№ 1464
гр. София, 26.01.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 160 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и втори януари през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:СВЕТОСЛАВ Т. СПАСЕНОВ
при участието на секретаря СИМОНА Г. НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от СВЕТОСЛАВ Т. СПАСЕНОВ Гражданско
дело № 20231110138512 по описа за 2023 година
Производството е образувано е по искова молба, предявена от името на ***
ЕООД, ЕИК ***, чрез юрисконсулт * срещу В. Д. Ж., ЕГН **********, с която
*** ЕООД е предявило срещу В. Д. Ж. обективно кумулативно съединени
установителни искове по реда на чл. 422 ГПК вр. чл. 415, ал. 1 ГПК с правно
основание чл. 9 ЗПК вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 6
ЗПФУР, чл. 240, ал. 2 ЗЗД и ч. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че
ответникът дължи на ищеца суми, както следва: 1/ сумата от 900,00 лева
(деветстотин лева), представляваща главница по договор за предоставяне на
кредит № **, сключен на 04.03.2022 г. между *** ЕООД, в качеството на
заемодател и В. Д. Ж., в качеството на заемополучател, ведно със законна лихва
върху горепосочената сума, считано от 20.12.2022 г. до изплащане на вземането;
2/ сумата от 133,60 лева (сто тридесет и три лева и 60 стотинки), представляваща
договорна лихва за периода от 04.03.2022 г. до 30.10.2022 г.; 3/ сумата от 10,00
лева (десет лева), представляваща мораторна лихва за периода от 30.10.2022 г. до
08.12.2022 г., за които суми на 22.12.2022 г. е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК в производството по ч.гр.д. № 69241/2022 г.
по описа на СРС, II, ГО, 160 състав.
Със заявление вх. № 283326/20.12.2022 г. ищецът е поискал издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу В. Д. Ж., ЕГН ********** за суми,
1
както следва: 1/ сумата от 900,00 лева (деветстотин лева), представляваща
главница по договор за предоставяне на кредит № **, сключен на 04.03.2022 г.
между *** ЕООД, в качеството на заемодател и В. Д. Ж., в качеството на
заемополучател, ведно със законна лихва върху горепосочената сума, считано от
20.12.2022 г. до изплащане на вземането; 2/ сумата от 133,60 лева (сто тридесет и
три лева и 60 стотинки), представляваща договорна лихва за периода от
04.03.2022 г. до 30.10.2022 г.; 3/ сумата от 10,00 лева (десет лева), представляваща
мораторна лихва за периода от 30.10.2022 г. до 08.12.2022 г. На 22.12.2022 г. е
издадена заповед по чл. 410 ГПК. Препис от издадената в производството по
ч.гр.д. № 69241/2022 г. по описа на Софийски районен съд, II ГО, 160 състав,
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, е връчен на
длъжника В. Д. Ж., ЕГН ********** по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, като в тази
връзка ищецът е уведомен за възможността да предяви иск за сумите, предмет на
издадената заповед за изпълнение, претендирани от В. Д. Ж., ЕГН **********, на
29.06.2023 г. Исковата молба е подадена на 11.07.2023 г. / в срока по чл. 415, ал. 1
ГПК/.
Ищецът твърди, че с посочения договор за предоставяне на кредит №
**/04.03.2022 г. *** ЕООД, ЕИК *** е предоставило на В. Д. Ж., ЕГН **********
заем в размер на 900,00 лева, който следвало да бъде върнат на 8 ежемесечни
вноски, вносими в периода 03.04.2022 г. – 30.10.2022 г., респективно, че падежът
на задължението на кредитополучателя за връщане на заетата сума бил 30.10.2022
г. Поддържа, че освен главницата, ответникът дължи и уговорената между
страните по договора възнаградителна лихва, която е фиксирана в договора и е в
размер на 40,15 %. Посочва, че ответникът не е заплатил нито една от вноските по
процесното договорно правоотношение. Поддържа се, че към датата на
депозиране на исковата молба в съда, ответникът дължи в полза на ищцовото
дружество сумата от 900,00 лева, представляваща главница по договор за
предоставяне на кредит № **/04.03.2022 г., сключен между *** ЕООД, в
качеството на заемодател и В. Д. Ж., в качеството на заемател, ведно със законна
лихва върху горепосочената сума, считано от 20.12.2022 г. до изплащане на
вземането, сумата от 133,60 лева, представляваща договорна лихва за периода от
04.03.2022 г. до 30.10.2022 г., както и сумата от 10,00 лева, представляваща лихва
за забава за периода от 30.10.2022 г. до 08.12.2022 г.
Предвид гореизложеното, моли, за постановяване на решение, с което да
бъде признато за установено, че ответникът дължи на ищеца горепосочените
суми. Претендират се разноски в исковото и заповедното производство.
2
В срока по чл. 131 ГПК не е депозиран отговор на исковата молба от страна
на ответника В. Д. Ж., ЕГН **********.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по
делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени установителни
искове по реда на чл. 422 ГПК вр. чл. 415, ал. 1 ГПК с правно основание чл. 9
ЗПК вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 6 ЗПФУР, чл. 240,
ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
В тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно
доказване: 1) наличието на валиден договор за предоставяне на кредит №
**/04.03.2022 г., сключен между *** ЕООД, ЕИК ***, в качеството на заемодател
и В. Д. Ж., ЕГН **********, в качеството на заемател, сключен чрез средствата за
комуникация от разстояние, съобразно законовите изисквания на ЗПФУР
/предоставил е информация на потребителя, съгласно чл. 8 ЗПФУР, както и е
получил съгласието на потребителя за сключване на договора/; 2) кредиторът да е
предоставил, съответно длъжникът да е усвоил сумата по отпуснатия
потребителски кредит; 3) настъпила изискуемост на задълженията по договора и
техният размер.
В тежест на ответника и при доказване на горните факти е да установи
погасяване на паричното си задължение.
В тежест на ответника и при доказване на горните факти е да докаже
правопогасяващи претендираното от ищеца вземане факти.
Настоящият състав намира, че вземането на „Изи Финанс“ ЕООД
произтича от сключен на 04.03.2022 г. с В. Д. Ж. договор за предоставяне на
кредит от разстояние № **. Касае се за договор за предоставяне на кредит от
разстояние, по отношение на който наред с правилата на общия закон – Закона за
задълженията и договорите – намират приложение и тези, съдържащи се в Закона
за предоставяне на финансови услуги от разстояние, Закона за платежните услуги
и платежните системи, Закон за електронния документ и електронните
удостоверителни услуги и Закона за потребителския кредит.
В чл. 6, ал.1 ЗПФУР е дадена легална дефиниция на този вид договори,
съгласно която всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част
от системата за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от
доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на
3
договора страните използват изключително средствата за комуникация от
разстояние – едно или повече, е договор за предоставяне на финансови услуги от
разстояние. В чл. 18 ЗПФУР са посочени подлежащите на доказване
обстоятелства от страна на доставчика във връзка със сключването на договора за
предоставяне на кредит от разстояние между които, че е изпълнил задълженията
си за предоставяне на информация на потребителя и, че е получил съгласието му
за сключване на договора. За доказване предоставянето на преддоговорна
информация, както и на изявления, отправени съгласно този закон, се прилага
ЗЕДЕП /към настоящия момент ЗЕДЕУУ – Закон за електронния документ и
електронните удостоверителни услуги, загл. изм. - ДВ, БР. 85 от 2017 г./.
За да се сключи процесният договор, следва да са направи искане за
кредит, което обективира желанието на ответника за неговото сключване, което се
подава от сайта на кредитора /www.minizaem.bg/.
На първо място съдът намира, че представеното и прието като
доказателство по делото /на хартиен носител като заверен препис/ електронно
изявление на В. Д. Ж., адресирано до ищеца, чието авторство не е спорно, има
доказателствена стойност /в този смисъл Определение № 169 от 06.04.2017 г. по ч.
т. д. № 672/2017 г. на ВКС, I т. о./. Електронното изявление, записано на магнитен,
оптичен или друг носител с възможност да бъде възпроизведено, съставлява
електронен документ (чл. 3 ал. 1 ЗЕДЕУУ). Електронното изявление е
представено в цифрова форма словесно изявление, което може да съдържа и
несловесна информация (чл. 2, ал. 1 и 2 ЗЕДЕУУ). Същото се счита за подписано
при условията на чл. 13 ал. 1 ЗЕДЕУУ. За електронен подпис се счита всяка
електронна информация, добавена или логически свързана с електронното
изявление за установяване на неговото авторство. Електронен подпис означава
данни в електронна форма, които се добавят към други данни в електронна форма
или са логически свързани с тях, и които титулярът на електронния подпис
използва, за да се подписва – чл. 3, т. 10 от Регламент (ЕС) № 910/2014.
Доказателствената сила на подписания електронен документ е такава, каквато
законът признава на подписания писмен документ, ако се касае за частен
документ, той се ползва с такава сила само за авторството на изявлението (чл. 180
ГПК). Ако изявлението съставлява признание на неблагоприятни за автора
обстоятелства, това увеличава доказателствената стойност на документа, но не му
придава материална доказателствена сила – Решение № 70 от 19.02.2014 г. по гр.
д. № 868/2012 г. на ВКС на IV г. о.
Ищецът е представил електронно изявление на хартиен носител, което е
4
прието като писмено доказателство по делото. Съдът намира, че електронното
изявление е направено от ответника, като обстоятелството, че същото е изпратено
от платформата www.minizaem.bg не променя този извод. Като декларатор в
документа е посочен Никола Добринов Шопов, т. е. налице е електронна
информация, електронно изявление за установяване на авторството на документа,
следователно налице е електронен подпис /обикновен електронен подпис,
подписан при условията на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ/. По отношение така
генерираният електронен документ, възпроизведен върху хартиен носител и
представен в заверен препис по делото, не е искано представянето му на
електронен носител. Поради това преписът има значението на носител,
обективиращ частен документ, подписан при условията на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ.
Доколкото обективираните в документите изявления са с неблагоприятно за
ответника съдържание, те имат достатъчна доказателствена стойност за
установяване на фактите, за които електронните документи са създадени.
Електронното изявление представлява извънсъдебно признание за неизгодни за
страната обстоятелства, а именно – сключването на договор за предоставяне на
кредит от разстояние № ** от 04.03.2022 г. между страните със съдържанието и
уговорките в представения договор за потребителски кредит от ищеца.
Не е спорно между страните по делото, че на 04.03.2022 г., между ***
ЕООД, в качеството на заемодател и В. Д. Ж., в качеството на заемател е сключен
договор за предоставяне на кредит от разстояние № ** от 04.03.2022
г.
,
по силата на който заемодателя е предоставил на заемополучателя сумата от 900
лева, която заемополучателят се е задължил да върне на заемодателя на 8 месечни
вноски; че В. Д. Ж. има регистриран профил в системата на *** ЕООД; че В. Д.
Ж. е предоставил лични данни в хода на процедура по кандидатстване за
отпускане на паричен кредит; че във връзка с процедурата по сключване на
договора за кредит В. Д. Ж. е получил твърдените от ищеца електронни
съобщения; че от ищцовото дружество е изпратен SMS с уникален код за
сключване на процесния договор за предоставяне на кредит на личния мобилен
номер на ответника;
От представената по делото разписка № **/04.03.2022 г., издадена от * се
установява, че на 04.03.2022 г. В. Д. Ж. е получил сума с наредител *** ЕООД, с
основание „договор **“, в размер на 900,00 лева.
От заключението на вещото лице по допуснатата и приета в
5
производството съдебно-счетоводна експертиза се установява по делото, че от
страна на заемополучателя по процесния договор за предоставяне на кредит от
разстояние № ** от 04.03.2022 г. - В. Д. Ж., не са извършени плащания на
дължими погасителни вноски по процесния договор.
Предвид служебното задължение на съда, следва да бъде извършена
проверка за нищожност на клаузите от сключения между "Изи Асет
Мениджмънт" АД и В. Д. Ж. договор.
Съгласно императивната разпоредба на чл. 22 ЗПК, в приложимата
редакция към датата на сключване на договора, когато не са спазени изискванията
на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът
за потребителски кредит е обявен за недействителен потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Съгласно разпоредбите на чл. 11, т. 11 и т. 12 ЗПК договорът за
потребителски кредит следва да съдържа погасителен план, съдържащ
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между
различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за
целите на погасяването. Според нормативно установените изисквания
погасителният план следва да посочва дължимите плащания и сроковете и
условията за извършването на тези плащания; планът съдържа разбивка на всяка
погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на
базата на лихвения процент, и когато е приложимо, допълнителните разходи;
когато лихвеният процент не е фиксиран или когато допълнителните разходи
могат да бъдат променени съгласно договора за кредит, в погасителния план се
посочва ясно, че информацията, съдържаща се в плана, е валидна само до
последваща промяна на лихвения процент или на допълнителните разходи
съгласно договора за кредит. В конкретната хипотеза договорът е сключен в
писмена форма на хартиен носител, като не се спори между страните, че същият е
бил изготвен в два екземпляра. Именно това са били предвидените изисквания в
чл. 10, ал. 1 от ЗПК в редакцията, действаща към датата на сключване на
процесиня договор. В договора са посочени размерът на кредитния лимит и
условията за усвояването му, годишният лихвен процент и годишния процент на
разходите. Предвид това съдът намира, че не се установява по делото да е налице
неспазване на някоя от предвидените в чл. 22 от ЗПК разпоредби.
На следващо място, недействителна е и клаузата, на която се основава
6
задължението за заплащане на възнаградителна лихва.
Съгласно задължителните тълкувателни разяснения, дадени в
Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на Върховен
касационен съд, ОСГТК, съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението
по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от
значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от
заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или
от събраните по делото доказателства. Подобен извод следва и от мотивите на
Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по ТД № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС.
По действащото българско право максималният размер на договорната
лихва /възнаградителна, мораторна, компенсаторна/ е ограничен единствено от чл.
9 ЗЗД, съгласно който страните могат свободно да определят съдържанието на
договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави.
Добрите нрави са неписани етични правила, приети в обществото, които
целят да създадат равнопоставеност, добросъвестно упражняване на примата и
взаимно зачитане на правата на гражданите. При преценката дали уговорената
между страните възнаградителна лихва противоречи или не на добрите нрави
следва да се отчетат естеството и размера на задължението, за изпълнението на
което е уговорена лихвата, дали то е обезпечено с други правни способи -
поръчителство, залог, ипотека и др., съотношението между размера на
уговорената лихва и възможността на кредитора да обеднее от предоставянето в
заем на пари или други вещи, изразени чрез ръста на нарастване на цените на
основните материални ценности /златото и недвижимите имоти/ през конкретния
период от време, курсът на основния лихвен процент на БНБ, тримесечният
ЛИБОР за съответния вид валута и др. /виж тълкувателно решение № 1/15.06.2010
г. по ТД № 1/2009 г., на ВКС, ОСТК, което може да се приложи и в случая/.
Според приетото в съдебната практика /решение № 378/18.05.2006 г. на
ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г. о., определение № 901/10.07.2015 г. на ВКС по
гр. д. № 6295/2014 г., IV г. о., ГК/ противно на добрите нрави е да се уговаря
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, при
необезпечен заем и надвишаваща двукратния размер на законната лихва по
обезпечен с ипотека или по друг начин заем. В посочените решения се приема, че
възнаградителната лихва може да надхвърля размера на законната лихва, с която
се съизмеряват вредите за времето, в което остава неудовлетворено
кредиторовото парично притезание. За противоречащи на добрите нрави се считат
7
сделки /уговорки/, с които неравноправно се третират икономически слаби
участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект
за облагодетелстване на друг.
Следва да се приеме, че подобно „генерално“ /общоприложимо/
разрешение на въпроса над какъв праг размерът на уговорената възнаградителна
лихва е екзорбитантен не противоречи на закона. Според чл. 19, ал. 4 ЗПК
годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. Според ал. 1 на
посочения текст годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Доколкото в ГПР се включват
и други задължения, няма как да се приеме, че този максимален размер се отнася
за възнаградителната лихва и лишава съда от възможност да направи преценка за
съответствието на клаузата с добрите нрави. С тази разпоредба законодателят
цели да установи горна граница на общия размер на разходите, не и на
възнаградителната лихва. Аргумент в подкрепа на горния извод е разпоредбата на
чл. 33, ал. 2 ЗПК, в която е предвидено, че обезщетението за забава не може да
надвишава законната лихва. Следователно там, където законодателят е имал воля
да ограничи размера на определено задължение, той го е назовал конкретно.
От горното следва и че, след като в специалния закон е определен
императивно максимален размер на обезщетението за забава за задълженията по
потребителските кредити, няма житейска и правна логика да не се допуска /т.е. да
се счита за съответна с добрите нрави/ клауза, предвиждаща възнаградителна
лихва, по-неизгодна от мораторната. Т.е. не би следвало възнаградителната лихва
да е такава, че длъжникът на практика да плаща значително по-ниска „цена“ по
договора за кредит когато е в неизпълнение, отколкото когато изпълнява точно.
Казано с други думи, не следва да е морално /в съответствие с добрите нрави/
длъжникът, сключил договор за кредит за по-дълъг срок, да плати по-висока цена
/като крайна сума/ от този, сключил договор за по-кратък, но неизпълняващ
задължението си в срока, респ. ползващ сумата в по-дълъг от уговорения срок.
От събраните по делото доказателства се установява по делото, че
уговореният между страните по процесното кредитно правоотношение размер на
годишния лихвен процент по договора е над 40,05 %, поради което се налага
8
извод, че същия надхвърля приетия за съответен на добрите нрави, поради което и
клаузата, въз основа на която се претендира това вземане, е нищожна поради
противоречие с добрите нрави.
Съгласно чл. 26, ал. 4 ЗЗД е възможно договорът да бъде само частично
недействителен, но нищожността на отделни части от договора може да доведе и
до нищожност на целия договор, ако частта не може да бъде заместена по право от
повелителни правила на закона или ако не може да се предположи, че договорът
би бил сключен без недействителната му част.
Като съобрази данните по делото съдът намира, че нищожната клауза за
възнаградителна лихва не би могла да се замести по право от повелителни норми
на закона, като освен това той не би бил сключен без нея, предвид възмездния му
характер. Посоченото води до извод, че процесният договор за кредит е
недействителен в неговата цялост и поради недействителността на клаузата, от
която произтича вземането за възнаградителна лихва.
По отношение на годишният процент на разходите, съдът намира
следното: съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Сългасно чл. 19, ал. 2 ЗПК, годишният процент на
разходите по кредита се изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се
вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания,
като съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, при изчисляване на годишния процент на
разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. Съгласно
чл. 19, ал. 5 вр. ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове
и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България, като клаузи в договори надвишаващи този размер се считат за
нищожни.
В процесния случай, уговореният годишен процент на разходите е от
48,44 %.
Процесният договор за кредит е потребителски по своя характер, поради
което са приложими разпоредбите на ЗПК и ЗЗП. Възможността кредиторът да
9
въвежда такси и неустойки извън стойността на договорения размер на заема е
регламентирана в чл. 10а ЗПК и е предвидена за допълнителни услуги, свързани с
договора за потребителски кредит. Налице е изрична забрана, съгласно чл. 10а, ал.
2 ЗПК да се изискват такси и комисионни за действия, свързани с усвояването и
управлението на кредита.
Съгласно чл. 3, ал. 1 от договорните условия, потребителят се задължава в
срок до три дни, считано от датата на сключване на договора, да предостави на
кредитора: 1/ банкова гаранция за сумата по кредита със срок на валидност 30 дни
след крайния срок за изплащане на задълженията по договора за кредит или две
физически лица поръчители, които да отговарят на посочените в чл. 3, ал. 1, т. 2
от договора условия. В чл. 3, ал. 2 от договора е уговорено, че неизпълнението на
задължението по чл. 3, ал. 1 от договора, причинява вреди на заемодателя, като е
определен и размерът на дължимата неустойка, а именно 389,70 лева. Съдът
намира, че клаузата от договора, установяваща, че длъжникът дължи и неустойка
за неизпълнение на задължението за осигуряване на обезпечение, е нищожна и не
поражда права и задължения за страните. Основното задължение на длъжника по
договора за потребителски кредит е да върне предоставените му в заем парични
средства, да заплати уговореното възнаграждение за ползването им и съответно
реалните разходи по събирането на задължението, но с процесната неустойка
възстановяване на тези вреди не се гарантира, поради което с неустойката не се
осъществява обезщетителната й функция. Липсва и обезпечителният елемент на
неустойката, тъй като изначално не е ясно какви вреди на кредитора би покрила
тази неустойка. В интерес на кредитора е да подсигури длъжник, който да бъде
надежден и от когото да очаква точно изпълнение на договорните задължения,
като проверката за кредитоспособността на потребителя следва да предхожда
вземането на решението за отпускане на кредита, за което на кредитора са
предоставени редица правомощия да изисква и събира информация (чл. 16 и сл.
ЗПК) и едва след анализа й да прецени дали да предостави заемната сума. Не
може да се приеме, че изпълнява и санкционната функция, тъй като задължението
на кредитополучателя отнасящо се до осигуряване на поръчители не е определено
като предварително условие за сключване на договора, а регламентираните
изисквания към поръчителите съдът преценява като утежнени и затрудняващи
получаването на информация за тях, чието реално изпълнение е невъзможно в
предвидения 3-дневен срок от подписване на договора, като по този начин се
нарушава и принципът за добросъвестност и равнопоставеност на страните. На
следващо място по отношение претендираната неустойка /при неосигуряване на
10
обезпечение от страна на длъжника/, съдът намира, че съгласно разпоредбата на
чл. 33, ал. 1 от ЗПК, при забава на потребителя кредиторът има право само на
лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. В случая, с
процесната клауза за неустойка се добавя още едно обезщетение за неизпълнение
на едно акцесорно задължение- недадено обезпечение от длъжника. Ето защо
съдът намира, че клаузата за неустойка в договора за заем е недействителна като
противоречаща на законови разпоредби. При достигане до този правен извод
съдът съобрази постановките на т. 4 от ТР № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009
г. ОСТК на ВКС. Видно от представените по делото доказателства, вземането за
неустойка е включено като задължение в погасителния план и се погасява на
равни месечни вноски, наред с главницата и възнаградителната лихва.
Следователно се налага извод, че така уговорената неустойка фактически
представлява допълнително възнаграждение, уговорено в полза на кредитора,
наред с уговорената възнаградителна лихва, което безспорно следва да бъде
включено в годишния процент на разходите. При включване на уговореното в чл.
3 от процесния договор допълнително възнаграждение за кредитора в годишния
процент на разходите, същият със сигурност би надминал пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. В тази връзка
следва да бъдат съобразени приетите към момента на сключването на процесния
договор изменения в ЗПК, обнародвани в ДВ, бр. 35/22.04.2014 г., като с
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК е установен максимален размер на годишния
процент на разходите, който не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България, а съгласно чл. 19,
ал. 5 ЗПК клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за
нищожни. Отделно от това, обосновано може да се допусне, че клауза,
предвиждаща дължимост на неустойка при неизпълнение на задължение за
предоставяне на обезпечение цели единствено да доведе до значително
увеличаване на цената на кредита (на възнаграждението на кредитодателя),
прикривайки го под формата на т. нар. „неустойка“ /която, както се посочи по-
горе няма характеристиките на такава/. От съдържанието на клаузата е видно, че е
средство за съществено увеличаване на цената на кредитирането, като по
същество уговарянето й води по скрит за потребителя начин до увеличаване
размера на дължимите разходи по кредита и се заобикаля забраната, предвидена в
чл. 19, ал. 4 ЗПК във връзка с установения максимален размер на годишния
11
процент на разходите по кредита, който не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с Постановление на Министерския съвет на Република България.
Следователно, имайки предвид последиците на недействителността,
съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК потребителят – ответник би следвало да
дължи връщане само на чистата стойност по кредита, но не и лихви или други
разходи. Ето защо за основателен следва да се приеме единствено предявеният иск
за главница. Останалите претенции на ищеца за установяване на вземанията за
възнаградителна лихва и лихва за забава, се явяват неоснователни и следва да
бъдат отхвърлени.
На основание чл. 23 от ЗПК, в този случай кредитополучателят дължи
връщане само на остатъка от главницата, след приспадане на заплатените от него
на ищеца суми /в този смисъл Решение № 471 от 11.05.2021 г. по в.гр.д. №
3413/2020 г. на Апелативен съд – София/. По становище на настоящия съдебен
състав, разпоредбата на чл. 23 ЗПК предвижда особен вид недействителност на
конкретен вид договори, а именно договори за потребителски кредит.
Разпоредбата не предвижда предявяването на отделен иск, което да обуслови
неприложимост на реда по чл. 422 ГПК. Предвижда единствено последица от
обявяване на договора за потребителски кредит за недействителен, поради
противоречието му със специалните императивни норми на ЗПК. Разпоредбата на
чл. 23 ЗПК е специална по отношение на разпоредбите на ЗЗД /вкл. тези, касаещи
неоснователното обогатяване/, като изрично законодателят е предвидил
последица от недействителността на договорите за потребителски кредит,
произтичащи от противоречието му със специалните императивни норми на ЗПК.
Когато договор за потребителски кредит противоречи на императивните
разпоредби на ЗПК, приложимост намира именно разпоредбата на чл. 23 ЗПК,
явяваща се специална по отношение на разпоредбите на ЗЗД и предвижда
последиците за страните по договора за потребителски кредит, когато същият е
обявен за недействителен по смисъла на ЗПК.
По отношение размера, до който следва да бъде уважен предявеният иск за
главница, съдът намира следното: установи се по делото, че по силата на договор
за предоставяне на кредит № **/04.03.2020 г., сключен между *** ЕООД, ЕИК
***, в качеството на заемодател и В. Д. Ж., ЕГН **********, в качеството на
заемател, сключен чрез средствата за комуникация от разстояние, съобразно
законовите изисквания на ЗПФУР, ***" ЕООД е предоставило на В. Д. Ж. заем в
размер на 900 лв., както и че от страна на заемополучателя по процесния договор
12
за предоставяне на кредит от разстояние № ** от 04.03.2022 г. - В. Д. Ж., не са
извършени плащания на дължими погасителни вноски по процесния договор. По
аргумент от разпоредбата на чл. 23 ЗПК, в конкретния случай кредитополучателя
дължи връщане само на остатъка от главницата, след приспадане на заплатените
от него на ищеца суми. Следователно искът за главница се явява основателен и
доказан до размера от 900,00 лева и следва да бъде уважен до този размер.
Исковете с правно основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца суми, както следва: 1/
сумата от 133,60 лева (сто тридесет и три лева и 60 стотинки), представляваща
договорна лихва за периода от 04.03.2022 г. до 30.10.2022 г. и 2/ сумата от 10,00
лева (десет лева), представляваща мораторна лихва за периода от 30.10.2022 г. до
08.12.2022 г., следва да се отхвърлят.
По отношение разпределението на отговорността за разноски в
настоящото производство:
При този изход на спора право на разноски в настоящото производство
имат и двете страни.
От името на ищеца своевременно е направено искане за присъждане на
разноски в настоящото производство, като са представени и доказателства за
извършването на такива, а именно за заплатена държавна такса в размер на 50,00
лева и за заплатен депозит за вещо лице по допуснатата в производството
съдебно-счетоводна експертиза в размер на 350,00 лева, като се претендира и
юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя в размер на 100,00 лева.
Предвид гореизложеното, с оглед изхода на спора и на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК ответникът В. Д. Ж., ЕГН ********** следва да бъде осъден да заплати
в полза на ищеца „***“ ЕООД, ЕИК ***, сумата от 431,20 лева, представляваща
разноски в исковото производство пред СРС, съразмерно на уважената част от
исковете.
Ответникът не е претендирал разноски в настоящото исково производство
и не е представил доказателства за извършването на такива, поради което и не
следва да му бъдат присъждани разноски в настоящото производство.
В съответствие със задължителните тълкувателни разяснения на
Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 12, съдът следва да се
произнесе и по разпределението на отговорността за разноски в заповедното
производството.
Предвид горното съдът намира, че на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
13
ответникът В. Д. Ж., ЕГН ********** следва да бъде осъден да заплати в полза на
ищеца „***“ ЕООД, ЕИК ***, сумата от 107,80 лева, представляваща разноски в
заповедното производство пред СРС, съразмерно на уважената част от исковете.
Ответникът не е претендирал разноски в заповедното производство,
респективно такива не следва да му бъдат присъждани.
Така мотивиран, Софийски районен съд, II ГО, 160 състав
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иск с правно основание чл. 422 ГПК
вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 6 ЗПФУР вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, предявен
от „***“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление в ***, срещу В. Д.
Ж., ЕГН **********, с адрес в г***, че В. Д. Ж., ЕГН ********** дължи на „***“
ЕООД сумата от 900,00 лева, представляваща главница по договор за
предоставяне на кредит № **, сключен на 04.03.2022 г. между *** ЕООД, в
качеството на заемодател и В. Д. Ж., в качеството на заемополучател, ведно със
законна лихва върху горепосочената сума, считано от 20.12.2022 г. до изплащане
на вземането, за която сума на 22.12.2022 г. е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК в производството по ч.гр.д. № 69241/2022 г.
по описа на СРС, II ГО, 160 състав.
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл. 422 ГПК вр. чл. 415, ал. 1 ГПК от
„***“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление в *** срещу В. Д. Ж.,
ЕГН **********, с адрес в г*** обективно кумулативно съединени положителни
установителни искове с правно основание чл. 9 ЗПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 6
ЗПФУР вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за признаване за устнановено, че
В. Д. Ж. дължи в полза на „***“ ЕООД суми, както следва1/ сумата от 133,60
лева, представляваща договорна лихва за периода от 04.03.2022 г. до 30.10.2022 г.
и 2/ сумата от 10,00 лева, представляваща мораторна лихва за периода от
30.10.2022 г. до 08.12.2022 г., за които суми на 22.12.2022 г. е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК в производството по ч.гр.д. №
69241/2022 г. по описа на СРС, II ГО, 160 състав.
ОСЪЖДА В. Д. Ж., ЕГН **********, с адрес в г*** да заплати в полза на
„***“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление в ***, на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 431,20 лева, представляваща разноски в исковото
производство пред СРС, съразмерно на уважената част от исковете.
ОСЪЖДА В. Д. Ж., ЕГН **********, с адрес в г*** да заплати в полза на
14
„***“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление в ***, на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 107,80 лева, представляваща разноски в заповедното
производство пред СРС, съразмерно на уважената част от исковете.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
Препис от решението да се връчи на страните!
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
15