РЕШЕНИЕ
№ 20
гр. Варна , 28.05.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ в публично заседание на
двадесет и осми април, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Диана В. Джамбазова
Членове:Маринела Г. Дончева
Росица С. Станчева
при участието на секретаря Юлия П. Калчева
в присъствието на прокурора Вилен Стефан Мичев (АП-Варна)
като разгледа докладваното от Маринела Г. Дончева Въззивно гражданско
дело № 20213000500119 по описа за 2021 година
за да се произнесе, съобрази следното:
Подадена е въззивна жалба от Р. А. И. ЕГН ********** чрез процесуалния му
представител адв. Е.Ф. от САК срещу решение № 260 002/06.01.2021 год по гр.д. №
126/2020 год на Окръжен съд Шумен, с което е отхвърлен предявения срещу Прокуратурата
на РБ иск с правно осн. чл. 2б, ал.1 т ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за
неимуществени вреди в резултат от нарушаване на правото за разглеждане и решаване в
разумен срок на сл.д. № 1/1991 год, впоследствие преобразувано в сл.д. № 780-II-1998 год и
преобразувано в досъдебно производство № II-048/1999 год по описа на Военно-окръжна
прокуратура София, в размер на 120 000 лв, ведно със законната лихва, считано от
11.05.2017 год до окончателното й изплащане. Претендира за разноски за двете инстанции.
Във въззивната жалба са изложени подробни мотиви за несъобразяване на решението
със ЕКЗПЧОС и установената практика на ЕСПЧ, нарушаване на основни принципи на ГПК,
процесуални нарушения, свързани с непосочване в доклада на фактите, подлежащи на
доказване от ищеца и недопускане на поискани доказателства. Позовава се на установената
в практиката на ЕСПЧ презумпция за неимуществени вреди вследствие забавено дело, чието
оборване е в тежест на ответника, а това не е сторено в процеса. По изложените мотиви
1
въззивникът моли за отмяна на решението и постановяване на друго, с което предявеният
иск бъде уважен, ведно със законните последици, включително присъждане на разноските за
двете инстанции.
Отговор на въззивната жалба не е постъпил. В съдебно заседание представителят на
Апелативна прокуратура Варна изразява становище за неоснователност на въззивната жалба
и за потвърждаване на решението. Изтъква, че ищецът е реабилитиран ex lege и е разполагал
с друга правна възможност да потърси обезщетение за претърпените от него неимуществени
вреди от действията на държавата по отношение на него в рамките на т.нар. „възродителен
процес“. Не е доказал настъпването на неимуществени вреди от воденото досъдебно
производство. Делото действително е продължило изключително дълго, но от действията на
ищеца личи, че той се е дезинтересирал от него в продължение на 23-24 години.
Съставът на Апелативен съд Варна намира, че въззивната жалба е подадена в срок от
легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е
процесуално допустима.
Разглеждайки я по същество, съдът намира следното:
Предмет на разглеждане е иск, предявен на осн. чл. 2 б от ЗОДОВ.
В исковата молба се съдържат твърдения, че ищецът е пострадал от престъпленията в
рамките на т.нар. „възродителен процес“, за разкриването на които е образувано сл.д. №
1/1991 год по описа на Прокуратурата на въоръжените сили, впоследствие преобразувано в
сл.д. № 780-II998 год по описа на ВОП - София, а сега ДП № II-048/1999 год по описа на
ВОП – София, което не е приключило и към настоящия момент. Ищецът твърди, че именно
във връзка с този процес той е бил задържан през периода от април 1985 до м. януари 1986
год и лишен от свобода в затвора и лагера на остров Белене, без да е извършил
престъпление и без присъда. По време на неоснователното му задържане бил подложен на
мизерни условия на живот, лоша храна, лишаване от контакти с близките му, принудителен
тежък физически труд, а накрая го принудили да заплаща за настаняването си в Белене. През
лятото на 1989 год бил изгонен от България в Турция, където се установил за постоянно. От
близки и познати узнал за образуването на сл.д. № 1/1991 год. Заедно с други изселени по
същия ред лица учредили сдружение „За справедливост, права, култура и солидарност на
Балканите“, чрез което търсили информация за хода на разследването и призовавали за
ускоряване на производството. Въпреки приетата от Народното събрание декларация от
11.01.2012 год, с която т.нар. „възродителен процес“ е признат и осъден като форма на
етническа асимилация и прочистване, както и множеството (над 100) определения на съда, с
които са постановени мерки за ускоряване на досъдебното производство по реда на чл. 368
от НПК, това производство и до момента не е приключило. Ищецът претендира, че е налице
нарушение по чл.6 §1 от ЕКЗПЧОС, от което са му причинени неимуществени вреди,
изразяващи се в безпокойство, неудобство и несигурност, тревоги и страх, че досъдебното
2
производство се води формално, разочарование и загуба на доверие в институциите,
правосъдието и справедливостта.
В отговора на исковата молба се съдържат твърдения, че искът е частично
недопустим за периода преди 15.12.2012 год – влизането в сила на разпоредбата на чл. 2б от
ЗОДОВ, а в останалата част – неоснователен. Оспорва се фактът на настъпване на
твърдяните от ищеца неимуществени вреди, както и причинната връзка между тях и
забавеното досъдебно производство. Искът се оспорва и по размер.
От събраните по делото доказателства е установено от фактическа страна следното:
На 23.02.1985 год ищецът бил арестуван, на 16.04.1985 год – въдворен в затвора
Белене, от където бил освободен на 30.01.1986 год. През 1989 год ищецът е бил изселен в
Турция, където пребивава и досега. Името му е включено в списъка на лицата, за които с
решение Комисията на Народното събрание за политическа и гражданска реабилитация на
неоснователно лишените от свобода и въдворени в Белене във връзка с насилствената
промяна на имената, обнародвано в ДВ бр. 44 от 01.06.1990 год. От представеното
удостоверение № Я-251/03.04.1992 год се установява, че Я.Я.И. и Р. А. И. с ЕГН **********
са имена на едно и също лице.
Наказателното производство по сл.д. № 1/1991 год е образувано на 31.01.1991 год с
постановление на прокурор към Прокуратурата на въоръжените сили, впоследствие е
преобразувано в сл.д. № 780-II998 год по описа на ВОП - София, а сега ДП № II-048/1999
год по описа на ВОП – София. Междувременно, по внесени обвинителни актове са
образувани НОХД № 01/1994 год по описа на Върховния съд – Военна колегия и НОХД №
01/1998 год по описа на ВКС, като и по двете дела съдът е върнал обвинителния акт с
конкретни указания за отстраняване на допуснати нарушения. Впоследствие част от
обвиняемите са починали, имало е редица спирания и възобновявания на делото, промяна в
квалификацията на обвиненията, назначаване на съдебни поръчки и др. И до настоящия
момент наказателното производство по това дело не е приключило.
При така изяснената фактическа обстановка съдът намира следното:
Правният спор е концентриран върху приложението на чл. 2б, ал.1 от ЗОДОВ, приета
с изменението на закона, обнародвано в ДВ чл. 98/11.12.2012 год и в сила от 15.12.2012 год.
С тази разпоредба е дадена правна уредба на хипотезите, свързани с обезщетяването на
вредите, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на
разглеждане и решаване на делата в разумен срок съгласно чл.6, §1 от КЗПЧОС.
Съдът намира за неоснователно възражението на Прокуратурата, че ищецът не е
разполагал с правото на иск за времето преди влизане в сила на нормата на чл. 2б от ЗОДОВ
поради това, че същата не притежава обратно действие. Напротив: Тази разпоредба е
приложима на общо основание по отношение на всички вреди, причинени от незаконни
3
действия и актове на държавата чрез нейните органи, или длъжностни лица, независимо от
момента на тяхното настъпване. Това произтича от прякото действие на чл. 7 от
Конституцията на РБ от 1991 год, както и от непосредствената приложимост на КЗПЧОС, в
сила за България от 07.09.1992 год. Разглеждането и решаването на делото в разумен срок от
независим и безпристрастен съд е основно право, защитено от Конвенцията, поради което
неговото нарушаване изпълва състава на чл. 7 от Конституцията (в този смисъл е р.№
210/2015 год по гр.д. № 3050/2014 год на ВКС, Трето г.о.).
По делото е безспорно установено, че ищецът е пострадал от деянията, предмет на
разследване и наказателно преследване по сл.д. № 1/1991 год, което го определя като
„жертва“ по смисъла на практиката на ЕСПЧ по чл. 6, §1 от КЗПЧОС. От това обстоятелство
произтича легитимацията му като ищец в настоящото производство.
Следственото дело, образувано през 1991 год и до настоящия момент не е
приключило. Въпреки безспорно изключително високата степен на фактическа и правна
сложност, свързана както с вида и характера на деянията, предмет на разследването,
наличието на повече от един обвиняем и множество пострадали лица, съдът намира, че
неговата продължителност далеч надхвърля критериите за определяне на разумен срок.
Отчитайки момента на ратификация на Конвенцията (07.09.1992 год), от който настъпва
нейната приложимост за България, и дори след приспадане на периодите (в рамките на 1
година и 10 месеца), през които делото е било внасяно за разглеждане в съда, общата
продължителност на делото е 26 години и 8 месеца. През 2000 год е изтекла абсолютната
давност за наказателно преследване на единствения останал жив обвиняем Г.А., който едва
през 2012 год е бил разпитан и са му били разяснени произтичащите от това права. По този
повод обвиняемият е заявил, че ще се ползва от изтеклата давност и желае прекратяване на
делото, но произнасяне по това искане и до момента няма.
Наред с това, неприключването на делото в разумен срок е дало повод за разглеждане
на въпроса от Комисията по правата на човека и вероизповеданията към Народното
събрание пред 2007 год, както и за приемане на декларация на Народното събрание
декларация от 11.01.2012 год, с която т.нар. „възродителен процес“ е признат и осъден като
форма на етническа асимилация и прочистване.
Съдът намира за уместно да изтъкне и това, че ищецът по никакъв начин не е
допринесъл с поведението си за забавяне на производството по делото. Разследващият орган
е разполагал с информация за него и данни за актуалното му местоживеене още през 1996
год, но разпитът му като пострадало лице е съществен едва през 2002 год.
В заключение:
Ответникът не е положил необходимите усилия, включително чрез използване на
международно-правните инструменти, за приключване на производството в разумен срок,
4
което представлява нарушение по смисъла на чл.6 §1 от ЕКЗПЧОС.
В редица свои решения ЕСПЧ приема, че относно неимуществените вреди
съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на
производството причинява такива, поради което по начало не е необходимо да се доказват
изрично обичайните, типични неимуществени вреди, каквито винаги се търпят от лице,
спрямо което съдебното производство е продължило извън рамките на разумния срок, като
притеснения и безпокойство за неговото развитие, накърняване на чувството за
справедливост и доверие в институциите (в този смисъл са решенията Scodrino v Italy;
Smirnova v Russia, 1999; Д. и Х. срещу България и др.), а също и решение № 306/22.10.2019
год по гр.д. № 4482/2017, решение № 272 от 27.01.2020 год по гр.д. № 924/2019 и решение
№ 48/06.04.2020 год по гр.д. № 1610/2019 год – и трите на Четвърто г.о. на ВКС).
В конкретния случай въпреки, че забавеното извън разумния срок дело не е водено
срещу ищеца, а той е бил пострадал от деянията и е имал процесуалното качество на
свидетел, неимуществените вреди, които е претърпял се изразяват в безпокойство и
несигурност, разочарование и загуба на доверие в институциите, чувство за липса на
справедливост, притеснение, че виновниците за извършените спрямо него репресивни
действия няма да бъдат наказани, както и от това, че е лишен от възможността да получи
справедливо обезщетение, конституирайки се като граждански ищец.
Поради това съдът намира, че искът е установен по своето основание, а при
определяне на размера съобрази следното:
Продължителността на производството значително надхвърля законоустановените в
НПК процесуални срокове и е довела до изтичане на абсолютната давност за наказателно
преследване. Поради това е осуетено легитимното очакване на ищеца, че ще получи
възмездие за претърпените страдания от незаконното си задържане, а виновните лица ще
бъдат наказани. Възпрепятствана е процесуалната възможност да встъпи като граждански
ищец за реализиране правото си на обезщетение за причинените му вреди. Това е така,
защото той е бил разпитан като свидетел и са му били разяснени правата на пострадал едва
през 2002 год, а след 2003 год конституирането на пострадалия като граждански ищец е
било възможно само в съдебната фаза на наказателния процес. Съдът отчита и
обстоятелството, че срещу ищеца е била упражнена тежка репресия с въдворяването му в
затвора в Белене за сравнително дълъг период, през който е бил поставен в нечовешки
условия и нехуманно отношение. По тази причина този епизод е оставил значима следа в
живота му, от което произтича и неговата заинтересованост от приключване на наказателния
процес срещу обвиняемите. Израз на тази заинтересованост са както подадената съвместно с
други пострадали жалба до прокуратурата през далечната 1996 год, активното му участие в
сдружението, учредено за защита на техните права, както и предприетите действия по реда
на чл. 368 от НПК. От друга страна съдът съобрази, че поради трайното си установяване
извън страната от 1989 год насам, по отношение на ищеца не са извършвани процесуални
5
действия с изключение на разпита му като свидетел през 2002 год., а личната му активност
извън подадената през 1996 год жалба, датира от 2017-2018 год. Това означава, че през
цялото това време емоциите и негативните преживявания във връзка със забавянето на
наказателното производство са били в голяма степен притъпени и в никакъв случай не са
доминантни. По делото няма доказателства, от които да може да се направи извод, че
ищецът е претърпял неудобства, значително надхвърлящи обичайните такива от
неразумната продължителност на наказателното производство.
При определяне размера на дължимото обезщетение съдът намира, че следва да бъде
отчетен и предвидения от държавата механизъм за обезщетяване на лицата, пострадали от
„възродителния процес“ съгласно Закона за гражданска и политическа реабилитация на
репресирани лица от 1991 год.
По изложените съображения обезщетение в размер на 30 000 лв в достатъчна степен
удовлетворява критериите за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД. Поради това
постановеното решение в частта, с която искът е отхвърлен до този размер следва да бъде
отменено, а искът – уважен.
Мотивиран от горното съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 260 002/06.01.2021 год по гр.д. № 126/2020 год на Окръжен
съд Шумен в частта, с която е отхвърлен предявения срещу Прокуратурата на РБ иск с
правно осн. чл. 2б, ал.1 т ЗОДОВ за сумата 30 000 лв - обезщетение за неимуществени вреди
в резултат от нарушаване на правото за разглеждане и решаване в разумен срок на сл.д. №
1/1991 год, впоследствие преобразувано в сл.д. № 780-II-1998 год и преобразувано в
досъдебно производство № II-048/1999 год по описа на Военно-окръжна прокуратура София
ведно със законната лихва, считано от 11.05.2017 год до окончателното й изплащане и
вместо него
П О С Т А Н О В И:
ОСЪЖДА Прокуратурата на РБ да заплати на Р. А. И. ЕГН ********** сумата
30 000 лв (тридесет хиляди лева), представляваща обезщетение за неимуществени вреди в
резултат от нарушаване на правото за разглеждане и решаване в разумен срок на сл.д. №
1/1991 год, впоследствие преобразувано в сл.д. № 780-II-1998 год и преобразувано в
досъдебно производство № II-048/1999 год по описа на Военно-окръжна прокуратура София
ведно със законната лихва, считано от 11.05.2017 год до окончателното й изплащане
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционното решение в останалата част, с която искът е
отхвърлен за горницата над 30 000 лв до 120 000 лв.
6
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от съобщаването
му на страните пред ВКС на РБ при условията на чл. 280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7