РЕШЕНИЕ
№ 1948
гр. Пловдив, 31.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, ХХІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на осемнадесети май през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Мария М. Дългичева
при участието на секретаря Стела Гр. Грозева
като разгледа докладваното от Мария М. Дългичева Гражданско дело №
20215330118840 по описа за 2021 година
С исковата молба ищецът М. М. П. е предявил против „Изи Асет Мениджмънт“
АД обективно евентуално съединени искове за приемане за установено в отношенията
между страните на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че сключеният между тях договор за
паричен заем № **** от 19.04.2016 г. е недействителен на основание чл. 22 ЗПК във вр.
с чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7, т. 9 а, т. 10 ЗПК и на основание чл. 4 ЗПФУР, както и
на основание чл. 26, ал.2 ЗЗД, поради неспазване на законоустановената за това форма,
сключване на договора при заобикаляне на закона, морала и добрите търговски
практики, а в условията на евентуалност е предявил установителен иск с правно
основание чл. 124, ал. 1 ГПК за приемане за установено в отношенията между
страните, че клаузата за неустойка, уговорена в чл. 4, ал. 2 от процесния договор, е
неравноправна (нищожна).
Ищецът твърди, че между страните е сключен договор за паричен заем № **** от
19.04.2016 г., по силата на който в полза на ищеца – кредитополучател, била
предоставена сумата в размер от 3 000 лв. при фиксиран лихвен процент по заема от 35
% и годишен процент на разходите от 41, 71 %, със срок за погасяване от 22 месеца на
22 погасителни вноски, всяка от които в размер на 263, 48 лв. Общият размер на
всички плащания бил в размер на сумата от 5 796, 56 лв. Твърди, че сключеният между
страните договор е потребителски по смисъла на ЗПК, като последният не е изготвен в
изискуемата за това форма по чл. 10, ал. 1 ЗПК, тъй като шрифтът е под предвидения в
закона минимум – 12. Твърди, че е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 7 ЗПК,
тъй като не е посочен коректно общия размер на кредита, като общата дължима сума
значително надвишава заемната, както и че липсва погасителен план. Счита, че е
нарушена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 а ЗПК, защото в договора не е посочено
по какъв начин се определя и изчислява лихвения процент. Твърди, че е допуснато
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като посочения в договора годишен процент
1
на разходите не отговаря на реалния. Сочи, че при сключване на договора е допуснато
нарушение на чл.4 ЗПФУР, тъй като в общите условия към него е предвидена
възможността заемодателят да промени параметрите на заявения заем по свое
усмотрение, бе да дължи обосновка за това. Счита, че договорът е сключен при
допуснато нарушение на добрите нрави.
На следващо място счита, че уговорената в чл.4, ал.2 от процесния договор
неустойка при непредставяне на обезпечение е уговорена в противоречие с добрите
нрави и е прекомерна. Сочи, че неустойката е уговорена независимо от възможните
вреди от неизпълнението, както и независимо от изпълнението на основното
задължение на кредитополучателя, като акцентира върху това, че същата е определена
в размер, близък до размера на отпуснатия паричен заем, както и че се кумулира към
месечните вноски, което от своя страна водело до скрито оскъпяване на кредита, респ.
неоснователно обогатяване на кредитодателя. Счита, че доколкото условията, при
които кредитополучателят би се освободил от заплащане на процесната неустойка са
неизпълними, то и клаузата, която я предвижда, е неравноправна. Сочи се, че клаузата
за неустойка противоречи и на разпоредбата на чл.71 ЗЗД.
В законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „Изи Асет
Мениджмънт“ АД е депозирал отговор на исковата молба. Излага подробни
съображения за неоснователност на предявените искове. Твърди, че договорът не
представлява такъв, сключен от разстояние по смисъла на чл.6 от ЗПФУР и съответно
възразява да е нарушена разпоредбата на чл.4 ЗПФУР. Твърди, че не е налице
соченото нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като възнаградителната лихва била
установена като фиксиран лихвен процент по смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ЗПК. Сочи,
че при положение, че лихвения процент е точно фиксиран в договора и е ясен за
страните, то не може да се приеме, че са нарушени изискванията на тази разпоредба, в
който смисъл се позовава на практика на съдилищата. Счита, че не е налице и
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като годишният процент на разходите не е
по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и
във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България. Твърди, че годишният процент на разходите е фиксиран с посочване на
неговия размер, като не е установена възможност за неговата промяна. Твърди, че
договорът съдържа всички условия по отношения на кредита, като общите условия са
инкорпорирани в неговите разпоредби. Поддържа, че клаузата за неустойка не е
недействителна, тъй като неустойката представлява форма на договорна отговорност и
служи за обезщетение на вредите, причинени от неизпълнението. В случая неустойката
била начислена именно поради неизпълнение на задължението на кредитополучателя
да представи обезпечение и съответно не би била дължима при изпълнение в срок на
поетите с договора задължения. Счита, че не са налице хипотезите сочени от ищеца по
цитираната от последния тълкувателна практика, тъй като неустойката има
обезщетителна функция. Не било налице нарушение на разпоредбата на чл. 21, ал. 1
ЗПК, тъй като следвало да се съобрази разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК. В случая
не намирала приложение разпоредбата на чл. 33 ЗПК, тъй като периодът, за който е
начислена неустойката е от изтичане на тридневния срок за предоставяне на
обезпечение до крайния период на договора, като за този период не се претендира
обезщетение за забава. Счита, че клаузата за неустойка не е неравноправна, тъй като
същата е индивидуално договорена, като акцентира върху обстоятелството, че
договорът за заем бил сключен по предложение на заемополучателя, същият е бил
запознат с преддоговорната информация, респ. била му е дадена възможност за
влияние върху съдържанието на клаузите по договора. По така изложените
съображения се моли за отхвърляне на предявените искове.
2
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено
следното от фактическа и правна страна:
Между страните не се спори, а и от приобщените по делото доказателствени
материали се изяснява, че между страните е сключен договор за кредит от 19.04.2016
г., по силата на който в полза на ищеца – кредитополучател е предоставена сумата в
размер от 3 000 лв. при фиксиран лихвен процент по заема от 35 % и годишен процент
на разходите от 41, 71 %, със срок за погасяване от 22 месеца на 22 погасителни
вноски, всяка от които в размер на 263, 48 лв. Общият размер на всички плащания бил
в размер на сумата от 5 796, 56 лв. Липсва спор между страните и че с клаузата на чл.
4, ал. 2 от Договора е установено задължение за заплащане на неустойка в размер на
сумата от 2 310, 44 лв., ако в тридневен срок от подписването му не осигури
обезпечение на задължението чрез поръчител или банкова гаранция. Съгласно чл. 4,
ал. 1 от Договора, в тридневен срок от сключването му, длъжникът следва да
предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1) две физически лица -
поръчители, всяко от които да отговаря на следните, кумулативно поставени
изисквания: да представи служебна бележка от работодател за размера на трудовото
възнаграждение; нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000 лв.;
да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг
договор за паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт” АД; да няма незаплатени
осигуровки за последните две години; да няма задължения към други банкови и
финансови институции или ако има- кредитната му история в ЦКР към БНБ една
година назад да е със статус не по- лош от 401 „Редовен” или 2) банкова гаранция, с
бенефициер – дружеството заемодател, за сумата от 3 486, 12 лв., със срок на
валидност 30 дни след крайния срок на плащане на задълженията по договора. При
неизпълнение в срок на посоченото задължение, в тежест на длъжника е да заплати на
кредитора неустойка в размер от 2 310, 44 лева., която кредиторът е разсрочил в чл. 4,
ал. 2 от Договора и която се добавя към всяка анюитетна вноска.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл.
11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит
е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на
договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане
единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите
разходи.
По делото бе назначена и изслушана съдебно-техническа експертиза, според
чието заключение размерът на шрифта на процесния договор за заем е 12 пункта. От
така приетото по делото заключение става ясно, с договора за заем е спазено
изискването за форма на чл.10, ал.1 ЗПК, респективно договорът не е недействителен
на това основание.
Ищецът излага твърдения и за недействителност на процесния договор поради
противоречието му с чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК, като същите следва да бъдат разгледани
съвместно, доколкото са неразривно свързани с клаузата на чл. 4, ал. 1 от Договора.
Изискванията, които посочената клауза от договора възвежда за потребителя са на
практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният
търси паричен кредит в сравнително нисък размер. Предвид това, не само правно, но и
житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна
възможност да осигури банкова гаранция в размер от 3 486, 12 лв., за което съответната
банкова институция ще изисква също заплащане, или поне две лица - поръчители,
3
които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях.
Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от
длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва
т.нар. от него „неустойка” към договорната лихва към кредита и към ГПР, като
стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В тази
връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие
изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът
счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за
кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на
разходите.
Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски
кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и
общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент
на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи
или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Предвид
това е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати
длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора
и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е
41, 71 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои
точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече
бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл.
4, ал. 2 от Договора „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде
включена изначално при формирането на ГПР.
Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение
спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно е оскъпяването му по
кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива
93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на
практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които
се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на
цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално
ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да
може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От
посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, следва
в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат
посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при
формиране на ГПР. В конкретния случай, това е особено съществено предвид
обстоятелството, че в чл. 2, т. 7 от Договора като обща сума за заплащане от
потребителя е посочена 3 486, 12 лв. В тази величина, обаче, не е включена дължимата
по чл. 4, ал. 2 от Договора „неустойка” в размер от 2 310, 44 лв. Чрез прибавянето на
последната, общата сума, която следва да заплати потребителят възлиза на 5 796, 56
лв., което е почти два пъти размера на получения в заем финансов ресурс. Тоест,
налице е и пълно разминаване между посочения в договора ГПР, дължима сума за
заплащане и действително дължимата величина в края на заемния период.
С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния
договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и
включените в него компоненти, то следва да се приеме, че договор за паричен заем №
**** от 19.04.2016 г. е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10
4
ЗПК, поради което не следва да се пристъпва към изследване и на останалите сочени от
ищеца основания за недействителност на договора.
По предявения евентуален иск.
Доколкото се уважава предявеният главен иск, то не е настъпило
вътрешнопроцесуалното условие, обуславящо необходимост от разглеждане на
предявения при условията на евентуалност иск, с който се претендира да бъде
прогласена за нищожна единствено клаузата на чл. 4 от процесния Договор.
По отношение на разноските:
При този изход на правния спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на
ищеца следва да бъдат присъдени сторените от последния разноски, съобразно изхода
на правния спор в размер на 680 лв., от които 120 лв. – платена държавна такса, 120 лв.
– депозит за съдебно-техническа експертиза и 440 лв. – адвокатско възнаграждение.
По делото е представен договор за правна защита и съдействие, от който е видно,
че заплатеното адвокатско възнаграждение е в размер на 1 280 лв. Ответникът е
релевирал възражение за прекомерност на договореното адвокатско възнаграждение по
реда на чл. 78, ал. 5 ГПК. Съдът намира, че делото не се отличава с фактическа и
правна сложност, като при определяне размера на дължимото адвокатско
възнаграждение се взе предвид и обстоятелството, че производството по делото се е
развило в едно единствено открито съдебно заседание, без наличието на
процесуалноправни усложнения. Предвид изложеното, настоящият състав намира, че
адвокатското възнаграждение следва да се определи съобразно предвидения минимум.
Минималният размер на адвокатското възнаграждение, съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от
Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните адвокатско възнаграждения, възлиза на
сумата от 440 лв.
Така мотивиран, Пловдивският районен съд
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „Изи Асет Мемиджмънт“ АД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ж.к. Люлин 7, бул.
“Джавахарлал Неру” № 28, ет. 2, ап. 40-46, по предявения от М. М. П., ЕГН
**********, с адрес с. ***, иск с правно основание чл. 124 ГПК, че договор за
потребителски кредит № **** от 19.04.2016 г. е недействителен на основание чл. 22
ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, да заплати на
основание чл. 78, ал. 1 ЗЗД на М. М. П., ЕГН **********, сумата от 680 лв. – съдебно-
деловодни разноски в производството по гр.д. № 18840/2021 г. по описа на Районен съд
– Пловдив.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд –
Пловдив, в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: /п/
5