№ 777
гр. София, 06.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на осми май през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Катерина Рачева
Членове:Владимир Вълков
Здравка Иванова
при участието на секретаря Росица Й. Вьонг
като разгледа докладваното от Владимир Вълков Въззивно гражданско дело
№ 20251000500522 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 и следващите от Гражданския
процесуален кодекс ( ГПК).
С решение № 260583 от 15.11.2024 г. по гр.д. № 11722/2020 г. по описа на
Софийски градски съд, І-12 състав е отхвърлен предявен иск от В. А. Д. срещу
П. И. В. да бъде признато за установено, че В. Д. е изключителен собственик
на 150402,29/156466,40 ид.части от недвижим имот, придобит по време на
брака между страните поради частично преобразуване на лични парични
средства.
Решението е обжалвано от ищцата в първоинстанционното
производство – В. Д.. В жалбата се твърди претендираната част съответства на
погасено задължение по договор за кредит, с който е заплатена и цената на
жилището след 01.09.2011 г. при прекратен брак и при явна
незаинтересованост от страна на ответника. Наведен е довод, че нормата на
чл. 23 ал. 2 СК разграничава придобиването на собствеността от
изразходваните за целта средства. Макар и договорът да е сключен по време
на брака, преминаването на собствеността върху него е обусловено от редовно
погасяване на месечните вноски по кредита. Понеже това станало със
1
средства на ищцата – от нейната заплата и след 01.09.2011 г., при явна
незаинтересованост от страна на ответника по иска, поддържа се теза
съпружеската имуществена общност (СИО) да е изключена за спорната част.
Първоинстанционният съд е упрекнат, че в противоречие на доказателствата е
приел погасяването да е ставало с общи средства на бившите съпрузи, в това
число и общо дарени им средства от техния син.
Не се установява да е постъпил отговор по въззивната жалба.
В съдебно заседание процесуалният представител на въззивницата Д.,
наричана впоследствие и ищца, поддържа въззивната жалба като се позавава и
на решение по дело № 104/2014 г. на ВКС, ГК, ІІ ГО. Прави възражение за
прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение.
Процесуалният представител на въззиваемия В., наричан впоследствие и
ответник – адв. Й., оспорва жалбата. Наведени са доводи, че понеже имотът е
придобит с банков кредит, по който и двамата бивши съпрузи са страна, те
носят солидарна отговорност. Застъпва и теза, че платеното в повече от
ищцата обосновава непредявена в случая претенция по чл. 127 ал. 2 ЗЗД.
Съображения са изложени и в писмени бележки. Заявява възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение.
Съдът като обсъди наведените от страните доводи с оглед събраните по
делото доказателства и като отчете очертаната от закона рамка на въззивното
производство, намира следното:
Въззивният съд е овластен служебно да извърши проверка за валидност
и допустимост на решението в обжалваната част. При служебната проверка не
се установява порок от очертаното естество.
Проверката на решението досежно формираните фактически и правни
изводи по съществото на спора извън приложението на императивна норма е
ограничена до посочените в жалбата указания за порочността на
първоинстанционното решение (чл. 269 ГПК).
Първоинстанционното производство е инициирано по искане на В. А. Д.
срещу П. И. В. при твърдение сътраните да са сключили брак на 26.10.1986 г. ,
а с влязло в сила решение на 12.02.2020 г. да са разведени. Твърди се по време
на брака да са закупили недвижим имот – апартамент1 със застроена площ от
75,05 кв.м. с идентификатор 68134.306.267.1.1, находящ се в адрес *** в едно с
2
мазе № 7 със застроена площ от 5,32 кв.м. и 6,221% идеални части от общите
части на сградата и правото на строеж. Договорената цена от 80 000 евро
била преди изповядване на сделката на сумата 8010,10 евро (осигурена със
средства на сина на страните), а разликата била изплатена чрез разрешен
жилищен заем в размер на 140800 лв. Твърди се, че част от сумата е погасена
по време на брака на страните, но останалата част ще се изплаща единствено
от ищцата. Наведен е довод, че нормата на чл. 23 ал. 2 СК отдава значение на
средствата, изразходвани за придобиване на имуществото, поради което и
макар имотът да е придобит по време на брака, след прекратяването му в
режим на СИО остават само съответната на погасенато по време на брака част
от кредита. Иска се да бъде признато за установено, че поради преобразуване
на лично имущество на ищцата тя притежава 150402,29/156466,40 ид.ч. от
процесния имот (молба по л. 63 от гр.д. 11722/20 г.).
В отговор по исковата молба ответникът по иска поддържа имотът в
цялост да е със статут на съпружеска имуществена общност с довод, че
полученият банков кредит за покупката поражда облигационни отношения и
не рефлектира върху дяловете на страните.
Страните не спорят, че процесният имот е придобит по време на брака
им, какъвто извод се налага и от представените по делото доказателства.
От нотариален акт за продажба на недвижим имот № 194 том І рег. №
5397 дело № 133 от 2018 г. се установява изразено съгласие във форма на
нотариален акт, че Л. В. и В. И. продават на страните в настоящото
производство АПАРТАМЕНТ 1, находящ се на 1 жилищен етаж, кота + 2.75 м.
със застроена площ от 75,05 кв.м., съставляващ самостоятелен обект в сграда с
идентификатор 68134.306.267.1.1 с адрес на имота: адрес *** за сумата от
80 000 евро, от която 8010 евро продавачите са получили по банков път преди
подписване на нотариалния акт, а останалата част от 140800 лв. ще бъде
изплатена по банков път чрез разрешен жилищен кредит на купувачите от
„БАНКА ПИРЕОС БЪЛГАРИЯ“ АД и след прехвърляне собствеността на
купувачите, вписване на първа по ред ипотека в полза на „Банка Пиреос
България“, имуществено застраховане на имота, предоставяне на
удостоверения за тежести и депозирани платежни нареждания, от
кредитополучателя за трансфер на сумата на кретита от негова сметка, по
която ще се усвои кредита, към сметки на продавачите.
3
Страните не спорят, че сумата от 8010 евро е осигурена от техния син и
е преведена по сметка на ищцата.
Видно от цитирания в договора за продажба договор за кредит от
05.09.2018 г. сумата от 140800 лв. е отпусната на страните по делото –
кредитополучатели според терминологията на договора, които са поели и
задължение към кредитиращата банка да я върнат за срок от 240 месеца,
считано от датата на усвояване на кредита. Договорено е сумата да бъде
усвоена по посочена в договора сума и използвана за безкасово превеждане по
сметка на продавача (чл. 12 от договора).
При тези обстоятелства, единствено меродавни за разрешаване на спора,
от правна страна съдът намира следното:
Съгласно чл. 23 ал. 2 вр. ал. 1 от Семейния кодекс СК), когато вещни
права частично са придобити по време на брака с лично имущество на единия
съпруг, те принадлежат само на него. Ето защо и предявеният иск предполага
да бъде установено, че за придобиване на процесната част от недвижимия
имот е вложено имущество лична собственост на ищцата. След като законът
придава значение на използваното имущество, за да бъде придобито ново,
както е посочил и първоинстанционният съд изследваната в случая
трансформация предполага възмездност на сделката, т.е. срещу полученото да
е дадено. Съгласно чл. 183 ал. 1 ЗЗД с договора за продажба възниква
задължение за прехвърляне правото на собственост срещу договорена цена, но
по силата на чл. 24 ал. 1 изр. първо ЗЗД собствеността преминава по силата на
постигнатото съгласие, удостоверено в предписаната от чл. 18 ЗЗД форма при
продажба на недвижим имот. Нормата на чл. 23 СК не държи сметка за
придобивното основание. Съдържанието на текста обаче позволява
еднозначен извод, че цели да разграничи придобитото за изключителна сметка
на единия съпруг от предполагаемото обединяване на усилияга и
възможностите на събрузите, обуславящо съвместен принос с произтичащия
от него режим на съпружеска имуществена общност. Понеже при договора за
продажба собствеността преминава по силата на обективираното съгласие в
изискуемата форма, в контекста на чл. 23 СК значение придобива произходът
на вложените средства за заплащане на договорената цена. В този смисъл и
трансформацията на лично имущество предполага вложение на
4
принадлежащо на единия съпруг имущество, разпореждането с което да е
довело и до придобитото по време на брака вещно право. Това изисква
изследване на източника на средствата, с които е било изпълнено
задължението към продавачите по договора за продажба. Понеже ищцата
твърди заплатената сума извън погасената по време на брака част от
главницата на кредита да й принадлежи, дължи да докаже, че придобитото не
ангажирало по никакъв начин правната сфера на ответника.
В случая договорът за продажба не обуславя вещнотранслативния ефект
от изплащане банковия кредит, каквато теза се поддържа в исковата молба.
Напротив, с договора плащането на сумата по кредита е предпоставено от
прехвърлената собственост. Произтеклото от договора за кредит задължение
за разсрочено погасяване на целево усвоената сума касае отношения между
страните в настоящия процес и кредитиращата банка. Затова и въпросът кой,
кога и дали ще обслужва кредита, било то и обезпечен с ипотека върху
процесния имот, е от значение в самостоятелното правоотношение между
страните по спора и кредитиращата банка. То е неотносимо към продажбеното
правоотношение, от което именно произтича придобитото по време на брака
вещно право на собственост върху недвижимия имот.
Съдът дължи да осигури възможност за страните да представят своята
гледна точка по спора и да докажат фактите и обстоятелствата, на която тя се
основава. Затова и относимостта на доказателствените искания се преценява
въз основа на връзката им с въведените в процеса твърдения. Едва по
съществото на спора съдът е властен да обяви виждането си за правното
значение на фактите и обстоятелствата, от които страните извеждат своите
искания или възражения. Затова и преценката на съда за относимост на
представените доказателства не го задължава да зачете изводимите от тях
факти, след като и самият закон не им придава значение.
От представения договор за жилищен кредит се установява, че всяка от
страните по спора – и ищцата, и ответникът, са поели задължение към банката
да върнат целево предоставения им кредит. По делото не се спори, че
договорената сума е била усвоена, поради което и за двамата бивши съпрузи е
възникнало задължение да възстановяват предоставената сума в договорения
срок.
Без значение остава по сметката на кой от двамата кредитополучатели е
5
преведена договорената сума. След като това е станало в изпълнение на поето
и задължение към двамата кредитополучатели, налице е съвместен принос за
осигуряване на средствата за заплащане на продажната цена. Това изключва
твърдяната трансформация на лично за ищцата имущество. Както отбелязва и
първоинстанционният съд платеното от ищцата в повече от дължимото към
банката поражда облигационно отношемие между двамата
кредитополучатели, което обаче не рефлектира върху възникналото по силата
на договора за продажба вещно право на собственост. Съвместно поетият
ангажимент към банката, финансирала част от продажбната цена, изключва
личното притежание.
С оглед нормата на чл. 6 ал. 2 ГПК съдът е обвързан от описания в
исковата молба предмет на спора. Извън очертаните рамки остава
самостоятелното от правна гледна точка облигационно правоотношение,
произтичащо от безпричинно разместване на блага. Ето защо и безпредметно
остава обсъждането както на произтичащия от договора за кредит режим на
отговорността във вътрешните отношения на кредитополучателите – разделна
или солидарна, така и досежно размера на погасените средства към датата на
приключване на устните състезания. Без правно значение дори и във
вътрешните отношения между страните в процеса остава отношението на
ответника към непогасената и понастоящем част от кредита, а и намеренията
му в бъдеще.
Ищцата твърди част от цената на имота да е погасена с целево
предоставени средства от трето на спора лице по сметката на ищцата, лично
ангажирало се и като солидарен длъжник по договора. Тези обстоятелства не
разкриват лично придобита от ищцата сума в указания вече смисъл. В процеса
не се установява конкретната причина за това плащане, но и ищцата не твърди
сумата да й е била дарена лично. Напротив, изрично се твърди сумата да е
дадена с конкретно предназначение – да бъде предплатена сумата от 8010 евро
на продавачите. След като ищцата не твърди сумата да е била дарена лично на
нея, без значение остава каква е конкретната причина синът на страните да я
осигури.
Освен това, дарственото намерение не е единствената причина за
плащане на чуждо задължение. При положение че не е възможен еднозначен
извод, няма основание да се приеме дарствено у сина на ищците по повод
6
заплатения с негови средства аванс. Дори хипотетично да се приеме, че синът
на страните е дарил инвестираната в имота сума, не се установява да го е
направил само за единия си родител – ищцата. Авансово платената сума
ползва и двамата родители, доколкото погасява общото им задължение към
продавачите. Понеже ищцата оспорва участието на ответника, дължи да
докаже, че даденото при тези условия цели да облагодетелства единствено
нея. Това обаче от доказателствата не следва.
По изложените съображения предявеният иск е неоснователен, до
какъвто краен извод е достигнал и първоинстанционният съд. Ето защо
обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
По разноските
С оглед изхода от спора въззивницата няма право на разноски. Предвид
нормата на чл. 236 ал. 1 т. 6 ГПК този извод следва да бъде огласен с
решеинието.
Ответникът претендира разноски като от представения договор за
правна защита се налага извод за въззивното производство да е заплатил
адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лв.
В рамките на пледоарията си процесуалният представител на
въззивницата – адв. С., възразява за прекомерност на претендирания разход,
което, предвид нормата на чл. 78 ал. 5 ГПК, налага да бъде извършена
проверка за съответствие на заплатеното възнаграждение на указаните в
нормата критерии – фактическа и правна сложност на делото.
Отговорността за разноски в гражданския процес не прави изключение
от общоутвърдената граница на отговорността за обезвреда. Такава се дължи
за вреди, явяващи се пряка и непосредствена последица от укоримо поведение
без оглед на източника на задължение (чл. 82 ЗЗД и чл. 45 ЗЗД). Макар и
адвокатската защита да не е задължителна в гражданския процес достъпът до
нея гарантира достъпът до съд. Оттук логично следва и разпознаването на
този разход като присъщ за съдебния процес.
Конкретният размер на адвокатското възнаграждение обаче е под
контрола на страната, ползваща се от квалифицираната услуга. Постигнатото
съгласие между страната и избрания от нея адвокат обуславя правото на
7
адвоката да бъде възнаграден за предоставената услуга. Само по себе си обаче
това съгласие сочи на договор, който по принцип не обвързва третите лица,
каквото се явява и въззивницата (чл. 21 ал. 1 ЗЗД). Регулирайки отговорността
за разноски и процесуалният закон не придава обвързваща сила за насрещната
страна, макар и този разход по един или друг начин да е предизвикан от
небосновано от правна гледна точка предизвикан или поддържан спор.
Напротив, нормата на чл. 78 ал. 5 ГПК отрича тази обвързаност, овластявайки
отговорната за разноски страна да оспори договореното, а и заплатено
възнаграждение при изрично указан обхват на следващата се отговорност.
Следователно загубилата съдебния спор страна дължи да възстанови сумата,
обуславяща неизбежния разход за специализирана адвокатска услуга,
обоснован от фактическата и правната сложност на делото.
Повдигнатият спор в настоящото производство е ограничен до правното
значение на установени в първоинстанционното производство факти и
обстоятелства. Това по определение изключва фактическата сложност на
материалноправния спор. Производството приключи в едно съдебно заседание
без да разкрива утежнение и от процесуална гледна точка. Конкретният
случай не разкрива и специфика от правна страна, която да е довела до
значимо усилие от страна на процесуалния представител на въззиваемия. По
тези съображения настоящият състав приема възнаграждение от 1000 лв. за
съответстващо на фактическата и правна сложност на въззивното
производство, която сума и следва да бъде възложена в тежест на
въззивницата.
Мотивиран от изложеното Апелативен съд-София, ГО, 1-ви състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260583 от 15.11.2024 г. по гр.д. №
11722/2020 г. по описа на Софийски градски съд, І-12 състав.
ВЪЗЛАГА направените разноски от В. А. Д. в нейна тежест.
ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал. 3 ГПК В. А. Д. с адрес по делото:
адрес *** да заплати на П. И. В. с адрес по делото: адрес *** сумата 1000,00
лв. – разноски в производството пред Апелативен съд – София.
Решението може да бъде обжалвано в едномесечен срок от връчване на
8
препис с касационна жалба пред Върховния касационен съд при условията на
чл. 280 ал. 1 и ал. 2 ГПК, а в частта за разноските – пред настоящия състав при
условията и по реда на чл. 248 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9