№ 19407
гр. София, 28.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 28 СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:АНДРЕЙ КР. ГЕОРГИЕВ
при участието на секретаря Диана Г. Д.а
като разгледа докладваното от АНДРЕЙ КР. ГЕОРГИЕВ Гражданско дело №
20231110139094 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 235 ГПК.
Делото е образувано по искова молба на Е. П. К. срещу „Ютекредит
България“ ЕООД, с която са предявени претенции за признаване за установено
по отношение на ответника, че Договор за кредит № L319100/27.03.2023 г.,
сключен между страните е нищожен поради противоречие със закона – липса
на реквизити (посочен размер на годишния процент на разходите), евентуално
– че клаузата за уговорена такса за разглеждане на искането в размер на 445,50
лева е нищожна поради противоречие със закона и неравноправност, и
насрещен иск на дружеството срещу първоначалния ищец за осъждането на
последния да му плати 1071,01 лева – неплатена част от главницата по
кредита; 174,74 лева – възнаградителна лихва за периода от 27.03.2023 г. до
27.11.2023 г., и законна лихва за забава върху посочените две суми от датата
на предявяване на насрещния иск – 28.11.2023 г., до окончателното плащане.
В първоначалната искова молба се твърди, че между страните на
27.03.2023 г. е сключен договор за кредит, по силата на който ответникът (за
назоваване на страните съдът ще използва само качеството им по
първоначалния иск) се задължил да предостави на ищеца 1500 лева, които
ищецът да върне на 24 месечни вноски по 96,39 лева, или общо 2313,81 лева,
до 26.03.2026 г. при лихвен процент от 22 % годишно и с посочен в договора
процент на разходите (ГПР) 56,40 %. Твърди се, че в договора е включена
клауза, според която още при изтегляне на кредита ищецът дължи еднократна
такса от 445,50 лева, която обаче ще плаща разсрочено с вноските на кредита.
Поддържа се, че таксата не е включена в изчислението на ГПР, а е трябвало,
поради което кредитът е отпуснат при неправилно посочен ГПР (реквизит на
1
договора), и договорът е изцяло нищожен, а ищецът е бил длъжен да
възстанови само получената сума. При условия на евентуалност се поддържа,
че еднократната такса не е можело да бъде начислявана, тъй като е разход за
отпускане на кредита, а законът забранява да се начисляват такива.
Претендират се разноски.
В законоустановения срок е подаден отговор на първоначалния иск от
ответника – „Ютекредит България“ ЕООД, с който предявеният иск се оспорва
като недопустим, евентуално – като неоснователен. Твърди се, че ищецът
имал право да се откаже от договора за кредит, което не бил направил, поради
което предявил иска при условията на злоупотреба с права. Развиват се
подробни съображения защо ищецът бил обвързан от договора за кредит,
сключен по интернет, като се сочат стъпките в процедурата. Поддържа се, че
ищецът бил се съгласил със сключването на договора за кредит при всички
посочени условия, вкл. и начислената такса, поради което дължал плащането
. Поддържа, че таксата за разглеждане на искане за кредит не била такса за
усвояване на кредита, тъй като усвояването настъпвало след подписване на
договора. Претендират се разноски. Възразява се срещу размера на разноските
на ищеца.
С отговора на исковата молба е предявен и насрещен иск от
първоначалния ответник, който поддържа, че ищецът му дължи останалите
вноски по кредита. В молбата се прави изявление за обявяване на кредита за
предсрочно изискуем, тъй като ищецът не бил плащал вноските в срок. Иска
се заплащане на останалите суми по договора. При условия на уважаване на
насрещния иск се прави искане за прихващане, без да се посочва с кое вземане
на първоначалния ищец се прихваща.
В законоустановения срок е подаден отговор на насрещния иск от
първоначалния ищец – Е. П. К., който оспорва иска като частично
неоснователен, а възражението за прихващане – като недопустимо. Поддържа
се, че ищецът е платил по договора за кредит 585,56 лева, които следвало да
бъдат отнесени само към главницата по договора, поради което претенцията е
основателна само за 914,44 лева.
С молба от 02.04.2024 г. ищецът поддържа, че е платил общо 1729,44
лева, поради което е погасил цялата главница по кредита и не дължи други
суми.
В съдебното заседание ищецът не изпраща представител, ответникът
подава писмена молба, с която поддържа неоснователност на първоначалния
иск.
Като разгледа доказателствата по делото с оглед твърденията и
възраженията на страните съдът намира за установена следната фактическа
обстановка:
С определението си за насрочване на делото в открито заседание от
17.05.2024 г. (на лист 120 от делото) съдът е обявил за безспорно между
страните, че между страните е сключен Договор за кредит №
L319100/27.03.2023 г., по който ищецът е получил от ответника 1500 лева със
2
задължение да ги върне на 24 месечни вноски по 96,39 лева, или общо 2313,81
лева, до 26.03.2026 г. при лихвен процент от 22 % годишно и с посочен в
договора процент на разходите (ГПР) 56,40 %; че в договора за кредит е
предвидена такса за отпускането му в размер на 445,50 лева; че ищецът е
изплатил от главницата 428,99 лева.
Съгласно заключението на счетоводната експертиза по делото, прието в
откритото заседание на 19.06.2024 г. (на лист 164 от делото), а в писмен вид –
на лист 152 – 156 от делото, което съдът кредитира като логично,
последователно и посочващо методите си на изчисление, са установени
посочените по-горе параметри на договора за кредит, като е посочено, че ако в
разходите по кредита се включи таксата за разглеждане на договора от 445,50
лева, то ГПР би бил 56,40 %. Установено е, че първоначалният ищец е платил
по договора 1500,56 лева въз основа на счетоводството на ответника и
представени от ищеца на лист 114 – 117 платежни документи, отразени изцяло
и вярно в счетоводството.
Въз основа на така установените факти съдът намира следното от
правна страна:
Делото се води по обективно евентуално съединени първоначални
искове – главен с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 26,
ал. 1, предл. първо и трето ЗЗД, чл. 22 ЗПКр и чл. 11, ал. 1, т. 10 и 20 ЗПКр – за
прогласяване на нищожност поради липса на правилно посочен реквизит в
договора за кредит – ГПР, и евентуален първоначален иск – за прогласяване на
нищожност на клаузата за такса за разглеждане на кредита за нищожна поради
противоречие със закона – във връзка с чл. 10а, ал. 2 ЗПКр; чл. 146, ал. 1 ЗЗП;
чл. 143, ал. 1, т. 5 ЗЗП, и чл. 19, ал. 3 и 4 ЗПКр, както и обективно кумулативно
съединени насрещни искове – за заплащане на главница и договорна лихва по
договор за кредит с правна квалификация по чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД във
връзка с чл. 9, ал. 1 ЗПКр.
За уважаване на първоначално предявения отрицателен установителен
иск съдът следва да установи порок при посочване на ГПР в договора за
кредит.
При преценка на действителността на договора, настоящият съдебен
състав е длъжен да направи първо проверка на клаузите относно годишния
процент на разходите (ГПР), като намира, че следва да се занимае първо с
въпроса дали липсата на правилно посочване на ГПР в договора за кредит е
основание за нищожността му. ГПР не е величина, която страните са напълно
свободни да определят, а същият е императивно установен в приложение към
ЗПКр, който в тази си част транспонира Директива 2008/48/ЕО за
потребителските кредити, като начинът на определянето му е изцяло
определен в Директивата и не се допуска никакво отклонение от
хармонизираните правила в нея – вж. така и практиката на Съда на
Европейския съюз – напр. т. 55 – 56 от Решение от 09.11.2016 г. по дело C-
42/15 Home Credit Slovakia a.s.
Съгласно принципните положения в практиката на СЕС за изчисляване
на ГПР – т. 84 – 88 от Решение от 21.04.2016 г. по дело C-377/14 Radlinger и
3
Radlingerová, същият отразява разпределеното по години глобално
съотношение между две величини – „общият размер на кредита“, дефиниран в
българското право от § 1, т. 3 ЗПКр като предоставената на потребителя
(т.е. изхарчена в негова полза и по негово желание) парична сума, и „общия
разход по кредита за потребителя“, който съгласно § 1, т. 1 ЗПКр представлява
сбор от всичко онова, което потребителят следва да плати, за да получи
финансирането по кредита и изправно да го върне. Указано е в посоченото
решение на СЕС, че посочването на един разход по кредита (нещо, което
потребителят не получава, а плаща) като част от общия размер винаги води до
изкривяване на ГПР, тъй като общият размер е стойност в знаменателя на
формулата, по която се определя ГПР, а общите разходи са част от числителя.
От друга страна СЕС последователно поддържа в практиката си – вж. т.
90 от цитираното решение по дело C-377/14 Radlinger и Radlingerová, както и
т. 51 от Решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 Профи кредит България и
цитираните там други решения, че правилното посочване на ГПР в договора за
кредит е от съществено значение за сравняването на пазарните оферти и за
възможността на потребителите да вземат информирано решение относно
различните оферти за кредитиране на пазара. Следователно е без значение
дали потребителят се съгласил с договора и изчисленията, щом те не са
правилни и са използвани от кредитодателя, за да го подведат при вземане на
решение. Поради това в т. 55 от решението по дело C-714/22 Профи кредит
България изрично е посочено, че неправилното посочване на ГПР в договора
задължително трябва да се приравнява на липса на посочване на такъв със
съответните последици, които националното право предвижда, които могат да
бъдат и отпадане на правата на кредитора да поиска по договора нещо друго,
освен това, което потребителят е получил по него („общият размер“ на кредита
според понятието по-горе).
С оглед на изложеното неправилното изключване от разходите по
кредита на елементи, които съгласно § 1, т. 1 ЗПКр представляват такива,
винаги и всякога води до определяне на неправилен размер на ГПР, а оттам –
и до нищожност на договора съгласно чл. 22 ЗПКр във връзка с чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПКр, при която потребителят е длъжен да върне на търговеца само онова,
което е получил по договора съгласно чл. 23 ЗПКр.
Приложени към съдържанието на кредита по делото, горепосочените
принципи имат следното изражение:
Предвидената такса от 445,50 лева е включена в разходите, от които е
определен ГПР по кредита, като от заключението на счетоводната експертиза
се установява, че таксата е взета предвид при изчисляване на ГПР.
Възраженията на ищеца, че не били посочени всички компоненти, взети
предвид при изчисляване на ГПР, са неоснователни, тъй като практиката на
Съда на Европейския съюз въвежда такова изискване само когато
окончателният и пълен размер на ГПР не е посочен изрично, както това е
направено в случая – вж. т. 64 – 66 от Решение от 20.09.2018 г. по дело C-
448/17 EOS KSI Slovensko, и т. 45 – 50 от Решение от 05.09.2019 г. по дело C-331/18
Pohotovosť. Взетите предвид разходи също са посочени в договора – това са
4
лихвите и таксата при отпускане на кредита.
При посочен в договора правилно ГПР съдът следва да вземе предвид и
дали са налице другите реквизити, които чл. 11, ал. 1 ЗПКр изисква, като
отчете последиците от липсата им съгласно чл. 22 ЗПКр. В случая се
установява, че на ищеца е било разяснено правото му на отказ от кредита, но
действително, както посочва и ищецът, в договора не е посочен лихвения
процент на ден при упражняване на това право. Съгласно чл. 22 ЗПКр това е
основание за нищожност на договора за кредит.
Възможно е да се направят възражения, че изискванията на чл. 22 ЗПКр
са прекалено строги, а последиците им – прекалено тежки, ако не бъдат
спазени, но както и Съдът на Европейския съюз вече е посочвал – т. 35 – 36 от
Определение от 14 април 2021 г. по дело C-535/20 БНП Париба пърсънъл
файненс, доколкото това са изисквания изцяло насочени към форма, т.е. към
съставяне на бланка и изпълнението им е изключително просто от техническа
и организационна точка, а същите имат съществено значение за информиране
на потребителя (вж. т. 29 – 31 от последното цитирано определение и
цитираната там практика), съдът намира, че изпълнението на тези условия не
е прекомерно затруднително с оглед на целта, която преследват, и
последицата, предвидена в чл. 23 ЗПКр – загуба на правото на лихви и такси
по кредита, не е прекомерно обременително, както приема и Върховният
касационен съд (ВКС) в Решение № 59/21.05.2024 г. по търг. дело № 2695/2022
г., ΙΙ ТО, следва да се приеме, че сключеният договор за кредит е
недействителен поради противоречие с чл. 22 ЗПКр във връзка с чл. 11, ал. 1,
т. 20 ЗПКр.
При това положение първият иск на ищеца следва да се уважи и съдът
да обяви договора за кредит между страните за нищожен. Евентуалният иск на
ищеца за прогласяване на недействителност на отделни клаузи от договора
поради това не следва да се разглежда.
Следователно съдът следва да разгледа насрещния иск на дружеството –
кредитор, за осъждане на първоначалния ищец да плати по кредита.
С оглед на решението по първоначалния иск и правилото на чл. 23 ЗПКр
ищецът ще дължи връщане само на получените от него 1500 лева. Искът за
заплащане възнаградителна договорна лихва следва да се отхвърли изцяло.
Претенцията за законна лихва за забава, както за времето от падежа на
задълженията до датата на образуване на делото, така и след датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед следва да се отхвърли, тъй
като при нищожен договор забавата настъпва от поканата за длъжника, и ако
такава се присъди няма да последват санкционните последици от
нищожността на кредита – вж. в този смисъл е и практиката на Върховния
касационен съд – Решение № 129/30.07.2024 г. по търг. дело № 630/2023 г., I
ТО.
Установено е, че преди завеждане на иска ищецът е платил 428,99 лева, а
в хода на процеса е платил над тази сума друга част от задълженията си, като
общо е платил 1500,56 лева. Тази сума е в повече от размера на главницата,
5
поради което искът и за главница следва да се отхвърли поради плащане в хода
на процеса.
Относно разноските:
При този изход на спора право на разноски има ищецът на основание чл.
78, ал. 1 ГПК и цитираната от ищеца практика на Съда на Европейския съюз –
т. 5 от диспозитива и т. 91 и 98 от Решение от 16 юли 2020 г. по съединени
дела C-224/19 и C-259/19 Caixabank в смисъл, че когато размерът на вземането
не е предварително ясен поради неясно формулиране на договора за кредит
или нищожни клаузи в него, ефективността на средствата за защита се
опорочава, ако потребителят бъде осъден за разноски само поради това, че не е
платил, защото не е знаел точния размер на задължението си.
Ищецът е доказал разноски в размер на 450 лева – депозит за вещо лице,
като съдът следва на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв по договор от
20.06.2023 г. (на лист 16 от делото) да определи на адвоката на ищцата и
хонорар от 400 лева (делото е усложнено от насрещните искове и преценката
за плащане, няма бланкова искова молба), който съдържа и разписка за
плащане, поради което на ищеца следва да се присъдят общо 450 лева
разноски, а на адвоката – 400 лева.
Тъй като съдът е пропуснал да събере от ищеца държавна такса, на
основание чл. 77 ГПК ответникът „Ютекредит България“ ЕООД следва да
бъде осъдено да заплати държавна такса върху цената на предявените искове
от 2313,81 лева, или 92,55 лева.
Така мотивиран, Софийският районен съд, 28. състав,
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Е. П. К. иск с правна
квалификация чл. 124, ал. 1, предл. трето ГПК във връзка с чл. 26, ал. 1, предл.
първо ЗЗД; чл. 22 ЗПКр и чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПКр, по отношение на
„Ютекредит България“ ЕООД, с ЕИК: *********, и адрес на управление:
София, ул. „Черковна“ № 38, офис 4, че Е. П. К., с ЕГН: **********, и адрес:
Столична община, с. ж., ул. „Л.“ № **, не е обвързан от сключения между
страните Договор за кредит № L319100/27.03.2023 г. поради нищожност на
същия поради противоречие със закона – липса на реквизит.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Ютекредит България“ ЕООД, с ЕИК:
*********, и адрес на управление: София, ул. „Черковна“ № 38, офис 4, за
осъждане на Е. П. К., с ЕГН: **********, и адрес: Столична община, с. ж., ул.
„Л.“ № **, да плати на дружеството 1071,01 лева (хиляда седемдесет и един
лева и 1 стотинка) – неплатена част от главницата по кредита; 174,74 лева (сто
седемдесет и четири лева и 74 стотинки) – възнаградителна лихва за периода
от 27.03.2023 г. до 27.11.2023 г., и законна лихва за забава – вземания по
Договор за кредит № L319100/27.03.2023 г., главницата – поради плащане в
хода на процеса, а останалите искове – като неоснователни.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Ютекредит България“
6
ЕООД, с ЕИК: *********, и адрес на управление: София, ул. „Черковна“ №
38, офис 4, да плати на Е. П. К., с ЕГН: **********, и адрес: Столична
община, с. ж., ул. „Л.“ № **, сумата от 450 лева (четиристотин и петдесет
лева) – разноски по делото.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв
„Ютекредит България“ ЕООД, с ЕИК: *********, и адрес на управление:
София, ул. „Черковна“ № 38, офис 4, да плати на Еднолично адвокатско
дружество „А. Д.“, с код по БУЛСТАТ: *********, и адрес: София, ж.к.
„Яворов“, ул. „Хан Омуртаг“, № 74, ет. 1, ап. 1, сумата от 400 лева
(четиристотин лева) – разноски по делото.
ОСЪЖДА на основание чл. 77 ГПК „Ютекредит България“ ЕООД, с
ЕИК: *********, и адрес на управление: София, ул. „Черковна“ № 38, офис 4,
да плати по бюджетна сметка на Софийския районен съд сумата от 92,55
лева (деветдесет и два лева и 55 стотинки) – държавна такса по делото.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийския
градски съд в двуседмичен срок от получаване на препис от страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7