение е прието, че изходящото от цедента уведомление, приложено към
исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника с нея, съставлява
надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл.99, ал.3, пр. 1 ЗЗД, с което
прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание
чл.99, ал.4 ЗЗД. Като факт от значение за спорното право, настъпил след
6
предявяване на иска, извършеното по този начин уведомление следва да бъде
съобразено от съда по силата на чл.235, ал.3 ГПК при разглеждане на иска на
цесионера срещу длъжника. Връчването на книжата по делото чрез особения
му представител е надлежно и поражда свързаните с него правни последици,
като в този смисъл е Решение № 198 от 18.01.2019 г. по т. д. № 193/2018 г. на
I т. о. на ВКС.
Въззивната инстанция намира, че процесният Договор за банков кредит
продукт „Бизнес револвираща линия“ ВL17838/договорът/ от 03.06.2008 г. не
е изцяло нищожен. Договорът е търговска сделка, като кредитната линия е
пределният размер на кредита, който клиент на банката може да изтегли в
рамките на определен времеви период. При този вид контракт
кредитополучателят може многократно да изтегля средства и да ги изплаща в
рамките на периода, в който договорът между него и финансовата институция
е валиден. Като кредит овърдрафтът е договор, по силата но който Банката
се задължава да отпусне на заемателя парична сума за определена цел и при
уговорени условия и срок, а заемателят се задължава да ползва сумата
съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока. С услугата
овърдрафт клиентът получава назаем пари до определено уговорено равнище
по всяко време, но не съществува изградена програма за плащане.Тази
услуга е създадена, за да се ползва, когато е необходимо да се покрива
краткосрочен недостиг на пари в брой. Обикновено на месечна база на датата
на падежа за периода на плащане се дължи лихвата, а главницата се погасява
е всяко постъпление по сметката, надвищаващо размера на лихвата по
усвоената главница. При изцяло усвоена главница , минималните месечни
вноски следва да са в размер на уговорения процент за лихва върху усвоената
главница, или за изцяло усвоена главница се дължи месечна лихва, но
усвоената главница следва да се погаси на падежа, но това в конкретния
случай не е сторено от ответника.
Следва да бъдат разгледани релевираните възражения за нищожност на
цитираните клаузи от договора, а именно на чл.4, ал.1 и ал.3, чл.5, чл.6, ал.1 и
ал.2, чл.7 и чл.21 от договора, поради накърняване на добрите нрави съгласно
чл.26, ал.1, предл. 3 ЗЗД. Съгласно чл.4, ал.1 Дължимата от
кредитополучателя годишна лихва за предоставения кредит включва сбора от
действащия БЛПМФ за лева, обявен от банката и договорна лихвена надбавка
7
в размер на 2,75 пункт. Според ал.3 действащият БЛПМФ не подлежи на
договаряне и промените в него стават задължителни за страните, считано от
първото 21-во число след промяната му. Тази разпоредба важи дори и в
случай, че действащият БЛПМФ е включен в Тарифата или друг документ на
Банката, промените които влизат в сила с приемането им от компетентните
банкови органи. Според чл.5 При просрочие на дължимите погасителни
вноски по кредита, както и при предсрочна изискуемост на кредита,
дължимата от кредитополучателя лихва по чл.4, ал.1 се увеличава
автоматично с наказателна надбавка/неустойка/ за просрочие на главница в
размер на 10 пункта. Съгласно чл.6, ал.1 Кредитополучателят заплаща на
банката такса одобрение в размер на 1% върху размера на кредита, посочен в
чл.1, но не по-малко от 200 лв. или равностойността им във валута, посочена
в чл.1, платима еднократно при откриване на заемната сметка по кредита,
чрез служебно усвояване на дължимата сума от разрешения размер на
кредита. Ал.2 В началото на всяка следваща година, считано от откриването
на заемната сметка по кредита, кредитополучателят заплаща на банката
еднократно такса подновяване в размер на 1 % върху размера на подновения
кредит, но не по-малко от 100 лв., или равностойността им във валутата,
посочена в чл.1. Чл.7 сочи, че за обезпечение на главницата, лихвите,
таксите, комисионните и другите разноски по кредита, кредитополучателят
издава в полза на Банката и й предава запис на заповед за сума в размера и
валута на кредита, посочен в чл.1 и фиксирана лихва, представляваща сбора
от съответните БЛПМФ и договорна надбавка по чл.4, платим на
предявяване при банката, със срок на предявяване, съобразен с крайния срок
за погасяване на кредита, изрично удължен от издателя, платим без разноски
и протест. Най-накрая, според чл.21 Банката запазва правото си по време на
действие на настоящия договор да променя тарифата си за такси и
комисионни, които прилага по кредитнитните си операции. Измененията в
тарифата влизат в сила от деня на приемането им от компетентните банкови
органи и са задължителни за страните по настоящия договор.
На практика се твърди, че предвидената в процесния договор за кредит,
сключен с търговец, възможност за банката едностранно и без да се ръководи
от обективни критерии да изменя размера на възнаградителната лихва, води
до накърняване на принципите на добросъвестност и справедливост и създава
изключителна нееквивалентност в правата и задълженията на страните,
8
поради което съставлява нарушение на добрите нрави.
Съгласно постоянната практика на ВКС уговорената неиндивидуално в
договора за кредит възможност за едностранно увеличаване от страна на
банката на първоначално съгласувания размер на базовия лихвен процент,
при необявени предварително и невключени като част от съдържанието на
договора ясни правила за условията и методиката, при които този размер
може да се променя до пълното погасяване на кредита, не отговаря на
изискването за добросъвестност, но по смисъла на общата дефиниция за
неравноправна клауза по чл.143 от ЗЗП, но в случая не е предявен иск с
правно основание чл.146, ал.1 от ЗЗП. В случая е въведено възражение за
нищожност на посочените клаузи по договора на едно конкретно въведено от
ответника основание-противоречие с добрите нрави и предмет на проверка от
съда е само наличието на това основание. Относно критериите за
установяване дали договорни клаузи накърняват добрите нрави е формирана
практика на ВКС с постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение
№135/19.11.2020г. по т.д. №1066/2019г. на ВКС, II т.о. В същото е прието, че
съгласно принципните разрешения, дадени в мотивите към т.3 от
Тълкувателно решение № 1/2009г. от 15.06.2010г. по тълк. д. №1/2009г. на
ОСТК на ВКС, автономията на волята на страните да определят свободно
съдържанието на договора е ограничена от разпоредбата на чл.9 от ЗЗД в две
посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни
норми на закона и на добрите нрави. Ограничението се отнася както за
гражданските договори, така и за търговските сделки - арг. от чл. 288 от ТЗ.
Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение,
защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на
противоречието на договора със закона. Добрите нрави не са писани,
систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи
принципи или произтичат от тях, като за спазването им съдът следи
служебно. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в
гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и
защитава всеки признат от закона интерес. Преценката за нищожност на
договорни клаузи поради накърняване на добрите нрави, следва да се прави
за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. За разлика
от потребителя, търговецът, независимо дали той е физическо или
юридическо лице, при сключване на договорите във връзка с дейността си
9
трябва да положи най-голямата дължима грижа - тази на добрия търговец. С
оглед на това, той не може да се ползва с по-голяма защита от тази на
потребителите по ЗЗП. Съгласно чл.143, ал.1 вр. чл.146, ал.1 ЗЗП, сключените
от потребител по см. на пар.13 от ДР на ЗЗП неиндивидуални клаузи в
договор са нищожни като неравноправни, ако уговорката е във вреда на
потребителя, тя не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя. Уговорките, които определят основния предмет на
договора, сключен от потребител, и не са индивидуално договорени, не могат
да бъдат неравноправни, ако са ясни и разбираеми-чл.145, ал.2 ЗЗП. В
изключенията по ЗЗП, при които дори потребителите не могат да се позоват
на нищожност, по аргумент от по-силното основание, не могат за бъдат
обявени за нищожни и уговорки в договор за банков кредит, по който
кредитополучател е търговец-физическо лице, когато кредитът е
предназначен за извършване на търговската му дейност. Това са случаите,
при които клаузата е уговорена индивидуално или тя определя основния
предмет на договора и последната е ясна и разбираема. Съществува разлика
между дължимата грижа от потребителите и от търговците при сключването
на договори.
Възнаградителната лихва е цената на кредита и следователно клаузата
за нея е съществен елемент на договора за банков кредит, поради което, ако
тя е ясна и разбираема, няма нарушение на принципите за справедливост и
добросъвестност и уговорката не противоречи на добри нрави. При плаваща
лихва по банков кредит с кредитополучател физическо лице-търговец,
отпуснат във връзка с неговата дейност, ако в договора за формирането й не
се използва пазарен индекс, а базов лихвен процент, който е договорен като
референтен лихвен процент и промяната му се определя от самата банка като
страна по правоотношението, а не от независим безпристрастен орган и не са
предварително определени компонентите и методиката, въз основа на които
банката формира базовия си лихвен процент, промяната на размера на
възнаградителната лихва се определя едностранно от банката по силата на
постигнатото споразумение между страните. Едноличният търговец при
сключване във връзка с дейността си на договор, съдържащ такава клауза,
трябва да положи грижата на добрия търговец, която включва при
необходимост и наемането на лица със специални познания в съответната
10
област. С оглед на очертаната дължима грижа, което е по-голяма от тази на
потребителя, търговецът може да разбере обхвата на поетото задължение и
икономическите последици от сключването на договор, съдържащ клауза за
промяна на възнаградителната лихва едностранно от банката по нейна
преценка, като спрямо търговеца тази клауза е ясна и разбираема, поради
което не накърнява добрите нрави. Това не лишава търговеца -
кредитополучател от възможност да се позове на недобросъвестно
упражняване на правото за едностранно изменение на лихвата от страна на
банката - чл.63, ал.1 от ЗЗД, съответно на злоупотреба с това право по чл.289
от ТЗ, ако такива са налице, но това е относимо към изпълнението на
договора, а не към неговата действителност. Настоящият въззивен състав
изцяло споделя даденото разрешение и намира, че същото е приложимо и към
договорите за банков кредит, сключени с търговци - юридически лица /така
решение от 16.09.2021 г. по т.д. № 466/2020 г. на ВКС, ТК, Първо
отделение/ Изводът е, че цитираните норми не са нищожни на основание
чл.26, ал.1, предл. 3 ЗЗД.
Относно релевираното от въззивника/ответник възражение за изтекла
погасителна давност и неправилното й приложение от районния съд, СГС
намира следното:
СГС приема за неоснователно възражението на ответника, че по
отношение на вземането за главница по договора за банков кредит е
приложима тригодишната давност по чл.111, б „в“ ЗЗД. Тук не става въпрос
за периодични плащания. Съгласно трайно установената практика на
съдилищата за разлика от периодичните плащания, при които отделните
задължения, въпреки своя общ правопораждащ факт, имат характер на
самостоятелни задължения, при договора за банков кредит с уговорени
анюитетни вноски, отделните плащания са начин на разсрочено погасяване на
едно общо задължение на отделни части. Вземането на банката за главницата
по кредита е единно и неделимо. Макар да е уговорено разсрочено плащане
на същото на месечни вноски, това не го превръща в периодично. Всяка
уговорена погасителна вноска представлява част от цялото задължение, а не е
отделно и самостоятелно задължение, за да се приеме, че са налице
повтарящи се през определен период плащания по смисъла на чл. 111, б. „в”,
пр.последно ЗЗД. Въпреки приетото от кредитора изпълнение на части, то
давността за цялото вземане като неделимо такова, започва да тече с
настъпването на падежа на кредита. Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността
започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, а според чл.
116, б. „б” ЗЗД давността се прекъсва с предявяване на иск относно
вземането, като чл. 422, ал. 1 ГПК предвижда, че искът за съществуване на
вземането се смята предявен от момента на подаването на заявлението за
11
издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен срокът по чл. 415, ал. 4
ГПК. Ето защо вземанията за главница се погасяват с изтичането на пет-
годишен давностен срок, а не с три годишен такъв. Относно началният
момент, от който започва да тече давностния срок, то следва да се съобрази
чл.430, ал.1 от ТЗ, съгласно която с изтичане на срока по кредита
кредитополучателят е длъжен да върне цялата сума, ведно с уговорената
договорна лихва, като ако не е настъпила предсрочна изискуемост на кредита,
вземането на кредитора става изискуемо след изтичане на уговорения срок и
от този момент започва да тече давността по чл.114 ЗЗД. В конкретния казус,
изискуемостта на вземанията за главница по договора за кредит е настъпила
на 03.06.2018 г., падеж на кредита и от този момент започва да тече общата
пет годишна давност, която не е изтекла към настоящия момент. Няма данни
кредитът да е обявяван за предсрочно изискуем.
Възражението за давност е неоснователно по отношение лихвата за
забава в размер на 2072,34 лв. за периода 25.03.2016 г.-03.08.2017г., тъй като
лихвата за забава се претендира за период 3 години преди подаване на
заявлението за издаване на ЗИ на 08.04.2019 г.
По отношение на претендираната възнаградителна лихва за периода от
21.07.2008 г. до 25.03.2016 г., съдът е приел, че възражението за давност е
частично основателно за сумата в размер на 2535,58 лв., а непогасената по
давност възнаградителна лихва е в размер на 1148 лв. Като начало в тази част
е налице ОФГ като е посочена сумата от 1148,94 лв. договорна
възнаградителна лихва, но за целият претендиран период от 21.07.2008 г.-
25.03.2016 г., в който се включват и погасените по давност вземания. При
прилагане на 5-годишен давностен период, тъй като става въпрос за
анюитетни вноски, то погасени по давност са вземанията от 21.07.2008 г. до
08.04.2014 г., а непогасени по давност са вземанията, считано от 08.04.2015 г.
до 25.03.2016 г., които са в размер на 1473,07 лв., т.е. по-голям от приетия от
СРС. Предвид обстоятелството, че не може да се влошава положението на
въззивника, то решението на СРС следва да бъде потвърдено и в тази част.
В необжалваната част решението е влязло в сила.
СРС следва по реда на чл.247 ГПК да извърши поправка на ОФГ
досежно посоченият период на възнаградителната лихва.
За настоящата инстанция въззиваемият/ищец е направил разноски от
579,90 лв. за назначения особен представител на въззивницата и 100 лв.
юрисконсултско възнаграждение или общо 679,90, дължими на въззиваемото
дружество от въззивницата.
Водим от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 03.09.2021 г. по гр.д. № 58226/19 г. на
СРС, І ГО, 26 състав в обжалваната част.
ОСЪЖДА В.А. Л., ЕГН ********** да заплати на „М.Б.“ ЕАД, ЕИК
12
*******, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.*******,
представлявано от изпълнителния директор Б.А., чрез пълномощника по
делото юрисконсулт С.Д. направените разноски за въззивната инстанция в
размер на 679,90 лв.
Връща делото на СРС за поправка на ОФГ съгласно мотивната част на
решението.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание
чл.280, ал.3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13